ВТОРА ЧАСТ 4 страница

Търсейки Пагане, вглеждах се във всяка жена. Господи, дано не я намеря! — молех се наум. — Два месеца, речи го, ювиги не я потърси, та аз, глупакът лековерни, си виках: забрави Пагане… Уви, не я бил забравил! …

Когато най-после открих любимата на Аспарух, тя седеше пред сиромашката им шатра и край догорелия огън с майка си и с малките си братчета. Челядта беше се навечеряла. Пагане свидливо прибираше трошиците сушено месо в стара торба. Едно от момченцата посегна към торбата, а Пагане го побутна към кобилите — да се насуче. Заета с грижите си, тя ме съзря внезапно и замръзна в тревожно очакваме.

— Поздрав, Пагане! — казах, задавен от вълнение. — Ювиги ханът те вика.

— Ако бъде за гадаене — с внезапна суровост се намеси старата, — то не е твоя работа, дъще! Сама усещаш, не си същата откак гада на покойния хан… Закрея дъщеря ми, чужденецо! — обърна се към мене старата жена, а аз отгатнах в чертите й угаснала хубост, младата днес хубост на Пагане. — Закрея, пък тя ни е за баща, нали мъжът ми погина в силите си… Дано съхне от черна любов, ще й мине. От болест дано не е!

— Яка съм аз, майко… — сякаш молеше за прошка Пагане. — Не бой се, няма да гадая вече!

И младата жена припряно се упъти през нощта, осеяна с умиращи огънчета. Тя стъпваше пред мене като властна господарка, следвана от своя роб. Плетях нозе подире й, от сърце нещастен — усещах как вехнат едва покълналите ми надежди.

Аспарух, очаквайки ни, сновеше неспокойно пред шатрата си. За разлика от другите, ханският огън бе стъкнат от истински дърва, та пламтеше ярко — единствената щедра светлина всред заспиващия стан.

Последните крачки към хана Пагане извървя почти тичешком, а Аспарух я посрещна, разтворил обятия. Вместо да се приюти в тях, Пагане ненадейно коленичи.

— Желая на ювиги хана трайна и честита власт!

— Какво правиш! Защо? — възкликна той огорчен. — За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух, Всичко си е същото, същото ще бъде!

С болка му се усмихна Пагане и — поклати глава като да отърси лоши мисли. Аспарух я поведе към огъня, аз се повлякох след двамата, чувайки ги как се галят с тихи думи.

— Няма да се махна докато ме не изпъдят! — рекох си злобно. — С присъствието си ще им попреча да…

— Безкрайна ми се стори жалейката по баща ми, нали бе запретено да те виждам… — говореше ласкаво Аспарух. — Днес тя свърши, душата на хан Кубрат е стигнала при TaiHrpa… Татко сега ни гледа от небето, Пагане — отправи поглед към месечината ювиги, — той се радва, дето пак сме заедно. Завинаги!… — прегърна я.

И усетил колко изтъняло е тялото, което той топло познаваше, Аспарух улови брадичката на Пагане, взря се в очите й.

— Стопила си се просто!. — промълви той уплашен. — Нима си мислила, че мога те забрави?

Пагане пак поклати глава без отговор.

— Какво ти е? Невярна болест ли? … Кажи ми, Пагане! Тя улови с две ръце главата му, прошепна му нещо на ухо. Веднага се сетих, а и всеки ще се сети що беше то. Стиснах до болка зъби, за да не изкрещя. Но двамата нищичко не забелязваха.

— Слава на Тангра! — високо благодари Аспарух и Пагане изчезна цяла в прегръдката му. — Още през първия си ден при бога баща ми е измолил от него да ни съчетае…

Те седнаха до огъня, аз понечих да отмина — сърцето ми не издържаше повече.

— Стой тук! — заповяда ханът. — Тази нощ има да обмислям много, трябваш ми.

Струпах се като подсечен от тази безмилостна заповед, а влюбените веднага ме забравиха — тъй трепетно вдадени в срещата си, която бяха жадували два месеца. Настрани от тях, чувах само Аспаруховия глас. Пагане отвръщаше тъй тихо, че по-скоро отгатвах думите й.

