Трета част 8 страница

— Да предположим, княгиньо, че не е само външната — каза той, — а вътрешната страна. Но работата не е там — и той отново се обърна към генерала, с когото говореше сериозно, — не забравяйте, че се надбягват военни, които са си избрали тая дейност, и съгласете се, че всяко призвание има своята обратна страна на медала. Това нещо влиза пряко в задълженията на военния. Безобразният спорт на бокса или на испанските тореадори е признак на варварство. А специализираният спорт е признак на развитие.

— Не, аз няма да дойда друг път; това ме вълнува много — каза княгиня Бетси. — Нали, Ана?

— Вълнува, но човек не може да откъсне погледа си — каза друга дама. — Ако бях римлянка, не бих пропускала нито един цирк.

Ана не каза нищо и наблюдаваше в едно и също място, без да спуска бинокъла.

В това време през беседката мина един висок генерал. Алексей Александрович престана да говори, бързо, но достойно се изправи и се поклони ниско на минаващия военен.

— Вие не се ли състезавате? — пошегува се с него военният.

— Моето състезание е по-трудно — почтително отвърна Алексей Александрович.

И макар че тоя отговор не значеше нищо, военният се престори, че е чул умни думи от един умен човек и че разбира напълно la pointe de la sauce[26].

— Има две страни — продължи отново Алексей Александрович, — изпълнители и зрители; и любовта към тия зрелища е най-сигурният признак за ниското развитие на зрителите, съгласен съм, но…

— Княгиньо, да се обзаложим! — чу се отдолу гласът на Степан Аркадич, който се обърна към Бетси. — Вие за кого държите?

— Ние с Ана сме за княз Кузовлев — отвърна Бетси.

— А аз за Вронски. На един чифт ръкавици.

— Добре!

— А колко е красиво, нали?

Докато приказваха около него, Алексей Александрович млъкна, но веднага пак започна.

— Съгласен съм, но смелите игри… — продължи той.

Но в това време пуснаха ездачите и всички разговори престанаха. Алексей Александрович също млъкна и всички се надигнаха и се обърнаха към реката. Алексей Александрович не се интересуваше от състезанията и затова не гледаше ездачите, а с уморените си очи започна разсеяно да наблюдава зрителите. Погледът му се спря върху Ана.

Лицето й беше бледо и строго. Очевидно тя не виждаше нищо и никого освен едного. Ръката й конвулсивно стискаше ветрилото, тя не дишаше. Той я погледна, но бързо се обърна и започна да наблюдава други лица.

„Но ето и тая дама, и другите също са развълнувани; това е много естествено“ — каза си Алексей Александрович. Той не искаше да я наблюдава, но погледът му неволно бе привлечен пак от нея. Отново се взираше в това лице, мъчеше се да не чете онова, което бе изписано така ясно върху него, и въпреки волята си четеше с ужас върху него това, което не искаше да знае.

Първото падане на Кузовлев при реката развълнува всички, но Алексей Александрович видя ясно върху бледото тържествуващо лице на Ана, че оня, когото тя наблюдаваше, не падна. След това, когато Махотин и Вронски прескочиха голямата бариера, а препускащият след тях офицер падна веднага по главата си и се преби до смърт и сред цялата публика се понесе шепот на ужас, Алексей Александрович видя, че Ана дори не забеляза това и едва разбра за какво заприказваха около нея. Но той все по-често и по-често и с по-голямо упорство се взираше в нея. Цяла погълната от препускащия Вронски, Ана усети отстрани устремения върху нея поглед на студените очи на мъжа си.

Тя се обърна за миг, погледна го въпросително, леко се намръщи и пак се извърна.

„Ах, все ми е едно“ — сякаш му каза тя и нито веднъж вече не го погледна.

Състезанието беше злополучно и от седемнадесетте участници изпопадаха и се пребиха повече от половината. Към края на надбягванията всички бяха развълнувани и вълнението се увеличи още повече, защото императорът беше недоволен.

XXIX

Всички изказваха високо неодобрението си, всички повтаряха казаната от някого фраза: „Липсва само цирк с лъвове“ и ужасът бе обхванал всички, така че, когато Вронски падна и Ана високо ахна, в това нямаше нищо необикновено. Но веднага след това в лицето на Ана настъпи промяна, която беше вече положително неприлична. Тя напълно изгуби и ума, и дума. Започна да се тръшка като уловена птица: ту искаше да стане и да отиде някъде, ту се обръщаше към Бетси.

