ВТОРА ЧАСТ 7 страница

От този жален въпрос, а също и от погледа, с който молех момичето да ми отговори отрицателно, можеше да се подразбере, че за мене Ие вече беше близка душа, та и нещо повече.

— Ти пък! — неопределено рече тя и изведнъж викна: — Виж там! Кани се пролетта!…

— Ей богу, ни помен от пролет — озърнах се.

— Онова по-тъмно място върху леда, гледаш ли? Протънял е, набъбват водите! До ден и ще тръгне ледоходът…

Двамата стояхме срещу студения блясък на залязващото слънце, образа на вечно младия, щедър, всесилен български бог. Едва положих здравата си ръка върху момичешкото рамо. Ие ми отправи лъчист поглед — дали я радваше милувката ми, дали — близката пролет?

— Тангра, дано всички наши доживеят до копривата! — притисна ръце към гърдите си и ниско се поклони тя на слънчевия кръг.

Обичам ли я? — опитвах се да внеса яснота в своите объркани помисли докато вървяхме двамата към брега. Може би точно това е обич, дето ми е добре с Ие. Онова, което изпитвах към Пагане, бе отчаяно и неистово, то ми носеше само мъки. Тоест, не е било любов, а нещо друго, неземно…

Без да искам, обърнах се пак към слънцето — Тангра, ти справедливо ми я отне. Не беше Пагане жена за смъртен …

21.

Прибрах се в леговището си по тъмно. Взех да чаткам кремъка о огнивото, запалих борина. И така, както с труд изувах вкоравените от мраза ботуши, видях, че Ие беше се погрижила и за вечерята ми — паница варена риба, която димеше вкусно. Грабнах лъжицата с непредпазливо рязко движение, затуй — вместо да се насърбам — се превих от болка в раната. Постоях цял стегнат, чаках да ми премине. А си мислех: милата Ие, храни ме всяка вечер! … Но … тази вечер кога сколаса? Че нали… — пак скочих непредпазливо, — нали допреди миг бяхме заедно!

Погледнах към храната си с вече привична мнителност: кой и защо ще ми носи вечеря, щом не — Ие? Поседях умислен, все по-мрачен. И по калцуни изтичах навън, отправих се към ханските шатри. Зад тях, знаех си, се гушеха едно в друго ловните кучета на Аспарух. Те ме признаваха за свой, та се заувъртаха наоколо ми и не беше трудно да взема на ръце най-малкото. Дебнейки като крадец, прибрах се. И със съзнанието, че убивам — поднесох на младото животно вечерята си. То гладно й се нахвърли, зиме за псетата имаше скъдна храна.

Половината нощ бе превалила, не бях мигнал. Седях, втренчен в кучето, което бе заспало сито, под покрив. Ще рече, моята мнителност се оказа прекалена — нямах основание за тревога. Но по-добре е да прекалиш в подозренията, отколкото в доверчивостта — виках си, като се готвех за сън. Тъкмо тогава видях как през тялото на спящото куче преминава гърч. Скрих лице в дланите си, нямах сила нито да гледам предсмъртните страдания на животината, нито да разсъждавам върху бъдещето си. Чувах ужасено скимтене и вой, те ме разтрисаха. Посмеях да оттуля очи, едва когато кучето бе свършило — то лежеше, изпружено като дърво в най-отдалечения ъгъл на шатрата ми. Из муцуната му още извираше сива пяна.

Трябва да призная, че тогава самият аз се почувствувах като гонен звяр — тренчех се диво в полумрака, готов за всичко най-гибелно. Не забелязвах как през процепа на входа вече се прокрадва бледа светлина. Седях с все дрехи и под оръжие на ръба на ложето си.

Най-малко бях очаквал през онази предутрин при мене Да влезе ханът. Той ми се стори от първи поглед някак отсъствуващ и не на себе си. На Аспарух не направи впечатление, че бях облечен, въоръжен, не мигнал. Той прекрачи през безредието на моята зимна бърлога, за да седне до мен.

— Привет, ювиги! — казах тъжно. — Много дни не си ме търсил за прочит или за тълкуване…

— Мисля… че Ирнике умира… — изрече след малко ханът.

— До вчера тя беше здрава! — извиках.

— Нощес я започнаха свивките. Преди време … Събраха се жени…

— Христе, помогни! — изправих се и се прекръстих. — А защо не съм чул викове нощеска, нали съм на трийсет крачки?