— …затуй те и извиках — продължаваше Аспарух. — Исках да знаеш, че утре ще събера съвета уж да ми избере жена. А истината е, че жена аз вече си имам! — натърти той.

При все, че острих уши, отговорът на Пагане пак не стигна до тях.

— И това ми била най-смелата жена от Фанагория, най-изкусната, най-одарената! — засмя се ханът. — Моя плашлива женска душице! — сгуши той Пагане под наметката си. — Кълна се, утре вечер ще изпратя кавхан Авитохола да те поиска от майка ти!

— Аз съм ювиги хан! — отсече Аспарух с дързост, която ми напомни покойния.

13.

Бях легнал върху постелята на чигота в ханската шатра понеже трябвах на господаря си посред мощ, а господаря още го нямаше. И аз на негово място не бих се прибрал до зори — виках си, разтерзан от ревност и мъка. Сега те… Не! Изтръгни Пагане от сърцето си, Велизарие, тя вече е жена на друг.

Мразя ли го? — зададох си откровен въпрос. Изпитвах към своя господар по-силно от омразата чувство, но и… Нека си призная — и обич. Роб си ти, Велизарие, роб! — унизено се самобичувах. Беше ми до плач, а лежах със сухи очи.

Тогава чух навън бодрата повеля на хана:

— Обадете на хранените ми хора да се съберат по зазоряване .на съвет, защото с утрото ще потеглим!

После Аспарух отгърна входа, внесе борина, огледа ме. (Правех се, че спя). Кракът му леко ме разтърси, както през заранта на запознанството ни.

— Тази нощ ние с тебе няма да мигнем — съобщи ми той с радостни свитки в очите. — Утрешният бой ще бъде суров. И въпреки всичко, ще го спечеля, обзалагам се!

— Не бъди толкова уверен, ювиги! — казах уж съчувствено, а всъщност злорадо. — Първенците ти ще се опълчат като един против Пагане.

— Конникът Ишбул е загинал в бой — отряза Аспарух. — Тоест неговата дъщеря е по-знатна от дъщерите на всякакви живи големци.

— Това — по закон ли?

— Не. По човещина … — И ханът продължи: — Защо например да не бъде на моя страна чичо ми? Че мене ме отгледаха в неговата шатра, защото той имаше жена, добра жена, пък майка ми умря отдавна. Не може да ме нарани кавханът, твърде близки сме по кръв. И после, не му е до това да ми избира невеста, на сърцето му лежи страшна грижа: с Баяна останаха да се бият неговите трима синове…

— Ала другите първенци имат дъщери за даване — напомних му. — По обичай ти трябва да вземеш жена от висок род.

— Колко мрачми са винаги предвижданията ти, Велизарие! — без упрек рече Аспарух. — Чудя ти се как сам търпиш тяхната мрачина. Говори си! — усмихна се честито той. — Аз пък вярвам, че утре вечер кавхан Авитохол ще доведе Пагане в шатрата ми… Иначе не може!

Аспарух и не подозираше причината за моето все мрачно настроение, което през оная нощ ме накара да проговоря непредпазливо:

— Досега не съм посмеял да ти задам въпроса, който ме гложди, ювиги: защо тъкмо с мене навикна да делиш най-важното за себе си, най-съкровеното?

И веднага разбрах, че съм сбъркал — на Аспарух бе непознато притворството.

— Ти доста неща знаеш и доста трезво разсъждаваш. Велизарие, понеже си живял и другояче, а не само като нас — поясни ми той. — И после, ти ми принадлежиш, мой имот си. Нямаш ни глас, ни права. Дори при твой помисъл за измяна (Пагане завчас би го отгатнала), ще те убия, без никому да дам сметка за това. Нашият съд съди само свободните люде..

