ВТОРА ЧАСТ 2 страница

„Бъди маши очи и уши! — още чувах гласа на баща си, мъдрата му поръка: — Всичко, което узнаеш за варварите, утре ще ти придаде висока цена! А варваринът е доверчиво открит, той не познава висшите съмнения и без мъка ще те допусне в душата си …“

Понеже сам не знаех що диря, за всеки случай се смуших в близкия храсталак. Яздачите бяха толкова заети че не ме и забелязаха. Те прелетяха покрай мене, та ги и припознах: бяха онази, неуспялата отзарана и младият хански син.

Честна дума! — тогава не ми мина през ум, че тях двама обвързва нещо повече от лудата гонитба. Забравих — понеже и двамата се трудеха по мъжки, — че те бяха всъщност млади мъж и жена през вълнуващо надвечерно време…

После всеки от тях взе да работи сам за себе си, като момичето повтаряше от седло извивката с меча, а момчето се целеше при пълен бяг в онзи кол. Аха, ясно — рекох си, — те се упражняват и след пладне, за да бъдат по-сръчни утре заран.

Тъкмо да се завърна тихо в своята шатра (никой не ще ти се зарадва, ако скришом присъствуваш на унизителните му усилия), онези двама събраха конете си и полека напуснаха гумното. Отправиха се към най-близкия от гористите хълмове:

„Съглеждай и подслушвай!“ — пак ми се счу, макар в оня мига да не ми трябваха заръки. Примирах от момчешко любопитство. И без да му мисля повече, след като дадох известна преднина на яздачите, запромъквах се подире им, снишен, прикрит от избуялата трева.

Поради тяхната преднина, поради необичайното за мене дебнене, а също и затуй, че сърцето ми биеше неравно, аз закъснях. И по-добре. В моята съвсем отскорошна, болезнена самотия би ме наранила една среща със земната любов, със щастливата страст. Пък и едва ли има мъж, комуто да бъдат безразлични любовните завоевания на другиго.

Дали тогава си давах сметка, че ме тласка не дългът на съгледвач, а моята млада кръв? … Не, това дойде по-късно …

Когато се добрах до леса, първо видях двата коня, вързани за дърветата. Те прекъснаха да пасат, изпръхтяха, щом видяха непознат. Залепнах о дебел ствол, слях се с гората. Изчаках малко преди да надникна към малката полянка с огазена трева.

В тревата лежаха яздачът и яздачката. Те бяха се отпуснали по гръб, потопили поглед в небето — ярко розово, пропъстрено от тънки облаци. Двамата не говореха и не се досягаха, сякаш всеки бе отплувал с мислите си надалече, в различна посока.

Не смеех да дишам, а вълнението ми растеше. Виж ти, не било неприятно да наглеждаш и подслушваш! — открих аз. Май че не един мой праотец е бил съгледвач, та са ми предали своите похвати. Бях неподвижен и бездиханен като дъб.

Междувременно Аспарух се подпря на лакът, а показалецът му се плъзна по профила на младата жена, изрязан върху тъмнината на привечерния лес.

— Хубава си, знаеш ли? промълви той. Тя кимна. Очевидно, знаеше си.

— По-хубава не съм виждал!…

Все по гръб, тя се усмихна закачливо.

— Само това да беше! — продължи Аспарух. — Ти умееш … съвсем всичко. Яздиш колкото мене, пееш, както никоя друга. Ти владееш всички тайни на тялото.

Жената вирна брадичка, изсмя се гърлено. (Ще рече, не се пазеше да се издаде — чудно!) Тя изви лице към ханския син и потвърди:

— Владея ги, туй да видиш!

— Не казах каквото си мислиш… — засрами се Аспарух, а все пак я притисна и целуна много дълго (стори ми се, понеже съблазънта взе да ме терзае.)