— Тя… не вика — тихо поясни Аспарух. — Тя… гледа с големи, страшни очи… Има упрек в очите й…

Ювиги скочи, улови ме за ръката и ме разтърси като безумен.

— Защо всяко раждане е ужас? — питаше ме с глас,! който не мога да предам. — Слушах, още дете, писъците на сестрите си… Майка си загубих петгодишен в такава заран на викове и кръв. Не разбирам: защо нашето начало трябва да бъде нечия нечовешка мъка?

— Няма нищо по-скъпоценно от живота, знаеш, затова и тъй висока е цената му — опитвах се да отговоря и на един свой собствен отколешен въпрос. — Види се, някой е длъжен да предплати това, че още един човек ще живее …

Аспарух не ме чуваше. Сякаш се движеше насън, той! внезапно излезе. Последвах го, съвсем забравил нощесните си премеждия.

Пред голямата шатра стоеше като страж майката на Иа и Пагане…

— Не влизай! нареди тя на хана. Вътре не е за мъже.

Двамата виновно се измъкнахме покрай кожената стена,! Долавях как цялото същество на Аспарух слухтеше.

— Тя ще умре, Велизарие… — прокоби глухо той. Слаба е да задържи живота в себе си …

— Ще оцелее, кълна се! — уверявах го. — Светът би свършил, ако от раждане се мреше.

— Мрат… — издума ханът. — При преселение родилките много мрат…

Сам не зная колко време бяхме стояли така, когато първожрецът разгърна входа.

— Детето ти не щея да се роди, ювиги! — обяви той със сурова тържественост. — Ела да се простиш с пресветлата!

По-нататък думите му заглъхнаха — над стана и над: реката се извиси самотен вик. Той (разбира се, така се чинеше на мене, твърде изтерзан през последните денонощия) дълго кръжеше из синевата между небе и земя, над леда, който в този миг се пропука, откърти се и с грохот тръгна по течението.

Бедната Ирнике вече бе издъхнала. Из ханската шатра бавно излизаха ония, които бяха се сбогували с нея. Аз бавно влязох на свой ред.

Спрях пред Ирнике, поклоних й се. За разлика от българите, целунах по наш обичай ръката й. Съвсем смалена в лице, господарката ми най-сетне изглеждаше честита.

Ие бе познала — в деня, в който погребахме Ирнике, буйно се отприщи ледоходът.

Всичко на брега беше полулед и полувода, а в тях се оглеждаше още студеното, но ярко небе.

Стоях високо над реката и гърбом към стана, откъдето дочувах бодра глъчка — народът се радваше на пролетното пробуждане. Наземи до мене, загърнат в дрипа, бе трупът на онова куче; не бях сварил досега да го заровя.

Копаех вяло, отвратен от цялото битие. Не усетих кога на брега е дошъл ханът. В жалейка — без знаци, без оръжие.

— Ти пък кому копаеш гроб? — попита ме той. Тръснах мълчаливо малкия труп в нозете му.

— Добро гонче щеше да стане… — равнодушно рече ханът. — Премръзна ли?

— В този трап, но по-дългичък само че, днес трябваше да легна аз, ювиги — казах мрачно. — Не зная дали за добро, сетих се да нахраня песа от паницата, оставена за мене…

Забелязах как при тия думи Аспарух изплува из своята хладна печал.

— Отрова — рече той. — Кого подозираш?

— Оногова, дето преди десетина дни ме улучи вдясно от рамото.

— По нас изневиделица мятат засега стрели словените.

— Стрелата беше със железен връх, българска… Докато говорехме, зарил бях кучето. Бръкнах се в колчана, подадох на хана въпросната стрела.

Познавах признаците на ярост у него — върху страните му изпъкваха бучки, колкото орех.

— Ела с мене! — заповяда ми ханът.

В мълчание стигнахме до шатрите на първожреца — те образуваха малко селце. Най-обширната бе къде по-богата от тази на хана.

— Привет на първия по мъдрост и знания! — викна Аспарух, за да оповести присъствието ни.

Полите на голямата шатра пропуснаха първожреца. Макар че не можех да го търпя след злокобната му присъда над Пагане, сега за първи път го погледнах, както човек — човека, толкова той ми се видя съсипан, грохнал, окаян.

— Кое накара ювиги хана да ме потърси през най-черните за всеки баща дни? — попита той, а очите му бяха пусти.

