Трета част 6 страница

— Първото нещо е да бъдете спокоен преди ездата — каза той, — да не бъдете в лошо настроение и да не сте развълнуван от нещо.

— All right — усмихнат отвърна Вронски и като скочи в каляската, заповяда да карат към Петерхоф.

Щом той се отдалечи на няколко крачки, и облакът, който от сутринта предвещаваше дъжд, се надвеси и плисна пороен дъжд.

— „Лошо! — помисли си Вронски, като вдигна покрива на каляската. — И без това беше кално, а сега ще заприлича на блато. “ Уединил се в покритата каляска, той извади писмото на майка си и бележката на брат си и ги прочете.

Да, всичко това беше все за същото. Всички, и майка му, и брат му, смятаха за необходимо да се месят в сърдечните му работи. Тая намеса будеше у него злоба — чувство, което той рядко изпитваше. „Какво ги интересува тях? Защо всеки смята за свой дълг да се грижи за мен? И защо ме задяват? Защото виждат, че това е нещо такова, което не могат да разберат. Ако беше някаква обикновена долна светска връзка, биха ме оставили на мира. Но те чувствуват, че е нещо друго, не е игра, че тая жена ми е по-скъпа от живота. И тъкмо това не разбират и затова се дразнят. Каквато и да е и да бъде съдбата ни, създали сме си я ние и не се оплакваме от нея — казваше си той, като под думата ние разбираше себе си и Ана. — Не, те ще ни учат как да живеем! А нямат дори понятие какво е щастие, не знаят, че без тая любов за нас няма нито щастие, нито нещастие — няма живот“ — мислеше си той.

Той се сърдеше на всички, задето му се месят, тъкмо защото в душата си чувствуваше, че всички са прави.

Чувствуваше, че любовта, която го свързва с Ана, не е минутно увлечение, което ще мине, както минават всички светски връзки, без да оставят други следи в живота на единия или другия освен приятни или неприятни спомени. Чувствуваше цялата мъчителност на своето и нейното положение, цялата трудност да крият любовта си, след като тя се развиваше явно пред очите на всички, сред които живееха, да лъжат и да заблуждават, и то да лъжат, да заблуждават, да хитруват и постоянно да мислят за другите, когато страстта, която ги свързваше, беше така силна, че и двамата забравяха за всичко друго освен за любовта си.

Той живо си спомни ония често повтарящи се случаи, когато ставаше нужда да се лъже и заблуждава и които бяха така противни на природата му; спомни си особено живо, че бе забелязал неведнъж и у нея чувство на срам от тая необходимост да се заблуждава и лъже. И изпита странно чувство, което от време на време го обземаше, откак бе започнал връзките си с Ана. Това бе чувство на отврата към нещо: към Алексей Александрович ли, към себе си ли или към целия свят — той не знаеше добре. Но винаги отпъждаше това странно чувство. И сега, като се опомни, продължи хода на мислите си.

„Да, по-рано тя беше нещастна, но горда и спокойна; а сега не може да бъде спокойна и достойна, макар че не се издава. Да, трябва да се тури край на това“ — реши той в себе си.

И за първи път му мина през ума ясната мисъл, че трябва да се тури край на тази лъжа и колкото по-скоро, толкова по-добре.

„И тя, и аз да захвърлим всичко и да се скрием нейде сами с любовта си“ — каза си той.

XXII

Дъждът не бе продължителен и когато Вронски пристигна с пълен тръс на средния кон, повлякъл и страничните два коня, които препускаха из калта вече без подкарване, слънцето отново надникна и покривите на вилите и старите липи в градините от двете страни на главната улица блестяха с мокър блясък, от клоните весело капеше, а от покривите се стичаше вода. Той не мислеше вече, че тоя пороен дъжд ще развали хиподрума, а сега се радваше, че благодарение на дъжда сигурно ще я свари в къщи, и то сама, понеже знаеше, че Алексей Александрович, който неотдавна бе се върнал от курорт, не беше се прибрал от Петербург.

