Осма част 6 страница

— Que la personne qui est arriv& #233; e la derni& #232; re, celle qui demande, qu’elle sorte! Qu’elle sorte! [167] — каза французинът, без да отвори очи.

— Vous m’excuserez, mais vous voyez… Revenez vers dix heures, encore mieux demain. [168]

— Qu’elle sorte! — нетърпеливо повтори французинът.

— C’est moi, n’est ce pas? [169]

И след като получи утвърдителен отговор, Степан Аркадич забрави и за това, което смяташе да иска от Лидия Ивановна, забрави и за работата на сестра си и с единственото желание да се измъкне по-скоро оттук излезе на пръсти и като от заразена къща изскочи на улицата и дълго разговаря и се шегува с файтонджията в желанието си да дойде по-скоро на себе си.

Във френския театър, дето свари последното действие, а след това и при татарите, с бутилка шампанско, Степан Аркадич си поотдъхна малко в познатата му атмосфера. Но все пак тая вечер не се чувствуваше никак добре.

Когато се прибра у Пьотр Облонски, при когото бе отседнал в Петербург, Степан Аркадич намери писъмце от Бетси. Тя му пишеше, че иска много да довършат започнатия разговор и го моли да отиде утре. Едва бе успял да прочете писъмцето и да му се помръщи, в долния етаж се чуха тромавите стъпки на слугите, които носеха нещо тежко.

Степан Аркадич излезе да види. Това беше подмладилият се Пьотр Облонски. Той беше толкова пиян, че не можеше да се изкачи по стълбата; но щом видя Степан Аркадич, заповяда да го изправят на крака и като се хвана за него, отиде в стаята му и там му заразправя как е прекарал вечерта, но веднага заспа.

Степан Аркадич изпитваше отпадналост на духа, което рядко се случваше с него, и дълго не можа да заспи. Всичко, което си спомняше, беше противно, но най-противно и дори срамно му се виждаше станалото у графиня Лидия Ивановна.

На другия ден той получи от Алексей Александрович решителен отказ за развода на Ана и разбра, че това решение се основаваше на казаното снощи от французина през време на неговия истински или престорен сън.

XXIII

За да се предприеме нещо в семейния живот, необходимо е да има или пълен раздор между съпрузите, или любовно съгласие. Но когато отношенията между съпрузите са неопределени и няма нито едното, нито другото, не може да се предприеме нищо.

Много семейства остават с години на едно и също място, което е омръзнало и на двамата съпрузи, само защото няма нито пълен раздор, нито съгласие.

И за Вронски и Ана московският живот в жега и прах, когато слънцето не светеше вече пролетно, а с летен пек, и всички дървета по булевардите отдавна вече бяха в листа, и листата покрити с прах, беше непоносим; но те не заминаваха за Воздвиженское, както бяха решили отдавна, а продължаваха да живеят в опротивялата и на двама им Москва, защото в последно време нямаше съгласие помежду им.

Раздразнението, което ги разделяше, нямаше никаква външна причина и всички опити да се обяснят не само не го премахваха, но го и увеличаваха. Това беше едно вътрешно раздразнение, което за нея имаше основата си в отслабването на любовта му, а за него — в разкаянието, че заради нея се е поставил в тежко положение, което, вместо да облекчи, тя прави още по-тежко. Нито единият, нито другият изказваха причината за раздразнението си, но всеки смяташе другия за неправ и при всеки повод се мъчеха да си докажат това.

За нея целият той, с всичките му навици, мисли и желания, с целия му духовен и физически строеж, беше едно — любов към жените; и тая любов, която тя чувствуваше, че трябва да бъде съсредоточена само върху нея, тая любов бе отслабнала; следователно според нея той сигурно би пренесъл една част от любовта си към други или към друга жена — и затова тя го ревнуваше. Ревнуваше го не от някоя жена, а заради отслабването на любовта му. Понеже нямаше още обект за ревността си, тя го търсеше. При най-малко загатване насочваше ревността си от един на друг обект. Ту го ревнуваше от ония груби жени, с които той можеше толкова лесно да има отношения благодарение на ергенските си връзки; ту го ревнуваше от светските жени, с които можеше да се среща; ту го ревнуваше от някакво въображаемо момиче, за което той иска да се ожени, след като скъса връзките си с нея. И тая последна ревност я измъчваше най-много особено защото в един миг на откровеност той се бе изтървал да каже, че майка му го разбира толкова малко, че си позволила да го придумва да се ожени за младата княжна Сорокина.