— Да върви, да вървим — казваше тя.

Но Бетси не я чуваше. Наведена надолу, тя разговаряше с приближилия се до нея генерал.

Алексей Александрович пристъпи до Ана и учтиво й подаде ръка.

— Ако искате, да си вървим — каза той на френски; но Ана се ослушваше в онова, което казваше генералът, и не забеляза мъжа си.

— Казват, че и той си строшил крака — рече генералът. — Това на нищо не прилича.

Ана не отговори на мъжа си, вдигна бинокъла и започна да гледа към онова място, дето бе паднал Вронски; но беше много далеко и там се бяха струпали толкова хора, че не можеше да се различи нищо. Тя сне бинокъла и искаше да тръгне; но в това време дотича един офицер на кон и докладва нещо на императора. Ана се издаде напред и заслуша.

— Стива! Стива! — извика тя на брат си.

Но брат й не я чу. Тя пак поиска да излезе.

— Още веднъж ви предлагам ръката си, ако искате да си вървим — каза Алексей Александрович и докосна ръката й.

Тя с погнуса се отдръпна от него и без да го погледне в лицето, отвърна:

— Не, не, оставете ме, аз ще остана.

Сега тя видя, че от мястото, дето бе паднал Вронски, през кръга тичаше един офицер към беседката. Бетси му махаше с кърпичка. Офицерът донесе съобщение, че ездачът не се е убил, но конят строшил гръбнака си.

Като чу това, Ана бързо седна и закри лицето си е ветрилото. Алексей Александрович видя, че тя плаче и не може да сдържи не само сълзите си, но и риданията, които повдигаха гърдите й. Алексей Александрович я заслони, за да й даде време да се опомни.

— За трети път ви предлагам ръката си — каза той след известно време, като се обърна към нея. Ана го гледаше и не знаеше какво да каже. Дойде й на помощ княгиня Бетси.

— Не, Алексей Александрович, аз доведох Ана и аз обещах да си я отведа — намеси се Бетси.

— Извинете, княгиньо — каза той, като се усмихваше учтиво, но я гледаше твърдо в очите, — аз виждам, че Ана не е напълно здрава и затова искам да дойде с мене.

Ана изплашено се озърна, покорно стана и улови мъжа си под ръка.

— Ще пратя някого при него, ще науча как е и ще изпратя да ти кажат — пошепна й Бетси.

На излизане от беседката Алексей Александрович както винаги говореше с всички, които срещаше, и както винаги Ана трябваше да отговаря и приказва; но тя не беше на себе си и сякаш насън вървеше под ръка с мъжа си.

„Дали се е пребил, или не? Истина ли е? Дали ще дойде, или не? Дали ще го видя тая нощ? “ — мислеше си тя.

Мълчаливо се качи в каретата на Алексей Александрович и мълчаливо се измъкнаха от множеството коли. Въпреки всичко, което бе видял, Алексей Александрович все пак не си позволяваше да мисли за същинското положение на жена си. Той бе видял само външните признаци. Видял бе, че тя се държа неприлично и смяташе за свой дълг да й го каже. Но му беше много трудно да каже само това, без да каже нещо повече. Той отвори уста да й каже колко неприлично бе се държала, но неволно каза съвсем друго.

— Все пак колко сме наклонни да гледаме тия жестоки зрелища! — каза той. — Забелязвам…

— Какво? Не разбирам — презрително каза Ана. Той се обиди и веднага започна да говори това, което искаше.

— Трябва да ви кажа — рече той.

„Ето че ще иска обяснение“ — помисли си тя и я хвана страх.

— Трябва да ви кажа, че днес се държахте неприлично — каза й той на френски.

— Как съм се държала неприлично? — високо каза тя, бързо обърна глава към него и го погледна право в очите, но вече съвсем не с по-раншната прикриваща нещо веселост, а с решителност, под която едва прикриваше страха, що изпитваше.

— Не забравяйте — каза й той, като посочи отвореното прозорче към кочияша.

Той се поизправи и дигна стъклото.

— Кое смятате неприлично? — повтори тя.

— Отчаянието, което не успяхте да прикриете при падането на единия от ездачите.

Той очакваше, че тя ще възрази; но тя мълчеше и гледаше пред себе си.