Надявайки се да я свари сама, Вронски, както правеше винаги, за да обърне по-малко внимание, слезе от каляската, преди да мине мостчето, и тръгна пешком. Той не отиде на външния вход откъм улицата, а влезе в двора.

— Дойде ли си господарят ти? — попита той градинаря.

— Не. В къща е господарката. Но заповядайте от външната стълба; слугите са там, ще ви отворят — отвърна градинарят.

— Не, ще мина през градината.

И като се убеди, че е сама и искаше да я изненада, тъй като не бе й обещал да дойде днес, а тя сигурно не мислеше, че той ще може да се отбие преди надбягванията, той прихвана сабята си и като крачеше предпазливо по пясъка на пътечката, оградена с цветя, тръгна към терасата, която гледаше към градината. Сега Вронски бе забравил всичко, което мислеше из пътя за трудното си и тежко положение. Той мислеше само за едно — че ей сега ще я види не само във въображението си, а жива, цяла, каквато е в действителност. Той вече се качваше, като стъпваше с цял крак, за да не вдига шум, по полегатите стъпала на терасата, когато изведнъж си спомни онова, което винаги забравяше и което беше най-мъчителната страна в отношенията му с нея — нейния син с неговия въпросителен, противен, както му се струваше, поглед.

Това момче по-често от всички други пречеше на отношенията им. Когато то бе тук, нито Вронски, нито Ана не само не си позволяваха да говорят за нещо такова, което не биха могли да повторят пред всички, но не смееха дори със загатвания да кажат онова, което момчето не би могло да разбере. Те не бяха се наговорили за това, но то се бе установило от само себе си. Биха сметнали за обидно да заблуждават това дете. Пред него говореха помежду си като познати. Но въпреки тая предпазливост Вронски често виждаше устремения към него проницателен и недоумяващ поглед на детето и някаква странна плахост, неопределеност, ту нежност, ту студенина и свенливост, които момчето проявяваше към него. Сякаш детето чувствуваше, че между тоя човек и майка му има някакви важни отношения, значението на които то не можеше да разбере.

И наистина момчето чувствуваше, че не може да разбере тия отношения и се мъчеше и не можеше да си обясни какви чувства трябва да изпитва към тоя човек. С усета на децата към проявите на чувствата то ясно виждаше, че и баща му, и гувернантката, и бавачката — всички не само не обичат, но с отвращение и страх гледат Вронски, макар че не говореха нищо за него, и само майка му го смята най-добър приятел.

„Но какво значи това? Кой е той? Как трябва да го обичам? Щом не разбирам това, вината е в мене, или съм глупав, или съм лошо момче“ — мислеше детето; и тъкмо на това се дължеше неговият изпитващ, въпросителен и донейде неприязнен израз и плахостта и смущението, които така стесняваха Вронски. Присъствието на това дете винаги и неизменно предизвикваше у него онова странно чувство на безпричинно отвращение, което изпитваше напоследък. Присъствието на това дете будеше у Вронски и у Ана едно чувство, подобно на чувството, което изпитва мореплавателят, когато вижда от компаса, че посоката, по която се движи бързо, далеч не отговаря на истинската, но не е по силите му да спре движението и всеки миг го отдалечава все повече и повече от необходимата посока, а да признае, че се е отклонил от пътя, е равносилно да признае, че загива.

С наивния си поглед за живота това дете беше компасът, който им показваше до каква степен са се отклонили от онова, което те знаеха, но не им се искаше да знаят.

