Трета част 9 страница

— Не, аз съвсем не съм добра. Но кажете ми… Почакайте, да поседнем малко — каза Кити, като я накара пак да седне на пейката до себе си. — Кажете, не ви ли е обидно да мислите, че тоя човек е отхвърлил любовта ви, че не е искал…

— Но той не я е отхвърлил, аз вярвам, че ме е обичал, но е бил послушен син…

— Да, но ако той е направил това не заради майка си, а просто по свое желание? … — каза Кити, чувствувайки, че е издала тайната си и че лицето й, пламнало от руменината на срама, вече я е изобличило.

— Тогава той е постъпил лошо и аз не бих го съжалявала — отвърна Варенка, която очевидно разбра, че става дума вече не за нея, а за Кити.

— Но обидата? — извика Кити. — Обидата не може да се забрави, не може да се забрави — каза тя, като си спомни своя поглед на последния бал, когато музиката бе спряла.

— Каква обида може да има? Нали вие не сте постъпили лошо?

— Нещо повече от лошо — срамно.

Варенка поклати глава и сложи ръка в ръката на Кити.

— Но защо да е срамно? — каза тя. — Нали не сте казали на човека, който е равнодушен към вас, че го обичате?

— Разбира се, не; аз не бях му казала никога нито дума, но той знаеше. Не, не, има погледи, има постъпки. Сто години да живея, пак не ще забравя.

— Та какво от това? Не мога да разбера. Въпросът е дали го обичате сега, или не — каза Варенка, която започна вече да говори направо.

— Аз го мразя; не мога да простя и на себе си.

— Но какво?

— Срама, обидата.

— О, ако всички бяха чувствителни като вас! — каза Варенка. — Няма момиче, което да не е изпитало това. Но всичко това не е важно.

— А кое е важно? — попита Кити и с любопитство и учудване се взираше в лицето й.

— Ах, има много важни неща — усмихната каза Варенка.

— Но кои са те?

— Ах, има много по-важни неща — отвърна Варенка, която не знаеше какво да каже.

Но в това време от прозореца се чу гласът на княгинята:

— Кити, хладно е! Или си вземи шала, или ела в стаята.

— Наистина време е! — каза Варенка и стана. — Трябва да се отбия и у madame Berthe; тя бе ме помолила.

Кити я държеше за ръка и със страстно любопитство и молба я питаше с поглед: „Кое е, кое е това най-важно нещо, което дава такова спокойствие? Вие знаете, кажете ми! “ Но Варенка дори не разбираше какво я пита погледът на Кити. Тя помнеше само това, че тая вечер трябва да се отбие и у m-me Berthe и да се прибере в къщи за чая на maman към дванадесет часа. Тя влезе в стаята, прибра нотите си и като се сбогува с всички, накани се да си върви.

— Позволете ми да ви изпратя — каза полковникът.

— Но как ще си върви сама нощем? — потвърди княгинята. — Да изпратя поне Параша.

Кити видя, че Варенка едва сдържаше усмивката си, когато казаха, че трябва някой да я изпрати.

— Не, аз винаги ходя сама и никога не ми се случва нищо — каза тя и взе шапката си. И като целуна още веднъж Кити, но пак не й каза кое е важното, с бодри крачки, с нотите под мишница, се скри в полумрака на лятната нощ, като отнесе своята тайна за това, кое е важното и кое й дава това завидно спокойствие и достойнство.

XXXIII

Кити се запозна и с г-жа Щал и това познанство, заедно с дружбата и с Варенка, не само имаше силно влияние върху нея, но я утешаваше в скръбта. Тя намери утешението в това, че благодарение на познанството й се откри един напълно нов свят, който нямаше нищо общо с миналото й, един възвишен, прекрасен свят, от чиято висота можеше спокойно да наблюдава това минало. За нея стана ясно, че освен несъзнателния живот, на който досега се отдаваше, имаше и духовен живот. Тоя живот го откриваше религията, но една религия, която нямаше нищо общо с оная, която тя познаваше от детинството и която се изразяваше в литургията и във вечернята във Вдовишкия дом, дето можеше да срещне познати, и в изучаване наизуст славянски текстове заедно с баща си; това беше една възвишена, тайнствена религия, свързана с редица прекрасни мисли и чувства, в която не само можеше да се вярва, понеже така е наредено, но която можеше и да се обича.

