ВТОРА ЧАСТ 5 страница

— Колкото до Велизарий… — с присъщото му упорство настояваше първожрецът, та си заслужи властният ответ:

— Казах!

Съветът беше се върнал към строя. Ханът яздеше, този път наистина усамотен. Не събрах смелост да го доближа и заговоря — не ми се вярваше, че съм спасен. Клефах на хвърлей подир Аспаруха и на още толкова — пред първенците му, като скришом подсмърчах, беше ме втресло от страхове.

Посмеях да настигна хана по мръкнало, когато първенците се слягаха за вечеря и сън.

— Нямам думи за благодарността си, ювиги! — промълвих смирено. — Ще моля всяка заран бога да те сподоби с най-многото: дълъг живот, здрава власт, победи! …

— Дали това е най-многото? … — попита с тъжна насмешка ханът.

— Не се и надявах, че с един удар ще се изскубнеш из ръцете, дето все по-яко се стягаха около шията ти …

— Ха, с един удар! — засмя се Аспарух. — Колко още удари ще има от едната и от другата страна! … Нека те предупредя — пази се, Велизарие! Чичо ми и моят… тъст едва ли ще се помирят с това, че ходиш Жив.

(Признавам си, сега съвсем ме втресе…)

— Пази се, но не ги кори! — продължи Аспарух. — Те си знаят своето: да редят делата ни по стария закон, проверен, осветен, завещан от дълбока древност… Докато всичко около нас иска от нас друга мяра, нова. Сам не си вярвам, че ще я налучкам …

Да, това бяха думите на още твърде младия ми за такива думи господар.

— Благодаря ти! … — продължих да ликувам, че съм жив, бях глух за всичко, извън моята радост от живота.

Ханът — пак със същата новородена у него суровост — нетърпеливо махна с ръка.

— По вярата на българите — каза той — най-тежкиягг грях е неблагодарността. Не забравяй — това, Велизарие!

16.

Яздехме и яздехме …

Течеха първите дни на жежка, безводна есен. Зеленината бе прегоряла, умора тежеше във въздуха.

Откакто хан Аспарух йзстъпи против съвета на боилите, взе да отбягва и мене. А мене ме терзаеше не само страх (никой няма да живее без страх в себе си, ако веднъж е чул смъртна присъда, чието изпълнение може би е отменено, а може би е просто отложено), терзаеше ме самота. Като напуснат влюбен се взирах отдалеч в конника, който яздеше на разстояние пред строя ни. Не се ли чувствуваше и той уединен? … Едва ли. Вече месеци в упорито мълчание Аспарух търсеше самота, сурово затворен спрямо всички ни …

За това време Аспарух очебийно възмъжа. У него нямаше вече ония изблици на мъка или на възторг, които проявяваше доскоро; господарят ми стана бдящо мнителен, той живееше и дори спеше наполовина, другата половина от съществованието му бе отдадена на настойчив размисъл — така настървено копаят иманяри в търсене на незнайно съкровище. Отпосле чак схванах колко беше ме изпреварил през ония дни на усамотени разсъждения моят ’връстник Аспарух, колко по-богат от мене бе той подир месеците си на нарочно търсена нелюдимост.

След сватбата си ханът ми нареди през деня да бъда в услуга на жена му — тя пътуваше току зад конете на българските боили. Сега да ви кажа за Ирнике, Аспаруховата жена:

Тя беше необикновено дребна, трошлива наглед — у българите такова телосложение е рядко. Не я намирах хубава, понеже не можех да не я сравнявам с Пагане, но трябва да призная, че нейната тиха доброта и отзивчивост — красивата й душа, с една дума — се отразяваше в лицето й: малко, с неярки черти, ала с високо бяло чело и с очи на кошутакърмачка. Ирнике аз чувствувах по-близка от останалите българи, тя ми се чинеше родена за християнка. Правеше ми искрено удоволствие да й служа, още повече, че Ирнике никога не ми заповяда нищо — тя се изчервяваше при всяка моя услуга. Като например, когато й поднасях потир кумис или поемах юздата на впрегнатия в нейната украсена кола кон, за да го поразсъня.