Едната му ръка бе вкопчена в дебелата плитка, другата галеше източената шия, раменете и лицето на любимата. То било страшно да си съгледвач — рекох си. Чуждото блаженство пробуди у мене ревност, първата ревност.

— Исках да кажа … — с усилие събра мислите си ханският син, — че разгадаваш тайните болки на човека. Чутовна знахарка си!

— Ето, сега разгадавам, че си честит пак се засмя жената.

И на свой ред приласка Аспаруха така, както не бях си рисувал в своите най-дръзки видения. Щастливо примижал под пръстите й, той изговори:

— Кълна се, ще те взема, Пагане! Нека най-първата жена от Фанагория — най-първата! — иска ми се да викна пред всички фанагорци — да бъде само моя…

Вече бе припаднал синкав здрач, но и в синевата долавях тънкостите, тъй бях се превърнал в зрение. Долових например как ведрото лице на жената в миг помръкна, затвори се.

— Не ща да слушам такива приказки! — рязко каза тя. — Моят баща беше прост конник, а ти си хански син.

— Но чак четвъртият! — коленичи пред нея Аспарух. — Чудо да стане, не ще ми дойде ред за власт. Затуй сам ще си избера с коя да живея!

Това Аспарух заяви не с болка, а искрено радостно. Но любимата май не му повярва — тя приседна, втренчи се в него.

— Наистина ли не ти е чоглаво, когато казваш: „Аз никога няма да властвувам“? Не ме лъжи, нали сам рече, че разгадавам скритите мъки на човека.

— Не лъжа! — доблестно отвърна на погледа й ханският син. — Виж Баяна, Котрага и Кубера виж! Великите боили им натрапиха дъщерите си. Коя — разногледа кобила, коя — постала овца. Няма ги братята ми на волен лов заран, нито край реката надвечер. Учат се да държат власт — леко ли им е? Кълна ти се, не им завиждам!

Жената мълчаливо вдигна рамене. Замълча, съзерцавайки я, и ханският син. Тя бе прекрасна не само за неговите много влюбени очи — беше и наистина прекрасна!

Вече се смрачи. В мрака, разреден до яркосиньо от кръгла месечина, двама яхнаха конете си и бавно прекосиха полето към крепостта. На минаване покрай мене — подло клекнал във високата трева, — чух Аспарух галено да моли:

— Изпей ми най-хубавата си песен, Пагане! Искам веднъж да пееш само за мене!

Аз гледах подире им, неземни в нимбата на своята любов. (Действително ми се стори, че те се носят, обвити в сияние!) Жената разплете грамадната си коса, тръсна я, както игрива кобилка — буйната си грива, и поде песен… Двамата бяха се отдалечили, та не разчленявах думите на песента, но ме слиса красотата й — неимоверна песен беше то! Пагане сякаш тъчеше с глас самия живот и разстилаше пъстрата му тъкан пред коня на любимия си. Ликуващо, безгранично честито се издигаше този самотен глас, кръжеше над смълчаната земя …

Упътих се на разстояние след яздачите. Моят неуместен хитон ме спъваше из целината. Колко жалък се чувствувах изобщо аз, знатният, писменият, влачейки се под звуците на варварската осъзната свобода!

Когато полите на хитона ми досущ ме препънаха, та паднах, пак ми се дорева от обида и самотност. „Пресвята! — помолих Богородица от дън душа. — Помогни ми да устоя на любовната съблазън! И на другата, по-страшната — съблазънта да живееш волно…“

Подир месец време, облечен по български, нахлузил и кожух, седях аз ма първо място край гумното.

Великият хан удържа думата си, дадена на баща ми: правеше всичко, за да се чувствувам един от неговите синове. Едва за месец живот всред българите, аз можех да бъда отличен от тях само по още бледото ми лице, неукрепнало тяло и смотани движения. Иначе доста бях се променил, понеже навикнах да гледам на света като българите — природно и с радост от живота. Такова чувство е непознато за книжния ромей. С една дума, богородица не ме опази от съблазънта на варварската волност.