И в своята ревност Ана негодуваше срещу него и диреше във всичко поводи за негодуване. Обвиняваше го за всичко, което беше тежко в положението й. Приписваше му всичко — и мъчителното състояние на очакване, което бе преживяла в Москва, сякаш между небето и земята, и бавността и нерешителността на Алексей Александрович, и своето уединение. Ако той я обичаше, би разбрал цялата тежест на положението й и би я извадил от него. Той бе виновен и в това, че тя живееше в Москва, а не на село. Той не можеше да живее усамотен на село, както тя искаше това. Той имаше нужда от общество и затова бе я поставил в това ужасно положение, чиято тежест не искаше да разбере. И пак той бе виновен, че тя е разделена завинаги със сина си.

Дори ония редки минути на нежност, които настъпваха помежду им, не я успокояваха: в нежността му сега тя виждаше отсянка на спокойствие, на увереност, каквито нямаше по-рано и които я дразнеха.

Мръкваше се вече. Сама, Ана го чакаше да се върне от един ергенски обед, на който бе отишъл, крачеше насам-натам в кабинета му (стаята, дето най-малко се чуваше шумът от улицата) и прехвърляше през ума си всички подробности на вчерашното им скарване. Като се връщаше все назад от паметните обидни думи в спора към онова, което беше повод за тях, тя се добра най-после до началото на разговора. Дълго не можеше да повярва, че раздорът бе започнал с такъв безобиден, далечен за сърцата им разговор. А то наистина беше така. Всичко започна с това, че той се присмя над девическите гимназии, смятайки ги за ненужни, а тя се застъпи за тях. Той се отнесе с неуважение към образованието на жената въобще и каза, че Ханна, покровителствуваната от Ана англичанка, съвсем няма нужда да знае физика.

Това нещо раздразни Ана. В тия думи тя виждаше презрително загатване за нейните занимания. И тя измисли и каза такава една фраза, с която да му плати за причинената й болка.

— Аз не очаквам от вас да държите на мене и на моите чувства, както може да държи един любещ човек, но очаквах просто деликатност — каза тя.

И наистина той се изчерви от яд и каза нещо неприятно. Тя не помнеше какво му отговори, но едва тогава, очевидно с желание да й причини също болка, той, кой знае защо, каза:

— Наистина, мене не ме интересува вашето пристрастие към това момиче, защото виждам, че то е неестествено.

Тая негова жестокост, с която той разрушаваше света, изграден от нея с такъв труд, за да може тя да понася тежкия си живот, тая негова несправедливост, с която я обвиняваше в лицемерие и неестественост, я накараха да кипне.

— Много съжалявам, че за вас е обяснимо и естествено само грубото и материалното — каза тя и излезе от стаята.

Когато снощи той дойде при нея, те не споменаха за станалото скарване, но и двамата чувствуваха, че свадата е само загладена, но не е минала.

Днес целия ден той не беше в къщи и тя се чувствуваше толкова самотна, и й беше така тежко след скарването, че искаше да забрави, да му прости и да се помири с него, искаше да обвини себе си и да оправдае него.

„Вината е в мене. Аз съм раздразнителна, безсмислено ревнива. Ще се помиря с него, ще заминем на село и там ще бъда по-спокойна“ — казваше си тя.

„Неестествено“ — изведнъж си спомни тя най-оскърбителната за нея дума, и то не толкова думата, колкото намерението му да й причини болка.