По български обичай трудните жени не яздят, ами се возят в груби двуколки, по седем-осем жени наедно — ханската, разбира се, се возеше отделно. Българите ограждаха с големи грижи жените си в такова положение. Не от мекосърдечие, както бихте заключили, а затуй, че при всички варварски преселения жени не достигат — не издържат походния живот. И през оная заран, без да изтърва из очи самотния конник, който бе забравил, че ме има, водех впрегнатия кон на жена му. Покрай нас — прелетя непознат българин, упъти се към хана.

— Стой! — спря го кавхан Авитохол. — Какво ще обадиш на ювиги?

— Искам на него, не на вас! — рече боецът.

— Ние ще решим дали работата е като за ювиги; такъв е редът!

— Щом било ред… — поколеба се българинът. — Та… ето що, нощес от моето стадо са пропаднали четири коня, а от братовото ми — два. Може ли днес да ги потърсим, пък да ви настигнем идната нощ?

— Разрешавам ти! — удостои го кавханът.

И българинът с угриженото лице се сурна назад покрай строя.

— Не ги ли е страх… да се отлъчват така?

И гласът на Ирнике (напомняше снагата и — слабичък, чуплив. Вероятно нейният въпрос беше се изплъзнал неволно, понеже жената веднага се изчерви и отклони поглед встрани.

— От какво да ги е страх? — казах. — Хилядите ни коне оставят диря, която се вижда отдалеко. И да искаш се загуби, няма как.

— Но нали като търсят конете си ще нагазят… в незнайното?

— Кое му е толкова незнайно? Поле, а над полето слънце или звезди, дето ти сочат пътя.

— А мене все ме е страх… — кротко си призна Ирнике. — Може би загдето… Не! — сама си забрани да продължи.

Яздехме и яздехме.

Беше подир пладне. Сама,в колата, Ирнике изобщо не се взираше напред, както по навик правеше всеки един от строя. Тя държеше ръцете в скута си и рядко откъсваше поглед от тях. Никак не си представях какво си мисли Ирнике през безкрайното еднообразие и мълчание на своя ден.

— Аааааааааа! — раздра маранята див писък.

Затаих дъх. Дори Ирнике излезе из печалната си вялост.

— Аааааааааа! — същият писък. И само подир миг: — Паганеее! Доведете Пагане!

Жената на хана прибеля, а аз се уплаших за нея, понеже, нали? … Не смеех да я оставя, пък си рекох, че трябва да се намеся, за да не стане по-лошо за господарката ми.

— Позволи да видя какво има! — помолих я. Препуснах назад, обратно на движението на преселниците.

които на едно място бяха се скупчили — все жени, кои на коне, кои вече слезли от седлото.

Надникнах над рамената им: на земята се гърчеше в родилни мъки немлада жена — всяка жила по шията и изпъкваше като въже. Родилката май че се мъчеше отдълго, бе в края на силите си. Тя пъхтеше името Пагане през кървава пяна, прехапала устни до кръв.

— Само Пагане умееше да извади обърнато наопаки дете… — изшепна една доста бременна жена.

Сега разбута тълпата мъж на средни години, като извади ножа си.

— Какво вършиш! — креснах и се спуснах към него.

Мъжът не ми отговори. Той се наведе над родилката, разкопча с тъпото на ножа стиснатите й зъби и пъхна длан между тях. В безумието си жената го захапа яко. Той не помръдна.

Четейки в очите ми недоумение, българинът поясни:

— Такъв е по нас обичаят, чужденецо, мъжът да дели болките на жена си …

Понеже върволицата, която ни отминаваше, протъня, аз предложих:

— Остани тук с няколко опитни жени! Щом детето се роди, ще ни настигнете.

— Не! — изхриптя родилката.

— Тя е несвястна, слушайте мене! — наредих.