Тоя път Серьожа го нямаше в къщи, тя бе съвсем сама и седеше на терасата в очакване да се върне синът й, който беше отишъл на разходка и бе изненадан от дъжда. Тя беше изпратила един слуга и една слугиня да го търсят и сега седеше и го чакаше. Облечена в бяла рокля с широка бродерия, тя седеше зад цветята в ъгъла на терасата и не чу Вронски. Навела чернокъдрата си глава, тя бе притиснала чело до студената лейка, оставена на перилата, и с двете си хубави ръце, с така познатите му пръстени, крепеше лейката. Хубостта на цялата й фигура, на главата, шията и ръцете всеки път като нещо неочаквано поразяваше Вронски. Той се спря и с възхищение я гледаше. Но още щом се накани да пристъпи една крачка, за да се приближи до нея, тя вече усети близостта му, отмести лейката и обърна пламналото си лице към него.

— Какво ви е? Болна ли сте? — попита той на френски и пристъпи към нея. Искаше да се спусне към нея; но като си спомни, че можеха да го видят, озърна се към вратата на балкона и се изчерви, както се изчервяваше всеки път при мисълта, че трябва да се пази и озърта.

— Не, здрава съм — каза тя, стана и здраво стисна протегнатата му ръка. — Не очаквах… тебе.

— Боже мой! Какви студени ръце! — каза той.

— Изплаши ме — каза тя, — Аз съм сама и чакам Серьожа, той отиде на разходка; те ще дойдат оттук.

Но въпреки че се мъчеше да бъде спокойна, устните й трепереха.

— Простете ми, че дойдох, но не можех да прекарам деня, без да ви видя — продължи той на френски, както говореше винаги, за да избегне невъзможно студеното помежду им вие и опасното ти на руски.

— Защо да ви простя? Аз така се радвам!

— Но вие сте болна или огорчена — продължи той, без да пусне ръката й и наведен над нея. — За какво мислехте?

— Все за едно и също — каза тя усмихната.

Тя казваше истината. Когато и в каквато минута да я попитаха какво мисли, тя би могла да отговори, без да сгреши: за едно и също, за щастието и нещастието си. Ето и сега, когато той я свари, тя мислеше следното: мислеше защо за другите, за Бетси например (тя знаеше скритите й от обществото връзки с Тушкевич), всичко това е леко, а за нея е така мъчително? По известни съображения днес тая мисъл особено я измъчваше. Тя го попита за надбягванията. Той й отговаряше и понеже видя, че е развълнувана, помъчи се да я разсее, започна да й разправя с най-естествен тон подробности около приготовленията за надбягванията.

„Дали да му кажа, или да не му казвам? — мислеше тя, като го гледаше в спокойните ласкави очи. — Той е така щастлив, така зает със своите надбягвания, че няма да разбере това както трябва, няма да разбере какво голямо значение има за нас това събитие. “

— Но вие не ми казахте какво мислехте, когато дойдох — каза той, като прекъсна разказа си, — моля ви се, кажете ми!

Тя не отговори и с леко наведена глава го гледаше въпросително изпод вежди с блестящите си зад дългите ресници очи. Ръката й, която си играеше с един откъснат лист, трепереше. Той видя това и на лицето му се изписа оная покорност, робска преданост, която така много я подкупваше.

— Виждам, че се е случило нещо. Нима мога да бъда спокоен един миг, когато знам, че имате някаква мъка, която не съм споделил? Кажете, за Бога! — умоляващо повтори той.

„Но аз няма да му простя, ако не разбере цялото значение на тая работа. По-добре да не му казвам, защо ще го изпитвам? “ — мислеше тя, като продължаваше да го гледа все така и усещаше, че ръката й с листа все повече и повече трепери.

— За Бога! — повтори той и я улови за ръката.

— Да кажа ли?

— Да, да, да…

— Аз съм бременна — тихо и бавно каза тя.

Листът в ръката й затрепери още по-силно, но тя не махваше очи от него, за да види как ще посрещне той това. Той побледня, искаше да каже нещо, но се спря, пусна ръката й и наведе глава. „Да, той разбра цялото значение на това събитие“ — помисли си тя и с благодарност стисна ръката му.