— Аз вече ви молих да се държите в обществото така, че дори злите езици да не могат да кажат нищо против вас. Беше време, когато говорех за вътрешните отношения; сега вече не говоря за тях. Думата ми сега е за външните отношения. Вие се държахте неприлично и аз бих желал да не се повтаря това.

Тя не чуваше половината от думите му, изпитваше страх от него и мислеше дали е истина, че Вронски не се е пребил. За него ли казаха, че е останал навредим, а конят строшил гръбнака си? Когато мъжът й свърши, тя само се усмихна престорено иронично и не отговори нищо, защото не бе чула това, което той говореше. Алексей Александрович бе започнал да говори смело, но когато разбра ясно за какво говори, страхът, който тя изпитваше, обхвана и него. Той видя тая усмивка и го обзе странно заблуждение.

„Тя се усмихва над моите подозрения. Да, ей сега ще каже същото, което ми каза и тогава: че подозренията ми са неоснователни, че това е смешно. “

Сега, когато за него всичко беше ясно, той не желаеше нищо така много, както това, тя да му отговори като по-рано с ирония, че подозренията му са смешни и нямат основание. Това, което той знаеше, бе толкова страшно, че сега бе готов да повярва всичко. Но изразът на лицето й, изплашено и мрачно, сега не обещаваше дори измама.

— Може би се лъжа — каза той. — В такъв случай моля да ме извините.

— Не, не сте се излъгали — бавно каза тя и отчаяно погледна студеното му лице. — Не сте се излъгали. Аз бях и не мога да не бъда отчаяна. Слушам вас, а мисля за него. Аз го обичам, аз съм негова любовница, не мога да ви понасям, страхувам се от вас и ви мразя… Правете с мене, каквото искате.

И като се отдръпна в ъгъла на каретата, тя заплака и закри лицето си с ръце. Алексей Александрович не се помръдна и не промени правата посока на погледа си. Но цялото му лице изведнъж доби тържествена неподвижност на мъртвец и тоя израз не се промени през цялото време, докато стигнат вилата. Когато стигнаха пред къщи, той обърна глава към нея и лицето му имаше все същия израз.

— Така! Но аз искам да запазите външните условия на приличие дотогава — гласът му затрепери, — докато взема мерки, които ще обезпечат честта ми, и ви ги съобщя.

Той излезе пръв и й помогна да слезе. За лице пред прислугата мълчаливо й стисна ръката, качи се в каретата и се върна в Петербург.

След като той си замина, дойде един лакей от княгиня Бетси и донесе бележка до Ана:

„Изпратих човек при Алексей да науча нещо за здравето му и той ми пише, че е здрав и читав, но е отчаян. “

„Значи, той ще дойде! — помисли тя. — Колко добре направих, че казах всичко на мъжа си! “

Погледна часовника си. Оставаха още три часа и спомените за подробностите от последната им среща запалиха кръвта й.

„Боже мой, колко е светло! Страшно е, но аз обичам да гледам лицето му и обичам тая фантастична светлина… Мъжът ми! Ах, да… Е, слава Богу, че с него всичко е свършено. “

XXX

Както на всички места, дето се събират хора, така и на малките германски минерални бани, където бяха пристигнали Шчербацки, стана обикновената един вид кристализация на обществото, която отрежда на всекиго от членовете му определено и неизменно място. Както определено и неизменно една частица вода на студа добива известна форма на снежен кристал, също така и всяко ново лице, което пристигаше в курорта, веднага заемаше свойственото му място.

Фюрст Шчербацки замт гемалин унд тохтер [27], както поради квартирата, в която се настаниха, така и по име и поради познатите, които си намериха, веднага кристализираха в определено и предназначено за тях място.