Всичко това Кити научи не от думи. Мадам Щал говореше с нея като с мило дете, на което човек се радва като на спомен от младостта си, и само един път спомена, че утешение при всички хорски скърби дава само любовта и вярата и че за Христовото състрадание към нас няма нищожни скърби, и веднага промени разговора. Но във всяко нейно движение, във всяка дума, във всеки небесен неин поглед, както се изразяваше Кити, и особено в целия й живот, който бе научила от Варенка, във всичко това Кити откриваше „кое е важното“, което досега тя не знаеше.

Но колкото и да бе възвишен характерът на мадам Щал, колкото и да бе трогателен нейният живот, колкото и да бяха възвишени и нежни думите й, Кити неволно долови у нея такива черти, които я смущаваха. Тя забеляза, че като я разпитваше за близките й, мадам Щал се усмихна презрително, а това противоречеше на християнската доброта. Забеляза още, че когато веднъж завари в къщата й един католически свещеник, мадам Щал старателно държеше лицето си в сянката на абажура и се усмихваше особено. Колкото и нищожни да бяха тия две наблюдения, те смущаваха Кити и тя се съмняваше в мадам Щал. Но затова пък Варенка, която беше самотна, без близки, без приятели, горчиво разочарована и която не желаеше нищо, за нищо не жалеше, беше онова съвършенство, за което Кити си позволяваше само да мечтае. От примера на Варенка тя разбра, че е достатъчно само да забрави себе си и да обикне другите, за да бъде спокойна, щастлива и прекрасна. А тъкмо такава искаше да бъде Кити. Разбрала сега ясно кое е най-важното, тя не се задоволяваше само да се възхищава от това, а веднага с цялата си душа се отдаде на тоя нов живот, който й се откри. От разказите на Варенка за онова, което правят мадам Щал и другите, които тя поменаваше, Кити си състави вече привлекателен план за бъдещия си живот. Както племенницата на г-жа Щал, Aline, за която Варенка бе й разправила много неща, и тя, дето и да живее занапред, ще издирва нещастните, ще им помага колкото може, ще раздава евангелието, ще го чете на болни, престъпници и умиращи. Мисълта да чете евангелието на престъпници, както това правеше Aline, особено блазнеше Кити. Но всичко това бяха тайни мечти, които Кити не поверяваше нито на майка си, нито на Варенка.

Впрочем, докато чакаше времето, за да изпълни в големи размери плановете си, Кити и сега, на курорта, дето имаше толкова болни и нещастни, лесно намери случай да прилага новите си принципи, подражавайки на Варенка.

Отначало княгинята забелязваше само, че Кити се намира под силното влияние на своето engouement, както го наричаше тя, към г-жа Щал и особено към Варенка. Тя виждаше, че Кити не само подражава на Варенка в дейността й, но неволно й подражава и в начина да върви, да говори и да мига с очи. Но след това княгинята забеляза, че у дъщеря й, независимо от това очарование, става някакъв сериозен душевен преврат.

Княгинята виждаше, че Кити чете вечер едно френско евангелие, което бе й подарила госпожа Щал, нещо, което по-рано не правеше; че отбягва светските си познати и се среща с болни, които се намираха под покровителството на Варенка, и особено с бедното семейство на болния художник Петров. Очевидно Кити се гордееше, че изпълнява в това семейство длъжността на милосърдна сестра. Всичко това беше хубаво и княгинята нямаше нищо против, толкоз повече, че жената на Петров беше напълно порядъчна жена, а и принцесата, която бе забелязала дейността на Кити, я хвалеше и я наричаше ангел-утешител. Всичко това би било много хубаво, ако не се прекаляваше. А княгинята виждаше, че дъщеря й изпада в крайност, и й казваше това.

