ВТОРА ЧАСТ 6 страница

При моите предпазливи стъпки те наскачаха. Настръхнали, на всеоръжие, тутакси ме заобиколиха, като да бях престъпник.

— Аз съм! — укротих ги. — Елате в стаята ми, нощем от морето лъха гъста влага.

Срамувах се да им призная, че изпитвам страх.

Мъжете се нанизаха опи по м подире ми. Горе аз им наредих да легнат до стената. Уж се опитвах да задрема върху одъра си, след като духнах борината, но нищо не излезе — дъските ми убиваха нетърпимо.

Седнах на ръба на постелята и запитах тъмнината:

— Ще се намери ли и за мене място в кожите? Отвикнал съм от кораво легло.

— Бива… — обади се Докс сънено.

Началото на цялата смътна среднощна суматоха аз пропуснах, спал съм. Стреснат, усетих, че някой затуля устата ми, наляга ме с цяло тяло да не мърдам. Когато направих опит да се изтръгна из свирепата му хватка, веднага стихнах, безсмислено беше. Замрях, чувайки сърцето в ушите си — дандандан! — като камбаните на Света София.

Докато очаквах да бъда заклан или удушен, долавях над главата си сподавени шумове — двамина или повече се боричкаха яростно. Набързо съобразих, че онзи, дето ме затискаше, едва ли ще ме убива, иначе вече би го свършил; той просто ме задържаше неподвижен. В пълната тъмница чувах пъшкане и удари, влачеха някого по плочения под. После друг някой чатна дваж и триж огниво. Борината прихвана от праханта, просветна пушливо.

Христе и богородице! Що за чевръсти злодеи бяха тия хански чиготи! Четирима от тях стискаха с все сили непознат ромей, облечен като турмарх, а петият ме налягаше да кротувам.

Злочестият ми сънародник едва поемаше въздух, защото българинът затуляше не само устата, но и носа му. В очите на нещастника зееше такъв ужас, че аз не издържах, стръсках се диво, което накара моя пазач да ме поотпусне, като ми прошепна:

— Мълчи като риба! Сега ще проумееш всичко.

— Защо измъчвате тогова? — изсъсках им. — Утре стратегът ще ви разчекне, щом научи.

— Мъртвите не донасят — подигра се най-старият ми страж. — Ще пуснем подлеца жив, само ако издаде кой и защо го е пратил.

Друг чигот допря гол нож о гърлото на жертвата им и — готови отново да затиснат устата и, рече ли да извика за помощ — българите късо я уловиха за косите.

— Говори! — заповяда Докс.

Оня въртеше очи като онемял, та потрябва да плиснат в лицето му вино от съда, оставен до възглавието ми. (За приятен сън, види се, но бях отвикнал от вино и снощи не го докоснах.)

— Недейте! — безгласно изговори непознатият. — Навярно е отровено …

— Какво? — изтръгнах се от вече халтавите ръце на моя чигот. — Човече божи, дойде да ме предпазиш от измяна ли?

Жертвата мълчеше.

— Що си хоратите там? — поиска да узнае един от българите, понеже с турмарха говорехме ромейски.

— Каза, че виното било отровено, но не отговаря защо.

— Ще ти отговоря аз: разбуди ме шум като от мишка. Втренчих се, заслухтях и лекичко пробудих нашите. За миг, докато прозрем в тъмнината — удар! Тоя заби ножа си, където трябваше да лежиш ти. Тогава нарипахме, налегнахме го, а Докс, който в схватката получи набързо рана, се зае с тебе — ти спеше като пребит.

Огледах се неумно. Видях как Докс смуче раната на ръката си. Неговата кръв тъмнееше по хитона ми, нарочно облечен за срещата със свои. Свирепо, сякаш самият аз бях варварин, се обърнах към среднощния ни пленник:

— Няма да те лъжа, ти всякак ще умреш, тъй се полага на убийците! Но от тебе зависи да умреш без мъки. Говори! Иначе ще запуша устата ти и ще те режа на късове до заранта!