И така, седнал кръстато в първата редица зрители около гумното наред с ханските синове, трябваше да си призная, че никак не се чувствувах зле. Младият човек се пригажда бързо към всяка среда, пък и моята нова среда бе приятна. Там никой не се държеше с мене като с чужденец, нито ми угаждаше, нито ме обиждаше — аз бях един от всички.

През въпросната вечер около гумното бяха се разместили стотици жители на Фанагория. Предстоеше някакво езическо празненство.

Жени и дребосък, старци и мъже — цялото множество изведнъж обърна поглед в посоката, където преди час бе изтлял залезът. В бистрата нощ видях как приближава шествие: фанагорийските ловци се връщаха от дългия си ден. Пред тях крачеха свирачите им — двайсетина юноши надуваха големи и малки рогове, всред чието протяжно стенание палаво вмесваха гласа си пищялите. Подир свирачите идеха онези витии на лъка и ножа, която днес бяха добили завидна плячка: зайци, сърни, дори стар елен с огромни рога. Преметнали зад себе си своя улов, българите гледаха строго, със съзнание за богатия си принос към народното веселие. Спряха посред гумното, поздравиха своя хан с дружни викове, размахвайки оръжие, после свиха встрани, където жените кладяха огън до небето, и сръчно се заеха да дерат Дивеча. Не след много вече душех като гладен пес — печеното миришеше омайно.

През това време кръгът не остана празен. Преди всичко там изпълниха чудновати стъпки и движения свирците, стройни момчета. Те бяха метнали на рамене току-що одраните кожи така, че частта от животинските глави заедно с рогата полупокриваше главите на самите играчи. Тоест, варварите въплъщаваха убитите от тях животни — играта им изразяваше кръшното реене на сърната, гордия ход на лопатара. При това момичетата пък дрънкаха с големи медни хлопки — звънът бе толкова строен, че напомняше многогласна песен.

Сетне онова зверинно стадо с човешки нозе напусна гумното, където под заревото на кладата сега пристъпиха жените.

От седмици бях ги гледал да препускат и обтягат лък, свикнах с тях като с нещо твърде близко до нас, мъжете. А през оная вечер с изненада открих, че българските моми: чета и майки били жени за приказ.

Те излязоха върху утъпканото място с плавна стъпка, държейки се за ръце, свели чела в еднаква вглъбеност — заприличаха ми на жрици. Внезапно и със замах .жените отметнаха глави като се впуснаха в истински вихър. В него се усещаше и жизнелюбие, и самолюбуване, и откровена любовна страст. Не бях виждал да играят варвари, но през онази далечна нощ си рекох, че по света нямало по-увличаща стихия от техните игри.

Жените ситнеха изпружени или се увиваха змийски, кършеха се или застиваха като пумпал в безкрайно въртене около себе си. Всяка се стремеше да надиграе останалите. Немалко вече се оттегляха, загубили дъх, признали се за победени.

В кръга останаха петнайсетина — те продължаваха да надмогват своето изнурение, — когато един мъжки глас се извиси над песента на хлопатарите и накара немигащото множество да премигне:

— Дайте място на Пагане, дъщеря Ишбулова! Нека само тя да …

Гласът на Аспарух пресекна. Понеже седях сред челядта на хана, аз бях от малцината, които разбраха защо четвъртият хански син спря насред дума — беше го срязъл друг, тих, но властен глас:

— Млъкни!

Хан Кубрат дори не бе погледнал към сина си, изричайки своята заповед. Късно. Пъргавите играчки бяха се разпилели, на гумното стърчеше единствена; Пагане не бе чула повелята на хана.

Младата жена постоя така, със сведено чело, сякаш се стараеше да укроти тъмното бучене в ушите си. Тя с мъка се събра, след това вдигна глава и се понесе.