„Знам какво искаше да каже той; искаше да каже: неестествено е да не обичаш своята дъщеря, а да обичащ едно чуждо дете. Какво разбира той от любов към децата, от любовта ми към Серьожа, когото аз пожертвувах за него? И това желание да ми причини болка! Не, той обича друга жена, не може да бъде иначе! “

И като видя, че в желанието си да се успокои пак се озова в тоя омагьосан кръг и се върна към по-раншното си раздразнение, тя се ужаси от себе си: „Нима не може да стане така? Нима не мога да поема вината върху себе си? — каза си тя и започна пак отначало. — Той е правдив, честен, обича ме. Обичам го и аз и тия дни ще получа развод. Какво ни трябва повече? Трябва ни спокойствие и доверие и аз ще поема вината върху себе си. Да, когато си дойде сега, ще кажа, че вината е в мене, макар че аз не съм виновна, и ще заминем. “

И за да не мисли повече и да не се поддава на раздразнение, тя позвъни и заповяда да внесат сандъците, за да приберат нещата за село.

В десет часа Вронски се върна.

XXIV

— Е, беше ли весело? — запита тя, като го посрещна с виновен и кротък израз на лицето.

— Както обикновено — отвърна той и веднага, от един поглед разбра, че тя е в най-добро настроение. Той бе свикнал сече с тия промени и тая вечер се радваше много, защото и той беше в най-добро настроение.

— Какво виждам! Виж, това е хубаво! — каза той, като посочи сандъците в антрето.

— Да, трябва да заминаваме. Ходих да се разходя с кола и беше така хубаво, че ми се поиска да се върна на село! Нали нищо не те задържа?

— Тъкмо това желая и аз. Ей сега ще дойда и ще си поприказваме, само да се преоблека. Кажи да донесат чай.

И той влезе в кабинета си.

Имаше нещо оскърбително в това, което той каза: „Виж, това е хубаво“, както казват на едно дете, когато е престанало да капризничи; и още по-оскърбителна беше тая противоположност между нейния виновен и неговия самоуверен тон; и за миг тя почувствува, че в нея се надига желание за борба, но направи усилие над себе си, сподави го и посрещна Вронски пак така весело.

Когато се върна при нея, тя му разправи, като повтаряше донейде приготвените за това думи, как е прекарала деня и плановете си за заминаване.

— Знаеш ли, обхванало ме е почти вдъхновение — каза тя. — Защо ще чакам тук развода? Не е ли все едно и в село? Не мога вече да чакам. Не искам да се надявам, не искам да чувам нищо за развода. Реших, че това нещо няма да има вече влияние върху живота ми. Съгласен ли си и ти?

— О, да! — каза той, като погледна неспокойно нейното развълнувано лице.

— Какво правихте там, кои бяха? — каза тя, като помълча.

Вронски назова гостите.

— Обедът беше отличен и състезанието с лодки, и всичко беше доста мило, но в Москва не могат без ridicule[170]. Яви се някаква дама, учителка по плаване на шведската кралица, и показа изкуството си.

— Как, плува ли? — намръщено запита Ана.

— В някакъв червен costume de natation[171], стара, грозна. Та кога ще заминем?

— Каква глупава фантазия! Е, и някак особено ли плава? — каза Ана, без да отговори на въпроса му.

— Абсолютно нищо особено. Нали ти казвам, страшно глупаво. Та кога мислиш да заминем?

Ана тръсна глава, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл.

— Кога да заминем ли? Колкото по-рано, толкова по-добре. Утре не ще успеем. Другиден.

— Да… не, почакай. Другиден е неделя, аз трябва да отида у maman — каза Вронски, като се смути, защото, щом спомена името на майка си, почувствува нейния втренчен подозрителен поглед. Неговото смущение потвърди подозренията й. Тя пламна и се отдръпна от него. Сега вече пред Ана се изпречи не учителката на шведската кралица, а младата княжна Сорокина, която живееше в едно село край Москва заедно с графиня Вронская.

— Не можеш ли да отидеш утре? — попита тя.

— О, не! По работата, за която отивам, утре не мога да получа пълномощно за парите — отвърна той.

— Щом е така, няма да заминем въобще.