— Съвсем свястно говори — рече мъжът й. — Вече четири пъти ония, които поостанаха, за да изчакат раждане, не ни настигнаха никак. Неведома гибел… Помогнете! — викна той. — Да положим булката в онази кола.

Надойдоха непознати мъже. Те внимателно пренесоха жената, която, мислех си, нямаше да доживее до залез — тъй безсилно утихваше скимтенето й.

— Четири пъти, викаш, не били се върнали хората, дето оставали с родилка? — попитах мъжа.

— Облог правя, че няма да видим вече и ония двамина, които поеха да търсят конете си — отвърна той.

— Наслука дано! — пожелах му и препуснах към мястото си при Ирнике.

Докато препусках, мислех си, че все още малко познавам бита на конния народ — тук всичко се вършеше в движение. Нерядко мярвах по двама млади яздешком да се държат за ръце или дори да напредват, прегърнати през рамо. Движеше се любовта, а също и смъртта — съзрях вкочанен труп на старец, увързан о седлото. Следваше го младо момче в черно; то тихо хлипаше. В него познах внука на слепеца Ерми — паметта на българското племе.

— Кога предаде дух достойният ти дядо? — попитах най-съчувствено.

— Преди пладне… — разрида се, доловило съчувствие, момчето. — Той сам си казваше, че няма да доживее до зима и ето, не изтрая… Взеха да капят старите …

— Безпаметно ли ще остане занапред племето ви, недай боже! — промълвих, вперил очи в успокоеното навеки лице.

— Как! — възкликна сиротият и странна светлина пресуши сълзите му. — Че аз от съвсем малък запаметявах всяка дядова дума. Той не отнесе със себе си нищо непредадено. Ала къде у мене неговата мъдрост, дадобата му!

— Нека Тангра го приеме по достойнство! — сбогувах се с мъртвеца, целувайки студената и корава като камък ръка. — Речовит човек беше дядо ти, сладкогласен…

При Ирнике се върнах по сумрак. Ханката ми се видя още по-посърнала и жалостна.

— Какво беше? — прошепна тя, без да вдигне поглед от скута си.

— Раждане — отговорих. — Тежко.

— Затуй родилката викаше Пагане… — едва чуто рече ханката. — Виждаш ли! Когато човек е бил полезен за другите, той сякаш не умира, търсят го при всяка беда.

За първи път Ирнике ми издаваше печалните си мисли.

— Че кой ли някак и някому не е полезен — опитах се да я утеша.

— Има разлика, голяма разлика между Пагане и мене, признай!

— Я, намери ми две еднакви жени! — уж се пошегувах.

— Сам знаеш какво искам да кажа… — внезапно надмогна свяна си Ирнике. — И защо, защо усещам вина? Не са ме питали, преди да ме дадат на ювиги… не по своя воля взех мястото, което той бе отредил за друга… Наказана съм, а не проумявам — защо?

— Ех че наказание! Та ти си първата всред българките, щом носиш дете от хана.

— Заплодена кобила съм и нищо повече! — Голямото отчаяние накара Ирнике да произнесе непристойни думи, иначе тя бе въплътеното приличие. — Никога няма да изместя Пагане в сърцето на ювиги…

Ирнике с усилие .преглътна мъката си; беше се зачервило дори бялото й чело. Не можах да я разубедя в нещо, в което лично аз бях убеден, а не исках да я лаская лъжливо. Мълчахме. И много се зарадвах, когато ювиги Аспарух даде знак да спрем.

Гледах как Ирнике се запътва към шатрата му с ниско сведена глава. Да я ожалиш!

Аз пък, въпреки че бях капнал за сън, тръгнах да търся челядта на онази родилка. От сетната вечер на Пагане не бях прекосявал българския стан нощем — тогава имах очи и уши само за нея, та едва сега отбелязах, че по света не ще намериш нищо по-занимателно от варварски стан при преселение. Там всичко става открито и всред човешко гъмжило.

Из стана лежаха, вторачени в колебливите огънчета, болни, а може би и умиращи. Току до тях майки кърмеха отрочетата си, а мъжете извършваха неотложни полезни работи.