— Искам да ми отговориш кога денят ще бъде равен на нощта, за да обявя на народа след колко дни потегляме!

Първожрецът мълком си влезе, а подир това се появи, нарамил корав като греда свитък. Той го простря там, където земята бе най-пропръхнала, разви го и потърси с поглед слънцето. После най-ученият понагласи кожения чертеж, забоде в пресечката на множество черти желязна стрелка, проследи сянката и. И взе да реди върху друг пергамент непознати за мене знаци.

Смаях се: нима варварите имаха свое звездобройство? Че астрономията и по нас се смята за най-висшата наука — как бяха достигнали до нея хора безписмени? И наистина ли те нямаха писмо? Що за знаци рисуваше първожрецът? Загадъчна работа …

Ювиги ханът стоеше като истукан насреща му. Явно бе, че в очакване на учения отговор той мислеше за съвсем друго — тъй остър беше изразът му, че никак не бих го отнесъл към сметките на времето.

— На третия ден от месец дилом тотом, тоест, след двайсет и три дни ще настъпи равноденствие — твърдо каза жрецът.

— Сигурно ли е? — ханът прикова с очи бившия си тъст.

— Напълно — потвърди онзи.

— Питам, де… Понеже преди година ти пак беше напълно сигурен — злорадо му напомни ханът. — Знаеш ли, дъщеря ти умря не от смъртта си, о, първи всред мъдрите — жестоко продължи Аспарух.

— Ирнике не понесе твоята нелюбов, това я уби! — загуби самообладание опечаленият баща.

— Не е вярно! — опроверга Аспарух. — Моята нелюбов дойде за Ирнике след като тя бе осъдена; Ирнике трябваше да умре преди пролетта, понеже ти се закълна лъжливо в живота и. Съзнаваше, че ни лъжеш, нали?

Мислех си, че първожрецът ще рухне пред очите ни — изключено е човек да понесе думи като току-що изговорените. Но служителите на бога са мъже изпечени, забелязал съм… Първожрецът отвърна, като натъртваше всяка дума:

— Дължиш ми похвала, а не укор, загдето жертвувах своето дете за общо добро. Един хан, обвзет от сляпа любов, не можеше да принадлежи на делото си.

— Защо тогава ме кориш, че не обикнах дъщеря ти? — подигра го злобно Аспарух. — Това бе също в полза на величието ми.

— Приеми, че сме разплатени… — скръбно предложи първожрецът. — По-леко е да загубиш жена, отколкото едничка дъщеря…

— Не! — безмилостно отсече ханът. — Ти уби не само Пагане, но и моите две деца, двете първи! И за тях ли сме разплатени?

Не бих искал за нищо на света да бъда на мястото на първожреца. Но вместо да се снижи от угризения, раненият баща изтърва болката си в жажда за мъст. Онегавон впери кръвясали очи в Аспаруха.

— Това е прокоба! — кресна той. — Тангра ни сочи, че ти не можеш да създадеш нещо трайно — ни човек, ни държава! … Когато разнесеш българските кости от река Таис до края на света (нали виждаш как никнат гробове всяка вечер, нали ги виждаш? ще останеш да бродиш сам!… Самичък конник без племе, без земя, без челяд! … Това говори Тангра…

Бях навикнал на варварско суеверие, та помислих, че хан Аспарух ще се стъписа от такава черна прокоба. Нищо подобно!

— Храбър си, защото знаеш, че по закон нямам право да казня първожреца, а? — попита той ледено.

— Нямаш това право! — диво възтържествува онзи. — Кой ще ти тълкува думите на бога, ако…

— Понеже стоиш тъй близо до него — пак ледено го прекъсна Аспарух, — изтълкувай ми как гледа той на тайните убийци?

— Тях чакат изтезания и казън, независимо какъв сан имат — с несигурен глас отвърна първожрецът.

— Независимо… — натърти ханът. — Чуй сега: мога всеки миг да докажа, че ти си наредил веднъж и дваж да бъде тайно очистен Велизарий.

Първожрецът зина да отрече обвинението, но остана ням като сгръмосан. Въпреки покъртителните бащини жалби, които току-що бяха ме накарали да го съжаля, сега си пролича колко мил му беше животът.

— Заповядвам: от днес твои чиготи ще бдят над Велизария. Ако, недай боже, нещо му се случи, пред закона ще отговаряш ти!

Така заповяда ханът, стана и си тръгна без повече обяснения.