В курорта тая година имаше една истинска немска фюрстин, поради което кристализацията на обществото ставаше още по-енергично. Княгинята пожела непременно да представи дъщеря си на принцесата и извърши тоя обред на втория ден. Кити ниско и грациозно се поклони в изписаната си от Париж много проста, сиреч твърде разкошна лятна рокля. Принцесата каза: „Надявам се, че розите скоро ще се върнат на това хубаво личице“ — и за Шчербацки веднага се установиха твърдо определени релси в живота, от които не можеше вече да се излезе. Шчербацки се запознаха и със семейството на една английска леди, и с една немска графиня, и с нейния ранен през последната война син, и с един учен швед, и с M. Canot и сестра му. Но главната компания на Шчербацки по неволя беше една московска дама, Мария Евгениевна Ртишчева, и дъщеря й, която бе неприятна на Кити, защото и тя като нея се бе разболяла от любов, и един московски полковник, когото Кити бе виждала още като дете и го познаваше с мундир и еполети и който тук, с малките си очички и открита шия с цветна вратовръзка, беше не само необикновено смешен, но и досаден, защото не можеха да се отърват от него. Когато всичко това се установи така твърдо, Кити започна да се отегчава много, толкоз повече, че князът бе заминал за Карлсбад и тя остана сама с майка си. Тя не се интересуваше от ония, които познаваше, защото чувствуваше, че от тях няма да научи повече нищо ново. И интимният й интерес в курорта сега бяха наблюденията и догадките за ония, които още не познаваше. Поради характера си Кити винаги предполагаше у хората най-хубавото, и особено у ония, които не познаваше. И сега, правейки догадки за тоя или оня, какви хора са и какви отношения има помежду им, Кити си представяше най-чудни и прекрасни характери и намираше потвърждение в наблюденията си.

Между тези лица особено я занимаваше едно руско момиче, което бе дошло на баните с една болна руска дама, с мадам Щал, както я наричаха всички. Мадам Щал принадлежеше към висшето общество, но беше толкова болна, че не можеше да върви и само в редките хубави дни се появяваше на баните в количка. Но не толкова поради болестта си, колкото от гордост, както обясняваше княгинята, мадам Щал не се познаваше с никого от русите. Руското момиче се грижеше за мадам Щал и освен това, както забелязваше Кити, се срещаше с всички тежко болни, каквито имаше много в курорта, и по най-естествен начин прислужваше и на тях. Според наблюденията на Кити това руско момиче не беше роднина на мадам Щал, но не беше също така и платена помощница. Мадам Щал я наричаше Варенка, а другите й казваха „m-lle Варенка“. Независимо от това, че се интересуваше от държанието на момичето към г-жа Щал и към другите непознати лица, Кити, както се случва често, хранеше необяснима симпатия към тая m-lle Варенка и по разменяните погледи долавяше, че и тя й се харесва.

Тая m-lle Варенка не че не беше в ранната си младост, но сякаш беше същество без всякаква младост: можеха да й се дадат и деветнадесет, и тридесет години. Ако се спрем на чертите й, тя, въпреки болнавия цвят на лицето, беше по-скоро хубава, отколкото грозна. Тя би била и добре сложена, ако тялото й не бе прекалено слабо и главата й — така несъразмерна за средния й ръст; но тя, изглежда, не беше привлекателна за мъжете. Приличаше на прекрасно, макар още пълно с листенца, но вече прецъфтяло и без миризма цвете. Освен това тя не можеше да бъде привлекателна за мъжете и поради това, че й липсваше онова, което имаше в изобилие у Кити — сдържан жизнен огън и съзнание за своята привлекателност.

Тя винаги изглеждаше заета с работа, в което не можеше да има съмнение, и затова сякаш нямаше възможност да се интересува от нищо странично. Тъкмо с тая си противоположност тя особено привличаше Кити. Кити чувствуваше, че в нея, в нейния начин на живот ще намери образец за онова, което сега мъчително търсеше: интерес към живота, достойнство в живота — вън от отвратителните за нея светски отношения на момичетата към мъжете, които отношения сега й се виждаха като позорно излагане на стока, която чака купувачи. Колкото повече Кити наблюдаваше непознатата си приятелка, толкова повече се убеждаваше, че това момиче е тъкмо онова съвършено същество, за каквото тя я смяташе, и толкова повече искаше да се запознае с нея.

Двете момичета се срещаха по няколко пъти на ден и при всяка среща очите на Кити казваха: „Коя сте вие? Каква сте? Истина ли е, че сте онова прелестно същество, за каквото ви смятам? Но, за Бога, не мислете — прибавяше погледът й, — че ще си позволя да се натрапя с познанството си. Аз просто ви се любувам и ви обичам. “ — „Аз също ви обичам и вие сте много, много мила. И бих ви обичала още повече, ако имах време“ — отговаряше погледът на непознатото момиче. И действително Кити виждаше, че тя е винаги заета: или прибира от извора децата на някое руско семейство, или носи шала на някоя болна и я загръща, или се мъчи да развлече някой нервиран болен, или избира и купува бисквити за кафето на някого.