Напускайки очертанията на гъмжилото, за да вървя по-бързо, след няколко крачки се натъкнах на младата памет на племето. Голо до кръста, момчето усилно копаеше яма във вкаменената от засуха земя. Трупът на Ерми изглеждаше величаво самотен под звездите. Усетих, че съм неуместен свидетел на това тайнство, та безшумно се отнесох по-нататък, където попаднах и на други пресни гробове. За да не блуждая, напразно, тръгнах подир бойците, които вечер раздаваха варено просо — те щяха да ме отведат и при родилката.

Това вечерно раздаване ми се струваше удивително — удивлявах се, че всред българите имаше грижа за общото и цялото. Трима мъжаги сновяха из стана, мъкнейки преголям мях, който димеше. В него бе побра но варено просо. Всяка кърмачка или майка на отскоро отбито дете, дето й се полагаше от просото, поднасяше паничката си на ханските хора. Те не разпитваха, не изобличаваха — види се, немислимо бе някой да отнеме чужд пай. След малко тримата наистина спряха при мъжа с ухапаната длан, която сега бе омотана в кожа. (Самата родилка лежеше тъй тихо, та си рекох, че е свършила.)

— Дойдох да видя що става с жена ти.

При думите ми тя вдигна клепачи — слава богу!

— Моля се на Тангра да оцелее булката — тъмно рече мъжът.

И като се обърна към ханските хора с мяха, додаде:

— Нам не се полага просо, момчета, жената роди мъртво …

Съчувствено погалих по рунтавите глави синовете му — от четири до десетгодишни.

— Сполай ти, дето си се навдигнал по нощите! — продължи българинът. — Не си е струвало да късаш от съня си… Гледам те, не си ни свикнал и се плашиш, че няма да изтраем.

— Ще издържите преселението, как не!

— Навярно помниш какво говореше старият Ерми: не за първи път се мести държавата българска, бивало е и ще бъде по тежко… Само дано не ми умре булката! — повтори или Дори потрети той, несмутен от това, че жена му ни слушаше. — Лошо е без майка. Да си го кажем: без майка никак не може!

— Дано бог даде здраве! — тръгнах си аз.

— Чакай! — поспря ме българинът. — Знаем, близо си до ювиги. Е, речи му: трябва да пазим жените като очите си! Не опазим ли ги — свършек…

17.

През една вече есенна, прохладна привечер челото на нашата върволица прекоси истински път — ромейски. Без настилка наистина, той се отделяше всред равнината като огазена ива, покрай която на равно разстояние бяха набучени попътни камени стълбове. Спрях пред най-близкия. „Херсонес — 2“ — прочетох. Прекръстих се и благоговейно целунах буквите, сякаш бяха свето изображение. Сетне догоних колата на Ирнике.

— Ромейски път — обясних на ханката, защото тя ме гледаше въпросително.

— Не си ли помисляш… — каза тя след малко, — че другият му край стига до дома ти?

Ирнике говореше кротко, сестрински, както умееше само тя.

— Помислям си… — признах й, защото така и беше. След гибелта на Пагане, особено след като Аспарух се затвори и отдръпна от всички, аз нерядко бях спохождан от мечтите (.мечти наистина, а не трезво намерение) да избягам. Убеден бях, че въпреки враждебността на Авитохол и Онегавон към ромееца, ханът нямаше да нареди да бъда преследван, намерен и казнен. Самият сирот и тъгуващ по своите мъртви или отсъствуващи близки, Аспарух би вникнал в същината на възможното ми бягство — ще разбере, че то е било плод от непреодолима тъга по дома ми, както и от невъзможността да се примиря с битието, което българите трудно, но сдържано понасяха. Това битие бе цената, с която племето им се откупваше от робия и изтребване; никоя цена не е висока в такъв случай. Колкото до мене обаче, голямото изпитание ми бе наложено не от жаждата за живот — нищо не заплашваше моя живот, ако някак успеех да се добера до Константинопол.