Сигурната смърт сякаш успокои жертвата ни, вдъхна й зловеща дързост.

— Щом бездруго ще умра, няма да крия. Чудно, че не се сещаш кой ме е изпратил — стратегът на Херсон, разбира се! Без да ми пояснява защо, зная защо — ако отпътуваш читав за дома си, ти сам ще поднесеш на василевса новини за хана на българите, ти ще добиеш почести и награди. Ако би умрял тази нощ, стратегът щеше да проводи важните вести от свое име. За тебе — ни дума! Но кой да допусне, че ще оставиш одъра си, че ще прибереш и своите слуги?

— Не може да бъде! … — шепнех аз.

А българите немееха, чакаха да мине потресът ми, за да им преведа изповедта на убиеца.

— Всичко може! Запомни това от несполучилия свой убиец! Но смъртта ми ще бъде разплатена… — хъхреше осъденият.

— Ако дочакам тук утрото, глупако!

— Ето в това е разплатата ми — засмя се пленникът злорадо. — Сега ти вече не можеш да се прибереш у дома си, ти трябва да се върнеш при варварите…

Прав беше. Още и още веднъж аз нямах избор … Моя ли е вината, че Христос не ме приюти? … Оттук нататък, нека кажа, бях длъжен да се примиря със съдбата на човек, отхвърлен от своя свят, прежален…

Дадох знак на стражите да затъкнат устата на турмарха — с една дума — да го свършат. А аз се обърнах гърбом, чувайки все пак отвратителното хъхрене на клано животно, плясъка на гърчовете му о плочите.

— Да тръгваме веднага! — наредих на хората си. — Водете ме вие!

Когато намерих сили да ги погледна, те забърсваха с вълча кожа кръвта от пода преди да натикат увития в нея труп дълбоко под одъра.

Зная, че моето прекалено непредвидено спасение ще ви се стори и невероятно, но в световната игра е спечелила законно място и случайността. Често зла, но нерядко и добра, тя обърква сметките на ония, които пресмятат дали да оживее, или да умре малкият, слабият човек. Ето така аз оживях….

Няма да говоря как се измъкнахме от Херсон преди зазоряване — не съвсем всичко може да се вмести в една книга. Важното за мене през онази утрин беше, че отново яздехме, та нищо, че бяхме не хиляди, ами шестима. Подкарвахме добичетата си уж бързо, но те не насмогваха — обраслата равнина не им позволяваше да препускат, а от пътя се пазехме — из него сигурно препускаха пък нашите преследвачи.

Чиготите ми си гледаха работата съвестно, стигнехме ли височинка, по някой от тях я изкачваше и разучаваше околността.

— Нищо! — успокояваше ни той.

— Ханът ще да е ей татък — сочеше друг посоката, която първом бе сверил със слънцето.

— До нашите ще има май повече от два дни ход. Избиколихме твърде много, за да се изплъзнем от ромейското преследване…

— И на четвъртия да стигнем, и на петия да е, само дано се приберем целинички! — притисна езическа муска о челото си Докс.

— Ще бъдем невям първите, дето са се отлъчили, пък оцелели. . — издумах със суеверна боязън.

Своите настигнахме на петия ден надвечер. Българската върволица се движеше бавно, превземайки крачка по крачка враждебната неизвестност.

Умилиха ме до сълзи вече привичните за мене гледки: тук млада майка кърмеше яздешком, там боец изработваше ходом стрели, другаде цял род бе наобиколил двамина млади, честитеше им, даряваше ги скромно — годявка. Майчице, как чудновато се извъртя животът ми! — мислех си през сълзи аз. Точно сега имам чувството, че се прибирам у дома … Дали не завинаги! Дали ми е радостно, или пък болно при това „завинаги“?

Колкото и объхтан, не исках да отлагам за утре срещата си с Аспарух. Насилих прашната сура кобила към началото на строя. Както обикновено ханът бе далеко напред, не можех да не мина покрай първенците му. Най-напред ме забеляза Ирнике, която сега сама държеше поводите на впрегнатия кон.