Наскоро след пристигането на Шчербацки на сутрешните бани се появиха още две лица, които привлякоха общото недружелюбно внимание. Те бяха: твърде висок, попрегърбен мъж с грамадни ръце, с късо, не според ръста му и старо палто, с черни, наивни и същевременно страшни очи и сипаничава миловидна жена, твърде лошо и безвкусно облечена. Кити сметна тия новодошли за руси и започна да си съставя за тях във въображението си прекрасен и трогателен роман. Но княгинята, която от Kurlbte[28] научи, че това са Николай Левин и Мария Николаевна, обясни на Кити какъв лош човек е тоя Левин и всички мечти за тия две лица се изпариха. Не толкова защото майка й бе казала, колкото от това, че той беше брат на Константин, на Кити тия лица изведнъж се сториха във висша степен неприятни. С навика си да извива конвулсивно глава тоя Левин възбуждаше у нея сега непреодолимо чувство на отвращение.

Струваше й се, че в големите му страшни очи, които упорито я следяха, има чувство на омраза и ирония и тя се мъчеше да не го среща.

XXXI

Беше мрачен ден, цялата сутрин валеше дъжд и болните с чадъри се трупаха в галерията.

Кити вървеше с майка си и с московския полковник, който весело се перчеше в европейския си сюртук, купен готов във Франкфурт. Те вървяха по едната страна на галерията и се мъчеха да избягват Левин, който крачеше по другата страна. Варенка с тъмната си рокля, с черна шапка с подвита надолу периферия се разхождаше с една сляпа французойка по цялата дължина на галерията и всеки път, когато се срещнеха с Кити, те си разменяха приятелски погледи.

— Мамо, мога ли да заприказвам с нея? — каза Кити, която следеше непознатата си приятелка и забеляза, че тя се приближава до извора, дето можеха да се срещнат.

— Щом искаш толкова много, ще разпитам по-напред за кея и сама ще я заприказвам — отвърна майка й. — Какво особено намираш у нея? Сигурно компаньонка. Ако искаш, ще се запозная с мадам Щал. Аз се познавах с нейната belle-soeur — прибави княгинята, като вдигна гордо глава.

Кити знаеше, че княгинята е обидена, задето г-жа Щал сякаш отбягва да се запознае с нея, и затова не настоя.

— Колко е мила! — каза тя, като гледаше Варенка, която в това време подаваше чашата на французойката. — Погледнете как всичко у нея е просто и мило!

— Твоите engouements[29] ми се виждат смешни — каза княгинята, — не, по-добре да се върнем — прибави тя, като забеляза идващия насреща им Левин с неговата дама и с един немски лекар, с когото той високо и сърдито говореше нещо.

Тъкмо се обръщаха, за да се върнат, когато изведнъж чуха вече не висок говор, а вик, Левин се беше спрял и викаше, а и лекарят се горещеше. Около тях се събраха много хора. Княгинята и Кити се отдалечиха бързо, а полковникът се присъедини към навалицата, за да разбере какво има.

След няколко минути полковникът ги настигна.

— Какво беше това там? — попита княгинята.

— Срам и позор! — отвърна полковникът. — Просто да те е страх да се срещнеш с руен в чужбина. Тоя високият господин се скара с лекаря, наговори му дързости, задето не го лекувал както трябва, и замахна с бастуна. Просто срамота!

— Ах, колко неприятно! — каза княгинята. — Е, и как се свърши?

— Благодарение, че се намеси тая… тая с шапка като гъба. Струва ми се, рускиня — каза полковникът.

— Mademoiselle Варенка? — радостно попита Кити.

— Да, да. Тя се опомни преди всички, улови тоя господин под ръка и го отведе.

— Виждате ли, мамо — каза Кити на майка си, — вие се чудите, че се възхищавам от нея!

От следния ден, като наблюдаваше непознатата си приятелка, Кити забеляза, че и с Левин, и с неговата жена m-lle Варенка е вече в същите отношения, в каквито беше и с другите си prot& #233; g& #233; s. Тя се приближаваше до тях, разговаряше, служеше като преводачка на жената, която не можеше да говори нито един чужд език.

Кити още повече започна да моли майка си да й позволи да се запознае с Варенка. И колкото и да бе неприятно на княгинята да направи първата крачка в желанието си да се запознае с г-жа Щал, която си позволяваше да се гордее с нещо, тя разпита за Варенка и като научи за нея подробности, от които личеше, че в това познанство няма да има нищо лошо, макар че и доброто не беше кой знае какво, първа отиде при Варенка и се запозна с нея.