След като изрече този съвестен и открит отговор Аспарух седна,на своята постеля и се умисли — аз изчезнах за него. Ето, такива са варварите — заключих мълчаливо, смазан от тежестта на своето робско положение, което един варварин мисли за най-естествено. — За тях е законна откровеността, не ще те пощадят с лицемерие.

Нищо чудно, че след Аспаруховите обяснения предпочетох да изляза на хлад. Въздъхнах си два-три пъти, но вече не ми се плачеше — може би през онази мъглива, студена нощ започвах да възмъжавам…

А! — привлече вниманието ми безшумно раздвижване. В горичката току-що беше се изтеглил някой, който е стоял зад шатрата на хана. Подслушвали са ни! … Примъкнах се по корем към старите дървета — неизвестният нямаше как да напусне сянката им без да го съзра. Не се излъгах, подир малко той прибягна през поляната към шатрата на първожреца. Нещо повече, след време великият жрец излезе, а от съседните шатри към него се присъединиха неколцина. Бих се обзаложил, че са боилите от съвета.

Все влачешком се прибрах при хана. Аспарух спеше блажено в кожух и ботуши. Навремени по устните му пробягваше усмивка — дори на сън той се виждаше младоженец. А аз седнах на втората постеля, подпрях чело, разкъсван от ревност и обида. Ясно беше, че щях да посрещна утрото буден.

14.

Първата светлина, която проби ниските облаци, разбуди хана.

— Готви се! — каза ми той. — След малко ще почне съветът.

Аспарух мигом бе отърсил сънната отмала от себе си; разкърши се (при което за кой ли път му завидях за това безупречно тяло, за пъргавината и за винаги дейната воля, дето и сега изстреля хана навън). Той отиде до корубестия дървен съд, без колебание се раздреши в пронизващия хлад, наплиска с нощно ледена вода рамене и гърди. Изтри се до червено с къс груботкана вълна. Подир, него аз едва понамокрих лицето си — брррр.

Докато Аспарух обличаше своите обикновени походни дрехи, донесох му ханските знаци: огърлието и меча.

Всред българите по правило се молех богу извън чужди погледи — защо да ги дразня? Но в онова предутро бях тъй разстроен, че открито направих молитвата си, обърнат към изгрева, и се прекръстих трижди.

— Така ли служите на бога си вие? Толкоз ли само? — удиви се ханът.

— Толкоз — потвърдих смирено.

— Сиреч, вярно било, че не принасяте жертви на молитва.

— Христос ни запретява да убиваме.

— Че как ще побеждавате с такъв страхлив бог? Бездруго ще пропаднете — с увереност предвидя Аспарух, а аз вдигнах рамене, не ми беше до спорове.

Междувременно той се дотъкми. Вече се забелязваше движение пред стана на първенците.

— Ювиги — поколебах се закратко между любов и дълг, но у мене надви дългът, — бъди нащрек! Нощес сварих някого да подслушва зад шатрата ти, проследих го — неизвестният влезе у първожреца.

— Цена нямаш, Велизарие! — похвали ме ханът засмян. — Забрави снощните ми корави думи. Татко казваше, че властта правела човека корав, за да издържа тежестта й. Види се, вярно било. Прощавай за снощи!

Той небрежно прехвърли ръка през рамото ми, без да го е еня, че си оставам скръбен. И понеже вече не го свърташе, упъти се към мястото на съвета. Там бяха се скупчили великите боили и боритарканът, кавхан Авитохол и първият всред жреците.

Съветът седеше кръстато и в кръг. Само аз, като човек хранен, но без права, коленичех извън кръга. Небето на мокРата пролет бе паднало тъй ниско, че допираше челата ни — бяла мъгла се кълбеше наоколо, не съзирахме върховете на дърветата. В нея мъжките гласове глъхнеха някак зловещо, задгробно.

— Тангра току-що ми обади за какво си ни свикал тази заран — тежко се обърна към хана първожрецът. — Ти искаш…

— Знаеш го не от Тангра, а от чигота си, когото нощес проводи да подслушва! — китна от първите му думи Аспарух. — След като съветът ни започва с кощунствена лъжа, как да се доверя на добрата му воля?

