Трета част 7 страница

Вече наближаваха до заприщената река и се насочваха към мястото, отдето трябваше да почне препускането. Мнозина от състезателите бяха напред, мнозина отзад, когато изведнъж Вронски чу зад себе си по калния път стъпки на галопиращ кон и него го изпревари Махотин на своя белокрак, клепоух Гладиатор. Махотин се усмихна като показа дългите си зъби, но Вронски го погледна сърдито. Той изобщо не го обичаше, а сега го смяташе за най-опасния съперник и го хвана яд на него, задето мина така близо и раздразни коня му. Фру-Фру прекрачи с левия си крак в галоп, направи два скока и ядосана поради обтегнатите поводи, премина в друсащ тръс, който подхвърляше ездача. Корд също се намръщи и почти тичаше раван след Вронски.

XXV

Състезаваха се всичко седемнадесет души офицери. Надбягванията трябваше да се проведат на един голям четирикилометров елипсовиден кръг пред беседката. На тоя кръг бяха направени девет препятствия: една река, една голяма, два аршина, плътна бариера пред самата беседка, една суха канавка, друга канавка с вода, една могилка, една ирландска банкетка (едно от най-трудните препятствия), състояща се от насип с храсти, зад който, невидима за коня, имаше още една канавка, така че конят трябваше да прескочи и двете препятствия или да се пребие; след това още две канавки с вода и една суха — и краят на надбягването беше срещу беседката. Но самото надбягване започваше не от кръга, а на двеста метра встрани от него и на това разстояние беше първото препятствие — заприщената река, широка три аршина, която ездачите по желание можеха да прескочат или да прегазят.

Три пъти ездачите се изравняваха, но всеки път нечий кон излизаше напред и трябваше да започват пак отначало. Стартерът, полковник Сестрин, започваше вече да се ядосва, когато най-после на четвъртия път извика: „Тръгвай! “ — и ездачите препуснаха.

Всички очи, всички бинокли бяха обърнати към пъстрата купчина конници, които в това време се изравниха.

„Пуснаха ги! Препускат! “ — чу се от всички страни след тишината на очакването.

И групи, и отделни пешеходци започнаха да пребягват от място на място, за да виждат по-добре. Още в първия миг събраните накуп конници се пръснаха и виждаше се как по двама, по трима и един след друг те се приближават към реката. На зрителите се струваше, че те препуснаха всички заедно; но за ездачите секундите бяха разлики, които имаха голямо значение за тях.

Неспокойната и твърде нервна Фру-Фру пропусна първия момент и няколко коня я изпревариха, но още преди да стигне реката, Вронски, който с всички сили задържаше изопващия поводите кон, лесно заобиколи три и пред него остана само червеникавият Гладиатор на Махотин, който равномерно и леко клатеше задницата си пред самия Вронски, а най-напред прелестната Диана, която носеше ни жив, ни мъртъв Кузовлев.

В първите минути Вронски още не владееше нито себе си, нито коня. До първото препятствие, реката, той не можеше да направлява движенията на коня.

Гладиатор и Диана се приближиха едновременно и почти в един и същи миг — хоп, издигнаха се над реката и прелетяха от другата страна; незабелязано, сякаш летеше, Фру-Фру се изви след тях, но в същия миг, когато Вронски се усещаше във въздуха, той изведнъж видя, почти под краката на коня си, Кузовлев, който се мяташе с Диана отвъд реката (подир скока Кузовлев отпуснал поводите и конят полетял презглава с него). Тия подробности Вронски научи отпосле, а сега виждаше само, че точно под него, дето трябваше да стъпи Фру-Фру можеше да попадне някой крак или главата на Диана. Но Фру-Фру, като падаща котка, при скачането направи усилие с краката и гърба си, отмина коня и се понесе по-нататък.

„О, милата! “ — помисли си Вронски.

След като прескочи реката, Вронски овладя напълно коня си и започна да го задържа, като смяташе да мине голямата бариера след Махотин и вече на следната четиристотинметрова дистанция, която беше без препятствия, да се опита да го изпревари.