— Защо пък?

— Няма да замина по-късно. В понеделник или никога.

— Но защо? — сякаш с учудване каза Вронски. — Та това няма смисъл!

— За тебе няма смисъл, защото не се интересуваш за мене. Ти не искаш да разбереш моя живот. Единственото нещо, което ме занимаваше тук, е Ханна. А ти казваш, че това е лицемерие. Нали каза вчера, че не обичам дъщеря си, а се преструвам, че обичам тая англичанка и че това било неестествено; бих искала да зная какъв естествен живот може да има тук за мене!

За миг тя се опомни и се ужаси, че бе изменила на намерението си. Но дори съзнавайки, че се погубва, тя не можеше да се въздържи, не можеше да не му посочи колко е несправедлив, не можеше да му се покори.

— Никога не съм казвал такова нещо; казах, че не съчувствувам на тая внезапна любов.

— Щом се хвалиш с откровеността си, защо не кажеш истината?

— Никога не се хваля и никога не говоря неистина — тихо каза той, като сдържаше кипналия си гняв. — Много съжалявам, ако ти не уважаваш…

— Уважението са измислили, за да прикриват празното място, дето трябва да има любов. А щом ти не ме обичаш вече, по-добре и по-честно е да кажеш това.

— Не, това става непоносимо! — извика Вронски и стана от стола. И като се спря пред нея, бавно рече: — Защо поставяш на изпитание търпението ми? — Той каза това с такова изражение, сякаш можеше да каже още много неща, но се въздържаше. — То има граници.

— Какво искате да кажете с това? — извика тя, като се взираше с ужас в явно изразената омраза, която личеше в цялото му лице и особено в жестоките му, страшни очи.

— Искам да кажа… — започна той, но се спря. — Трябва да ви попитам какво искате от мене.

— Какво мога да искам? Мога да искам само да не ме оставите, както смятате — каза тя, след като разбра всичко, което той не доизказа. — Но не искам това, то е второстепенно. Искам любов, а нея я няма. Изглежда, че всичко е свършено!

Тя тръгна към вратата.

— Почакай! По… чакай! — каза Вронски, все тъй сключил мрачно вежди, като я улови за ръка. — Какво има? Казах ти, че трябва да отложим с три дни заминаването, а ти разправяш, че лъжа и че съм нечестен човек.

— Да, и повтарям: човек, който ме укорява, че е пожертвувал всичко за мене — каза тя, като си спомни думите от по-раншното им скарване, — това е нещо по-лошо, отколкото нечестен човек — това е човек без сърце!

— Не, всяко търпение има граници! — извика той и бързо пусна ръката й.

„Ясно е, че той ме мрази“ — помисли тя и мълчаливо, без да се обръща, с несигурни стъпки излезе от стаята.

„Той обича друга жена, това е още по-ясно — каза си тя и влезе в стаята си. — Аз искам любов, а нея я няма. Значи, всичко е свършено — повтори тя думите, които бе казала — и трябва да се свърши. “

„Но как? “ — запита се тя и седна в едно кресло пред огледалото.

През ума й минаваха мисли за това къде ще отиде сега — дали при леля си, която бе я отгледала, дали при Доли или сама в чужбина, мисли за това, какво прави сега той сам в кабинета си, дали това скарване е окончателно, или е възможно още помирение, както и за това какво ще кажат сега за нея всичките й някогашни петербургски познати, как ще погледне на това Алексей Александрович и много други мисли за това какво ще стане сега, след скъсването; но тя не се отдаваше с цялата си душа на тия мисли. В душата й имаше някаква неясна мисъл, която единствено я интересуваше, но тя не можеше да я осъзнае. След като си спомни още веднъж за Алексей Александрович, спомни си и времето на болестта си след раждането и онова чувство, което тогава не я напущаше. „Защо не умрях? “ — спомни си тя тогавашните си думи и тогавашното си чувство. И изведнъж разбра какво е в душата й. Да, това е оная мисъл, която единствено разрешава всичко. „Да, да умра! …“

„И срамът и позорът на Алексей Александрович и на Серьожа, и моят ужасен позор — всичко може да спаси смъртта. Да умра — и той ще се разкайва, ще съжалява, ще ме обича, ще страда за мене. “ Със застинала усмивка на състрадание към себе си тя седеше в креслото, сваляше и слагаше пръстените на лявата си ръка и живо си представяше от различни страни чувствата му след смъртта й.