— Ти го озлоби, а не го наказа, ювиги … — позволих си да заговоря хана на връщане. — Гибелно е!

— Зная що върша! — твърдо заяви Аспарух. — Моята власт е едногодишна, едва проходила. Не може да израсте тя без опита и знанията на нашите старейшини … Трябва и време…

— А ако през това време те…

— Всяка твар живее по случайност, Велизарие — разумно ме поучи моят връстник. — Като си помислиш, мъртвите са къде повече от живите, а всеки жив е със сигурност утрешен мъртвец. Тогава? Не разбирам кое толкоз те тревожи, Велизарие!

22.

Българите нетърпеливо чакаха равноденствието. Неразбираема за мене бе радостта, с която се стягаха те за предстоящия път с всичките му меволи и патила.

Из стана през ония дни непрестанно се препъвах о стегнати вързопи. Подковачите работеха от изгрев до залез над конските копита. Трийсетината мъже от рода Угаин завършваха големия сал. Всичките приготовления ставаха без да бъде отслабвана стражата около поселището ни.

Българите, дето се прибираха от риболов, също се движеха въоръжени. Не можех да не изкажа удивлението си от това неуморно българско всеоръжие пред таркана Севар, комуто помагах да потегне едно разсъхнато колело.

— Човек ще си рече, че цяла зима живяхме под обсада — рекох му, — денонощна стража навсякъде, всеки мъж спи в ботуши.

Преди да ми отговори, тарканът Севар ме разгледа с едно око — другото той по навик присвиваше, сякаш се цели. Все повече се привързвах към този Аспарухов хранен човек; Севар ми вдъхна доверие от първа дума. Намирах, че той прилича на нажежен камък — непоклатимо твърд, но и буйно несдържан бе тарканът, безроден боец.

— Имаше защо да зимуваме нащрек — каза той. — Ето, преди два дни изчезна най-новата ни мрежа. Гледам аз, по пясъка — човешки стъпки. А наоколо — никой.

— Пак славените, а? Все от хазари се пазим, пък най-голяма пакост търпим от словените …

— Ханът нареди нито да ги търсим, нито да ги гоним. Да ги не закачаме, с една дума. Нека пазим силите си за похода! — нареди ханът. Виж, ако ни застигнат хазари, тогава — бой, бой бой!

Тази дума — бях забелязал — Севар никога не произнасяше еднократно, по правило той я утрояваше с растяща стръв.

— Хубав бой ще бъде то. С жени и пеленаци в строя… Като внимателно втъкваше главината в оста на тромавата двуколка, Севар ми разясни:

— Не знаеш ти как се бият мъже и жени наведнъж, когато бранят пеленаците. По вас, чул съм, имало войска, отделна от… всичкото. От народа, де.

— Вярно е. У нас войната е поминък за хиляди мъже. А народът ги храни, плаща им.

Севар заряза колелото, изправи се, преучуден.

— Ех че сте го измислили! — възкликна той. — Кой ще се бие насмерти заради плата? Един мъж, че и жена, все същото, се залага цял в боя, ако с това ще спаси челядта си, стадото, шатрата.

Вдигнах рамене в отговор. Вече май споменах, варварските съждения са мъчни за оборване, понеже имат за основа природния ред ма нещата.

Понеже довършихме работата си — натъкмихме колелото, — тръгнах си. Търсех Ие.

Навярно се досещате, че през изминалата зима бяхме се срещали с нея все по-често. Закачливите ни думи бяха преминали в свенливи целувки и така нататък. Давах си сметка, че в любовта ми към Ие тлееше непрегоряла жар от моето момчешко обожание към Пагане — вечната жена, за чийто ръст бях твърде малък…

Нейната земна сестра седеше на пролетен припек и окърпваше своите братчета. Трите момчета мирно чакаха да получат кое — шапката си, кое — своя вехт кожен калцун. И по-нататък, докато водехме важния за нас разговор, дечицата продължиха да клечат наоколо ни, а Ие — да ги кърпи.

— За чудо слънце, а? — подвикна ми тя вместо поздрав.

— Доживяхме до слънчице! — отвърнах.

Вече бях усвоил начина, по който българите разговаряха — ако изпитват мъки или болка, те ги премълчават, а общуват предимно, за да споделят радостта си.

— Още четири дни… — засмя се Ие, когато се разположих до нея. — Има ли при тебе нещо за вършене?