Голямата бариера беше точно пред царската беседка. Императорът и целият дворец, и множеството народ — всички наблюдаваха него и препускащия на един конски корпус разстояние отпред Махотин, когато те наближаваха дявола (така се наричаше плътната бариера). Вронски чувствуваше отправените от всички страни към него погледи, но не виждаше нищо друго освен ушите и шията на коня си, летящата насреща му земя и задницата и белите крака на Гладиатор, които бързо биеха в такт пред него и оставаха все на едно и също разстояние. Гладиатор се издигна, без да чукне където и да било, размаха късата си опашка и се изгуби от очите на Вронски.

— Браво! — извика нечий глас.

В същия миг пред очите на Вронски, под самия него, се мярнаха дъските на бариерата. Без да измени ни най-малко движението си, конят се изви под него; дъските не се видяха посече и само отзаде му нещо тракна. Раздразнен от вървящия пред него Гладиатор, конят бе се изправил твърде рано пред бариерата и тропна о нея със задното си копито. Но вървежът му не се измени и Вронски, опръскан в лицето от една буца кал, разбра, че е останал пак на същото разстояние от Гладиатор. Той отново видя пред себе си задницата и късата му опашка и пак същите бързо подскачащи бели крака, които не се отдалечаваха от него.

В същия миг, когато Вронски помисли, че сега трябва да изпревари Махотин, самата Фру-Фру, която бе разбрала вече какво мисли той, без всякакво подкарване се засили значително и започна да се приближава до Махотин откъм най-удобната страна, откъм въжето. Махотин не отстъпваше от въжето. Тъкмо Вронски помисли, че може да го изпревари и отвън, когато Фру-Фру промени вървежа си и започна да изпреварва тъкмо по тоя начин. Рамото на Фру-Фру, което бе започнало вече да потъмнява от потта, се изравни със задницата на Гладиатор. Няколко скока те изминаха един до друг. Но пред препятствието, което наближаваха, Вронски, за да не прави голям кръг, започна да стяга поводите и бързо, на самата могилка, изпревари Махотин. Той видя набързо лицето му, опръскано с кал. Дори му се стори, че той се усмихна. Вронски отмина Махотин, но го чувствуваше непосредствено зад себе си и непрестанно слушаше зад гърба си отмереното подскачане и откъслечното, още съвсем бодро дишане от ноздрите на Гладиатор.

Следващите две препятствия, канавката и бариерата, бяха минати лесно, но Вронски започна да чува по-близо пръхтенето и скачането на Гладиатор. Засили коня и с радост почувствува, че той лесно ускори крачка, и тракането от копитата на Гладиатор започна да се чува пак на предишното разстояние.

Вронски водеше надбягването — точно това, което искаше да направи и което му препоръчваше Корд, и сега бе уверен в успеха си. Вълнението, радостта и нежността му към Фру-Фру постоянно се усилваха. Искаше му се да се озърне назад, но не смееше да направи това и се мъчеше да се успокои и да не засилва вече коня, за да запази у него сили, равни на ония, които — той чувствуваше това — оставаха у Гладиатор. Оставаше само едно, и то най-трудното препятствие; ако го премине преди другите, ще стигне пръв. Той препускаше към ирландската банкетка. Заедно с Фру-Фру видя още отдалеч тази банкетка и едновременно и той, и конят бяха обзети от мигновено съмнение. Той долови нерешителност в ушите на коня и вдигна камшика, но веднага почувствува, че съмнението му е неоснователно: конят знаеше какво трябва да направи. Засили се и отмерено, точно така, както предполагаше Вронски, изви се и като подскочи от земята, остави се на силата на инерцията, която го отнесе далеч зад канавката; и в същия тоя такт, без усилие, със същия бяг, Фру-Фру продължаваше да препуска.

— Браво, Вронски! — чу той гласове от една купчина хора — той знаеше, че те са от неговия полк и приятели, — които стояха до това препятствие; той не можа да не познае гласа на Яшвин, но не успя да го види.