Сепнаха я приближаващи се стъпки, неговите стъпки. Заета уж с пръстените си, тя дори не се обърна към него.

Той пристъпи, улови я за ръка и тихо каза:

— Ана, да заминем другиден, щом искаш. Съгласен съм на всичко.

Тя мълчеше.

— Какво значи това? — запита той.

— Ти сам знаеш — каза тя и същия миг, безсилна да се сдържи повече, заплака.

— Остави ме, остави! — казваше тя посред плача си. — Аз ще замина утре… Ще направя нещо повече. Коя съм аз? Една развратна жена. Камък на врата ти. Не искам да те мъча, не искам! Ще те освободя. Ти не ме обичаш, обичаш друга!

Вронски я молеше да се успокои и я уверяваше, че няма основателна причина да го ревнува, че той никога не е преставал и няма да престане да я обича, че я обича повече, отколкото по-рано.

— Ана, защо измъчваш така и себе си, и мене? — каза той, целувайки ръцете й. Сега в лицето му личеше нежност и стори й се, че в гласа му тя долови със слуха си сълзи, а на ръката си усети влагата им. И в миг отчаяната ревност на Ана се превърна в отчаяна, страстна нежност; тя го прегръщаше и покриваше с целувки главата, шията и ръцете му.

XXV

Като чувствуваше, че помирението е пълно, Ана от сутринта започна оживено да се приготвя за заминаване. Макар че не бяха решили дали ще заминат в понеделник или вторник, понеже и двамата вчера си отстъпваха един на друг, Ана се приготвяше дейно за заминаването, като сега й беше съвсем безразлично дали ще заминат един ден по-рано или по-късно. Тя се бе изправила над отворения сандък в стаята си и ровеше нещата си, когато той, вече облечен, влезе при нея по-рано от друг път.

— Ей сега ще отида при maman, тя може да ми изпрати парите чрез Егоров. И утре съм готов за път — каза той.

Колкото и да бе хубаво настроението й, споменаването, че отива във вилата при майка си, я засегна неприятно.

— Но аз и без това няма да успея — каза тя и веднага си помисли: „Значи, могло е да се нареди така, че да направим, както исках аз. “ — Не, както искаш, така направи. Иди в трапезарията, ей сега ще дойда, само да прибера тия непотребни неща — каза тя, като метна още нещо върху ръката на Анушка, на която вече лежеше цяла планина парцали.

Вронски ядеше бифтека си, когато тя влезе в трапезарията.

— Няма да повярваш как са ми омръзнали тия стаи — каза тя, като седна до него пред кафето си. — Няма нищо по-ужасно от тия chambres garnies[172]. Те нямат израз, нямат душа. Тоя часовник, пердетата и главно тапетите са цял кошмар. Аз мисля за Воздвиженское като за обетована земя. Няма ли да изпратиш вече конете?

— Не, те ще дойдат след нас. Ами ти ще отидеш ли някъде?

— Исках да отида у Вилсон. Да й занеса роклите. Значи, непременно утре? — каза тя с весел глас; но изведнъж лицето й се промени.

Камериерът на Вронски дойде да поиска разписката за телеграмата от Петербург. Нямаше нищо особено в това, че Вронски бе получил телеграма, но той, сякаш искаше да скрие нещо от нея, та каза, че разписката е в кабинета и бързо се обърна към нея:

— Ще свърша всичко непременно утре.

— От кого е телеграмата? — запита тя, без да го слуша.

— От Стива — неохотно отвърна той.

— Но защо не ми я показа? Каква тайна може да има между Стива и мене?

Вронски върна камериера и му заповяда да донесе телеграмата.

