ВТОРА ЧАСТ 3 страница

Отделно — бежанците… Към Фанагория вече с месеци прииждаха тълпи бежанци. Преследваха ги оправдани страхове, застъпваха ги по петите слухове за хазарско напредване. Подгоненият народ се добираше до Фанагория, препъвайки се о собственото си отчаяние. После безсилно го стоварваше във вътрешната крепост.

Без да се чувствувам (все още — не!) обвързан към бъдещето на българите, техните страдания ме тровеха искрено. Който е бил млад, ще ми повярва.

Освен съчувствието — нека призная, — ме моряха и зли предвиждания. Не бях забравил прокобните думи на ювиги, Кубрата: „Ако на василевса хрумне да насъска друг народ против българите, ще си останеш и без един син, Василие!“ … А откъде да бъда сигурен на какво се дължеше растящият напоследък хазарски натиск над България? Знаех ли, дали ювиги не бе човек мнителен и бърз в мъстта? — Не знаех… Прекръстих се незабелязано в кожуха си. „Пречиста! Дано хазарските пълчища да не са подбутнати от Византия!… Иначе, отиде си моята зелена младост!“

Из ходника се разминах със слепия Ерми и внука му. Аспарух пак бе слушал гласа на племето.

Този път не аз чаках ханския син — чакаше ме той. Докато размотавах всичко, което бях напластил отгоре си, Аспарух ме изпитваше с поглед бдящ, враждебен. Изтръпнах, а привидно спокоен, заех се да разгрявам на огъня вкочанените си пръсти.

— Война… — каза Аспарух. — Почти четири години се бием, но сега ни притиснаха с десет пъти по-много паплач… Баян воюва вече по Таис, пък аз седя във Фанагория и уча писмо!

— Ще дойде и твоят ред. Във Фанагория са скупчени поне пет хиляди конници.

— Броил ли си ги? — стрелна ме още по-зорко Аспарух.

— Не. Така, на око. Излишно ме подозираш! … Ханският син се втренчи в подпухналите ми ръце, сякаш по тях искаше да отгатне дали са извършили предателство.

И кораво каза:

— От днес до края на хазарската война ще живееш при мене!

— Сполай ти! Тук поне не вее от всички страни.

Види се, успокоен от моето безразличие (то беше само привидно), Аспарух взе да оглажда с длан кожата, която снощи бе изписал. Притеглих я, за да поправя грешките му. Не бяха много — ханският син напредваше и в учението бегом.

— Бъди готов, днес баща ми ще намери време да провери какво съм научил — предупреди ме той. — Така, между вестите и гончиите …

Вместо отговор, отново се взрях в Аспаруховото писмо.

— Чудесно! А можеш ли го наизуст?

Синът на хана затвори очи за по-пълно съсредоточаване и поде песен осма от Илиадата:

— „В плащ минзухарен, зора се разпръсна навред по земята. Мълновержецът …“

— Мълниевержецът — поправих го.

— „Мълниевержецът Зевс бе събрал на съвет боговете горе на най-извисения връх на Олимп многобъдест…“

— Многобърдест — поправих го пак. Аспарух продължаваше все по-настъпателно:

— „Тъй заговори им той, a безсмъртните слушаха мълком“

Когато свърши задължителните за днес трийсет стиха, не стаих гордостта си от неговите успехи:

— А викат, че за варварите била недостъпна елинската поезия!

— Ха! — възкликна той. — И Омир е бил варварин, признай си!

— Признавам, то е явно — казах с половин глас, понеже различих кънтенето на бавни, тежки стъпки, които приближаваха.

Хан Кубрат ни направи знак да не ставаме. Той очевидно пестеше миговете, бе мрачен, угрижен, дори — болен наглед.

— Как мислиш, Велизарие — започна ханът направо, — ще го бива ли за учение? — Посочи с глава сина си.

— По-паметлив, усърден и бърз е от всичките ми съшколници — не лъжех, въпреки подобострастието, което винаги ме обземаше пред великия хан.