„О, хубавицата ми! “ — мислеше той за Фру-Фру и се ослушваше към онова, което ставаше отзад. „Прескочи го! “ — помисли той, като чу отдире си препускането на Гладиатор. Оставаше само една последна канавка с вода, широка два аршина. Вронски дори не погледна към нея, а понеже искаше да стигне доста пред всички, започна да действува с поводите кръгообразно, като повдигаше и отпущаше главата на коня в такт със скачането. Той чувствуваше, че конят препуска с последни сили; не само шията и плещите му бяха мокри, но и по гривата, на главата, по острите уши се бяха появили капки пот, дишаше рязко и откъслечно. Но той знаеше, че тия сили ще са предостатъчни за останалите четиристотин метра. Само защото се чувствуваше по-близо до земята и поради особената мекота на движението Вронски знаеше, че конят му е спечелил много откъм бързина. Той прелетя над канавката, сякаш без да я забележи. Прелетя я като птица: но тъкмо в тоя миг, за свой ужас, Вронски почувствува, че без да се съобрази с движението на коня и без сам да знае как, направи едно лошо, непростимо движение, като се отпусна на седлото. Изведнъж положението му се промени и той разбра, че се е случило нещо ужасно. Не можеше още да си даде отчет какво бе се случило, когато край него се мярнаха белите крака на червеникавия жребец и със силно препускане Махотин прелетя край него. С единия си крак Вронски се опираше на земята и конят му се свличаше върху тоя крак. Той едва успя да го измъкне и конят се строполи на едната си страна с тежко пръхтене; опитвайки се да стане, като правеше напразни усилия с тънката си потна шия, конят се разтрепери на земята в краката му като простреляна птица. Несръчното движение, направено от Вронски, бе счупило гръбнака му. Но това той разбра много по-късно. А сега виждаше само, че Махотин бързо се отдалечава, а той стои и се олюлява сам върху калната неподвижна земя и пред него лежи Фру-Фру, диша тежко и извила глава, го гледа с хубавото си око. Вронски все още не разбираше какво се е случило и дърпаше коня за поводите. Конят пак се запремята като риба, крилата на седлото му тракаха, той измъкна предните си крака, но понеже нямаше сила да повдигне задника си, веднага се преметна и пак падна на хълбока си. С обезобразено от ужас лице, бледен и с трепереща долна челюст, Вронски го ритна с тока си в корема и пак започна да дърпа поводите. Но конят не се помръдваше, а заровил муцуна в земята, само гледаше своя господар с говорещия си поглед.

— Ааа! — простена Вронски и се улови за главата. — Ааа! Какво направих аз! — извика той. — Изгубих надбягването! И вината е моя, срамна, непростима! И тоя нещастен, мил, погубен кон! Ааа! Какво направих аз!

Мнозина от публиката, лекарят и фелдшерът, офицери от неговия полк тичаха към него. За свое нещастие той чувствуваше, че е цял и невредим. Конят бе строшил гръбнака си и затова решиха да го застрелят. Вронски не можеше да отговаря на въпросите, не можеше да говори с никого. Той се обърна, не вдигна падналата му от главата фуражка и се отдалечи от хиподрума, без да знае накъде върви. Чувствуваше се нещастен. За пръв път в живота си изпита най-тежко нещастие, неповторимо нещастие, и то такова, за което той бе виновен.

Яшвин го настигна с фуражката, изпрати го до в къщи и след половин час Вронски дойде на себе си. Но споменът за това състезание за дълго остана в душата му като най-тежкия и мъчителен спомен в живота му.

XXVI

Външните отношения на Алексей Александрович с жена му бяха същите както по-рано. Единствената разлика бе тая, че той беше зает много повече от по-рано. Както и предните години, с идването на пролетта той бе заминал на бани в чужбина, да възстанови здравето си, което всяка година се похабяваше от усилената зимна работа, и както обикновено се върна през юли и веднага се залови с по-голяма енергия за обикновената си работа. И както обикновено жена му отиде да живее във вилата, а той остана в Петербург.

След оня разговор подир вечеринката у графиня Тверская той никога не приказваше с Ана за своите подозрения и ревност и тоя негов обикновен тон да се представя за друг беше до немай-къде удобен за сегашните отношения с жена му. Той беше малко по-студен към нея. Изглеждаше само малко недоволен поради оня пръв нощен разговор, който тя отклони. В отношенията му към нея имаше отсянка от досада, но не повече. „Ти не пожела да се обясниш с мене — сякаш казваше той, като се обръщаше мислено към нея, — но толкоз по-зле за тебе. Сега вече ще ме молиш, но аз няма да се обяснявам. Толкоз по-зле за тебе“ — казваше той мислено, като човек, който би се опитал напразно да угаси някой пожар, би се разсърдил на напразните си усилия и би казал: „А, така ли било! Тогава гори! “

Той, тоя умен и вещ в служебните работи човек, не разбираше цялото безумие на такова отношение към жена си. Не го разбираше, защото го беше много страх да разбере истинското си положение и в душата си бе затворил, заключил и запечатал онова чекмедже, в което се намираше чувството му към семейството, сиреч към жената и сина. Той, внимателният баща, от края на тая зима бе станал особено студен към сина си и имаше към него същото иронично отношение, както и към жена си. „А, млади момко! “ — обръщаше се той към него.