— Il ne faut jamais rien outrer[31] — казваше й тя.

Но дъщеря и не отговаряше нищо; тя само мислеше в душата си, че в делото на християнството не може да става дума за прекаляване. Какво прекаляване може да има, когато се следва едно учение, в което е казано да подлагаш и лявата си буза, когато те ударят по дясната, и да даваш ризата си, когато съблекат дрехата ти? Но княгинята не харесваше това прекаляване и още повече не харесваше, че Кити, както чувствуваше тя, не иска да й открие цялата си душа. И наистина Кити криеше от майка си новите си възгледи и чувства. Криеше ги не защото не уважаваше и не обичаше майка си, а само защото й беше майка. Би ги открила по-скоро всекиму другиму, но не и на майка си.

— Ана Павловна май не е идвала отдавна у нас — каза веднъж княгинята за Петрова. — Аз я каних. А тя сякаш е недоволна от нещо.

— Не, не съм забелязала, maman — каза пламнала Кити.

— Отдавна ли не си ходила у тях?

— Утре се каним да отидем на разходка в гората — отвърна Кити.

— Защо не, идете — каза княгинята, като се взираше в смутеното лице на дъщеря си и се мъчеше да разбере причината на смущението й.

Същия ден Варенка дойде на обед у тях и съобщи, че Ана Павловна се е отказала да отидат утре в гората. И княгинята забеляза, че Кити пак се изчерви.

— Кити, да не би да си имала нещо неприятно с Петрови? — попита княгинята, когато останаха сами. — Защо тя престана да изпраща децата и да идва у нас?

Кити отговори, че не е имало нищо помежду им и че никак не може да разбери защо Ана Павловна ще е недоволна от нея. Кити казваше самата истина. Тя не знаеше причината за промяната на Ана Павловна към нея, но се досещаше. Досещаше се за такова нещо, което не можеше да открие на майка си, което не искаше да признае и пред себе си. Това бе едно от ония неща, които знаеш, но които не можеш да кажеш дори пред себе си; дотолкова те е страх и те е срам да не се излъжеш.

Отново и отново тя мислеше за държането си с това семейство. Спомняше си наивната радост, която се изписваше върху кръглото добродушно лице на Ана Павловна, когато се срещнеха; спомняше си тайните им разговори за болния, заговорите им да го отвлекат от работата, която му беше забранена, и да го изведат на разходка; привързаността на по-малкото момченце, което я наричаше „моята Кити“ и което не искаше да си легне, ако тя не беше там. Колко хубаво беше всичко! След това тя си спомни измършавялата фигура на Петров с дългата му шия, с кафявия му сюртук; редките му виещи се коси, въпросителните му, страшни на първо време за Кити сини очи и болезнените му старания да се показва бодър и оживен в нейно присъствие. Спомняше си усилието на първо време да надвие отвратата, която изпитваше към него, както и към всички туберкулозни, и колко старателно измисляше какво да му каже. Спомняше си тоя плах, умилен поглед, с който той я гледаше, и странното чувство на състрадание и неловкост и след това съзнанието за своята добродетелност, което изпитваше при това. Колко хубаво беше всичко! Но така бе само на първо време. А сега, от няколко дни, всичко изведнъж се промени. Ана Павловна посрещаше Кити с престорена любезност и непрекъснато наблюдаваше и нея, и мъжа си.

Нима причина за охладяването на Ана Павловна беше тая трогателна радост, която го обземаше при идването й?