Без да отбирам от български игри, пак забелязах, че Пагане не играеше заучени стъпки — имах чувството, че тя ги изнамира ей сега, по време на танца. В свои унес Пагане ми се стори живо оръдие на бога. Тя тъй и изглеждаше — като да се вслушва в нечути от нас гласове, които я водеха и окриляха.

— Чувам!!! — рязко спря Пагане.

Чертите й, озарени променливо от кладата, бяха неистово напрегнати.

— Чуйте всички! — заповяда тя с не свой глас. — Тангра ни говори…

Тишината около кръга бе мъртва. Всеки се вслушваше във високото бистро небе, в заспалата природа. Нищо… Но си личеше, без съмнение, че Пагане слуша бог Тангра, защото изразът и се менеше в отговор на неговото слово.

— А защо не го чуваме ние? — попита по-скоро себе си Кубер, седнал до мене.

Лицето му бе мрачно, острите гънки край устата го правеха по-стар отколкото беше.

— Види се, нам не е дадено… Тъй ли?

Този път той питаше мене, ала аз бях неспособен да проговоря. Изправих се така внезапно, че всякак издавах чувствата, които ме разтърсваха. Но народът наоколо беше се заплеснал в удивителното общение между Пагане и бога. Никой не искаше да знае за заложника Велизарий. Най-малко — Пагане.

Побягнах през нощното поле като преследван. Гонеше ме ужасът пред бедата, която току-що бях осъзнал: аз обичах Пагане!… Обичах я отчаяно и безнадеждно — още от първия миг на своята любов бях наясно, че тя няма право на живот и никога, никога не ще бъде споделена.

Нека си призная, едничкото хубаво в нея бе пълната и безнадеждност… Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата…

А тогава аз бягах през нощното поле и не усещах, че плача.

Дните преваляха, пълни като налян плод. Събуждайки се, не припирах да скоча от постелята, заЩото никой не следеше дали се държа както подобава на истински християнин и знатен ромей. Ако в сладостна просъница ми се счуеше бащиният глас — „никога не забравяй, че служиш на великото ни дело!“ — просто се обръщах на другия хълбок и давах гръб на своя дълг. После, блажено сънен, чаках дано някой нахълта в шатрата ми, за да не ям заран сам.

Тази заран нахълта Аспарух със зачервени от студената вода страни — още имаше бистри капки по косите и веждите му.

— Какво се излежаваш като лехуса? — попита ме през смях. — До някой ден ще се поболееш от досада.

Докато се вдигна и разкърша, ханският син бе огледал жилището ми, бе спрял очи върху изписаните кожи до постелята.

— Пишеш, тъй ли? — рече той изненадан. — Така са ме свикнали — оправдах се. — Записвам всичко, което се е случило през деня, или новото, което съм научил.

Аспарух недоверчиво се взираше в буквите. Не разбирам за какво ти е притрябвало. Забравата е враг на всяко величие, говореше дякон Партений. Утре днешният ден ще бъде мъртъв. Как да опазим жив този ден, ако не го превърнем в писмо?

— Ако човек извърши големи дела, тях забравата не ще покрие — твърдо отговори Аспарух. Ако ли пък ги покрие, ще рече, не са били големи.

Й ханският син махна с ръка в обиден смисъл — какво съм седнал да поучавам глухи! Но моето положение не ми позволяваше да се обидя.

— Аз ще кажа, че къде по-полезно за тебе е да усвоиш нашите бойни умения — покровителствено ме посъветва Аспарух. — Както знаеш, ние се славим с тях. Струва си!

— Мислех… че на един заложник не се полага оръжие — отвърнах горчиво.

— Бре! — зачуди се Аспарух. — Като си заложник да не си роб. Ще дойдеш ли?

Така естествено започнах да се приобщавам към едно битие, което не бях и подозирал, битието на българина-конник. Аспарух нареди да ми изберат добро животно, което честно платих със солдите, оставени ми от татко. То беше моята сура кобила — с нея нямаше да се разделя години занапред; щях да я нарека Агрипина не на смях, а понеже най-искрено я имах за създание близко, уповавах й се.