Алексей Александрович мислеше и казваше, че никоя година не е имал толкова служебна работа, както тая; но той не съзнаваше, че тая година сам си отваряше работа, че това беше едно средство да не отваря онова чекмедже, дето лежаха чувствата му към жената и семейството и мислите за тях, и чете ставаха толкова по-страшни, колкото повече лежаха там. Ако някой имаше право да попита Алексей Александрович какво мисли за поведението на жена си, кроткият, смирен Алексей Александрович не би отговорил нищо, а би се разсърдил много на тоя човек, който би го попитал за това. Тъкмо поради това в израза на лицето на Алексей Александрович имаше нещо гордо и строго, когато го запитваха за здравето на жена му. Алексей Александрович не искаше да мисли нищо за поведението и чувствата на жена си и наистина не мислеше нищо за това.

Постоянната вила на Алексей Александрович беше в Петерхоф и обикновено лятно време там живееше и графиня Лидия Ивановна, в съседство и постоянни връзки с Ана. Тая година графиня Лидия Ивановна отказа да живее в Петерхоф, не ходи нито веднъж у Ана Аркадиевна и загатна на Алексей Александрович за неудобството от сближаването на Ана с Бетси и Вронски. Алексей Александрович строго я прекъсна, като изказа мисълта, че жена му стои над всяко подозрение, и оттогава започна да отбягва графиня Лидия Ивановна. Той не искаше да види и не виждаше, че в обществото вече мнозина гледат накриво жена му, не искаше да разбере и не разбираше защо жена му особено настоява да се преместят в Царское село, дето живееше Бетси, отдето беше близо до лагера на полка, в който служеше Вронски. Той не си позволяваше да мисли за това и не мислеше; но същевременно дълбоко в душата си, без да признае това пред самия себе си, без да има не само някакви доказателства, но дори подозрения, той знаеше несъмнено, че е измамен мъж и бе дълбоко нещастен от това.

Колко пъти през своя осемгодишен щастлив живот с жена си, като гледаше чуждите неверни жени и измамени мъже, Алексей Александрович си казваше: „Как са допуснали да стигнат дотам? Как не могат да турят край на това безобразно положение? “ Но сега, когато нещастието сполетя и него, той не само не мислеше как да се тури край на това положение, но не искаше и да знае за него, не искаше да знае тъкмо защото то бе твърде ужасно, твърде неестествено.

Откак бе се завърнал от чужбина, Алексей Александрович ходи два пъти във вилата. Единия път обядва, а втория прекара вечерта с гости, но не пренощува нито веднъж, както обикновено правеше през миналите години.

В деня на конните надбягвания Алексей Александрович беше много зает; но след като си направи още от сутринта програма за през деня, той реши веднага след ранния обед да отиде при жена си във вилата и оттам на надбягванията, на които ще бъде целият дворец и на които трябва да отиде и той. При жена си ще се отиде, защото бе решил от приличие да ходи при нея веднъж в седмицата. Освен това тоя ден, както на всяко петнадесето число от месеца, според заведения ред трябваше да й предаде пари за разходи.

С обикновената власт, която имаше над мислите си, след като обсъди всичко относно жена си, той не позволи на мислите си да се простират по-далеч от това, което засягаше нея.

Тая сутрин Алексей Александрович беше много зает. Вечерта графиня Лидия Ивановна бе му изпратила една брошура от пребиваващия в Петербург знаменит пътешественик в Китай заедно с писмо, в което го молеше да приеме самия пътешественик, човек твърде интересен и необходим от различни гледища. Алексей Александрович не успя да прочете брошурата вечерта и затова я дочете тая сутрин. След това дойдоха просители, започнаха доклади, посещения, назначения, уволнения, разпределения на награди, пенсии и заплати, кореспонденция — тая делнична работа, както я наричаше Алексей Александрович, която отнемаше толкова много време. След това той имаше лична работа, прие лекаря и управителя на имотите. Управителят не му отне много време. Той му предаде само необходимите на Алексей Александрович пари и направи кратък отчет за състоянието на работите, които не бяха твърде добре, тъй като тая година, поради честите пътувания, беше изхарчено повече и имаше дефицит. Но лекарят, един знаменит петербургски доктор, който беше в приятелски отношения с Алексей Александрович, му отне много време. Алексей Александрович не го и очакваше днес и се зачуди много от идването му, толкоз повече, че лекарят много внимателно го разпита за здравето му, преслуша гърдите, почука и поопипа черния му дроб. Алексей Александрович не знаеше, че приятелката му Лидия Ивановна, забелязала, че тая година той не е добре със здравето, бе помолила лекаря да отиде и прегледа болния. „Направете това заради мене“ — каза му графиня Лидия Ивановна.