Не и отговорих — бях се захласнал по младата й хубост, в летежа на сръчните й пръсти, които аз несръчно (защото — пред свидетели) погалих.

— Добре ще бъде, ако днес-утре… говориш с майка ми — изведнъж, без усмивка, каза Ие.

— Бързаш ли? — пошегувах се, но Ие остана строга.

— Бързат… нещата — неопределено рече тя.

Вече не се шегувах и аз, изправен пред крачката, пред която всеки е изпитвал колебания.

— Не си готов, тъй ли? — погледна ме момичето със смесица от тревога, горчивина и нежност.

— Готов съм, Ие — казах доблестно. — Просто не знаех, че трябвало точно днес… Пожелай ми на добър час!

С бързи движения Ие сне от шията си муска и ми я окачи, а аз се опитах да изобразя цялата смелост, на която е способен един мъж.

Пред входа на износена шатра седеше старицата, майка на множество живи и погребани деца. Това, че единствена всред всички наоколо тя не правеше нищо, отпуснала ръце, загледана в прекрасния, пробуждащ се свят, аз отгатнах — майката на Пагане и Ие се готвеше не за път, а за смъртта си.

Седнах до нея, но не я заговорих веднага, защото си личеше, че мислите й са много важни. Дочаках тя да се обърне към мене и да ме подкани:

— Речи де!

— Вярвам, разбрала си, че дъщеря ти и аз… се обичаме… майко — подхванах уж отдалеко, но приключих напреки: — Дойдох да я поискам.

Старицата безгласно и беззъбо се засмя, без да отдели поглед от прекрасния, пробуждащ се свят.

— Аз и на нея думах, и на тебе ще река — не сте един за друг. Чужденец си… Ако утре ханът се счепка с твоя господар, ще ти свали главата и ето я, Ие — вдовица черна. А може да ти скимне и да избягаш при своите. Тогава? Пак вдовица.

— Ние с нея се кълнахме, майко — казах смирено. — Ако! трябва, пак да се закълна.

— В кого бога, а? — разсърди се старата. — Не й завъртай ума, чужденецо! Ие скоро ще бъде и за майка на малките. Аз няма да мръдна оттук!

Това, последното, старицата изрече така неоправдано сепнато, та не го и проумях.

— Потегляме подир четири дни — казах, сбъркан. — Из пътя ще имате нужда от мъжки гръб. Аз ще поема товара ви!

Както сам се слушах, обещанието ми прозвуча твърде, варварски, но старата упорито поклати глава.

— Не мога да склоня! — натърти тя. — Редеят жените на племето ни, а аз да дам момичето си на чужденец…

— Склони, майко! — това помолих не аз, а Ие, примъкнала се незабелязано.

Трите й малки братчета бяха я сподирили. Те стърчаха на десетина крачки и следяха развоя на годявката. Странно, нито обидният отказ на старата, нито враждебното слухтене на децата ме отблъснаха — имаше нещо дълбоко истинно във всичко това.

— Не бой се, че Велизарий ще ни зареже, майко! убеждаваше я Ие. — За чудо българин ще стане Велизарий …

Е, такова обещание не бях поемал, но и не опровергах думите на Ие.

— Виж колко яки са ръцете му! — тя завърна ръкава ми, а аз два-три пъти свих юмрук, за да изтъкна мишците си. — Виж му плещите, гърба!

— По-як ще дойде, дъще — вече по-меко отговори майка й. — Ще те поиска наш.

— Не щат ме — скръбно призна Ие. — Откак Тангра избра сестра ми, нашите мъже се плашат… Нали може и аз…

Ие не се доизказа, а мене настръхнаха космите.

— Не! — като опарена трепна майката. — Ти не си най-личната, най-одарената, най-първата! Съвсем, съвсем просто момиче ми е тя — припряно взе да ме уверява старата, сякаш бях й противоречил.

— Аз я искам тъкмо такава — казах, обвзет от жал към двете жени, млада и стара, които храбро воюваха против съдбата си.

— Ако искаш да видиш с живи очи дъщеря си булка, мале, дай ме на Велизария! — от душа я помоли Ие.

Старата помълча, отново потопила поглед в прекрасния, пробуждащ се свят. Ние — петимата — жадно очаквахме решението и.

— В час на слабост ли ме намери, дъще? … — продума тя. — Не, просто навреме спомена Пагане, милата Пагане!… Хубавата ми, гласовитата ми, изкусната ми! ..