Какво бе ме задържало всред българите след края на Пагане? — питате навярно. Мъчно мога да го назова… Възпираха ме — доколкото си спомням — страх и срам. Не е леко да се решиш на бягство, когато не знаеш точно къде върху земното лице се намира невидимата точица, отбелязваща крехкото ти съществование; когато всичко между тази точка и бащиният ти дом е обширна и плътна неизвестност; когато си самичък, неумен, неопитен и уплашен. Но дори и пред мене да не стояха тия множество пречки, би поне отложил, ако не и осуетил бягството ми срамът. Щях да се срамувам — неясно защо — от Аспарух и от боеца с прехапаната длан, от Ирнике, от съвсем всекиго в българския строй, дето страдаше, търпеше и издържаше, докато аз …

Не! — виках си неведнъж през просъница или буден нощем, обсъждайки за стотен път в себе си своето възможно или невъзможно завръщане. И само печалната, отзивчива Ирнике бе отгатнала скритата борба, която ме мъчеше.

На вечерта бях стъкнал голям огън. Готвех се да опиша преживяното напоследък. И тъкмо да пристъпя към любимата си работа, дойде хански чигот.

— Вика те ювиги! — каза той и изчезна в тъмното. Стъпках огъня, за да не горят на халос тъй ценните дърва.

Както вече стотина вечери от женитбата си и откак се отстрани от мене, Аспарух седеше отначало с Ирнике, а след вечеря — сам пред своя огън. Сега Ирнике бе срещу него, оттатък огъня.

— Поздрав, ювиги!

— Ела, Велизарие! — просто рече ханът.

Седнах ли, той направи с глава знак на Ирнике, която ни подаде потири с кумис; изпих го на един дъх. Втори знак с глава към Ирнике. Ханката безропотно стана, поклони ни се и се оттегли. Прехапах устни — гнетеше ме необичайно хладната обноска на един младоженец към жена му. Мълчех.

— Не ме кори! — сякаш чу мислите ми Аспарух. — Другояче не мога. Опитвах се не веднъж и дваж… Не мога!

— Горката! — изплъзна се от гърлото ми.

— По-право речи, горкият! … — поправи ме. ханът. Както и да е. Та… недей да смяташ, че съм ти бил сърдит тъй дълго — додаде той с друг глас. — Исках сто дни и нощи да бъда сам, без никого. Трябваше ми да надмогна мъката и яростта си, да начертая бъдещите си ходове… А как ли се чертае в пллна тъмнина! Никаква вест от братята ми. Баян навярно още се държи, иначе всякак щяха да ни догонят хазарските дружини. Това не означава, че няма да ни догонят утре или след месец, разбира се. Все по-често започвам да си мисля, че можем да се надяваме само на себе си.

Ханът позамълча преди да продължи, наглед без връзка.

— Старецът Ерми ме учеше, че недалеч вляво, по брега на голямата вода имало ромейски градове. Откак потеглихме, пресмятам как да проводя човек дотам. Прочее, като прекосихме надвечер онзи 1ромейски път, казах си: това е сгодата! С една дума, Велизарие, стягай се за път!

— Че аз съм ромейски заложник! — възкликнах.

— Тъкмо! — натърти ханът. — Като ромей и патриций ти най-сигурно ще изучиш каквото ми трябва, а то е: държи ли василевсът за съюза си със синовете Кубратови, или българите вече не му влизат в сметка? Защото — разбираш ли ме? — ако един император е съюзник на хан Аспарух, ние все още сме част от световната игра, ние сме не прогонено конно племе, а държавата българска, само че — в движение. Ханът разсеяно стъкна огъня. В червената светлина забелязах как между веждите му беше се вдълбала рязка гънка. Първата… — рекох си. — Колко ли още гънки ще издяла върху лицето му грижата? Допреди година това бе лице на млад езически атлет — гладко и ведро, засмяно… Най-напред от него слезе усмивката — не съм видял ханът да се засмее откак изпроводихме Пагане. А сега тази остра гънка, която…

— Не мога повече да поминавам без вести — продължаваше да нарежда Аспарух. — Виж там, разпитай! Във Фанагория винаги знаехме къде що става; идеха новините по търговци или по вестители. Ех, във Фанагория!…

Не посмях да издам жалостта си — та нали бяхме мъже! — към сиротия и прокуден свой господар. Имах ли право нощем да мечтая за бягство и завръщане у дома, когато пред очите ми този мой връстник, по-злочести от мене, се топеше от отговорности, забравяйки собствената си злочестина?