— Графиньо, ще направя това заради Русия — отвърна лекарят.

— Той е безценен човек! — каза графиня Лидия Ивановна.

Лекарят остана много недоволен от Алексей Александрович. Той намери черния дроб значително увеличен, храненето намалено, а действието на минералните води не личеше. Предписа му колкото се може повече физически движения и колкото се може по-малко умствено напрежение и главно, никакви ядове, сиреч тъкмо това, което за Алексей Александрович беше също така невъзможно, както и да не диша; и си отиде, като остави у Алексей Александрович неприятното чувство, че у него нещо не е добре и че то не може да се поправи.

На излизане от Алексей Александрович лекарят се сблъска на входа с добре познатия му Слюдин, управител на Алексей Александрович. Те бяха колеги от университета и макар че рядко се срещаха, уважаваха се и бяха добри приятели и затова на никого другиго освен на Слюдин лекарят не би изказал откровеното си мнение за болния.

— Колко се радвам, че сте ходили у него! — каза Слюдин. — Той не е добре и, струва ми се… Е, какво има?

— Ами ето що — каза лекарят, като даваше знак на кочияша си над главата на Слюдин да докара каретата. — Ето що — каза лекарят, като улови с белите си ръце един от пръстите на кожената си ръкавица и го изопна. — Опитайте се да скъсате струните, без да ги изопвате — много е трудно; но ако ги изопнете до последна възможност и натиснете с пръста си изопнатата струна — тя ще се скъса. А той поради своето усърдие и добросъвестност към работата е изопнат до последна степен; при това има и външен натиск, и то тежък — завърши лекарят и многозначително дигна вежди. — Ще отидете ли на надбягванията? — прибави той, като слизаше по стълбата към докараната карета. — Да, да, разбира се, отнема много време — отвърна лекарят с нещо такова на казаното от Слюдин, което не бе успял да чуе.

След лекаря, който му отне толкова много време, дойде знаменитият пътешественик и Алексей Александрович, възползуван от току-що прочетената брошура и от по-раншните си знания по тоя предмет, порази пътешественика с основното си познаване на предмета и с широтата на просветения си поглед.

Едновременно с пътешественика бяха му доложили за идването на един губернски представител, който бе пристигнал в Петербург и с когото трябваше да поприказва. След като той си отиде, трябваше да се приключат делничните работи с управителя, а налагаше се да отиде и по една сериозна и важна работа при едно видно лице. Алексей Александрович успя да се прибере едва в пет часа, времето на обеда му, обядва заедно с управителя и го покани да отидат заедно във вилата и на надбягванията.

Без да си дава отчет за това, сега Алексей Александрович търсеше случай да има трето лице при срещите с жена си.

XXVII

Ана стоеше пред огледалото в горния етаж и с помощта на Анушка прикрепваше последната панделка на роклята си, когато чу откъм външния вход шум от търкалящи се по чакъла колела.

„За Бетси е още рано — помисли тя и като погледна през прозореца, видя една карета, от която се подаваха черната шапка и толкова познатите й уши на Алексей Александрович. — Ама че намерил време; нима ще остане да нощува? “ — помисли тя и толкова ужасно и страшно и се стори всичко, което можеше да стане, че без да се замисли нито за миг, излезе да го посрещне с весело й светнало лице и чувствувайки в себе си познатия й вече дух на лъжа и измама, веднага се отдаде на тоя дух и започна да говори, без да знае какво ще каже.

— А, колко мило! — каза тя, като подаде ръка на мъжа си и с усмивка се здрависа с домашния човек Слюдин. — Надявам се, че ще останеш да пренощуваш? — бяха първите думи, които й подсказа духът на измамата. — А сега да вървим заедно. Съжалявам само, че обещах на Бетси. Тя ще мине да ме вземе.