— Ще рече, нека продължава! — нареди Кубрат. — Българите все повече ще имат нужда от изучени първенци, все по-често…

Ханът потъна в мислите си и не доизказа своето наставление. Подир малко той проговори пак:

— Наплодиха се много племена, издигнаха се много владетели. През последните години ми се струва, че земята отесня… Това е загдето живеем тъкмо срещу Вратата на народите, та целият им порой тече пряко Велика България. Друго е било в прародината. Там …

Думите му прекъсна запъхтян тропот из ходника, че и доловимо пъхтене.

— Ювиги! — нахълта непознат чигот, страшно жилест млад мъж. — От вчера хазарите опленяват равнината между Таис и Танаис!

— А син ми Баян? — скочи отривисто ханът. — Какво върши Баян?

(Забелязах, че Кубрат се олюля.)

— Неизброими са този път хазарите, ювиги! Колят и робят, товарят на коли шатрите ни с все децата, отвеждат стадата ни!… Пустош ли ще стане Велика България, ювиги?

— Ще издържим и този път, не ни е първо! — без позволение се намеси Аспарух.

— Млък! — процеди баща му. — Ще ти позволя да говориш, когато научиш за какво е думата.

Хан Кубрат залитна повторно, но когато Аспарух понечи да го подхване, той отстрани младия си син с нетърпеливо движение.

— Раниха в боя светлия Баян — вече не така запъхтяно доложи чиготът.

— Каквото и да е, трябваше да ги спре! — кораво каза ханът.

— Вярвай бога, ювиги, чудо да бъде — не можем!

Ханът трудно (с болка някъде, личеше си) седна. Широкият му гръб потръпваше, огъваше се все по-ниско. Въпреки незнайното достолепие на този стар боец и властелин, дожаля ми за него. Не бяха за неговите години така тежки, убийствени удари.

— Таманската земя и Фанагория ще оставят за напролет… — рече на себе си Кубрат. — Зиме върви да плячкосваш пръснати села, ала не е да обсаждаш яка крепост… До запролетяване има шейсетина дни …

Цял изтръпнах, осъзнавайки предметното значение на тази проста, точна сметка: подир два месеца дивият наплив на хазарите щеше да наводни злачните поля около Фанагория… Обсада! — най-безнадеждната от всички беди.

Както заповяда Аспарух, вече живеех при него в двореца.

Под бича на хазарските налети все повече българи от покрайнините на държавата прииждаха към Фанагория, понесли на рамо или на кон. всичко, което бяха успели да спася г. Надзърнех ли през бойниците на дългия ходник, навсякъде виждах гъмжило от хора — шатрите им се досягаха, между Конските крака се валяха дребни деца, около всеки огън се грееха бездомни.

Покъртен от тази печална картина, не усетих кога до мене бе застанал Аспарух. Още по-дълбоко ме покърти гласът МУ — тих, измъчен.

— Възможно ли е да ни забрави Тангра? … Нашите бойци (говорят вестителите) едва се крепели върху отсамния бряг на Танаис. Нощес доведе остатъка от конницата си брат ми Баян… Да би ги видял, Велизарие! Живи мъртъвци.. Два месеца са се били непрестанно, брат ми — с подлютена рана и… А най-страшното все пак… Велизарие, сънувах лош сън!

Имах чувството, че Аспарух и сега говореше насън.

— Не винаги сънищата се сбъдват — опитах се да го пробудя.

— Много лош! — Аспарух не ме и чу. — Пролет беше, пролетта, която всички чакаме със страх. Цветове, зелени пасбища, слънце. А аз Стоях самичък пред отрупана превисока клада. Върху кладата лежеше баща ми. Мъртъв! … Нещо говорех, крещях и плачех лудо. Тогава кладата лумна, запалена от невидима ръка…

— Това бездруго означава, че ювиги ще оздравее — изтълкувах със стиснато гърло.

— А защо от ден на ден отпада? Защо толкова време не е напускал постелята? Не помнех баща си болен. Тъкмо когато волята му ни трябва най-много, той… Ханът свършва, Велизарие!

Не думи бяха това, а стенание. Отпосле щях да науча, че освен радостта варварите не крият и мъката си, съвсем тъжно е да гледаш натъжен варварин.

Позволих си да уловя ханския син за плещите, дано му вдъхна упование.