— А не се ли боиш, че ще избягам при своите? — изтърсих не на място.

Прекалено дълго бях разговарял само наум с Аспаруха, та сега не улучвах точното разстояние между нас.

— Аз пък да те попитам, Велизарие, защо не избяга още от Фанагория? Нали всеки месец по реката идваше и отплуваше ваш кораб с ваши търговци. Защо остана?

Погледът на ювиги бе пронизващ, той стигна до дъното на душата ми. Преглътнах веднъж и дваж отговора си под този поглед, но повече не можах — пък и какво значение имаше безвъзвратното минало?

— Ще ти призная кое ме привързваше към Фанагория по-яко и от робска верига… — казах тихо, — най-отчаяната любов, връхлитала някого. Аз си позволих… не си позволих тоест… да обичам Пагане. Тя не ме и виждаше, не съществувах за нея …

Обърках се и млъкнах. При унизеното ми признание ханът не бе трепнал. Само очите му се присвиха, тесни като острия.

— Че как иначе! — отвърна той само.

— Сега, щом си признах, навярно съвсем ще ме отпратиш…

— Не — рече Аспарух, — изпращам те в Херсонес, за да проверя кое у тебе ще надделее: дали законното твое желание да си спестиш безброй трудности (а може би и ранна гибел), или пък — дългът, приятелството. Съвестта ти, накратко.

— Слушам, ювиги! — покорих се. — И няма, както очакваш, да се разсипя в клетви, в обещания. Ние сме слаби пред изкушението, а не искам да съм те лъгал.

Надявах се, че след тези думи ханът ще отмени моето отлъчване, което смътно ме плашеше. Но ханът заповяда:

— Утре при изгрев бъди там, където ромейският път пресича нашия стан!

Разбира се, че доста преди изгрев разстъпвам сурата кобила на уреченото място. Не след много видях през утринната дрезгавина към мене да иде сам ханът.

— Цяла нощ не ме улови сън — каза той. — А сега няма да повтарям какво трябва да узнаеш в Херсонес, Велизарие. Известни са ти грижите ми, моите тревожни съмнения. Потърси отговор за тях!

— Бъди спокоен! Но ако не се върна при тебе, не заключавай, че непременно съм побягнал. Много тайни се крият из високите треви и тръстичищата. Вярвам, боилите са ти обадили — който българин изостане от върволицата ни, не се завръща. Нито един!

— Какво? — изуми се ханът. — Изчезвали хора? Защо никой не ми е съобщил? — (Виждах, че днес за съветът ще има лош ден.) — Това са сигурни белези — наоколо ни швъка враг!

— Земята е пълна предимно с врагове — казах горчиво.

— Щом ги има, защо не излизат на бой. Такъв е редът! — без колебание отряза ханът.

— Чий ред? Може би съществуват непознати за нас видове ред,..

— Добре, ще ти дам стража — реши ханът. — Внимавай във всяка своя крачка. А ние ще държим все същата посока.

— Няма ли да ни чакате тук?

— Не може, Велизарие — отби ювиги. — Знаеш, не бива да спираме! Във Фанагория българите гинат, за да ни дадат ден, още един ден преднина… Скъпо платен е всеки наш мирен миг.

18.

Яздех и яздех …

Чувствувах се непривично всред тъй малко бойци — петимата чиготи, които ми отпусна Аспарух. Настоявах да препускаме, позволяваше ни го питомният път Отпивах начесто от мяха — жегата пареше, а стражите ми така и яхаха, жадни. Предложих им да пият.