— Не исках да ти я покажа, защото Стива има слабост да телеграфира; защо ще телеграфира, когато още нищо не е решено?

— За развода ли?

— Да, но той пише: не е успял да направи още нищо. Тия дни му обещал окончателен отговор. Ето, прочети я.

С треперещи ръце Ана взе телеграмата и прочете същото, което бе казал Вронски. В края беше прибавено още: надеждата е малка, но ще направя всичко възможно невъзможно.

— Казах ти вчера, че ми е все едно кога ще получа и дори дали ще получа развод — каза тя, като се изчерви. — Нямало е никаква нужда да криеш от мене. — „Така той може да скрие и крие писмата си с жени“ — помисли тя.

— А Яшвин искаше да дойде тая сутрин с Войтов — каза Вронски, — изглежда, че е спечелил от Певцов всичко и дори повече, отколкото той може да му плати — около шестдесет хиляди.

— Не — каза тя, като се дразнеше, че с тая промяна на разговора той така очевидно й показваше, че е сърдита, — защо мислиш, че това съобщение ме интересува толкова, че трябва дори да го криеш? Казах ти, че не искам и да мисля за това, и бих желала и ти да се интересуваш така малко като мене.

— Аз се интересувам, защото обичам да съм наясно — каза той.

— Яснотата не е във формата, а в любовта — каза тя, като се дразнеше все повече и повече, но не от думите, а от студения и спокоен тон, с който той говореше. — Защо искаш това нещо?

„Боже мой, пак за любовта! “ — помисли той, като се намръщи.

— Ти знаеш защо: за тебе и за децата, които ще имаме — каза той.

— Няма да имаме деца.

— Това е много жалко — каза той.

— Искаш го за децата, а за мене не мислиш — каза тя, като забрави съвсем и не чу, че той каза: „за тебе и за децата“.

Въпросът за възможността да имат деца беше отдавна спорен и я дразнеше. Тя си обясняваше желанието му да имат деца с това, че той не държи на красотата й.

— Ах, нали ти казах: за тебе. Най-много за тебе — повтори той, като се мръщеше, сякаш от болка, защото съм уверен, че твоето раздразнение произлиза най-вече от неопределеното ти положение.

„Но той престана вече да се преструва и ето — личи цялата му студена омраза към мене“ — помисли тя, като не слушаше думите му, а с ужас се взираше в тоя студен и жесток съдия, който я гледаше от очите му и я дразнеше.

— Причината не е тая — каза тя — и аз дори не разбирам как може причината за моето, както го наричаш раздразнение да бъде това, че се намирам напълно в твоята власт. Каква неопределеност на положението има тук? Напротив.

— Много съжалявам, че не искаш да разбереш — прекъсна я той, желаейки упорито да изкаже мисълта си, — неопределеността е в това, дето ти се струва, че аз съм свободен.

— За това ти можеш да бъдеш напълно спокоен — каза тя и като се извърна, започна да пие кафето си.

Тя вдигна чашката, като разпери малкия си пръст, и я поднесе към устата си. Отпи няколко глътки, погледна го и по израза на лицето му ясно разбра, че му са противни и ръката й, и движението, и звукът, който издаде с устните си.

— Все едно ми е какво мисли майка ти и как иска да те ожени — каза тя и с трепереща ръка остави чашката.

— Но ние не говорим за това.

— Не, тъкмо за това говорим. И повярвай, че една жена без сърце, била тя стара или млада, майка ти или друга, не е интересна за мене и аз не искам и да я знам.

— Ана, моля те да не говориш без уважение за майка ми.

— Една жена, която не е почувствувала със сърцето си де е щастието и честта на сина й, е безсърдечна жена.

— Повторно те моля да не говориш без уважение за майка ми, която аз уважавам! — каза той, като повиши глас и я погледна строго.

Тя не му отговори. Втренчила поглед в него, в лицето и ръцете му, тя си спомняше с всички подробности сцената на вчерашното помирение и страстните му ласки. „Със същите тия ласки той е обсипвал, ще обсипва и иска да обсипва други жени! “ — мислеше тя.