— Длъжен си да се довериш! — каза кавхан Авитохол. — Съветът, дори и без нарочни напътствия от Тангра, само ще повтори сетното слово на баща ти. Покойният хан отказа да благослови твоята женитба с Пагане, защото против тази женитба е законът!

— Кой закон запрещава на хана да вземе най-личната жена от племето? — хвърли се като в бой Аспарух. — Нейната хубост, ум, изкуства и чарове ще бъдат от висша полза за властта ми, а оттам — и за целия мой народ.

— Вярно — съгласи се първожрецът тъй готовно, та едва не паднах от изненада. — Не спорим, че Пагане е съвършенството, получило женска плът. Съвършенство! Е, какво следва от това според прастария закон на българите?

Моето пълно недоумение в онзи миг имаше две причини — не бях чувал за българския закон по въпроса за съвършенството — едно. Второ, не разбрах защо при натъртената дума Аспарух скочи, сякаш го клъцна усойница. Той изглеждаше толкова уплашен, че все пак проумях — предстоеше ни някакъв ужас.

— Редно е сам ханът да помни и да напомня на народа си законите, низпослани ни от Тангра. Като дете си учил закона, ювиги, изречи го сега!

Така му нареди първожрецът. Изтече време преди Аспарух да изшепне задавено:

— Щом българите открият… съвършен по дарби помежду си… те нямат право… да го държат в несъвършения човешки свят… Длъжни са най-бързо да… го отправят при… Тангра, за да му служи… отблизо.

Христе, що означаваше това! — дори не смогвах да вникна в потреса, поради който ювиги едва не загуби свяст. С неистова воля той се овладя и изсъска диво:

— По този закон никога не е била съдена жена! Той е за мъжете,.

— Ще рече, всред българите до днес не се е раждала жена, съвършена по дарби. Множество дарби накуп — това е голяма рядкост.

Бе очевидно, че отговорът на първожреца е бил подготвен.

— Какво ще стане с народа ни, със застрашения ни народ, ако почнем да го лишаваме от майки? — продължи да настъпва сляпо ханът.

— Ти сам знаеш закона, ювиги! — глухо се обади и кавханът. — Грях е да си присвоиш жената, която по орис принадлежи на Тангра.

— Не може! — викна Аспарух. — Пагане вече е моя жена, щом носи моето дете! …

По нас никой и никога не би издумал такова неприличие пред свидетели, но при варварите е друго. Видях обаче, че и българските първенци се възмутиха, макар не от това, дето един плод не е бил благословен чрез брака.

— Според прастария закон на българите всяка майка е свята и защитена — мрачно рече Авитохол. — Ала нередно е да създаваш деца, когато баща ти лежи на смъртен одър или го жалееш! Ако това дете се роди, то ще донесе черна беда на българите.

— Съветът реши по закон, ювиги, най-първата жена от племето още днес да се упъти към Тангра! — избързвайки, докато Аспарух бе занемял от свян, постанови първожрецът. — Който стои за закона, нека покаже!

Мъжете от съвета вдигнаха тежко ръка.

— А ти, ювиги? — строго го подкани първожрецът.

— Аз — не! — едва промълви Аспарух.

— Ако ханът управлява като нехае за законите ни, той не може да иска от народа си покорство. Недай, боже, българите да научат, че ювиги е отказал на Тангра неговата избраница.

Това бе заплаха, и то неприкрита. По-блед от мъртвец, Аспарух вдигна десница. Ако ме питате, уверен бях, че сърцето на господаря ми ще се пръсне пред страхотията, която за мигове беше се превърнала в неизбежност. Колкото до мене, не намирам думи да опиша какво преживявах.

— Обадете на невестата божия да се приготви за път! — заповяда първожрецът.

Сетне кръгът на съвета се разкъса. Първенците се поотдръпнаха, но така, че да държат хана под очи. А Аспарух продължаваше да седи на място, сякаш вкаменен. Усещах, че с него става нещо безвъзвратно.