— Пази си кумиса! — отговори ми най-възрастният от тях, Докс. — Ти не си изпечен като нас от несгодата. Още…

„Фшшшшшшт! Фшшшшшшт!“ — противен съсък на стрела, която по чудо те е пропуснала.

— Бегом! — заповядах.

Шестимата ние се понесохме като вихрушка. Едно от ония фшшшт леко одра бедрото ми. Гледах как кръв избива върху дрехата ми, как тъмното петно се разширява… Моята първа мъжка рана — давах ли си сметка, че някак й се радвам?

Докс настоя да спрем, за да ме превържел, но аз не рачих, държех да докажа на изпечените си бойци своето новопокълнало юначество.

Морето изгря пред очите ни на следващата надвечер. Обърсах скритом сълзите си — морето!… Някъде на юг започва Босфорът, а водите му плискат родния ми праг!… „Майчице моя, ще ли те прегърна пак!“ Ужасно се затъжих за твоята закрила, татко! — така си мислех аз, умилен от спомена за изгубеното си детство.

Петимата българи яхаха с безстрастни лица, сякаш голямата вода им беше кръвно близка.

— Пратеници от хана на българите! — виках с цяло гърло, когато застанахме пред крепостните врати на Херсон. Нищожната ми дружина беше се строила по правилата, за да придаде тежест на моята вест.

Не след много портата се открехна, нанизахме се по един през пролуката й и се озовахме очи в очи с началника на крепостната стража, комуто трябваше да обясня, че търся стратега. Той бе зачуден не толкова от ханското пратеничество, а от това, че го водеше ромей:

— Твоя светлост да не би… — започна, но аз пресякох въпроса му наполовина:

— Води ме при стратега! — настоях.

Стаята, където бях приет от стратега на Херсон бе не изискана — войнишка бърлога по-скоро. Застаряващ мъж, заплашително рязък в своите движения, въпреки тлъстината си, той ме посрещна радушно:

— Съвсем редки са по нас гости откъм сушата!

— Представя ти се Велизарий, синът Василиев. От година насам съм заложник у българите — доложих аз по всички правила.

— Хехехе! — изсмя се язвително сънародникът ми. — Тъй пише и в Стратегикона: „Варварите са опасни, но доверчиви…“. Ханът ти е дал петима стражи — нека били те дивни храбреци. Е, как ще попречат на бягството ти, когато аз имам две хиляди войници?

— Няма да попречат, разбира се — потвърдих. И побързах да му се харесам: — Твоя светлост, нося ти ценни новини. Кълна се, през изтеклата година винаги съм имал пред очи благото на Византия!

А се кълнях лъжливо… Истината е, че за дълги месеци бях забравил своя василевс, заръките на баща си. Не допусках, щото че ще ми падне тъй удобен случай да се прибера при своите и да излича от мислите си и Кубрат, и Аспарух, и… Не, Пагане не можех изличи!

— … Прочее — продължаваше стратегът думи, чието начало пропуснах, — не бяхме научили .за новите ханове и за подялбата на народа им. Узнахме само за кончината на оня стар вълк Кубрата. Е, разкажи ми изтънко, Велизарие, какво се случи след това! И най-вече що за човек е Аспарух? Кои са приятелите и враговете му всред българските знатни? На какво бъдеще се надява той, повел своите диваци галеч от онази ничия пустош?

Отвърнах надълго и нашироко на въпросите му. Освен това отговорих правдиво — не исках стратегът да се усъмни, че прикривам каквото да било от ухото на родината си. Стремейки се — все още нерешително — към своето завръщане у дома, длъжен бях да й поднеса Подобаващ дар: познанието си за един чужд владетел, за един чужд народ — нали по такъв път в Константинопол беше се набрало познанието за нашето време и бе превърнало столицата на ромеите в световна столица.

— …Това е, твоя светлост — приключих разказа си. — Ако имаш за питане, питай!