— Ти не обичаш майка си. Всичко това са фрази, фрази и фрази! — каза тя, като го гледаше с омраза.

— Щом е така, трябва…

— Трябва да се реши, и аз съм решила — каза тя и искаше да излезе, но в това време в стаята влезе Яшвин. Ана се здрависа с него и остана.

Защо, когато в душата й имаше буря и тя чувствуваше, че стои на кръстопътя на живота, който може да има ужасни последици, защо в тоя миг тя трябваше да се преструва пред чуждия човек, който рано или късно ще научи всичко — тя не знаеше това; но тя веднага укроти вътрешната буря в себе си, седна и заприказва с гостенина.

— Е, как е вашата работа? Получихте ли парите? — запита тя Яшвин.

— Горе-долу; изглежда, че няма да получа всичко, а в сряда трябва да замина. А вие кога заминавате? — каза Яшвин, като поглеждаше зажумял към Вронски и очевидно се досещаше за станалата свада.

— Изглежда, другиден — каза Вронски.

— Впрочем вие отдавна се каните.

— Но сега вече непременно — каза Ана, като погледна право в очите Вронски с такъв поглед, с който му казваше да не си мисли, че е възможно едно помирение. — Но нима не ви е жал за тоя нещастен Певцов? — продължи тя разговора си с Яшвин.

— Никога не съм се питал, Ана Аркадиевна, дали ми е жал, или не. Същото е, както на война, когато не питаш дали ти е жал, или не. Цялото ми богатство е тук — той посочи страничния си джоб — и сега аз съм богат човек; а днес ще отида в клуба и може би ще си изляза просяк. Защото който седне да играе с мене, също иска да ме остави без риза, както аз него. Това е борба, и тъкмо в това е удоволствието.

— Да, но ако бяхте женен — каза Ана — какво щеше да бъде на жена ви?

Яшвин се засмя.

— Изглежда, затова не съм се оженил и никога не съм имал такова намерение.

— Ами Хелсингфорс? — каза Вронски, който се намеси в разговора и погледна усмихналата се Ана.

Когато срещна погледа му, лицето на Ана изведнъж доби студено-строг израз, сякаш тя му казваше: „Не съм забравила. Все същото е. “

— Били ли сте влюбен? — каза тя на Яшвин.

— О, Господи, колко пъти! Само че, знаете ли, има едни, които сядат да играят на карти, но винаги стават, когато дойде време за rendez-vous[173]. А пък аз мога да се занимавам с любов, но така, че вечер да не закъснявам за играта. Така и го нареждам.

— Не, аз не ви питам за това, а за сегашното. — Тя искаше да каже Хелсингфорс, но не искаше да повтори думата, казана от Вронски.

Дойде Войтов, който щеше да купи жребеца; Ана стана и излезе от стаята.

Преди да излезе от къщи, Вронски се отби при нея. Тя искаше да се престори, че търси нещо на масата, но я хвана срам от преструвките и затова го погледна студено право в лицето.

— Какво искате? — запита го тя на френски.

— Искам да взема билета на Гамбет, продадох го — каза той с такъв тон, който по-ясно от всякакви думи казваше: „Нямам време за обяснение, пък и нищо няма да излезе от това. “

„Аз не съм виновен за нищо пред нея — мислеше си той. — Щом тя иска да се наказва, tant pis pour elle[174]. “ Но когато излизаше, стори му се, че тя каза нещо и сърцето му изведнъж трепна от състрадание към нея.

— Какво, Ана? — запита той.

— Нищо — отвърна тя също така студено и спокойно.

„Нищо ли, тогава tant pis“ — помили той и пак охладня, обърна се и тръгна. Когато излизаше, видя в огледалото лицето й, бледно, с треперещи устни. Искаше да се спре и да й каже някоя утешителна дума, но краката му го изнесоха от стаята, преди да намисли какво да каже. Целия ден той прекара вън от къщи и когато се върна късно вечерта, прислужницата му каза, че Ана Аркадиевна я боли глава и е помолила да не влизат при нея.