— Велизарие! — просия неугледната женица. — Колко! хубаво, че си идваш!…

И хайката веднага се засрами, върна поглед към скута си, зачервена. Избликът й бе привлякъл вниманието на големците към мене. Понеже от деня, в който чух присъдата си, бях станал бдителен, мигом открих, че появата ми ги ядоса нескрито.

— Нима си ти, Велизарие? — кисело попита първожрецът! макар да бе ясно, че не съм някой друг.

— Нося ценни вести за ювиги — доядосах го нарочно.

— Тежка ли е раната ти? — с надежда се осведоми той.

— Уви, съвсем лека — разочаровах го.

Тъкмях се да препусна към хана, но чичо му улови юздата на кобилата ми.

— Не бързай! Ювиги е гневен. От завчера още.

Със скрита радост отбелязах, че първенците са смутени, някак наплашени.

— Да не би, загдето се забавих?

— Разбира се! Сигурни бяхме, че ще забегнеш.

— Не заради тебе е гневен ханът — намеси се един от боилите, тарканът Севар. — Разгневи го нашето недомислие. Не бяхме му обадили, че от племето изчезват хора, коне. Не биваше да…

От този миг взех да изпитвам добро чувство към таркана Севар, когото дотогава смятах за едного от глутницата властолюбци.

— Кое не бивало? — грубо го прекъсна кавханът.

— Да криете от ювиги истината! — предизвикателно обвини съвета Севар. — Кой ще намери цяр за нашите общи болки, ако не ханът?

— Право говори Севар! — подкрепи го старият багатур Паган. — За такова своеволие покойният хан би ни снел главите.

— Ха! Това ли предлагате вие? Хаха! — единствен се засмя на шегата си първожрецът.

Останалите, дори кавханът, тъмно мълчаха. По всичко се личеше, че по време на отсъствието ми в съвета бе настъпило нещо ново — липса на единомислие. Или пък тя бе съществувала отдавна, за да се прояви сега?

Избрал място за нощуване, ханът вдигна ръка.

— Спрете тук!

Той още не беше ме забелязал, а аз ненаситно го гледах. Не можех да се нарадвам, че отново съм при него.

Българите взеха да се скупчват за отдих. Непривично бе, че станът им вече не се пръскаше докъдето поглед опира — огньовете бяха се сгъстили.

— Завчера ювиги повели да следя, щото нощем да не се разсипваме нашироко — обясни ми търканът Севар. — Така е най-сигурно: навсякъде покрай стана — скрити между конете стражи.

— Велизарие! — високо възкликна ханът.

Отърчах при него, понечих да отдам почести, но Аспарух просто ме прегърна.

— Знаех си, че ще се върнеш…

— Говореха ти противното, а?

— Е, как мислиш? Ще се примирят ли лесно ония, дето не им дадох главата ти?… Говори, Велизарие?… Я! Какво ти е?

— Почти нищо. Както вече си усетил, драките и тръстиките мятат стрели по нас. Но предпочитам стрелите, тия премеждия под синьо небе, пред отровеното вино до възглавието ми, пред удара от нож в съня ми.

— Така ли те посрещнаха твоите! — замря от изненада ханът.

Аз само вдигнах рамене. Болно ми беше да описвам патилата си.

— Ювиги, нося ти дар — сетих се.

Развих хитона си, извадих отрития ръкопис. Аспарух го прие, сякаш скъпоценност, поглади с любяща длан корицата му.

— Жив да си, Велизарие!

По-късно седнахме край ханския огън на дълга приказка, понеже Аспарух пожела изтънко да научи всичко, което бях чул или отгатнал гори своя разговор със стратега на Херсон. Не бяхме сами — той нареди да дойдат Севар и Паган, а също и кавхан Авитохол.

— Пред него, чичо ти. загубвам дума, ювиги — плахо се опитах да възразя аз. — Не може ли други път…

— Не може! — каза ханът. — Дори ще ти обясня защо: искам старият да се увери с ушите си колко полезен е Велизарий на българското дело.