— Колко особено говориш, Велизарие!… — изучаваха ме без доброта очите на стратега. — Ромейският ти е без грешки, но някак … опростял. Пропила те е варварската смрад, смърдят варварите, а? Хехехе!

— Вярно е — съгласих се подло, нали не бях усетил нищо смрадливо у българите.

— Ти донесе безмерно важни новини, Велизарие, хвала ти! — похвали ме големецът. — Император Констанс ще бъде доволен от тебе, когато му ги поднесеш. Цяла година вече не мога да отговоря на въпросите му: що става с българите?

— Сега императорът ще научи — на път са. Отстъпват пред хазарския потоп. И са беззащитни, защото водят със себе си жени и деца.

— А къде ли ще спре пътят им? — умисли се дебелият началник.

— Това не знае и ханът. Те търсят нова родина.

— От тук до границата ни по Истъра лежи пространство, населено с толкова премеждия, че нивга не ще им насмогнат — злорадо пресметна стратегът. — Не ще я стигнат читави, не е по силите човешки този гладен поход с лехуси и трескави, с новородени. Много мъртви давали, викаш? …

— Много! … — потвърдих. — Сега разбери любопитството ми, твоя светлост, от дълго време нямам представа какво се случва по нас.

— Нищо радостно! — помръкна стратегът. — Арабите не ни дават мира, те ще бъдат трайна опасност откъм югозапад. Колкото до вътрешната напаст — словените — работим неуморно срещу нея. Вече няколко словенски князе бяха примамени с хитрост в Константинопол. Това, че никой от тях не се върна в племето си, се подразбира. Последният, узнахме, бил предаден на лекарите при църквата Свети Тома, за да го разтворят жив и да изследват устройството му отвътре. То се оказало съвсем различно от нашето.

— Христе! — прошепнах. — Българите поне разрязват кучета.

— Каква е разликата? — ледено попита стратегът.

Към полунощ трябваше да стана. Не бих казал, че стратегът бе научил от мене повече, отколкото аз от него.

— Да ти се намира препис от Стратегикона, твоя светлост? Зажаднях за наша книга, пък и искам да прочета още нещо за варварите.

Сънародникът ми дръпна прашната завеса зад гърба му — разпъди облака прах пред лицето си. Неговите дебели пръсти преминаха по десетината ръкописи върху полицата, спряха се на един.

— И аз го взех със себе си, упътен към това прокълнато място… — спомни си той тихо, човешки. — И аз някога исках да изуча света на варварите… Днес съм убеден — безполезно е. Нашият и техният светове навремени се досЯгат, но съвсем никога не ще се примирят един с други… Имаш щастие, че се завърна жив при нас, Велизарие… Лека нощ! А аз още сега ще напиша на василевса посланието, с което удостоверявам заслугите ти за християнското дело. Подир седмица има катърга за Константинопол.

Вероятно вече дотам бях навикнал да будувам или спя всред множество хора, та ми беше неприятно да пренощувам сам в затворена стая (от тухла и измазана), да си легна върху дъсчения одър, едва покрит със слама. Постилката и завивката бяха от износен лен, нечисти. Борината едва огряваше една четвърт от леговището ми, голо и неприветливо. Когато с гнуслива длан опитах постелята си, усетих я корава, неравна.

Смърдели варварите, нали! Къде го сега варварското ми легло, къде го човешкото гъмжило, което ти вдъхва чувство за сигурност?

Усетих се като в клопка — сякаш не година, а десет бях отсъствувал от родната си среда. Защо тя не ме привлече и приласка? Защо не ми се зарадва, загдето бях възкръснал из забравените? Едното хехехе! — студен, злорад присмех…

Неусетно и без борина се смъкнах по стълбите към двора; държех се като крадец, кой знае защо. Там, върху плочената настилка, стражите ми бяха нахвърлили кожите, с които не се разделяха, и спяха плитко, както по навик спят всички пазачи.

⇐ Предыдущая 2 3 4 5 678 9 10 11 Следующая ⇒