Но тя грешеше, че той е разбрал значението на това известие така, както тя го разбираше като жена. При това известие той с удесеторена сила почувствува пристъпа на това странно чувство на отврата към някого, което го обземаше; но едновременно разбра, че оная криза, която той желаеше, ще настъпи сега, че не може повече да се крие от мъжа й и ще трябва, така или иначе, да се излезе по-скоро от това неестествено положение. Но освен това нейното вълнение физически се предаде и на него. Той я погледна с умилен, покорен поглед, целуна ръката й, стана и мълчаливо закрачи по терасата.

— Да — каза той решително и пристъпи до нея. — Нито аз, нито вие смятахте нашите отношения за играчка, а сега съдбата ни е решена. Трябва — каза той и се озърна — да сложим край на тая лъжа, в която живеем.

— Да сложим край ли? Как да сложим край, Алексей? — тихо попита тя.

Тя беше се успокоила и сега лицето й светеше с нежна усмивка.

— Да оставиш мъжа си и да съединим живота си.

— Той и без това е съединен — едва чуто отвърна тя.

— Да, но напълно, напълно да го съединим.

— Но как, Алексей, научи ме как? — каза тя с тъжна ирония над безизходното си положение. — Нима има изход от такова положение? Нима аз не съм жена на своя мъж?

— Изход има от всяко положение. Трябва да се решим — каза той. — Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото положението, в което живееш. Нали виждам как се измъчваш от всичко — и от обществото, и от сина, и от мъжа си.

— Ах, само не и от мъжа ми! — с непринудена усмивка каза тя. — Не искам да зная и не мисля за него. Той не съществува.

— Ти говориш неискрено. Аз те познавам. Ти се измъчваш и за него.

— Но той не знае — каза тя и изведнъж на лицето й започна да избива ярка червенина; бузите, челото и шията й се изчервиха и сълзи от срам се появиха на очите й. — Но стига сме говорили за него.

XXIII

Вронски няколко пъти вече бе се опитвал, макар и не така решително, както сега, да я накара да обмисли положението си и всеки път се сблъскваше с тая повърхност и лекота в разсъжденията, с която тя отговаряше сега на неговото предизвикване. Сякаш във всичко това имаше нещо такова, което тя не можеше или не искаше да си уясни, сякаш щом започнеше да говори за това, тя, истинската Ана, се губеше нейде в себе си и вместо нея се появяваше друга, странна, чужда нему жена, която той не обичаше и се страхуваше от нея и която му даваше отпор. Но днес той реши да изкаже всичко.

— Дали той знае, или не — каза Вронски с обикновения си твърд и спокоен тон, — дали той знае, или не, това не ни интересува. Ние не можем… вие не можете да останете така, особено сега.

— Но какво да правя според вас? — попита тя със същата лека ирония. Тя, която толкова се страхуваше да не би той да посрещне леко нейната бременност, сега се ядосваше, че от всичко това той вади заключение за необходимостта да се предприеме нещо.

— Да му кажеш всичко и да го оставиш.

— Много добре; да предположим, че направя така — каза тя. — Знаете ли какво ще излезе от това? Мога да ви кажа всичко предварително. — И в нежните й преди миг очи пламна зло пламъче. — „А, вие обичате другиго и сте завързали престъпни връзки с него? (Имитирайки мъжа си, тя подчерта също така, както правеше това Алексей Александрович, думата престъпни. ) Аз ви предупреждавах за последиците в религиозно, гражданско и семейно отношение. Вие не ме послушахте. Сега аз не мога да опозоря името си… — и сина си — искаше да каже тя, но със сина си не можеше да се шегува — да опозоря името си“, и още нещо от тоя род — прибави тя. — Изобщо с държавническия си маниер и с яснота и точност той ще каже, че не може да ме пусне, а ще вземе всички зависещи от него мерки, за да се избегне скандалът. И спокойно, както трябва ще направи това, което каже. Ето какво ще стане. Това не е човек, а машина, и то зла машина, когато се разсърди — прибави тя, като си спомни при това Алексей Александрович с всички подробности на фигурата му, начина на говорене и характера му и се нахвърляше срещу него за всички лоши работи, които можеше да види в него, без да му прости нищо поради страшната вина, която имаше пред него.