— И се надяваш, че кавхан Авитохол ще ми признае това? — удиви ме Аспаруховото лековерие.

— Обзалагам се! Чичо ми може да е… прекомерно обвързан о всичко, което е било и вече няма да бъде, но той, както и сепният от рода Дуло, знае, че справедливостта е първа украса на властника… И после — чертите на Аспарух се изостриха в онази решителност, дето още бе нова за мене, — не ще позволя на Онегавон да си служи със старейшината на славния ни род при своите низки козни! Няма да го бъде!

(Вече все по-често — нека отбележа тук, — щях да чувам от устата на господаря си това „няма да го бъде!“, недвусмислено като остър меч. То между другото издаваше, че през стоте свои дни на нарочно усамотение Аспарух бе пребродил наум пътищата, които трябваше да го изведат към победа над знайните му и незнайни противници в нашия стан.)

И така, през онази вечер разказах най-живописно всичко научено по време на краткото ми пътешествие. Българските сановмици ме слушаха с внимание, най-внимателно — кавхан Авитохол.

— Все пак — първи заговори Аспарух след като бях млъкнал, — смята ли василевсът мене и братята ми за свои съюзници по наследството от своя стар съюзник хан Кубрат?

— И да, и не, ювиги… — Въпреки привидната ой мъглявост, отговорът ми отговаряше на истината. — Никому от стратезите ни по северния бряг на Понта не е било заповядано да предприеме нещо против синовете Кубратови. Но, от друга страна, безразличието, с което василевсът се отнася към неволите на нашето преселничество, към непосилната борба на Баяна — това безразличие не говори за…

Аспарух ме прекъсна с горда горчивина в гласа:

— На чужд гроб се плаче без сълзи, Велизарие! Нашите неволи са наша работа …

19.

Яздехме и яздехме…

Всичките ни беди от пролетта и лятото взеха да ми изглеждат песен, сравнях ли ги с бедите от есента. Дъждът из северните земи не е онова, което бива по нас, желано благо. На север дъждът е бич дяволски. Дървета, драки и трева огниват под непресъхващите му струи, равнината се превръща в безбрежно тресавище, мъглите лепнат о него — светът като че ли се разпада на непроницаеми килии, които имат за потон и стени мъглата, а за под — мочурливата земя. Не е за приказване.

Аспаруховите българи по цяло денонощие живееха под неуморния порой. Конете изнемогваха под товара си — двойно по-тежък, понеже бе накиснат. Преселниците се опитваха по разни начини да опазят сухи поне малките деца и болниците. Децата те превръщаха във вързопи, из които надничаха черни очички. Прострени нагъсто в колите, трескави и лехуси изглеждаха вече мъртви. Затуй пък младите, здравите яздеха под денонощния дъжд като през лятото, макар че по тях отдълго не бе имало сухо местенце. От какво вещество бяха тия хора?

Дори мъничката, вече тежко бременна Ирнике не ми се струваше по-унила от преди. Скрита в скъп кожух, тя бе прибрала в колата си още три бъдни майки.

През една отчайващо сива и мокра заран бях изумен от плахите грижи, с които първожрецът ограждаше своята хилава дъщеря. Той се засуети около нея, подсушаваше личицето й, погрозняло от ръждивите петна, прибираше под гуглата влажните и кичури, галеше я несмело. Почувствувах жалост към човека, когото всъщност люто мразех. Дали не се боеше той за дъщеря си, та я обсипваше с разточителна нежност? (И през ум не ми мина, че този корав и честолюбив, и силен мъж може да се бои от нея…)

В отговор Ирнике нетърпеливо тръсна глава; това бе необикновено пък за добросърдечната Ирнике.

— Да ти е слабо? Да те боли някъде? — унизено й се умилкваше баща й.

— Душата ме боли мене! — изтърва тя. — Нали си първи от жреците, излекувай душата ми.

Той се озърна дали хората не са дочули думите на дъщеря му.

— Друга я мислехме, друга стана… — тихо рече първожрецът.

Гласът му прозвуча — да, прозвуча виновно!