Като чу името на Бетси, Алексей Александрович се намръщи.

— О, аз няма да разделям неразделните — каза той с обикновения си шеговит тон. — Ние ще отидем с Михаил Василиевич. Дори и лекарите ми препоръчват разходки. Ще се поразходя из пътя и ще си представям, че съм на баните.

— Няма къде да бързате — каза Ана. — Искате ли чай? — Тя позвъни.

— Донесете чай и кажете на Серьожа, че е дошъл Алексей Александрович. Е, как си със здравето? Михаил Василиевич, вие не сте ми идвали на гости; вижте колко хубаво е на балкона ми — каза тя, като се обръщаше ту към единия, ту към другия.

Тя говореше много просто и естествено, но твърде много и твърде бързо. И сама чувствуваше това, толкоз повече, че в любопитния поглед, с който я погледна Михаил Василиевич, тя долови, че той сякаш я наблюдава.

Михаил Василиевич веднага излезе на терасата.

Тя седна до мъжа си.

— Ти не изглеждаш много добре — каза тя.

— Да — отвърна той, — днес идва лекарят и ми отне цял час. Струва ми се, че го е изпратил някой от приятелите ми: толкова скъпоценно е моето здраве…

— Не, но какво ти каза той?

Тя го разпитваше за здравето и работата му, придумваше го да си почине и да се премести във вилата.

Всичко това тя говореше весело, бързо и с особен блясък в очите; но сега Алексей Александрович не приписваше никакво значение на тоя й тон. Той чуваше само думите й и им придаваше само оня пряк смисъл, който имаха. И й отговаряше просто, макар и шеговито. В целия тоя разговор нямаше нищо особено, но никога отпосле Ана не можеше да си спомни без мъчителна болка цялата тая къса сцена.

Влезе Серьожа, воден от гувернантката. Ако Алексей Александрович си позволеше да наблюдава, той би забелязал плахия, смутен поглед, с който Серьожа погледна баща си, а след това и майка си. Но той нищо не искаше да вижда и не видя.

— А, млади момко! Той пораснал. Наистина е станал цял мъж. Здравей, млади момко!

И той подаде ръка на изплашения Серьожа.

Серьожа, който и по-рано се държеше плахо пред баща си, сега, откакто Алексей Александрович бе започнал да го нарича „млади момко“ и откакто бе влязла в главата му загадката дали Вронски е приятел или враг, странеше от баща си. Той се обърна към майка си, сякаш търсеше защита. Само с майка си се чувствуваше добре. Между това Алексей Александрович, който се бе заприказвал с гувернантката, държеше сина си за рамото и на Серьожа му бе така мъчително неловко, че Ана видя как той се канеше да заплаче.

Когато влезе синът й, Ана се изчерви, но щом забеляза, че на Серьожа му е неловко, бързо скочи, вдигна ръката на Алексей Александрович от рамото му и като го целуна, отведе го на терасата и веднага се върна.

— Но време е вече — каза тя, като погледна часовника си, — чудно защо Бетси не идва! …

— Да — каза Алексей Александрович, стана, склещи ръцете си и изпука с пръсти. — Дойдох да ти донеса пари, защото славеите не могат да се хранят с приказки — каза той. — Мисля, че ти трябват.

— Не, не ми трябват… да, трябват ми — каза тя, без да го погледне, и се изчерви цяла. — Но ти нали ще дойдеш след надбягванията?

— О, да! — отвърна Алексей Александрович. — Ето и украшението на Петерхоф, княгиня Тверская — прибави той, като видя през прозореца пристигащия английски екипаж с извънредно високо поставено шаси. — Какъв разкош! Прелест! Е, да вървим и ние.

Княгиня Тверская не слезе от колата, а пред входа скочи нейният лакей с чепици, с пелерина и черна шапка.

— Аз отивам, сбогом! — каза Ана и след като целуна сина си, пристъпи до Алексей Александрович и му подаде ръка. — Много е мило, че дойде.

Алексей Александрович целуна ръката й.

— Е, довиждане. Ще дойдеш да пием чай — и чудесно! — каза тя и излезе сияеща и весела. Но още щом престана да го вижда, усети на ръката си онова място, до което бяха се докоснали устните му, и изтръпна от отвращение.