XXVI

Никога досега скарването не бе продължавало цял ден. Днес това беше за първи път. И това не беше скарване. То беше очевидно признание за пълно изстиване. Нима биваше да я погледне така, както той я погледна, когато влезе в стаята за билета? Да я погледне, да види, че сърцето й се къса от отчаяние и да отмине мълчаливо с това равнодушно-спокойно лице? Той не че е изстинал към нея, а я мрази, защото обича друга жена — това е ясно.

И като си припомняше всички жестоки думи, които бе казал, Ана измисляше и такива думи, които той очевидно искаше и можеше да й каже, и все повече и повече се дразнеше.

„Не ви задържам — можеше да каже той. — Можете да отидете, където искате. Вие не искахте да се разведете с мъжа си сигурно за да се върнете при него. Върнете се. Ако ви трябват пари, ще ви дам. Колко рубли ви трябват? “

Тя си представяше, че той й е казал най-жестоките думи, които може да каже един груб човек, и не можеше да му прости за тях, сякаш бе ги казал наистина.

„А нима едва вчера той не ми се кле в любов, тоя правдив и честен човек? Нима не съм се отчайвала напразно вече много пъти? “ — казваше си тя след това.

Целия тоя ден, с изключение на отиването у Вилсон, което й отне два часа, Ана прекара в съмнения дали всичко е свършено, или има надежда за помирение и трябва ли да замине веднага, или до го види още веднъж. Тя го чака целия ден, а вечерта се оттегли в стаята си, като поръча да му кажат, че я боли глава, и си нарече: „Ако дойде, въпреки думите на прислужницата, значи, че ме обича още. Ако ли не, значи, всичко е свършено и тогава ще реша какво да правя! …“

Вечерта тя чу тракането на спрялата каляска, позвъняването, стъпките му и разговора с прислужницата; той повярва това, което му казаха, не искаше да научи нищо повече и се прибра в стаята си. Значи, всичко е свършено.

И пред нея ясно и живо се изправи смъртта като единствено средство да възвърне в сърцето му любовта към нея, да го накаже и да спечели победата в тая борба, която водеше с него злият дух, вмъкнал се в сърцето й.

Сега й беше все едно дали ще заминат, или не за Воздвиженское, дали ще получи, или няма да получи развод от мъжа си — всичко бе ненужно. Необходимо беше едно — да го накаже.

Когато си наля обикновената доза опиум и помисли, че е достатъчно само да изпие цялото стъкълце, за да умре, това й се видя така леко и просто, че отново започна да мисли с наслада как той ще се мъчи, ще се разкайва и ще обича паметта й, когато бъде вече късно. Тя лежеше в леглото с отворени очи, гледаше при светлината на догарящата свещ изваяния корниз на тавана и сянката, която хвърляше върху него една част от пердето, и живо си представяше какво ще чувствува той, когато няма да я има вече и когато за него тя ще бъде само спомен. „Как съм могъл да й кажа тия жестоки думи! — ще казва той. — Как можах да изляза от стаята, без да й кажа нищо! Но сега нея я няма вече. Тя си отиде завинаги от нас. Тя е там…“ Изведнъж сянката от пердето се раздвижи, покри целия корниз, целия таван, други сенки от другата страна се втурнаха насреща й; за миг сенките се разпиляха, но след това с нова бързина надвиснаха, разлюляха се, сляха се и всичко потъмня. „Смъртта! “ — помисли тя. И такъв ужас я обзе, че дълго време не можа да разбере къде се намира и дълго време не можа да намери с треперещите си ръце кибрита и да запали друга свещ на мястото на оная, която бе догоряла и угаснала. „Не, всичко е само в това — да живея! Та аз го обичам. И той ме обича! Това беше и ще мине“ — казваше тя и чувствуваше, че по бузите й текат сълзи от радост, че се връща към живота. И за да се спаси от страха си, бързо отиде при него в кабинета.

⇐ Предыдущая 55 56 57 58 596061 62 63 64 Следующая ⇒