През първия ден на моето приобщаване към бойната работа на младите българи се стараех — не без зле скрита боязън — да се задържа на седлото, като стисках излишно здраво юздата и излишно налягах колене о конския корем. Кротката кобила само пръхтеше (чинеше ми се — презрително), а Аспарух се смееше високо, но безобидно на старанията ми. После смехът му (ненадейно секна.

— Трябва много да внимаваш първите дни! — предупреди ме той. — Един ромейски заложник погина преди време.

— Как? — стана ми страшно.

— Ей тъй, падна от коня и се счупи. Такива сте вие. Трошливи.

Снизхождението, с което Аспарух изрече това, ме опари. Има да видиш! — заканих му се наум. — Ще ти покажа, че по-лесно е от образования човек да излезе конник, отколкото от конника — образован човек. Такива сме ние, не трошливи, ами гъвкави …

Упоритата воля, с която изпълнявах тази си закана, едва ли се дължеше само на младото ми честолюбие. Несъзнателно (съзнавах много по-късно аз) се опитвах да заема в очите на Пагане мястото на нейния любим. Беше непосилно и дори невъзможно това; вече споменах, че Аспарух бе роден за яздач и стрелец. Което — въпреки моите мъжки закани — не можеше да се каже за мене.

Тъй или иначе, ако баща ми имаше как да ме види половин година след като ме хариза на хан Кубрата, не би познал сина си. Бях пуснал дълга коса, животът на открито бе оцветил кожата ми в бакърено. Всяка заран яхвах аз своята сура кобила и тръгвах да се целя наред с българските синове и дъщери.

По това време Аспарух вече бе усъвършенствувал стрелбата с лък при препускане. Заварвах го да улучва — вероятно за двайсети път — целта. Когато излизаше от гумното, българите яко го тупаха — по гърба; тъй изразяват те поздравленията си. Не бях навикнал на такива обноски. У нас между сина на василевса и народа съществува звездно разстояние, пък тук българските бойци вземаха Аспаруха за едного от тях си.

Нещо повече, край гумното виждах ханския син сръчно Да помага в направата на нечия юзда или да намества изкривена подкова, или да източва меча на някой новак. Всичко това Аспарух вършеше от все сърце, съвестно отдаден на работата си. Ония, които го гледаха, не пропускаха да отбележат делничните му постижения с българското „Ее!“, на което придаваха безброй оттенъци.

Другояче откликваха те — със суеверна почуда — на необяснимите за тях умения на Пагане. Тя умееше например Да скопи кобила при нищожен ряз и с пестеливи движения, сякаш везеше. Пагане, види се, бе най-сръчната и при бабуване, въпреки младостта си. Нерядко посред шеметната и язда чувахме писклив вик:

— Паганеее! — крещеше някоя отдалече. — Тичай! Крумовата жена ражда!

И младата жена мигом укротяваше коня, отправяше се към крепостта.

При такъв един случай усетих повече от страхопочит у ония, които я изпровождаха с тъмен поглед:

— Тази жена трябва да е белязана…

Изрече го стар воин в обнизана с маниста дреха. Вече знаех, че такива маниста красят дребните жреци.

— Пепел ти на устата! — оряза го друг българин. — Нали се сещаш какво значат думите ти!

Това прозвуча като упрек и заплаха едновременно, но аз нищичко не проумях, а Аспарух не беше го и чул, зает с работата си — поправяше съдраното седло върху коня на съвсем младо момче.

Помня и как отпращахме сетните дни на студената есен — къде по-милостива бива тя по нас… Хълмовете бяха като премръзнали; вместо тучно зелено, жълтеникава сивота покриваше полето. Но залезите все още бяха прозрачно и призрачно златисти — природата се готвеше за сън неохотно.