— Радвам се, че се излъгахте в мене, тате! — с неподозирано при добротата й злорадство отвърна Ирнике.

Чак се ококорих. Не бях видял всред българите млад човек така да се сопне на стария — у българите много е на почит старостта. Още по-голямо бе удивлението ми, когато първожрецът, вместо да сгълчи или удари дъщеря си, й прошепна нещо на ухото. А Ирнике се изсмя предизвикателно:

— Как да го убедя, когато той не говори с мене!

Яздехме и яздехме…

Имало било и по-голямо зло от дъжда — лапавицата. Към края на есента ни налегна такава противна лапавица, че по на петдесетина крачки всеки трябваше да спре, за да отмахне от раменете си студената тежест, натрупала се по време на тия крачки.

Яздех до Аспарух. Всичко си беше както всеки божи ден — досадно, безнадеждно.

— Край няма! — рекох, докато отърсвах от кожуха си мокрия сняг. — Ювиги, кога ще спрем за зимуване? Изнемогват хората ни.

— Ако е за зимен стан, желая го повече от всички вас. Но къде го това място, дето да спрем? Може ли току-тъй да се сипнем върху голо поле, без поне от една-две страни нещо да ни огражда?

— Прав си… Какво съм се развайкал и аз!

— Планини!…. — промълви на себе си ханът. — Вече и не вярвам, че някъде има планини …

Яздехме и яздехме…

Под всепропиващата мразовита каша, която тежеше върху хора и добичета, нашият строй заприлича на умираща змия — не вървяхме, а се влачехме едва.

Не мога да кажа дали бе преди, или след пладне, усетихме суматоха в челото на преселението. Някакъв непознат конник стоеше всред първенците, а по вида им отсъдих, че неговите думи ги вълнуват.

— Нека бъде трайна и честита властта ти, ювиги! — поздрави непознатият.

Бе тъжно да го гледаш — обрасъл, измършавял, почернял от усилено яхане войн, — имах чувството, че всеки миг Ще падне от седлото на съсипания си кон. Но непознатият събра сили и обяви:

— Вести от Велика България!

Мокрото лице на Аспаруха прежълтя досущ; като истукани стояха наоколо мъжете от съвета.

— Говори! — заповяда с трепет ханът. Предварително ясно беше, че вестите ще бъдат лоши.

— От тухом твирем допреди петдесетина дни ни ден не спряха боевете — поде вестителят. — Чудо е, че удържахме тъй дълго на хазарския напор, дива сила хвърли срещу Таманската земя хаганът. Но хан Баян ги беше дал дума да устои до есен. Не те излъгахме, ювиги!

Вестителят прекъсна, не загдето бе приключил — всички виждахме, че го душат безсилни ридания, които той потискаше.

— Няма вече Фанагория, българи, няма я Велика България! — и изнуреният конник наистина се разрида.

Не предполагах, че нашите зрели, калени, твърди воини били способни на тъй откровено отчаяние, но вече казах: варваринът не крие ни радостта, ни мъката си. И все пак ние бяхме подготвени, че силите на Баян едва ли ще стигнат до есента — Баян действително бе извършил невъзможното.

Вестта го лиши от глас. А гончията преглътна буцата, заседнала в гърлото му, за да продължи:

— Преди петдесетина дни хан Баян с останалите живи свои хора се подчини на аварския хаган… Това е.

— Жив!… — каза Аспарух тихо.

Не разбрах дали новината го зарадва, или го огорчи. Но за вестителя тази единствена дума прозвуча като упрек.

— Грях на душата ви, българи, ако корите ювиги Баяна загдето се е предал на хазарина! — мрачно рече той. — Той сам обрече себе си и племето ни, за да спечели за вас половин година преднина. А вам е чоглаво, че не сме измрели до последния човек… Защо не питате колцина погинаха в боевете, колцина още влачат гнили рани? Защо не ожалихте сираците ни и робините, дето хазаринът отведе за продан по далечни тържища? … Два месеца яхам без дъх подире ви, пък…

— Брате Баяне, прощавай, брате! — изтръгна се из побелелите устни на Аспаруха.