XXVIII

Когато Алексей Александрович се появи на надбягванията, Ана вече седеше в беседката до Бетси, в оная беседка, дето се събираше цялото висше общество. Тя видя мъжа си още отдалеч. Двама души, мъжът и любовникът, бяха за нея двата центъра на живота и тя усещаше близостта им без помощта на външните сетива. Тя почувствува още отдалеч приближаването на мъжа си и без да иска, го следеше сред вълните от хора, между които той се движеше. Видя как той се приближаваше до беседката и ту отговаряше снизходително на раболепните поклони, ту приятелски, разсеяно се здрависваше с равните си, ту старателно изчакваше погледа на силните на света и снемаше кръглата си голяма шапка, която притискаше краищата на ушите му. Тя познаваше тия му маниери и те й бяха отвратителни. „Само честолюбие, само желание да успее — ето всичко, което има в душата му — мислеше тя, — а висшите съображения, любовта към просветата, религията — всичко това са само оръдия, за да може да успее. “

От погледите му към дамската беседка (той гледаше право към жена си, но не можеше да я познае в това море от тюлове, ленти, пера и слънчобрани) тя разбра, че търси нея, но се преструваше, че не го вижда.

— Алексей Александрович! — извика му княгиня Бетси. — Вие сигурно не виждате жена си, ето я!

Той се усмихна със студената си усмивка.

— Тук има толкова блясък, че очите на човека се вземат — каза той и тръгна към беседката. Усмихна се на жена си, както трябва да се усмихне мъжът, когато срещне жена си, с която току-що се е видял, и се здрависа с княгинята и другите познати, като отдаде всекиму дължимото, сиреч пошегува се с дамите и размени поздрави с мъжете. Долу до беседката стоеше един уважаван от Алексей Александрович генерал-адютант, известен с ума и образованието си. Алексей Александрович заприказва с него.

Между надбягванията имаше пауза и затова нищо не пречеше на разговора. Генерал-адютантът критикуваше надбягванията. Алексей Александрович възразяваше и ги защищаваше. Ана слушаше тънкия му равен глас, не пропущаше нито дума и всяка негова дума й се струваше фалшива и дразнеше до болка ушите й.

Когато започна четирикилометровото надбягване с препятствия, тя се наведе напред и без да сваля поглед, гледаше Вронски, който се приближи до коня и го възседна, и същевременно слушаше тоя отвратителен, немлъкващ глас на мъжа си. Тя се измъчваше от страх за Вронски, по още повече се измъчваше от немлъкващия, както й се струваше, звук на тънкия глас на мъжа й с познатите интонации.

„Аз съм лоша жена, пропаднала жена — мислеше тя, — но не обичам да лъжа, не мога да понасям лъжата, а за него (за мъжа й) лъжата е храна. Той знае всичко, всичко вижда, но какво чувствува, щом може да говори така спокойно? Да бе убил мене, да бе убил Вронски, бих го уважавала. Но не, той има нужда само от лъжа и приличие“ — казваше си Ана, но тя не се и замисляше какво именно иска от мъжа си, какъв би искала да го види. Тя не разбираше и това, че тая днешна особена словоохотливост на Алексей Александрович, която толкова я дразнеше, беше само израз на вътрешната му тревога и безпокойство. Както детето, което се е ударило, раздвижва мускулите си със скачане, за да притъпи болката, така и Алексей Александрович имаше нужда от умствено движение, за да заглуши ония мисли за жена си, които в нейно присъствие и в присъствие на Вронски и при постоянното повтаряне на името му се налагаха на ума му. И както за детето е естествено да скача, така и за него бе естествено да говори добре и умно. Той каза:

— Опасността при военните и кавалерийски надбягвания е необходимо условие за надбягванията. Ако във военната история Англия може да се похвали с най-блестящи кавалерийски подвизи, това е само благодарение на факта, че тя исторически е развивала у себе си тая сила и на животните, и на хората. Според мене спортът има голямо значение, но както винаги ние виждаме само външната страна на тия работи.

— Не само външната страна — каза княгиня Тверская. — Разправят, че един офицер си строшил, две ребра.

Алексей Александрович се усмихна със своята усмивки, която само откриваше зъбите му, но не казваше повече нищо.

⇐ Предыдущая 12 13 14 15 161718 19 20 21 Следующая ⇒