Наклякали около крепостната стена на завет, младите българи не носеха кожуси. Всред тях аз приличах на питомна мечка, сгушен до вежди в рунтава кожа, нахлупил до вежди космата гугла.

Българите по обичай изпращаха всяка вечер слънцето — бог Тангра — с поклони, молитвено. За по-младите обаче този несложен обряд се превръщаше и в среща, и в забава; бяхме доволни от изминалия ден и от своята млада съобщност. Съзерцавахме прекрасния студен залез.

Мило за околните може би, но ревниво за мене беше да отбелязвам погледите, които си разменяха Аспарух (той бе наблизо) и любимата му — коленичила по-настрани. Никому тия смело горещи погледи, тая открита нега в усмивките не се чинеха нередни. Тук-там изпращаха заедно слънцето и други влюбени — или просто си седяха, съкровено смълчани, или се държаха за ръце. Имаше нещо тъй природно, подразбиращо се в тяхната обич, че пак им завидях до болка, посърнах. Още по-болно ми стана, когато до нас дойде Пагане — мене тя никак не забелязваше.

— А ти кога ще си избереш момиче? — направо ме попита Аспарух. — Или не са ти по сърце нашите хубавици?

Той и не подозираше как жестоко ме ранява.

— Аз съм… християнин — казах печално. — По нас всичко е… другояче.

— Как другояче? — удиви се ханският син. — При всички живи твари то е едно и също.

Притегли раменете на Пагане, притисна зачервена буза о нейната. Каква картина на преливащо младо щастие!

— Чуваш ли? — попита я закачливо ханският син — По тях била друга някаква любовта. Ум ми го не побира!

Не помня дали това се случи на същата вечер, но беше пак през есента. Студът бе стегнал яко, затуй с радост приемах поканите на Аспарух — в каменния хански аул поне не подвяваше както в шатрата ми.

Аспарух използуваше и вечерните часове за някаква полезна работа. Например режеше дълги тесни ремъчки, заковаваше ги по три о дървения стълб и ги сплиташе като женска коса; той винаги по нещо вършеше. А аз седях до огнището, греех се.

По някое време бавни, тежки стъпки прокънтяха из ходника.

— Така стъпва само ювиги ханът — казах.

И се изправих. Беше действително хан Кубрат, чието присъствие неизменно ме смущаваше. Господар на бъдещето ми, стараех се всякак да спечеля неговото благоволение, но старият хан бе така пестелив на думи, виждаше ми се толкова недосегаем в своето височайше безразличие, че не смогвах да отгатна нищо зад хладно замисления му поглед. Неразгадаема за мен бе м възрастта на хана. Той ми се струваше и старец, заради почти белите си коси и мустаци, и мъж на средни години по своята сдържана сила, която навремени се издаваше в движенията му, в остротата на речта.

Двама с Аспарух му се поклонихме чинно. Ханът заразглежда работата на сина си. Разглеждайки я, той подхвърли:

— Е, какъв смяташ да станеш, сине? Кожар, ковач, оръжейник?

— Искам да мога съвсем всичко — прямо отговори Аспарух. — Искам да ти бъда най-добрия воин.

— Малко е, малко! … — рече хан Кубрат. — Слава на Тангра, дал ми е десетки хиляди добри воини. Един повече не е кой знае що…

Забили поглед в мраморния под, двамата ние приличахме на поучавани деца, при все че на ръст бяхме по-високи от хана.

— Иде зима … — без връзка продължи той. — Къси дни, дълга тъмница. Откакто при нас е Велизарий, гложди ме такава мисъл: защо да те не научи на писмо?

В пълно недоумение Аспарух се втренчи в баща си, после в мене.

— Ти сам си ми каззал, че на мъжа прилягат дела, не писмо — проговори той. — Затова съм залягал във всички мъжки изкуства.

Преди да му отвърне, ханът седна до огъня, прикани ни да седнем и ние.