— Разсъди само — казах му, — колко съдбоносни дела е изнесъл великият ти баща! Малцина властелини са в правото си да кажат на старост: аз възродих и укрепих една разсипана държава!

— Не ми трябва славата на баща ми! — възкликна Аспарух. — Искам да имам жив баща!

— Та той е жив, за бога … — продължих да го теша, когато мярнах, че зад гърба му приближават двамата негови по-стари братя.

Лицата им ми се видяха по-разстроени и от Аспаруховото; едрите, набити мъже крачеха в тъмна печал, сякаш в двореца някой вече бе починал. Съпровождаше ги непознат снажен боец, който куцаше силно — навярно той бе Баян.

Както винаги, двамата по-възрастни синове на Кубрат не ме забелязаха, а най-възрастният наистина не ме познаваше. Той се обърна само към Аспаруха:

— След залез ювиги ханът желае да принесе жертва и да чуе гадателите. Сбери всички негови хранени хора в големия трем!

10.

В големия каменен трем владееше полумрак — робите бяха втъкнали борина в халки по стените. После те пренесоха господаря си ведно с постелята му — десетина пласта най-редки кожи. Не бях виждал ювиги хана от петдесетина дни, но щом го зърнах, оправдах отчаянието на Аспаруха: баща му си отиваше тъй изглеждат смъртниците.

Върху челото на стария владетел — прибелял, стопен и необяснимо отдалечен от всички нас — лежеше изстинало примирение; само горящите очи напомняха неговата неукротимост и душевна сила. Две прозрачни ръце се открояваха всред кожите, но и те бяха без живот.

Хранените хора се развълнуваха глухо. Долових сподавен стон, скрито мъжко подсмърчане. Когато Баян, Котраг и Ку-бер коленичиха до бащината си постеля, отпуснахме се на колене всички ние. Нарочно бях излязъл най-напред — никога не бях присъствувал на езическо приношение.

Вляво и вдясно стояха прави великите боили, първожрецът и четирима обикновени жреци. От едната ми страна бе Аспарух, а от другата — старецът Ерми с внук си.

Докато се озъртах, жреците въведоха вързано куче, една от хубавите хрътки, с които ювиги ходеше на лов. Животното с радост позна господаря си, то се теглеше и подскачаше, цялото устремено към болния. Но тутакси усетило, че в постелята на хана се е притаила и смъртта, кучето клекна на задни крака, източи врат и взе да вие като гладен вълк.

— Животните предусещат края на господаря си… — прошепна слепият старец.

— Започвайте! — надвика кучешкия вой ханът с глас, който сякаш идваше от миналото му, ненадейно могъщ.

Двамата жреци придърпаха хрътката към четириъгълен дялан камък, издигнат посред трема; всеки от тях улови преден и заден крак на животното. Те го опънаха по гръб върху жертвеника. Тогава изстъпи първожрецът, много висок, попрегърбен — най-пищно украсеният от всички българи.

Той изтегли широк и крив нож, вдигна го над главата си, докато шепнеше нечуто заклинания. И тъкмо когато си мислех, че ония двама вече ще изтърват кучето, понеже то се противеше лудо на силните им ръце, първожрецът с ловък Удар разпори хрътката от гърлото до опашката.

След миг двамината жреци, опръскани до веждите в кръв, отпуснаха желязната си хватка. Кучешкият труп увисна на четири страни върху жертвения камък, кървави струи потекоха По мрамора. Проточил шия като камила, аз виждах как Димящите вътрешности на жертвата още потръпваха в гърч. Над тях се наведе великият жрец, изучаваше ги. В трема би се чуло, ако паднеше игла.

— Сърцето на кучето, това си ти, ювиги! — обяви първожрецът. (Той изтръгна сърцето и го стисна в юмрука си.) — Топчесто и кораво като речен камък… Ще рече, имаш напреде дълги години здраве, години на власт и слава… Всяка друга вътрешност е подчинена на сърцето, ювиги. Сиреч, твоят народ и в бъдеще ще ти се покорява, ще те крепи, за да го водиш мъдро. Ти ще достигнеш величие, което…

— Не за живота си и не за властта си питах аз Тангра! — прекъсна ласкателствата му хан Кубрат. — И без тебе зная кога ще умра… Аз умирам, българи!