Той изви коня встрани, за да не бъдем свидетели на скръбта му. .

— Що стана със синовете ми? — едва събра сили да запита кавхан Авитохол.

Вестителят не отговори, навел глава.

— Недей ми казва!… — не на себе си прошепна бащата. И след много дълъг миг прошепна:

— Кажи!:

— Най-старият — още пролетес, кога се биехме по река Танаис. Другите двама — кога бранехме Фанагория… Страшна сеч беше, хора!

Полека се откъсна от първенците и кавхан Авитохол. Покъртителна бе дори за мене, чужденеца, бащината мъка на този властен, винаги сдържан мъж.

Конят му спря до ханския. Внезапно чичото обгърна раменете на племенника си.

— Прости за всичко! — глухо рече кавханът. — Кроим уж ние, а решава Тангра… Сега в тебе е цялото бъдеще на рода Дуло …

— И в нея! — ханът гледаше към Ирнйке с някаква съвсем нова за него, милозлива нежност.

Яздехме и яздехме…

Вече не задавах на Аспарух въпроси, усещах, че те терзаеха най-болно тъкмо него. През последните седмици ювиги бе посърнал като тежко болен.

Нощем, излезех ли по свои нужди, го забелязвах как отмерва десет крачки насам и десет натам пред шатрата си. Не го ловеше сън. Пак през въпросните нощи, подадях ли нос навън, наблюдавах върху белотата на заснежената равнина черни рани — нижеха се пресни гробове…

Съзряхме голямата река през един от ония убийствено еднообразни по своята безизходица дни, когато небе и земя бяха се слели в непроницаемо сиво. За наше щастие мразът все още не беше леден, снежинките се стапяха по челата и ръцете ни. Затова и широката, дълбока вода не бе скована — изведнъж пред очите ни тъмна ива проряза белотата!

— Не може да бъде! — гласно произнесе ханът. — Не е, нали? — този път се обърна към мене.

— Наистина… река е! — не смеех да вярвам и аз.

— Сега вече ние … ще спрем! Това бе вик на ликуващо облекчение.

— Стойте!!! — извика към българите вождът им. Тук ще останем до пролет.

Да бяхте видели как откликнаха на заповедта преселниците! Тия съсипани, премръзнали, затворени в усилието си да издържат хора се отдадоха на буйна радост. Те наизвадиха из вързопите рогове, пищяли, хлопатари — вдигнаха с тях врява до Тангра, а из врявата се заплетоха всякакви песни. Мъжете се прегръщаха, жените, снели гугли, отново взеха да изглеждат загадъчно хубави.

— Боже, какво нещо е простото земно щастие — да полегнеш, да се подсушиш, да се сгрееш! — без да ща гласно възкликвах аз. — Не бих го разменил срещу неземното…

— Грешиш, Велизарие!

Всред хилядите, които необуздано празнуваха спасението си от бяла смърт, само Ирнике беше без усмивка. Вече много натежала, тя седеше неподвижно в ханската кола. Никой не я подири да сподели с нея радостта си, че ще живеем…

— Ето, аз имам земно благо — говореше ми тя, а в гласа й имаше бунт, — ханка съм и бъдеща майка на хан… А дали поне един от тези — тя посочи с брадичка множеството-ми завижда? Не, нали? Завиждам аз… Завиждам на Пагане за надземното й тържество: без плът и образ, тя е любима. Пагане изпълва дните и нощите на мъжа, който по закон е мой … Законът! — завърши Ирнике с цялата си горчивина, която от месеци тровеше крехката й душа.

Тия думи дотолкова не съответствуваха на честития ден и всеобщото веселие, че дори не можах да ги оборя. Опитах се да изразя съчувствието си с поглед, но нищо не излезе — и аз, както всички, бях прекалено щастлив. Изоставих Ирнике на самотната й печал под предлог, че съм нужен на хана.