Озъртах се, като че ли търсех изход. Тогава привлече погледа ми някаква суетня зад ханската шатра, но мъглата бе тъй гъста… Не смеех много да доближа Аспаруха, защото първенците ни следяха зорко.

— Ювиги! — зашепнах аз високо. — Нима ще допуснеш, ювиги?

Затуй, че Аспарух бе гърбом към мене, рекох си — не ме чува.

— Не се надявай на чудо! — умолявах го, вече на глас и с немара към опасностите за самия мене.

— Мълчи, Велизарие, мълчи! — отговори ханът глухо, без да мръдне. — Друг е твоят бог, не проумяваш нашия… Каква жертва ще поиска от мене Тангра, ако не онази, дето ми е най-свидна? Коя жена ще си избере Тангра, ако не най-хубавата, най…

По това време видяхме как се задава жертвеното шествие. Водеше го първожрецът, понесъл запалена главня — нейният ален пламък звучеше като вик, всред сивата, мъглива утрин. След великия жрец крачеха невеликите. Когато шествието ни доближи, разбрах, че те плътно бяха обкръжили Пагане.

През сетните адски мигове най-силно ме ужасяваше срещата с нея — скъпата Пагане, узнала, че подир малко ще умре! … Какво ли безумие щеше да крещи цялото нейно жадно за живот и майчински радости същество.

Облечена в широка, дълга дреха от бяла вълна, закачулена, на минаване край нас Пагане отметна гугла и застана очи в очи с хана. Лицето й (Христе, щях да загубя разсъдък!) излъчваше блаженство — тя ми заприлича на невеста в мига на съчетанието й с любимия, не бях я запомнил така сияеща дори в прегръдките на Аспаруха.

— Не спирай насред път, дъще! — (Това бе майка й, й разплакана, и необяснимо щастлива). — Спести всичката си обич за всемогъщия, дето те избра из всички български жени!

Май че само майката на избраницата имаше право да се обръща към нея — дългото шествие не издаваше ни звук. Но Пагане вече бе глуха за отсамна реч. Тя гледаше и гледаше хана, без да се промени изразът й на сияйно блаженство.

— Онзи, който ме пожела, ми говори: не бой се за своите, не ги жали! … — с детска усмивка изричаше тя, а между думите се услушваше, сякаш за да повтаря нечие нечуто за нас слово: — Твоите ще достигнат края… на безначалната и безкрайна равнина… Виждам планини! — възликува Пагане като се вторачи над главите на множеството.

(Мъглата се кълбеше и димеше, защо из нея да не ти се привидят планини?)

— Върхове и скали, море и камък… Както в изгубената прародина! … Благо на всички ви! — обърна се тя към изпращачите си. — Когато не ме виждате, аз пак ще бъда с вас. Ще ви измоля от Тангра нова родина… Останете си сбогом! — извика Пагане.

Без никой да я подкани или подкрепи, избраницата божия се упъти към шатрата на хана..Защо нататък?

Не усетих кога пред първожреца беше се препречил ювиги Аспарух.

— С какво ще ме увериш, че Тангра иска Пагане? — попита той нарочно високо, за да го чуят мнозина.

Първожрецът се смути само за миг.

— Нека до идната пролет бог убие едничката ми дъщеря, ако днес не изпълнявам неговата воля!

Заедно с всички и аз бях се поместил по посока на старите дървета. Сега осъзнах, че Пагане бе вървяла към тях, а не към ханската шатра. Там — под дърветата — я чакаха двамина жреци. Тълпата спря на разстояние, в бездиханна страхопочит. Малко напред се изправи майката на Пагане и някакво момиче, вкопчило се в нея.

Въпреки гъстата мъгла, видях как невестата на Тангра се закачулва ниско. Жреците извършваха около й движения, чийто смисъл не разгадавах — явно, обряд езически.

Сетне онова чисто бяло — дрехата на Пагане — се стрелна право към небето, сля се с млечно светлите мъгли.

— Тангра! — изтръгна се вик из всички уста.

15.