Усетих как се изправя всеки мой косъм — неописуемо бе величието, с което обявяваше своя земен край един владетел. Застинали дотук благоговейно, българите не сдържаха повече сълзите си; по страните на мнозина изпращачи се стичаха едри капки. Мъжки плач…

— А какъв е въпросът ти към Тангра, ювиги? — произнесе оскърбен първожрецът.

— Отгатни го и отгатни отговора му по утробата на жертвата! — заповяда ханът.

— Аз тълкувам волята божия, но не чета помислите на смъртни — отказа му първожрецът. — Ти никога не си ми искал да докажа своята дарба на тълмач между бога и тебе. Защо точно днес?

— Защото днес трябва да взема последно решение. Утре или след месец не ще мога да пререша …

Настъпи нетърпима тишина. Хан Кубрат изпитателно гледаше първожреца, а първожрецът отведе поглед. Чувах да се отцежда кръвта на хрътката.

— Намерете Пагане! — неочаквано заповяда ханът. Аспарух скочи и излетя навън като стрела.

Не бях в състояние да определя колко време изтече преди на вратата да застанат Аспарух и Пагане. Въпреки страховете ми, въпреки ревността, не можах да не си призная: „Богородице, колко са хубави! Как са си лика-прилика!“

Те за първи път бяха заедно пред очите на хана. Долавях и горестта, и свяна, но и щастието им, че са се изправили един до друг като годеници пред най-важните мъже на държавата.

Това трая само миг, той ми се стори дълъг поради напрежението, което внесе.

— Ела насам, дъще Ишбулова! — властно и ласкаво я извика ханът.

Пагане се отправи към постелята му с припрените си, гъвкави стъпки. Тя направи поклон много ниско и се задържа така, докато ханът не й подаде ръка. Пагане я пое, благоговейно допря челото си до нея.

— Във Фанагория говорят, че Тангра бил те белязал с ясновидство, Пагане — рече той благо. — Кажи ми, отгатваш ли какъв въпрос отправя душата ми към него?

Беше ми страшно да ги гледам така: впили поглед в поглед, сякаш великият хан откриваше душата си, а младата жена я приемаше открито. Главните се отразяваха в техните зеници, затуй ми се привидя, че между Пагане и Кубрат припламват синьо-червени искри.

— Разбрах! … — тихо каза ясновидката. — Ти искаш Тангра да посочи път на народа ти. Тебе те мъчи черна грижа: що ще бъде с българските племена след… кончината ти.

— Така е — призна старият хан и се отпусна в постелята си. — Дано чуеш и ответа на Тангра!

Пагане се изправи съсредоточена, гърбом към жертвения камък. После, с израза на онези, дето ходят насън, тя се вторачи в кучешкия труп.

— Колко малко кръв върху жертвеника! … — промълви Пагане. — Тоест, малцина българи ще останат във Фанагория …

— Нима Тангра желае нашия свършек? — с упрек възкликна ханът.

— Не, ювиги! Виж, почти всичката кръв е изтекла на три страни, към три от земните посоки. Север, запад, юг… — изброяваше Пагане като ги показваше. — Тангра иска от тебе да разтроиш българите според най-големите им племена и да ги отправиш накъдето той ти сочи. За да се спаси от гибел поне едното …

— Нещо такова премислях много нощи — призна ханът. — Българите трябва да си търсят нова родина! Защитена сигурно от самото велико естество.

— Всесветли, как ще оставим крепостите си, градени с толкова труд?

Беше проговорил кавханът, Кубратовият брат, мъж на средни години, почти Баянов връстник.

— Не за първи път българите ще напуснат съграденото от тях … — с болка рече Кубрат. — Но, ако се покорим на волята на Тангра, няма ли да разкъсаме своите сили?