Като избра време, когато дъщеря й бе тръгнала към извора, а Варенка се бе спряла пред хлебаря, княгинята пристъпи до нея.

— Позволете ми да се запознаем — каза тя и с достойнство се усмихна. — Дъщеря ми е влюбена във вас — прибави тя. — Вие може би не ме познавате. Аз съм…

— То е повече от взаимно, княгиньо — бързо отговори Варенка.

— Какво голямо добро сте направили вчера на един наш жалък съотечественик! — каза княгинята.

Варенка се изчерви.

— Не помня, струва ми се, че не съм направила нищо — каза тя.

— Как да не сте направили, вие сте спасили тоя Левин от неприятност.

— Да, sa compagne[30] ме повика и аз се помъчих да го успокоя; той е много болен и бе недоволен от лекаря. А аз съм свикнала да се грижа за такива болни.

— Да, чух, че живеете в Ментон с вашата леля, струва ми се, madame Щал. Аз познавах нейната belle-soeur.

— Не, тя не ми е леля. Аз я наричам maman, но не съм й роднина; тя ме е възпитала — отвърна Варенка и пак се изчерви.

Това бе казано така просто, така мил бе правдивият и открит израз на лицето й, че княгинята разбра защо нейната Кити бе обикнала тая Варенка.

— Е, и какво става с тоя Левин? — попита княгинята.

— Той заминава — отвърна Варенка.

В това време, светнала от радост, че майка й се е запознала с непознатата й приятелка, Кити се връщаше от извора.

— Е, виждаш ли, Кити, изпълни се твоето силно желание да се запознаеш с mademoiselle…

— Варенка — усмихната допълни Варенка, — така ме наричат всички.

Кити се изчерви от радост и дълго време мълчаливо стискаше ръката на новата си приятелка, която не отвръщаше на стискането й, а неподвижно държеше ръката й. Ръката не отговаряше на стискането, но лицето на m-lle Варенка светна с тиха, радостна, макар и малко тъжна усмивка, която откриваше големите й, но хубави зъби.

— И аз исках отдавна това — каза тя.

— Но вие сте толкова заета…

— Ах, напротив, с нищо не съм заета — отвърна Варенка, но в същия миг трябваше да остави новите си познати, защото две малки руски момиченца, дъщери на един болен, тичаха към нея.

— Варенка, мама те вика! — извикаха те.

И Варенка тръгна след тях.

XXXII

Подробностите, които княгинята научи за миналото на Варенка и за отношенията й с мадам Щал, а и за самата мадам Щал, бяха следните.

Мадам Щал, за която едни разправяха, че уморила мъжа си, а други казваха, че той уморил нея с безнравственото си поведение, беше винаги болнава и възторжена жена. Когато, вече разведена с мъжа си, тя родила първото си дете, това дете веднага умряло и близките на г-жа Щал, които познавали нейната чувствителност и се страхували да не би това да я погуби, подменили детето, като взели родилата се през същата нощ и в същата къща в Петербург дъщеря на един придворен готвач. Това била Варенка. Отпосле мадам Щал научила, че Варенка не е нейна дъщеря, но продължавала да я възпитава, още повече, че наскоро след това Варенка останала без всякакви роднини.

Мадам Щал повече от десет години вече живееше постоянно на юг в чужбина и никога не ставаше от леглото. И едни разправяха, че мадам Щал си е създала обществено положение на добродетелна, високорелигиозна жена; други казваха, че в душата си тя наистина е онова високо нравствено същество, което живее само за доброто на ближния си, за каквато тя искаше да мине. Никой не знаеше каква е нейната религия — католическа, протестантска или православна; но едно беше несъмнено — тя беше в приятелски връзки с най-високопоставени лица от всички черкви и вероизповедания.

Варенка живееше постоянно с нея в чужбина и всички, които познаваха мадам Щал, познаваха и обичаха m-lle Варенка, както всички я наричаха.

Като научи всички тия подробности, княгинята не намери нищо осъдително, ако дъщеря й се сближи с Варенка, още повече, че Варенка имаше най-добри маниери и възпитание: отлично говореше френски и английски, а главно — изказа съжаленията на г-жа Щал, че поради болестта си тя е лишена от удоволствието да се запознае с княгинята.

След като се запозна с Варенка, Кити все повече и повече се очароваше от приятелката си и с всеки изминат ден намираше нови достойнства у нея.