— Но, Ана — каза Вронски с убедителен и мек глас, като се мъчеше да я успокои, — все пак е необходимо да му се каже, а след това вече да се ръководим от онова, което той ще предприеме.

— Какво, да избягаме?

— Но защо пък и да не избягаме? Аз виждам, че това не може да продължава така. И не заради себе си — виждам, че вие страдате.

— Да, да избягаме и аз да стана ваша любовница? — злобно каза тя.

— Ана! — укорно-нежно рече той.

— Да — продължи тя, — да стана ваша любовница и да погубя всичко…

Тя отново искаше да каже: сина си, но не можа да изрече тая дума.

Вронски не можеше да разбере как със силната си, честна натура тя можеше да понася това положение на измама и да не иска да излезе от него; но той не се сещаше, че главната причина за това беше думата син, която тя не можеше да изрече. Когато помислеше за сина си и за бъдещите му отношения към майката, изоставила баща му, обземаше я такъв страх от онова, което бе направила, че тя не можеше да разсъждава, а като жена, се мъчеше да се успокои само с лъжливи разсъждения и думи, за да може всичко да си остане както си е било и да може да забрави страшния въпрос какво ще стане със сина й.

— Моля ти се, умолявам те — изведнъж със съвсем друг, нежен и искрен тон каза тя, като го улови за ръката, — никога не ми говори за това!

— Но, Ана…

— Никога. Предостави на мене. Аз зная цялата низост, целия ужас на положението си; но това не може да се реши така лесно, както ти мислиш. Предостави на мене и ме слушай. Никога не ми говори за това. Обещаваш ли? … Не, не, обещай ми! …

— Обещавам ти всичко, но не мога да бъда спокоен, особено след това, което ти каза. Не мога да бъда спокоен, когато ти не можеш да бъдеш спокойна.

— А? — повтори тя. — Да, понякога аз се измъчвам, но това ще мине, ако ти никога вече не говориш с мене за това. Аз се измъчвам само когато ми говориш за това.

— Не разбирам — каза той.

— Зная — прекъсна го тя — колко тежко е за твоята честна натура да лъжеш и ми е жал за тебе. Често си мисля, че заради мене ти погуби живота си.

— Същото мислех преди малко и аз — каза той, — как можа ти да пожертвуваш всичко заради мене? Не мога да си простя, че си нещастна.

— Аз ли съм нещастна? — каза тя, като се приближи до него и го погледна с възторжена усмивка на любов. — Аз съм като един гладен човек, комуто са дали да яде. Може и да му е студено, и дрехите му да са скъсани, и да го е срам, но той не е нещастен. Аз ли съм нещастна? Не, ето моето щастие…

Тя чу гласа на сина си, който се връщаше, и като обгърна с бърз поглед терасата, пъргаво стана. Погледът й пламна с познатия нему огън, тя с бързо движение вдигна хубавите си, накитени с пръстени ръце, улови го за главата, погледна го с дълъг поглед и като доближи лицето си с разтворени, усмихващи се устни, бързо го целуна по устата и по двете очи и го отблъсна. Тя искаше да си отиде, но той я задържа.

— Кога? — изрече той шепнешком, като я гледаше възторжено.

— Тая нощ, в един часа — прошепна тя, въздъхна тежко и с леките си бързи стъпки тръгна да посрещне сина си.

Дъждът сварил Серьожа в голямата градина и двамата с бавачката изчакали в беседката.

— Е, довиждане — каза тя на Вронски. — Сега трябва да бързаме за надбягванията. Бетси обеща да мине да ме вземе.