„Да — припомняше си тя, имаше нещо неестествено у Ана Павловна, нещо, което съвсем не подхожда на нейната доброта, когато завчера тя каза с досада: «Ето, все ви чака, не иска без вас да пие кафе, макар че е отслабнал ужасно». “

„Да, може би й е станало неприятно и когато му подадох одеялото. Всичко беше толкова естествено, но той го посрещна така неловко, така дълго ми благодари, че и мене ми стана неловко. И после тоя мой портрет, който той направи така хубаво! И главно — тоя поглед, смутен и нежен! Да, да, точно това е! — с ужас си повтори Кити. — Не, това не може, не трябва да бъде! Той е толкова жалък! “ — каза си тя след това.

Това съмнение отравяше прелестта на новия й живот.

XXXIV

Още преди да завърши водолечението, княз Шчербацки, който след Карлсбад замина за Баден и Кисинген при едни познати руси, за да заимствува от тях руски дух, както се изразяваше той, се върна при близките си.

Възгледите на княза и княгинята за живота в чужбина бяха напълно противоположни. Княгинята намираше всичко за прекрасно и въпреки затвърденото си положение в руското общество, в чужбина се мъчеше да прилича на европейска дама, каквато не беше — защото бе руска дворянка, — и затова се преструваше, а това й беше донейде неловко. А князът, наопаки, смяташе, че всичко в чужбина е лошо, отегчаваше се от европейския живот, придържаше се към руските си навици и нарочно гледаше да се покаже в чужбина по-малко европеец, отколкото бе в действителност.

Князът се върна отслабнал, с увиснали торбички кожа по бузите, но в най-весело настроение. Веселото му настроение се засили още повече, когато видя, че Кити се е поправила напълно. Княгинята му съобщи за приятелството на Кити с госпожа Щал и Варенка и за някаква промяна, станала у Кити; това смути княза и пробуди у него обикновеното чувство на ревност към всичко, което отдалечаваше дъщеря му от него, и страх да не би дъщеря му да се изплъзне от влиянието му в някакви недостъпни за него области. Но тия неприятни новини потънаха в онова море от добродушие и веселост, които бликаха в него винаги и които се бяха усилили особено от карлсбадските бани.

На другия ден след пристигането си князът, с дългото си палто, с руските си бръчки и подпухнали бузи, подпрени от колосаната яка, в най-весело настроение тръгна с дъщеря си към извора.

Утрото бе прекрасно; спретнатите весели къщи с градинки, червеноликите и червеноръки, налепи с бира, весело работещи немски слугини и ясното слънце веселяха сърцето; но колкото повече наближаваха извора, толкова по-често срещаха болни и те изглеждаха сякаш още по-плачевно сред обикновените условия на благоустроения немски живот. Тая противоположност не правеше вече силно впечатление на Кити. Яркото слънце, веселият блясък на зеленината, звуците на музиката бяха за нея естествена рамка за всички тия познати лица и за техните промени към влошаване или подобряване, които тя следеше; но за княза светлината и блясъкът на юнското утро, звуците на оркестъра, който свиреше модерен весел валс, и особено здравите слугини бяха сякаш нещо неприлично и чудовищно в съчетание с тия, събрани от всички краища на Европа, тъжно крачещи мъртъвци.

Въпреки изпитваното от него чувство на гордост и сякаш на връщане към младините, когато любимата му дъщеря вървеше под ръка с него, сега му беше сякаш неловко и съвестно за здравия му вървеж, за едрите му затлъстели крайници. Той изпитваше почти чувството на човек, който е излязъл необлечен между хората.

— Представи ме, представи ме на новите си приятели — казваше той на дъщеря си, като й притискаше с лакът ръката. — Аз обикнах и тая твоя отвратителна соденска вода, защото ти се поправи от нея. Само че тук е тъжно, тъжно. Кой е тоя?