В това време Аспарух, надмогнал щастливата си изненада, вече предметно чертаеше зимното поселище на българите:

— Голямата река трябва да бъде Кузу. (Според стария Ерми, словените й викали Днепро.) — Така поучаваше той съвета. — Дълбоката вода ще ни пази от две страни, останалите две ще пазим ние. Тя ще ни храни с риба, ще пои конете ни. Към нея иде на водопой и дивеч, ще падне лов… Прочее, разпъваме стана ей там! — Аспарух показа полуострова, образуван от речния завой. — Севаре, предай моята воля на народа!

Тарканът се метна на коня и отиде, та се не видя. Ние продължихме до сами носа на полуострова, където Аспарух очерта върху снега търкало.

— Тук ще бъде ханската шатра. Другите — в полукръг, чиито краища опират о брега. Покрай селището ни ден и нощ ще се сменят стражи…

— Преди пролетта хазарите няма да се впуснат подире ни. А може би — и никак… — вметна вестителят от Фанагория, който бе останал с нас. — Премного имат те за грабене в стара България.

— Трябва да бъдем готови и за най-лошото! — отряза ханът.

Един по един сановниците му се оттегляха. Аспарух се изправи с лице към водите, откъдето брулеше тежък от мразовита влага вятър. Не си представях за какво си мислеше той в този миг, а то е било за баща му и за поробената родна земя, за всичките премеждия, побрани в месеците на нашето странствуване.

— Татко! — с шепот се обърна ханът не към Тангра, а към покойния. — Сякаш не година, сякаш цял човешки живот изтече от началото на нашия поход …

20.

В кожух и с гугла клечах аз край дупката в леда, положил до себе си два замръзнали клена, надявайки се на трети. Понеже последният ми прадядо-ловец беше умрял преди столетие-две, у дома не бях приучен да ловувам — това е не само умение, но и усет. Затуй поминавах тук от риболов, поминък лек, достъпен и за несръчните.

По брега се нижеха ловците, които днес бяха ходили в близката гора. Водеше ги същият Докс, с когото ходих до Херсон. Той ме разпозна и се отби от дружината си. Гледах го из1ниско, ням от възхищение.

Грамаден под трите слоя зверинни кожи, българинът в добавка бе преметнал зад врата си целиничка убита сърна, а на пояса му се поклащаха две червени лисичета. Скрежът по къделестите му мустаци, бялата пара, която Докс издишаше, го правеха да прилича на неустрашим варварски Херкулес.

— Гледаш ли тия? — гръмогласно ме заговори Докс, имайки предвид лисичетата. — За голямата ми мома ще събера десет, в лисици ще я пременя… Намини към нас довечера, сърна да хапнеш!

Все така ухилен, Докс се върна към коня си на брега. Отпратих го със завистлив поглед — каквото и да вършех, не можех се равни с тия мъже …

Фшшшшшт — отново отвратително свистене на стрела, отпратена изневиделица. Този път обаче бях я чул късно, зазяпан подир Докс. Усетих остра болка в рамото. Несмело погледнах към него и видях още да трепти подлата стрела.

Опашката и сочеше към гъстия крайречен ракитак.

От дете са ме учили, че стрела трябва да се изтегли незабавно. Замижах и стегнах зъби, дръпнах с все сила жилавата пръчка и не можах да сдържа смешния детски хленч, дето извря из гърлото ми. Сетне разгледах стрелата — най-обикновената. Такива, с железен връх, има всеки българин.

Полекичка смъкнах кожуха; раната вече силно ме болеше. Целият ми ръкав бе огизнал от кръв, тя капеше и върху синкавия лед. Съдрах своята торба за риба, омотах дрипата около рамото си. Тъмнееше ми. Снежното поле наоколо аз виждах ту алено, ту зелено.

Зарязах край дупката в леда и двата клена, и нескопосните си въдици. Клатех се тромаво по брега, чувствувах се жалък, смъртно застрашен. Въпреки болката, озъртах се на четири — нали не беше речено, че невидимият ми враг е имал само една стрела в колчана?