През навалицата, която смълчано се разотиваше, вече биваха предавани и препредавани заповеди: „Оседлавай и товари! … До пладне да бъдем на път!“. Както другите, отправи се и ханът към своя кон, влачеше се с неравна крачка — така пристъпва смъртно улучен, преди да рухне. Уплашен за него, следвах го отблизо, когато той се олюля. Бях вече досами хана — подкрепяйки го, — та не бе трудно да отгатна какво беше го зашеметило: под май-високото дърво двамината жреци с все сили опъваха надолу въже. Горният край на въжето — по ствола, по ствола — чезнеше в ниската, лепкава мъгла.

— Обесена! … — изхриптя Аспарух. — Вярно… Защо не ме накараха да изрека и завършека на същия закон. „Да се обеси на най-високото дърво, за да бъде по-кратък пътят и към небето…“

И ханът като подгонен се добра до шатрата си. Уплашен за разсъдъка му (вече казах), влязох подир него. Понечих да седна на постелята, където бях прекарал буден последната нощ.

— Не! — с вик ме спря ханът.

Аспарух оправи завивките, оглади с овдовяла нежност кожите — сърцераздирателна, въпреки собственото ми страдание, бе за мене тя…

— Върху тази постеля — говореше си сам като безумците ювиги, вярвах, че довечера ще положа жена си … Щях да долепя ухо до утробата и и да слухтя… Исках да чуя как бие сърцето на първото ми дете… Няма! — отвърна се той с неизказана мъка от празната постеля. Тогава вече загубих власт над себе си:

— Та заплачи най-после! — проплаках аз. (Двамата бяхме двайсетгодишни, недорасли още мъже.) — Камъни сте вие, не човеци… Отивате към смъртта с лека стъпка, ликуващи… Това да не ви е сватба!

— Смърт всъщност няма, Велизарие — кротко отвърна на изблика ми ювиги. — Има дълга или по-къса раздяла. И все пак докато съм жив, няма да се примиря с тази раздяла, няма да забравя насилието над мене…

— Ти вдигна ръка за съгласие! — упрекнах го ожесточено. — На твое място бих предпочел…

Като излезе най-внезапно от своята унесеност, ханът скочи, взе да бие с юмруци кожената стена на леговището си.

— Върви и съобщи на господарите си, че никога не ще се примиря! Лешояди!… — заклейми своите невидими врагове Аспарух.

Яздехме и яздехме…

Небето променяше цветовете си от алено през синьо към бяло и пак към алено, понякога — теменужено.

Погледнати от крайпътния хълм (където бях застанал до хана), преселниците напомняха митичен змей с безкрайно тяло и лъскави люспи; просвятваше в строя им оръжие, меден съд, броня.

— Защо винаги, щом има сгода, така внимателно се взираш в народа си, ювиги? — попитах го от любопитство.

— Може да ти се стори неразумно, но все се силя да запомня по лице и име всеки българин… — отговори ми Аспарух.

— Наистина е неразумно — хиляди са.

— Но и аз ще бъда с тях хиляди дни, нали? Освен това, гледайки на хората си като цяло, уча се да отгатвам какъв е духът на цялото за днес.

— За такава работа у нас василевсът храни голям брой ловки съгледвачи.

— От кого ще крия, че искам да узная болките и радостите на сетния българин? То е необходимо за…

— Виж там! — прекъснах го с вик.

Имаше защо. Пред очите ни, като част от върволицата на преселението, вървяха близките на Пагане и… самата тя, но още по-тънка, по-момичешки крехка.

— Видение или чудо божие? — питах се неволно на глас.

— Просто сестра и … — отрезви ме ханът.

— Прилича на Пагане, сякаш й е близначка.

— Не, ни най-малко! — мрачно отрече ханът. — Какво става с тебе, Велизарие?

— Нищо… — оправдах се смутено. — От слънцето е, прежуря…

Бога ми, насмалко не споделих с хана мъката по моята несподелена любов; така дълбоко бях потресен от зримия спомен за Пагане. Така ми се стори, че чувам в отчайващо жежката, мъртво неподвижна мараня нейното обещание: „Ще бъда с вас!“.