Кити му показваше имената на познатите и непознати лица, които срещаха. При входа на градината срещнаха сляпата m-me Berthe с водачката й и князът се порадва на милия израз на старата французойка, който тя доби, когато чу гласа на Кити. Тя веднага заприказва с него с прекалена френска любезност, като го хвалеше, че има такава прекрасна дъщеря и пред очите му превъзнасяше Кити до небесата, като я наричаше съкровище, бисер и ангел-утешител.

— Е, тогава тя е вторият ангел — усмихнат каза князът. — Според нея ангел номер първи е mademoiselle Варенка.

— О! Mademoiselle Варенка е истински ангел, allez[32]… — започна m-me Berthe.

В галерията срещнаха и самата Варенка. Тя вървеше бързо насреща им с елегантна червена чантичка.

— Ето и татко си дойде! — каза й Кити.

Просто и естествено, както правеше всичко, Варенка направи едно движение, средно между поклон и реверанс, и веднага заприказва с княза естествено и просто, както говореше с всички.

— Разбира се, аз ви познавам, добре ви познавам — каза й князът с усмивка, от която Кити с радост позна, че приятелката й се е харесала на баща й. — Но къде бързате толкова?

— Maman е тук — каза тя, като се обърна към Кити. — Тя не е спала цяла нощ и лекарят я посъветва да се поразходи. Нося й ръкоделието.

— Значи, това е ангел номер първи — каза князът, когато Варенка си отиде.

Кити видя, че му се иска да се посмее над Варенка, но просто не можеше да направи това, защото Варенка му хареса.

— Е, ще видим всичките ти приятели — прибави той, — и мадам Щал, ако благоволи да ме познае.

— Но нима ти я познаваш, татко? — попита Кити със страх, като забеляза, че при споменаването на мадам Щал в очите на княза блесна иронично пламъче.

— Познавах мъжа й, а малко и нея, преди да стане пиетистка.

— Какво значи пиетистка, татко? — попита Кити, вече изплашена, че онова, което толкова високо ценеше у госпожа Щал, имало название.

— И аз не зная добре. Зная само, че тя благодари на Бога за всичко, за всяко нещастие, благодари му дори, че е умрял мъжът й. Е, и излиза смешно, защото те живееха лошо.

— Кой е тоя? Какво жалко лице! — попита той, като видя седнал на пейката нисък болен с кафяво палто и бели панталони, които правеха странни гънки на лишените му от мускули крака.

Господинът повдигна сламената си шапка над виещите се редки коси, като откри високото си, болезнено почервеняло от шапката чело.

— Това е Петров, художник — каза Кити и се изчерви. — А тази е жена му — прибави тя, като посочи Ана Павловна, която сякаш нарочно в същото време, когато те се приближиха, тръгна след детето, което тичаше по пътечката.

— Колко е жалък и колко мило е лицето му! — каза князът. — Но ти защо не се приближи? Той сякаш искаше да ти каже нещо.

— Добре, да отидем — каза Кити и решително се обърна. — Как сте със здравето днес? — попита тя Петров.

Петров стана, подпрян на бастуна, и плахо погледна княза.

— Тя е моя дъщеря — каза князът. — Позволете да се запознаем.

Художникът се поклони и се усмихна, като откри странно блестящите си бели зъби.

— Ние ви чакахме вчера, княжна — каза той на Кити. Като каза това, той залитна и повтори това движение, за да покаже, че го е направил нарочно.

— Аз исках да дойда, но Варенка ми каза, че Ана Павловна изпратила да й съобщят, че няма да отидете.

— Как няма да отидем? — каза Петров, който се изчерви и веднага се закашля, като търсеше с очи жена си. — Анета, Анета! — рече той високо и дебелите жили на тънката му бяла шия се изопнаха като въжета.

Ана Павловна се приближи.

— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — сърдито прошепна той, изгубил гласа си.

— Здравейте, княжна! — каза Ана Павловна с престорена усмивка, която съвсем не приличаше на по-раншното й държане. — Много ми е приятно да се запознаем. — обърна се тя към княза. — Отдавна ви очаквахме, княже.

— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — пресипнало прошепна още веднъж художникът, и то още по-сърдито, очевидно раздразнен още повече от това, че гласът му изневерява и той не може да придаде на думите си такъв израз, какъвто би желал.

— Ах, Боже мой! Аз мислех, че няма да отидем — с досада отвърна жена му.

— Как тъй, когато… — Той се закашля и махна с ръка.

Князът повдигна шапката си и се отдалечи с дъщеря си.

— О, ох! — тежко въздъхна той. — О, нещастните!

— Да, татко — отвърна Кити. — Но трябва да знаеш, че те имат три деца, нямат никаква прислуга и почти никакви средства. Той получава нещо от Академията — оживено разправяше тя, като се мъчеше да заглуши вълнението, което бе я обзело поради странната промяна на Ана Павловна към нея.

— А ето и мадам Щал — каза Кити, като сочеше една количка, в която под едно чадърче лежеше нещо, обградено с възглавници, в нещо сиво и синьо.

Това беше г-жа Щал. Зад нея бе се изправил мрачен здравеняк работник, немец, който я возеше. До количката стоеше един рус шведски граф, когото Кити познаваше по име. Няколко души болни се поспираха край количката и наблюдаваха тая дама като нещо необикновено.

Князът пристъпи до нея. И веднага в очите му Кити долови ироничното пламъче, което я смущаваше. Той пристъпи до мадам Щал и извънредно учтиво и мило заприказва на оня отличен френски език, на който сега говорят вече малцина.

— Ме зная дали ще си спомните за мене, но аз трябва да ви напомня за себе си, за да ви благодаря за вашата доброта към дъщеря ми — каза й той, като сне шапката си и не я туряше на главата.

— Княз Александър Шчербацки — каза мадам Щал, като повдигна към него небесните си очи, в които Кити долови неудоволствие. — Много ми е приятно. Аз обикнах така много дъщеря ви.

— Все така ли сте зле със здравето?

— Та аз свикнах вече — каза мадам Щал и запозна княза с шведския граф.

— Но вие сте се променили много малко — каза й князът. — Не съм имал честта да ви видя десет или единадесет години.

— Да, Бог ни дава кръст и ни дава сила да го носим. Често се чудиш защо се протака тоя живот… От другата страна! — ядосана се обърна тя към Варенка, която не бе обвила както трябва краката й с одеялото.

— Сигурно за да правим добро — каза князът, като се смееше с очи.

— Ние не можем да съдим за това — каза госпожа Щал, доловила отсянката в израза върху лицето на княза. — Значи, вие ще ми изпратите тая книга, нали, любезни графе? Много ви благодаря — обърна се тя към младия швед.

— А! — извика князът, като видя московския полковник, крито стоеше наблизо, и след като се сбогува с госпожа Щал, отдалечи се с дъщеря си и с присъединилия се към тях московски полковник.

— Това е нашата аристокрация, княже! — с желание да бъде ироничен каза московският полковник, който имаше зъб на госпожа Щал, задето не се познаваше с нея.

— Все си е същата — отвърна князът.

— А вие, княже, сте я познавали още преди болестта й, сиреч преди да легне на легло?

— Да. Тя се разболя още тогава, когато се познавахме — каза князът.

— Разправят, че от десет години тя не става…

— Не става, защото е късокрака. Тя има много лошо телосложение…

— Татко, не може да бъде! — извика Кити.

— Така разправят лошите езици, мила! А твоята Варенка вижда доста зор — прибави той. — Ох, тия болни господарки!

— О, не, татко! — пламенно възрази Кити. — Варенка я обожава. И после, тя прави толкова добрини! Попитай когото щеш! Нея и Aline Щал всички ги познават.

— Може би — каза той, като притисна с лакът ръката й. — Но по-добре е, ако правят така, че когото и да попиташ, никой да не знае.