— Вярно е, че народът ми е прочут по бойни достойнства, но на света има и други народи, умеещи друго… Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождаме. А къде ги нашите хора, годни за договори?

— Че то е лесно! — с облекчение рече Аспарух. — Ти храниш тълмачи за разни езици.

— Тълмачът не е годен за пратеник! — отряза ханът. — Пък ако пратеникът бъде и хански син, той струва колкото трийсет други.

В светлината на тлеещата жарава Аспаруховото лице отрази цялата тревога, която бяха предизвикали у него думите на баща му. Младият мъж задавено попита:

— За заложник на чужбина ли ме готвиш, тате?

— Не! Хански син мога да разменя само срещу сина на владетел. Казвам това, което казах — на Велика България трябват писмени, многоезични пратеници! От утре ще те учи Велизарий.

Аспарух и не понечи да се противи, волята на всесветлия беше закон. А всесветлият се обърна към мене:

— Ще те наградя толкова богато, колкото по-бързо свършиш работа. При една забрана — .никакво слово за вашия бог! Иначе ще ни накаже Тангра.

Така започна то… През нея вечер не допусках, че радостта, която Аспарух скоро откри в учението, ще бъде причина, щото да остана жив.

На следващата заран влязох в същата стая като носех свитък кожа и чернилницата. Пристъпвах плахо — нали дотогава бях все ученик, пък внезапно трябваше да стана учител.

Изненадах се, че там сварих двамина: побелелия слепец и внука му. Здрависахме се, седнах да чакам ханския син.

— Кой влезе? — попита слепият, вперил в потона слепи зеници.

— Ромеецът — отговори момчето. (То любопитно ме разглеждаше.)

Но моето любопитство беше не по-слабо. За кой ли вече път срещах тези двамина все в аула, все безмълвни, неподвижни…

— Прощавай, старче — рекох, — и ти ли си на служба при хана?

— Не, аз служа на племето — отвърна той, без да извие лице към мене. — Аз съм неговата памет …

Недоумявах. Преди да заприказвам по-изтънко обаче, слепецът додаде:

— Памет и глас … Викат ме навсякъде, където се случва нещо важно, за да го запомня и разказвам. Разказвам аз най-вече на внука си, споменът не бива да умре с мене… Ние, разказвачите, не воюваме, цялото племе пази дълголетието ни. Затуй ме намираш чудноват, само внук ми и аз не сме във войнишки дрехи.

— Разбирам — казах поразен. — По нас не помним, а записваме.

— Книгата е вещ — все напевно говореше слепецът.-Гласът човешки предава освен познание и радостта, и мъката на отколешните хора. Как ще сравниш ония ситни черни знаци с моето слово?

— Право! — казах поразен. — А какво важно има да се случи днес в аула?

— Нищо. Днес не ще бъда свидетел, днес съм глас. Ювиги ханът повели да разкажа На сина му Аспарух българското дълбоко минало. Онова време, когато българите населявали до небето планина. Як гранит, а върху гранита — крепости …

— Че на месеци път от тука планини няма, учил съм.

— Ще рече, било е на години път от тук — сякаш не говореше, сякаш пееше слепецът. — От коляно на коляно племенната памет предава: наша истинска прародина били великите планини…

— Не както сега и тук, най-високият хълм из земята ни ще да възлиза на двайсет човешки ръста… — каза тихо зад гърба ми гласът на Аспарух.