И майката заплака. Тя плачеше без глас и дори без сълзи, но цялото нейно угасващо същество догаряше в тъй непреходна мъка, че нямах сили да я гледам. Сетне старата се сгръска, сякаш излязла от мътна вода, и рече достолепно:

— Давам ти я! Ие, разкатай прикята си!

Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а;навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.

23.

— Люде! — не високо, но особено отчетливо започна Аспарух.

Те бяха се стегнали преди зори, а сега прииждаха и прииждаха върху широкия пясъчен бряг пред брода, чието дъно се провиждаше чак до сушата оттатък. Нека си кажа. че и мене днес радваше тази гледка, позната ми от лани: деца на коне, трудни жени в колите, огромни вързопи, подновени дрехи … Всичко си беше по реда — премислено и свършено. Не се чудете, че аз вече бях глава на челяд — Ие и малките й братя. Не отстъпвахме по нищо на другите, готови за поход българи — и у нас всичко беше по реда си, а жена ми излъчваше бяла светлина, това иде от щастието.

— Люде! — повтори по-високо Аспарух, докато опашката на предългата върволица продължаваше да се точи към пясъчния бряг. — Аз искам да знаете защо днес опразваме без бой земята, където презимувахме, и защо отново се впускаме в неизвестен път…

До деня, за който ви говоря, бях отбелязвал превръщенията, предизвикани у Аспаруха от властта — предизвикани всъщност от страданието и отговорността. Но едва през него ден открих у господаря си още една, неподозирана черта — вдъхновение.

— Мнозина от вас — започва ханът — си викат: изкарахме сносна зима, тъй могли бихме да изкараме още много. За тия години ще струпаме глинена и дървена нова Фанагория, ще я браним от пришълци… Нали тъй разсъждават мнозина?

— Мнозина… — потвърди кавхан Авитохол.

— На кое да се опрем тук, българи, о какво да се задържим? — Ето, от тук из речта на Аспарух взе да искри вдъхновение. — Всички ветрове си дават среща из равнината на Големите реки, през нея върви, необгледно широк, Пътят на народите. Ако не днес, то утре по този път ще ни застигнат хазари или други и ще ни принудят към ново преселение …

— Докога? — извика Аспарух.

Човек би рекъл, че българите не от година, а от две десетилетия вече се реят из неизбродимата равнина, че поне девет пъти са били изкоренявани из своите ненадеждни поселища — такава болка съдържаше викът на хана: „Докога!“.

— Люде! — внушително изрече Аспарух думите, които никой българин не забрави до края на нашия път: — Аз търся за вас не земя, където да преживеем до следващата си разсипия и пак до ново изселване, а родина, където да останем завинаги!… Какъв покой, каква благодат има само в това — завинаги!…

Не си представяте що ще рече тишина над хиляда конници — бездиханна тишина. Със словото си Аспарух бе превърмал тяхното спасително бягство в съзнателно, придирчиво търсене — голяма мисъл! Всеки от хилядите сега я смилаше в ума си, тя щеше да бъде разумното оправдание на неговото тягостно яздене и яздене…

— Хмкхкх … — окашля се кавханът и повиши глас, за да бъде чут: — Нека попитам, щом потегляме пак. Ти, така, в себе си… знаеш ли каква земя търсиш? Или племето ни безкрай ще се лута, като избира за всяко зимуване по-малкото зло?

— Зная какво търся! — вдъхновено изрече ханът. — Уверен съм, че когато стъпя на тази земя, ще я позная! …

Народът нагази реката и — къде върху конски гръб, къде върху сал — се зае да пренася през мътнозеленикавите пролетни води потомството и имота си. А ние с Ие за кратко се върнахме там, където бяхме се обикнали — върху овършалата от човешкото всекидневие, но вече парясана поляна на зимния стан.

Не си въобразявам нищо по-унило от току-що опразнено варварско поселище — допреди часове там е кипял живот, а сега догдето поглед стига виждаш само огризки, смет, черни петна от угаснали завинаги огнища.

Бяхме се върнали не да поискаме прошка от оскверненото късче природа, ами за сбогом с майката на Ие.

Старата наистина отказа да потегли с пролетния ни поход на юг. И тя, както още десетки мъже и жени, достатъчно немощни, за да не се доберат до стана на следващата зима, оставаха тук, в малки, вехти шатри, които родът им бе прежалил. Наблизко или в далечината по два-трима конници също бяха се върнали за прощаване с дядо, майка или баща. Някакво огромно сбогом тежеше над напуснатото селение — живите за последно прегръщаха близките си, приели тиха, самотна смърт.