Кити замълча не защото нямаше какво да каже; тя не искаше да открие тайните си мисли дори на баща си. Но чудно нещо, въпреки че се подготвяше така да не се подчини на възгледа на баща си, да не му даде достъп в своята светиня, тя почувствува, че оня божествен образ на госпожа Щал, който цял месец бе носила в душата си, безвъзвратно изчезна, както изчезва фигурата, образувана от небрежно хвърлена дреха, когато разбереш как е сложена дрехата. Остана само една късонога жена, която лежи, защото е с лошо телосложение, и измъчва безропотната Варенка, задето не я е завила както трябва с одеялото. И с никакви усилия на въображението не можеше вече да се възвърне образът на по-раншната мадам Щал.

XXXV

Князът предаде веселото си настроение и на домашните си, и на познатите, и дори на немеца хазаин, у когото живееха Шчербацки.

Когато се върна с Кити от извора и покани на кафе и полковника, и Мария Евгениевна, и Варенка, князът нареди да изнесат маса — и столове в градинката, под кестена, и да поднесат там закуската. И хазаинът, и прислугата се оживиха под влияние на неговата веселост. Те познаваха щедростта му и след половин час болният хамбургски лекар от горния етаж със завист наблюдаваше през прозореца тая весела руска компания от здрави хора, която се бе събрала под кестена. Под трепкащите кръгове от сянката на листата до масата, покрита с бяла покривка и отрупана с кафени чаши, хляб, масло, сирене и студено месо от дивеч, седеше княгинята в боне с лилави ленти и подаваше чаши и сандвичи. На другия край седеше князът, който ядеше здравата и високо и весело разговаряше. Той бе наредил край себе си своите покупки: гравирани кутийки, играчки, всички видове ножчета за разрязване, от които бе накупил цели купища по всички курорти и които подаряваше на всички, дори и на Лисхен, слугинята, и на хазаина, с когото се шегуваше на своя комично лош немски език, като го уверяваше, че Кити се е излекувала не от минералната вода, а от неговите отлични гозби, особено от супата със сушени сливи. Княгинята се подсмиваше на мъжа си заради руските му навици, но беше така оживена и весела, както не бе се чувствувала през цялото време, откак бяха дошли на курорта. Полковникът се усмихваше както винаги на шегите на княза; но по въпроса за Европа, която той изучаваше внимателно, както му се струваше, той държеше страната на княгинята. Добродушната Мария Евгениевна се друсаше от смях при всяко смешно нещо, което князът казваше, а Варенка — нещо, което Кити не бе виждала никога досега — примираше от слабия, но заразителен смях, който възбуждаха в нея шегите на княза.

Всичко това веселеше Кити, но тя не можеше да не бъде загрижена. Не можеше да разреши задачата, която, без да иска, баща й постави с ироничното си отношение към приятелите й и към тоя живот, който тя бе обикнала така много. Към тая задача се бе прибавила и промяната в отношенията й с Петрови, която днес така очевидно и неприятно бе се проявила. На всички беше весело, но Кити не можеше да бъде весела и това още повече я измъчваше. Тя изпитваше чувство, подобно на онова, каквото бе изпитвала в детинството си, когато за наказание я затваряха в стаята й и тя слушаше оттам веселия смях на сестрите си.

— Е, защо си накупил тия дреболии? — каза княгинята, като подаваше усмихната чаша с кафе на мъжа си.

— Тръгнеш на разходка, спреш се пред някое дюкянче и току те молят да си купиш: „Ерлаухт, ексцеленц, дурхлаухт. “[33] А кажат ли ми„дурхлаухт“, не мога да устоя: давай десет талера и беж да те няма…

— Правил си го само от скука — каза княгинята.

— Разбира се, от скука. Такава скука, миличка, че не знаеш де да се денеш.

— Как може да скучаете, княже? Сега в Германия има толкова интересни неща — каза Мария Евгениевна.

— Но аз познавам вече всичките им интересни неща: знам и супата им от сушени сливи, знам и граховите им салами. Всичко зная.