Когато княгинята научи, че Варенка пее хубаво, покани я да дойде да им попее вечерта.

— Кити свири, ние имаме пиано, наистина не много хубаво, но вие ще ни направите голямо удоволствие — каза княгинята с престорената си усмивка, която бе особено неприятна сега на Кити, защото забеляза, че на Варенка не й се искаше да пее. Но все пак Варенка дойде вечерта и донесе една малка тетрадка с ноти. Княгинята беше поканила Мария Евгениевна с дъщеря си и полковника.

Варенка изглеждаше напълно равнодушна, че има непознати хора и веднага пристъпи до пианото. Тя не умееше да си акомпанира, но пееше отлично по ноти. Кити, която свиреше добре, й акомпанираше.

— Вие имате необикновен талант — каза й княгинята, след като Варенка изпя отлично първото парче.

Мария Евгениевна и дъщеря й благодариха и я похвалиха.

— Вижте — каза полковникът, който гледаше през прозореца — каква публика се е събрала да ви слуша.

И наистина под прозорците се бяха събрали доста хора.

— Много се радвам, че това ви прави удоволствие — отвърна простичко Варенка.

Кити с гордост наблюдаваше приятелката си. Възхищаваше се и от изкуството й, и от гласа й, и от лицето й, но най-много се възхищаваше от държането й, от това, че Варенка очевидно не мислеше за своето пеене и беше напълно равнодушна към комплиментите; тя сякаш питаше само: да пея ли още, или стига?

„Ако бях аз — мислеше си Кити, — колко бих се гордяла! Как бих се радвала, като гледам тая тълпа под прозорците! А на нея й е съвсем безразлично. Тя се ръководи само от желанието да не откаже и да достави удоволствие на maman. Но какво има в нея? Кое й дава тая сила да пренебрегва всичко, да бъде независимо спокойна? Колко бих искала да зная това и да се науча от нея на това нещо“ — мислеше Кити, като се взираше в това спокойно лице. Княгинята помоли Варенка да попее още и Варенка изпя и втора песен, също така равно, отчетливо и хубаво, като стоеше права до пианото и отмерваше по него такта със слабата си мургава ръка.

Следващото в тетрадката парче беше една италианска песен. Кити изсвири прелюдията, която много й хареса, и се озърна към Варенка.

— Да прескочим това — каза Варенка и се изчерви. Кити уплашено и въпросително спря погледа си върху лицето на Варенка.

— Добре, друго — бързо каза тя, обърна листа и веднага разбра, че за нея тая песен беше свързана с нещо.

— Не — отвърна Варенка, като сложи ръка върху нотите и се усмихна, — не, да изпеем и това. — И тя изпя и тая песен също така спокойно, студено и хубаво като другите.

Когато свърши, всички пак й благодариха и отидоха да пият чай. Кити и Варенка излязоха в малката градинка до къщата.

— Сигурно за вас тая песен е свързана с някакъв спомен? — каза Кити. — Не ми разправяйте — побърза да прибави тя, — само ми кажете: истина ли е?

— Не, защо пък? Ще ви кажа — простичко каза Варенка и без да дочака отговор, продължи: — Да, спомен, и колко тежко беше някога. Аз обичах един човек и пеех нему това нещо.

С широко разтворени очи Кити мълчаливо, с умиление наблюдаваше Варенка.

— Аз го обичах и той ме обичаше; но майка му не беше съгласна и той се ожени за друга. Сега живее близо до нас и понякога го виждам. Нали не мислехте, че и аз имам своя роман? — каза тя и на хубавото й лице едва затрептя онова пламъче, което Кити чувствуваше, че я е осветявало някога цяла.

— Как да не съм мислила? Ако бях мъж, не бих могла да обичам никого другиго, след като опознах вас. Не разбирам само как, за да угоди на майка си, той е могъл да ви забрави и да ви направи нещастна; той е бил без сърце.

— О, не той е много добър човек и аз не съм нещастна; напротив, много съм щастлива. Е, нали няма да пеем повече тая вечер? — прибави тя и се накани да си тръгне.

— Колко сте добра, колко сте добра! — извика Кити спря я и я целуна. — Ако можех поне малко да приличам на вас!

— Защо ви е дотрябвало да приличате на някого? Вие и така сте добра — каза Варенка, като се усмихна с кротката си и уморена усмивка.

⇐ Предыдущая 13 14 15 16 171819 20 21 22 Следующая ⇒