Вронски погледна часовника си и бързо си отиде.

XXIV

Когато погледна часовника си на терасата у Каренини, Вронски бе така разтревожен и зает с мислите си, че видя стрелките на цифреника, но не можа да разбере колко е часът. Излезе на шосето и като стъпваше предпазливо из калта, тръгна към каляската си. Беше до такава степен изпълнен с чувството към Ана, че дори не помисли колко е часът и дали има още време да отиде у Брянски. Беше му останала, както често се случва това, само външната способност на паметта, която посочваше кое след кое е решено да се направи. Той се приближи до кочияша, задрямал на капрата в полегатата вече сянка на гъстата липа, полюбува се на гъмжащите на орляци дребни мушици, които се виеха над потните коне, и като събуди кочияша, скочи в каляската и му заповяда да кара у Брянски. Едва когато отмина седем километра, той се опомни дотолкова, че погледна часовника и разбра, че часът е пет и половина и че е закъснял.

Тоя ден имаше няколко надбягвания: едните конвойни, след това двукилометрови офицерски, четирикилометрови и ония надбягвания, в които участвуваше той. За своите надбягвания можеше да свари, но ако отиде у Брянски, ще пристигне навреме, и то тогава, когато ще е дошъл целият дворец. Това не беше хубаво. Но той бе дал дума на Брянски да отиде у него и затова реши да продължи пътя си, като заповяда на кочияша да не жали конете.

Пристигна у Брянски, поседя пет минути и препусна обратно. Това бързо препускане го успокои. От главата му изчезна всичко тежко, което имаше в отношенията му с Ана, цялата неопределеност, останала след разговора им; той с наслада и вълнение мислеше сега за надбягванията, за това, че все пак ще стигне навреме, и сегиз-тогиз само във въображението му пламваше с ярка светлина очакването на щастливата среща тая нощ.

Вълнението от предстоящите надбягвания все повече и повече го обземаше, колкото повече навлизаше в атмосферата на надбягванията, като изпреварваше екипажите на ония, които от вилите и от Петербург отиваха към хиподрума.

В квартирата му нямаше вече никого: всички бяха на надбягванията и лакеят му го чакаше пред вратата. Докато той се преобличаше, лакеят му съобщи, че са започнали вече вторите надбягвания, че идвали много господа да питат за него и момчето от конюшнята притичало на два пъти.

Като се преоблече без бързане (той никога не бързаше и не губеше самообладание), Вронски заповяда да карат към конюшнята. От бараките той вече виждаше море от екипажи, пешеходци, войници, които пазеха около хиподрома, и гъмжащите от публика беседки. Сигурно бяха започнали вторите надбягвания, защото, когато влизаше в бараките, той чу звънец. Като се приближаваше до конюшнята, срещна белокракия червеникав Гладиатор на Махотин — водеха го на хиподрома в оранжева със синя попона и със сякаш пораснали, щръкнали под синьото уши.

— Къде е Корд? — попита той коняря.

— В конюшнята, оседлават коня.

В отворената преградка Фру-Фру беше вече оседлана. Канеха се да я извеждат.

— Не съм ли закъснял?

— All right! All right! Всичко е наред, всичко е наред — рече англичанинът, — не се вълнувайте.

Вронски още веднъж обгърна с поглед прелестните любими форми на коня, който трепереше с цялото си тяло, едва се откъсна от тая гледка и излезе от бараката. Той издебна време да се приближи до беседките, за да не привлече ничие внимание. Току-що бяха завършили двукилометровите надбягвания и всички погледи бяха насочени към кавалергарда отпред и лейбхусаря отзад, които с последни сили препускаха конете и се приближаваха до стълба. От средата и извън кръга всички се трупаха към стълба и кавалергардската група войници и офицери с високи възгласи изразяваше радостта си от очакваното тържество на своя офицер и другар. Вронски незабелязано влезе сред тълпата почти в същото време, когато се чу звънецът за завършване на надбягванията и високият, опръскан с кал кавалергард, който бе пристигнал пръв, се отпусна на седлото и започна да охлабва поводите на своя сив, потъмнял от потта, тежко дишащ жребец.