Бе притъмняло, когато се домъкнах до стана. Преминах през веригата стражи, поех между шатрите — там народът си готвеше вечеря. Бях печално неуместен всред тия все уместни хора, бях усамотен в болката си, която неловко криех.

Безсилните ми нозе ме влачеха към моето леговище, когато някой спря погледа ми — вече знаех, че това момиче не е Пагане, но в непрозирното свечеряване и в моя унес поради загубената кръв то отново прие образа на покойната.

Ние стояхме между шатри и хора, въпросително се взирахме един в друг. Боях се, че момичето ще побегне, а вместо това то дойде съвсем близо.

— Какво ти е, чужденецо?

— Ти никога нямаше очи за мене, Пагане! … — отговорих несвястно, усещайки, как ме отнася мътен порой.

Чак сега ме виждаш …

— Бълнуваш! — тревожно каза момичето. — От огненица ли?

И то направи още крачка към мене, който повече не можех — не ме държаха нозете.

— Ранен съм … — признах си. — Помогни ми! И навярно съм паднал.

Дойдох на себе си през нощта — не зная коя поред от нощите, след като бях изгубил свяст. Борината осветяваше червено шатрата ми. Наземи седеше в кожух сестрата на Пагане. Рамото ми беше чудесно превързано, челото и косата ми бяха мокри — мокрило ги беше със сняг момичето.

— Как те казват? — попитах беззвучно.! — Ие, дъщеря Ишбулова.

— Лесно име… Удобно за викане: Ие! Сполай ти за добрината!

— Велика работа! — засмя се момичето. — Сдъвках малко медна пита, наложих ти раната и я увих с меча кожа. Щом бълнуването отмина, ще отървеш трапа …

Ие говореше звънко, а не гръдно, както сестра си. Те се различаваха и по друго: Пагане бе буйна и небрежна, а по-малката й сестра — женски придирчива, прибрана. Косите й бяха сплетени не в една, ами в множество плитчици. Полите и ръкавите на кожуха й — извезани с пъстра вълна.

— Какво ме разглеждаш с крайчеца на окото, може и направо!

Ие се смути от собствената си дързост, взе да разглажда полите на дрехата си.

— Преди време, когато го носеше майка ми, за приказ кожух беше — каза тя без връзка.

— Няма кой да трепе зверове, да ви облича… — неволно изговорих аз заключението си.

— Още малко и ще порастат братята ми … — сякаш се оправда момичето. — Снощи идва ювиги… — продължи то. — Нареди ми да те гледам докато се съсвестиш.

Ие се изправи, поклони ми се леко.

— Сега да си ходя.

Лежешком и несръчмо аз улових ръката й.

— Далеко някъде си,имам майка. Сестри имам, голяма –, и малка… — изговорих съкровено, жал ми беше за мене си, предчувствувах самотното бълнуване, което ме очакваше през идната нощ.

— Горкичък! … Ни свой, ни чужд… Ничий… — с умиление прошушна Ие тъкмо това, което съвсем ме стопи.

Вече знаех как да ловя риба — избирах си досущ открито място върху леда, далече от всякакви драки и ракитаци. А и (не бях сам — по правило с мене идеше по-малката дъщеря Ишбулова. Когато аз се занимавах с въдиците, тя се тренчеше към брега, като че ли беше мой чигот.

Допускал ли бях някога, че аз, знатният, ученият, ще клеча заради три рибки — днешния ми залък — като дивак край Днепро, великия път от Константиновия град към Янтарио море? … Колко коприна и злато са се изкачили по реката към крайния север, колко янтар е слязъл по нея към родината ми … Може би някой мой прадядо, търговец, е минавал из тия места, пресмятайки печалбата си…

— Жива душа няма, спокойно е! … — съобщи високо Ие.

— Бива си ме и мене! — пошегувах се без веселост. — Да ме пази жена…

— Още си еднорък, затуй — извини ме Ие. — Пък и ювиги заръча да не оставаш много-много самичък.

— Ти просто изпълняваш заръката му, тъй ли?

⇐ Предыдущая 3 4 5 6 789 10 11 12 Следующая ⇒