Захласнат в напевния разказ на слепеца, не съм чул кога при нас бе влязъл ханският син. Той бе изслушал този разказ от сами началото му, слушал бе със затаен дъх преди да засипе стария Ерми с нетърпеливи въпроси: всички ли българи напуснали прародината си, или някои от племената им останали там? Направо от великите планини ли дошли те около Таис и Танаис, или някое време изкарали другаде, пак до време? Кога ги поробил аварският хаган и колко траяла робията им под аварите? Вярно ли е, че родът Дуло слизал от големия завоевател Атила, вярно ли е, че заедно с неговите пълчища българите били яздили далеко-далеко към заник, че побеждавали и завладявали, че пак българи стигнали били — след Атиловата гибел — до топлите моря и Константиновия град, както и…

Старият Ерми отговаряше къде подробно, къде едносложно на неизчерпаемото любопитство на господарския син. Пред мене се разстилаше древното, широко разклонено минало на българските племена, гонени от беди, разлели се на преселения и завоевания, променяли неведнъж родина, закотвени плитко — по мое време — върху плоската, брулена от всички зли ветрища равнина северно от Понта Евксински … И аз имах въпрос към стария Ерми, макар да не го зададох: докога ли ще удържат българите сегашната своя родина?

Новините, които идеха до Фанагория от бойните поля — не едно, а множество боища, където хазарите ту биваха отхвърляни назад, ту напредваха стъпка по стъпка, — тия често тревожни новини ми даваха право да попитам: докога ще удържите? Но не смеех да допра болното за всекиго българина място, въпроса за хазарската напаст, която тежеше над Кубратова България като сянката на облак източни скакалци.

След като Аспарух отпрати паметта на племето, той дълго остана замислен, отсъствуващ.

— Да почваме ли? — приканих го аз.

Разстлах върху мрамора неизписаната кожа и отхлупих чернилницата, и натопих перото.

— Гръцката азбука има двайсет и четири букви — подех. — Първата е алфа и се чете „а“.

Нарисувах я. Аспарух също потопи перо и повтори алфата върху отсрещния край на пергамента. После се загледа неопределено.

— Удивителни неща разказва старецът Ерми! — промълви той.

— Удивителни! — потвърдих, за да преминем към работа: — Напиши ми сега десет пъти алфа!

— Ние също си имаме знаци, тях не познаваш пък ти! — внезапно бойко заяви Аспарух.

— Покажи ми ги! — усъмних се, защото нас ни учат, че варварите били безписмени. Аспарух начерта чудновати знаци — остроъгълни, многокраки, опасни някак си.

— Това е знакът на моя род, Дуло! — каза той гордо. Това означава лък, това — кола, това — коне, много.

— Ти ми говориш за знаци, а аз — за букви — поясних. — Нека продължим, тогава ще разумееш разликата.

— Няма да продължа, докато не признаеш, че и българите си имат букви!

— Признавам — рекох кисело. — А ето и омега, последната от буквите. Тя се чете „о“.

— У нас такава няма. Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч — всичкото: небе, слънце, земя, вода…

— Това ли бил богът ви! — слисах се.

— Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.

— Прав си — рекох. — Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко“, той казва: „алфа и омега“. Тоест, всички букви между първата и последната.

— Не било оставало нищо извън вашите двайсет и четири букви! — разсмя се с пълно, гърло ханският син. — Сиромаси!

Колко различно наистина гледахме ние — двама млади мъже — на уж единния свят! Прочее, в течение на нашите уроци се учеше не само Аспарух, учех се и аз — на варварска мъдрост.

От описаната заран бяха изтекли пет месеца, на север; зимата е безконечна. Половин човешки бой сняг бе натрупала тя — около двореца го газеха все въоръжени мъже. Във Фанагория се събираше голяма войска. Това бяха бойците, които, изнесли ред битки с хазарите, се прибираха зад двойната стена на Фанагория, за да лекуват раните си, да закърпят своята изтъняла поради гдълго будуване и недоимък сила. Ранени, мършави, трескави — такива виждах навсякъде из вътрешната крепост. Те или ме следяха с безразлични очи, или свирепо се тренчеха в мене, не войника; май че не бе останало място за не войници в застрашената българска земя. Чувствувах се гузен пред тия мъже, опърлени от опасности, изстискани от мъка.

⇐ Предыдущая 1 2 345 6 7 8 9 10 Следующая ⇒