Жребецът, който енергично забиваше крака в земята, намали бързия вървеж на голямото си тяло и кавалергардският офицер, като човек, събудил се от дълбок сън, се озърна наоколо и едва се усмихна. Навалица от свои и чужди го заобиколи.

Вронски умишлено отбягваше тая отбрана, великосветска тълпа, която сдържано и свободно се движеше и разговаряше пред беседките. Той научи, че там са и Каренина, и Бетси, и жената на брат му и нарочно не отиде при тях, за да не се разсее. Но познатите, които постоянно срещаше, го спираха, разправяха му подробности от предишните надбягвания и го разпитваха защо е закъснял.

В това време, когато участниците в надбягването бяха извикани в една от беседките, за да получат наградите, и всички се обърнаха натам, по-големият брат на Вронски, Александър, полковник с акселбанти, среден на ръст и също тъй набит като Алексей, но по-красив и румен, с червен нос и пиянско, открито лице, пристъпи до него.

— Получи ли бележката ми? — попита той. — Тебе човек не може да те намери никога.

Александър Вронски, въпреки разпуснатия си и особено пиянския живот, с който бе известен, беше напълно придворен човек.

Сега, когато говореше с брат си за тия твърде неприятни за него неща и понеже знаеше, че очите на мнозина може да са насочени към тях, той беше усмихнат, сякаш се шегуваше с брат си за нещо най-обикновено.

— Получих я и право да ти кажа, не разбирам защо ти се безпокоиш — каза Алексей.

— Безпокоя се, защото преди малко ми направиха бележка, че тебе те няма и че в понеделник те срещнали в Петерхоф.

— Има работи, които подлежат на разискване само от пряко заинтересуваните в тях, а работата, за която се грижиш толкова, е такава…

— Да, когато хората не са на служба, когато…

— Моля те да не ми се бъркаш — и нищо повече.

Намръщеното лице на Алексей Вронски побледня, а издадената му напред долна челюст трепна, което рядко се случваше с него. Като човек с много добро сърце, той се сърдеше рядко, но когато се разсърдеше и брадичката му затрепереше, беше опасен и Александър Вронски знаеше това. Александър Вронски весело се усмихна.

— Исках само да ти предам писмото на мама. Отговори й и не се вълнувай преди язденето. Bonne chance — прибави той с усмивка и се отдалечи.

Но след него отново приятелски поздрав спря Вронски.

— Не искаш и да знаеш за приятелите си! Здравей, mon cher — започна Степан Аркадич, който и тук, сред тоя петербургски блясък, не по-малко, отколкото в Москва, лъщеше с руменото си лице и с лъскавите си вчесани бакенбарди. — Пристигнах вчера и много се радвам, че ще видя успеха ти. Кога ще се видим?

— Ела утре в стола — каза Вронски, стисна го за ръкава на палтото, за което се извини, и се отдръпна в средата на хиподрума, дето вече вкарваха конете за голямото надбягване с препятствия.

Потните, изморени коне, с които бяха вече препускали, придружени от конярите, отвеждаха в конюшнята и един след друг се появяваха нови за предстоящото надбягване, бодри, повечето английски коне, в капишони, с пристегнати кореми, които приличаха на странни огромни птици. Вдясно водеха сухата, но жилава хубавица Фру-Фру, която пристъпваше като на пружини на еластичните си и доста дълги бабки. Близо до нея сваляха попоната на клепоухия Гладиатор. Едрите, прелестни, съвършено правилни форми на жребеца с чудесна задница и необикновено къси, очертани над самите копита бабки неволно спираха вниманието на Вронски. Той искаше да иде при коня си, но пак го задържа един познат.