Яздехме и яздехме…

Бе надвечер, но още видело. Използувахме следпладнето за работа — яздейки, ханът сръчно записваше нови думи на ромейски.

— На коя книга иде ред след Илиадата? — осведоми се той.

— Друга не съм взел, ювиги.

— А нещо наизуст да помниш?

— Ще се помъча да си… — започнах, когато ни застигнаха вкупом мъжете от съвета.

— Ювиги, имаме да ти обадим някои наши решения — Важно каза кавханът. — Велизарие, ти остани назад!

Тъкмо свих юздите на кобилата, за да изчакам строя, Аспарух произнесе тъй остро, че ме стресна: „Никъде няма да ходи Велизарий без моя заповед!“ Гледах объркано ту хана, ту чичо му; не прочетох в очите им нищо успокояващо.

— Слушам! — покори се Авитохол през стиснати зъби. — Нека и последният роб бъде свидетел на крамолите в рода Дуло!

— И не помислям за крамола — процеди ханът.

— Радостни сме да ти обадим, ювиги, че изпълнихме волята ти да те задомим — намеси се първожрецът, дано прекрати все по-стръвната размяна на остроти между чичо и племенник.

— Може да не ми казвате коя ще бъде жена ми — ледено посрещна вестта Аспарух. — Ще я взема.

— Ханът трябва да има много синове и дъщери — продължи първожрецът, но ювиги го сряза грубо:

— Все едно!

— Не все едно, а най-доброто — (кавханът май беше очаквал, че Аспарух ще се противи, та лицето му изведнъж се разведри.) — Избрахме ти едничката дъщеря на първожреца наш.

Бъдещият хански тъст тържествено кимна. Ще рече, давате бащинското си съгласие.

— Онази ли, която преди идната пролет трябва да умре, ако баща й неточно ни е предал волята на Тангра? — отмъстително напомни за своя най-черен ден ханът.

— Понеже аз ти предадох точно божията воля, дъщеря ми ще живее като плодовита ханка! — това заяви първожрецът, без да му трепне окото.

— Съветът ни свърши, надявам се — студено отсече Аспарух.

Някое време яхахме мълчаливо, първенците не се оттегляха.

— Има още… — съобщи по някое време кавхан Авитохол. — За Велизарий …

— Е? — в този кратък звук Аспарух вложи много нещо.

Излишно е да ви говоря що почувствувах при споменаване на моето име. Съвсем скрито се прекръстих трижди: „Спаси ме, майко божия!“. Нека само поясня, че винаги и с цялата си кожа бях усещал неприязънта (по-лошо — враждебността) на първите от първите хански хора спрямо моята нищожна личност. Надменни по високото си рождение и поради високото си място всред българите, Авитохол и Онегавон ревниво бяха наблюдавали как ювиги ме допуска милостиво до себе си, как между двама ни се ражда и зрее най-мъжката от всички мъжки обвързаности — приятелството. Като кавхан, като първожрец те пък двама бяха сраснати о студения и негъвкав дворцов ред. Под открито небе, под бича на степния вятър или под слънчевия жупел Авитохол и Онегавон продължаваха да се държат, сякаш при двора във Фанагория: за тях например си оставаше необяснима и недопустима близостта между един владетел и роба му. Те не можеха или не желаеха да проумеят, че ханът благоволяваше да ме има за близък тъкмо понеже бях нищожен в негови очи, а пък носех у себе си познание за друг свят и друг вид хора …

По него време и Аспарух, но и аз не си давахме сметка; че ни обвързва не само това, което току-що изтъкнах; сближила ни беше нашата младост и млада доверчивост, и вечно младата човешка жажда за общуване. По тази, макар неосъзната причина все по-рядко взех да се отдавам на спомени за своя предишен живот — битието на образован патриций; все по-рядко се промъкваше всред разноцветните ми мисли (оцветени богато от непрестанно променящата се природна среда, където течаха дните ми) помисълът за бягство. Затуй, щом чух името си от устата на Авитохол — един от ония, дето продължаваха да ме имат за чуждо тяло всред единния строй на българите, — изтръпнах: не беше за добро!