— Както искате, княже, но порядките им са интересни — каза полковникът.

— Та какво им е интересното? Те всички са доволни като медни грошове; победили са всички. А пък аз от какво да съм доволен? Не съм победил никого, ами сам си снемам ботушите и дори ги отнасям сам зад вратата. Ставаш сутрин, веднага се обличаш и хайде в салона да пиеш лош чай. Друго си е у дома! Станеш сутрин, без да бързаш, поразсърдиш се за нещо, поръмжиш, дойдеш на себе си, обмислиш всичко, не бързаш.

— Но времето е пари, вие забравяте това — каза полковникът.

— Какво ти време! Понякога времето е такова, че цял месец би дал за половин рубла, а друг път за половин час не можеш да вземеш нищо. Така ли е, Катенка? Защо си така умърлушена?

— Нищо ми няма.

— Къде отивате? Поседете още — обърна се той към Варенка.

— Трябва да си вървя — каза Варенка, стана и отново се заля от смях.

Тя се стегна, сбогува се и влезе вътре да вземе шапката си. Кити тръгна подире й. Сега дори Варенка й се виждаше друга. Не че беше по-лоша, но беше друга, а не такава, каквато си я представяше по-рано.

— Ах, отдавна не съм се смяла така! — каза Варенка, като прибираше чадърчето и чантичката си. — Колко мил е баща ви!

Кити мълчеше.

— Кога ще се видим? — попита Варенка.

— Maman се канеше да отиде у Петрови. Вие ще отидете ли? — каза Кити, като изпитваше Варенка.

— Ще отида — отвърна Варенка. — Те се готвят да заминават, а аз обещах да им помогна да приберат багажа си.

— Добре, и аз ще дойда.

— Защо ви трябва да идвате?

— Защо да не дойда? Защо? Защо? — широко разтворила очи, питаше Кити и за да не пусне Варенка, улови я за чадърчето. — Не, почакайте, защо да не дойда?

— Ей тъй; баща ви си дойде, а освен това те се стесняват от вас.

— Не, кажете ми: защо не искате да ходя често у Петрови? Нали вие не искате? Защо?

— Аз не съм казвала такова нещо — спокойно каза Варенка.

— Не, моля ви се, кажете!

— Всичко ли да кажа? — попита Варенка.

— Всичко, всичко! — подзе Кити.

— Няма нищо особено, а само това, че Михаил Алексеевич (така се казваше художникът) по-рано бързаше със заминаването, а сега не иска да си замине — усмихната каза Варенка.

— Е? И после? — напираше Кити и мрачно гледаше Варенка.

— А пък Ана Павловна, кой знае защо, казала, че той не иска, защото вие сте тук. Разбира се, тия думи били неуместни, но тъкмо за това, заради вас те се скарали. А вие знаете колко сприхави са тия болни.

Кити се мръщеше все повече и повече; говореше само Варенка, като се мъчеше да я укроти и успокои, защото виждаше, че Кити се готви да избухне — в сълзи или думи, не можеше да се разбере.

— Така че по-добре е да не идвате… Вие разбирате, не се обиждайте…

— Така ми се пада, така ми се пада! — бързо заприказва Кити, като грабна чадърчето от ръцете на Варенка и не гледаше приятелката си в очите.

На Варенка й се искаше да се усмихне, като гледаше детинския гняв на приятелката си, но се страхуваше да не я обиди.

— Защо ви се пада така? Не разбирам — каза тя.

— Така ми се пада, защото всичко било лицемерие, защото всичко било само за лице, а не от сърце. Защо ми трябваше да се занимавам с чужд човек? И ето, излиза, че аз съм причината да се скарат и че съм правила това, за което никой не ме е молил! Защото всичко е лицемерие, лицемерие, лицемерие! …

⇐ Предыдущая 14 15 16 17 181920 21 22 23 Следующая ⇒