— Я виж Каренин! — каза му познатият, с когото разговаряше. — Търси жена си, а тя е по средата на беседката. Вие не се ли видяхте с нея?

— Не, не съм я виждал — отвърна Вронски и се приближи до коня си, без дори да се обърне към беседката, дето му сочеха Каренина.

Вронски не бе успял да прегледа седлото, за което трябваше да даде нареждане, когато извикаха състезателите до беседката, за да изтеглят номера и да тръгнат. Със сериозни, строги, а мнозина с бледи лица, седемнадесет души офицери се бяха събрали при беседката и си вземаха номера. На Вронски се падна седми номер. Чу се: „Възсядай! “

Чувствувайки, че заедно с другите състезатели е център, към който са отправени всички погледи, Вронски пристъпи до коня си в напрегнато състояние, при което обикновено ставаше бавен и спокоен в движенията. По случай тържествените надбягвания Корд бе облякъл парадния си костюм: черен закопчан сюртук, корава колосана яка, която подпираше бузите му, и бе сложил кръгла черна шапка и високи ботуши. Както винаги той бе спокоен и важен и сам държеше за двата повода коня, застанал пред него. Фру-Фру продължаваше да трепери като в треска. Пълното й с огън око гледаше накриво приближилия се Вронски. Вронски пъхна пръст под колана й. Конят го изгледа още по-накриво, озъби се и притисна ухо. Англичанинът нацупи устни, сякаш искаше да се усмихне, задето проверяваха дали е оседлал добре коня.

— Качете се, по-малко ще се вълнувате.

Вронски огледа за последен път съперниците си. Той знаеше, че когато потеглят, няма да ги види повече. Двамина вече подкараха напред към мястото, отдето трябваше да препуснат. Галцин, един от опасните съперници и приятел на Вронски, се въртеше около дорестия си жребец, който не се оставяше да го възседнат. Един дребничък лейбхусар с тесни кавалерийски панталони яздеше в галоп, свил се като котка към задницата на коня, от желание да подражава на англичаните. Княз Кузовлев седеше бледен върху породистата си кобила от Грабовския завод и един англичанин я водеше за юздата. Вронски и всички негови другари познаваха Кузовлев и неговата особеност — „слаби“ нерви и страшно самолюбие. Те знаеха, че той се страхува от всичко, страхува се да язди на фронтови кон; но сега тъкмо защото това бе страшно, защото хората си трошаха главите и защото при всяко препятствие имаше лекар, лазаретна кола с извезан кръст и милосърдна сестра, той реши да участвува в конно надбягване. Очите им се срещнаха и Вронски любезно и одобрително му смигна. Само едного той не бе успял да види — главния си съперник Махотин с неговия Гладиатор.

— Не бързайте — каза Корд на Вронски — и помнете едно: не задържайте коня при препятствията, но не го и препускайте, оставете го да избира сам.

— Добре, добре — каза Вронски и взе поводите.

— Ако можете, водете надбягването; но дори и да останете назад, не се отчайвайте до последния миг.

Преди още конят да се помръдне, Вронски с гъвкаво и силно движение пъхна крака си в стоманеното назъбено стреме и леко, твърдо отпусна набитото си тяло върху скърцащото кожено седло. След като пъхна и десния си крак в стремето, той с привично движение изравни двойните поводи между пръстите си и Корд пусна ръце. Сякаш не знаеше с кой крак да стъпи по-напред, Фру-Фру обтегна поводите с дългата си шия и тръгна като на пружина, люлеейки ездача върху гъвкавия си гръб. Корд ускори крачките си и тръгна след коня. Като се мъчеше да измами ездача, развълнуваният кон изопваше поводите ту от едната, ту от другата страна и Вронски с глас и с ръка напразно се мъчеше да го успокои.

⇐ Предыдущая 11 12 13 14 151617 18 19 20 Следующая ⇒