— В последната беда, която прокуди народа ни — твърдо говореше кавханът, — всички отгатваме добре познат нам подтик — ръката на василевса! Преди време ромеите са насъскали срещу България аварския хаган. Сега пък — хазарите. Защо ни е да храним ромейски заложмик, след като василевсът престъпи своята дума? Според съвета — (кавханът подкани с поглед останалите първенци, а те нестройно потвърдиха: „Вярно е!“) — Велизарий трябва да бъде убит!

„Знаех си!“ — бе сетното, което разсъдих, още не на себе си. Оттам нататък мислите ми се разлетяха като уплашено ято, а пръстите ми се вкопчиха в гривата на коня. Оборавих се едва когато заговори ханът. (Нему, види се, също е било нужно някое време, за да осъзнае станалото.)

— Какво ново сте научили за тайните връзки между василевса и хагана? — попита Аспарух внезапно остро.

— Досегашният ни опит показва…

— Според опита ви всяка беда трябва да се дължи на християните, нали? Мъдро! Това би ви позволило да не изучавате, да не пресмятате, да не използувате редица сгоди, които световните промени ни предлагат. Вече дълги месеци яхаме, на отстояние от човешките поселища, а никой от вас — моите опитни в държавните дела хора — не проводи съгледвач да научи и ни донесе новини от света. Понякога ми се чини, че се преселваме не като държава, а като чергарско племе.

— Кое ти дава право да упрекваш по-старите от тебе? — мрачно процеди кавханът.

— Това, че съм хан!

За първи път чувах Аспаруха да изрече тия прости, а пълни с тежко значение думи. Цял нащрек, както бях, долових колко ненадейни бяха те и за противниците му.

— По волята на покойния ми брат… — поде тежко, но вече не тъй самоуверен Авитохол.

Ханът не го остави да изтъкне (за кой ли път?), че според волята на ювиги Кубрат …

— Баща ми всякак щеше да обяви на боилите, ако би ми наложил настойник — с непозната дотогава твърдост произнесе Аспарух. — Кажете, кой на мое място нямаше да се усъмни в законните права на такъв настойник?

Въпреки напрежението, което бе предизвикал въпросът му, първенците немееха. Явно стана, те изчакваха на чия страна ще се окаже победата в този двубой.

— Думата ни е за Велизарий и нищо повече — върна спора към началото му кавханът.

Премалял, като беззвучно шепнех молитви, дано бог ми даде сили за мъченичество в негово име, не отделях коня си ни крачка от коня на хана — само от Аспарух зависеше животът ми! … Усетих как той се изпружи, пое дъх и каза високо:

— Няма да го бъде!

— Кое? — все още не искаше да повярва на рязкото превръщение у племенника му кавхан Авитохол.

— Не разрешавам занапред да я карате тъй, както от бащината ми смърт насам!

Ханът изведе коня си напред, за да се озове очи в очи със съвета. И произнесе с глас, който никой от нас още не бе чувал:

— Не е трудно да отгатна помислите ви — вашата сметка е да ме лишите от моя довереник. Защо ли? Защото самотният човек е и беззащитен. Трябва ви да бъда без защита, тъй ли?

Никой не бе готов за такъв обрат — пред съвета стоеше не сирото момче, а властно суров млад мъж. Великите боили видимо отстъпиха от своите вдъхновители, първожрецът и кавханът останаха сами пред редиците им.

— Несправедливи са подозренията ти, ювиги! — с горчиво достойнство рече кавханът. — Не в своя полза, а заради доброто на всички нас съм ти напомнял и ще ти напомням стария закон, обичаите на Велика България.

— Велика България е вече част от нашето минало… — сякаш на себе си отговори ханът. — А нам предстои нещо ново… съвсем непознато. Искам да ви видя готови за него!

⇐ Предыдущая 1 2 3 4 567 8 9 10 Следующая ⇒