Не си мислете, че тази гледка бе сърцераздираща — не. При варварите смъртта не е обратното на живота — те я имат за продължение на същия живот, освободено от бремето на грижи, беди, неволя. След като за дълги десетилетия варваринът все е бил част от някакво многолюдно и взискателно към него цяло — род ли, племе или челяд — той приема умирането като единствения собствено свой празник. За този празник всеки се готви мълчаливо, съкровено, тържествено.

Майката на Пагане и Ие си седеше на припек. Едрите и ръце, по-криви и грапави от дъбов корен, почиваха в скутай, за първи път бездейни, освободени. И смирена, и щастлива усмивка разхубавяваше едно лице, каквото би трябвало да има „майката на цялото човечество“. Тя не се зарадва на появата ни, защото и без туй си беше радостна — отървана завинаги от труд и мъки.

— Прощавай, мале! — сви се върху гърдите й Ие. Грапавите ръце галеха леко, като крилце на пеперуда, синьо-черните плитки на дъщерята. Но не докоснаха прекрасното бяло лице, сякаш се бояха да не оставят върху него нечиста следа.

Когато пак скочихме на седлата, старата вдигна към нас очи, насълзени от ярката светлина, и ми заръча кротко:

— Бъди добър със сираците ми, чужденецо!

Докато се отдалечавахме, обърнах се веднъж и триж — все ми се чинеше грехота, дето бяхме зарязали без защита и подкрепа умиращ човек. Ие не се обърна. За нея бе достатъчно, че изпълнява волята на майка си.

Двама с Ие бяхме от последните, които трябваше да поемат речния брод. Отсреща главата на преселението беше се загубила в равната далечина. Стояхме на отсамния бряг, следях как върви преминаването.

— Нека и ние, Велизарие! — молеше ме боязливо Ие, тя никак не бе спокойна извън строя.

— Ханът нареди да изчакам всички — обясних й. — И да проверя как са се разположили ония дружини, дето ще останат да пазят гърба ни от хазарски налети.

— Къде ги дружините? — Ие не отбираше от бойни работи.

— На отвъдния бряг.

Понеже сетните преселници вече нагазиха, можехме да тръгнем подире им. В същия миг съгледах словените.

Да, това бяха те, а не други, бяха невидимите жители на крайречните тръстичища и дълбоката гора отвъд стана ни — на равнината изобщо. Те бяха отвличали залутани извън племето българи, отвеждали бяха коне и отнасяли вързопите ни, бяха задигали нашите мрежи и лодки, но нито веднъж не се появиха открито, по светло.

Днес, дочакали опасните странници да се махнат, словените сякаш празнуваха своето отърваване. Голяма словенска тълпа полека заля високия бряг и пясъчната ива, където отзарана Аспарух бе говорил на българите.

Словени, словени, словвни… Какво искаха от нас?

Последните български конници излизаха на отсрещна суша, ние с Ие бяхме още всред реката. Жена ми уловила очите ми проследи дългия поглед, който не откъсвах от до вчера нашия бряг, и тихичко писна:

— Кои са тия? … Ще ни избият, бягай!

За бяг не можеше да става дума (конете ни бяха до шия във вода), но за щастие не бе думата и за избиване, иначе бяхме си отишли. Словенското множество отпращаше с очи натрапниците, завръщаше се върху обсебената закратко от нас земя, която не ни принадлежеше. Някакви опасни конници бяха — презимували и изчезнали — какво важеше това за господарите на равната безкрайност?

— Не плаши се, върви спокойно! — казвах на Ие, но за всеки случай пуснах коня й пред моя. Да я прикривам.

— Майка ми… що ще направят с майка ми? … — тихо стенеше Ие, а конете ни вече умело изплуваха на отвъдния бряг.

— Те са хора, Ие, не зверове — напусто утешавах жена си. — Що ще търсят от умиращи? Най-многото — онова сушено месо, дето им оставихме. Пък вече корени излязоха, сладки треви, ще …

Думите ми се губеха над водите. По гърба на Ие отгатвах, че тя плаче. А новият бряг ни посрещна с бялото веселие на цъфнали драки. Пролет. Пролетен път.

ВТОРА ЧАСТ

⇐ Предыдущая 4 5 6 7 8910 11 12 13 Следующая ⇒