— Няма! — твърдо отговори Пагане. — Всред тварите в морето се среща чудновата твар. Разкъсаш ли я на части, от всяка нейна част отново израства едно цяло животно.. Стига българските племена да открият земи спокойни, тучни, и трите ще пораснат до цяла нова държава …

— Че ние я носим в себе си, тази държава! Нали и тук, където процъфтя Велика България, преди векове сме дошли като гонени преселници? — сякаш въвлечен във вярата на Пагане, хан Кубрат трескаво продължи думите й. — Синове мои! — обърна се той към тримата коленичили пред постелята му. — Чуйте последната ми воля!… Ти бе роден за хан, Баяне, най-тежкият жребий се пада на хана. Остани с оногурите и до последно брани Фанагория! Така братята ти ще спечелят време, така врагът ще загуби време преди да се впусне по следите на преселниците …

— Ще браня до последно Фанагория! — сурово отсече Баян.

— Синове мои! — положи ръце върху раменете на Котрага и Кубера старият хан. — Вземете племената на котрагите и кутригурите, търсете им нова родина!

— А кой; да поведе оногундурите, ювиги? — попита Баян. Очите на хана спряха до мене. Върху Аспарух.

— Тях ще поведе хан Аспарух! — заповяда Кубрат.

— Не! — скочи ужасен четвъртият хански син. — Не съм достоен, не съм готов за властта, татко!

— И аз; не бях готов преди трийсет години — с умора изрече Кубрат, Направи ме голям владетел неволята на народа ми…

Настана мълчание. Цялата кръв беше се отляла от лицето на Аспарух.

— Не може ли да ме отмине… — не доказа той плахата си молба?

— Не може! — закова хан Кубрат. И пак мълчание.

— Предай ни своята воля и твърдост, татко! — промълви след малко Баян.

Той пръв се наведе за сбогом над бащината си десница. Ювиги окачи на шията му едно от своите сребърни огърлия. Последваха Котраг и Кубер — те също получиха хански отличия. Имаше нещо сърцераздирателно в суровата простота, с която живите се откъсваха от обречения.

Идеше ред на Аспарух. Преди да се прости, той отиде при Падане, улови я за ръка и я накара да застане редом с него.

— Щом е дошло до сбогом, татко — каза Аспарух разплакан, — благослови и бъдещата ми невеста!

Хранените хора, досега удавени в скръбта си, глухо се разшаваха; чух многогласния им ропот.

— Не мога, сине, дори пред смъртта си да погазя закона ни… — отговори хан Кубрат. — Ти вече си хан и ще ти избере жена съветът на боилите… Никога не съм споменавал, Че е леко да бъдеш владетел.

Въпреки че не виждах Аспаруха в лице, отгатвах страданието, което изпитваше — двойно страдание от раздялата с баща си;и от бащиния му отказ. Прегръдката, в която той обви стария хан, неговите ридания върху Кубратовото рамо, обърканите целувки, с които покри ръцете на баща си — всичко ме разтърси тъй, че тихом се измъкнах от ходника.

Гледах през бойницата смълчания бежански стан във вътрешната крепост — месечината го огряваше зелено: мъртвило. .Плачеше сърцето ми пред цялата неизвестност, която ме очакваше от утре — кой ли от младите ханове щеше да ме получи като наследена вещ?

Край мене преминаваха мълком ония боили и жреци, които бяха си взели сбогом с умиращия. Те изглеждаха така потънали в нерадостни мисли, че колчем понечвах да се обърна към някого, отхвърляше ме назад неговата затвореност. А ханските синове така и не се отдалечиха от постелята на баща си. Нямаше кой да ми обади моето бъдеще.

Тогава се зададе старецът в черно с внука си. Момчето бършеше сълзи, като с другата ръка грижовно крепеше слепия.

— Взехте ли си сбогом с ювиги? — гледах да ги заприказвам.

— Не съм достоен да целуна ханската ръка — кротко отвърна старецът.

— Кажи ми, старче — бързах да узная аз, — дали всесветлияг нареди при кого от младите ханове ще остана заложник.

— Разпореди се. Ще потеглиш с Аспаруха, защото той поема към вашите предели.

— Сполай ти за вестта! — сграбчих ръката му и я целунах.

Истина си е, че — в целия предсмъртен мрак, който тегнеше над аула и Фанагория — мене ми просветна: Аспарух… Все още не бях наясно (й нямаше как да бъда) какво щеше Да означава в едва начеващия мой мъжки живот това име. През дните, за които говоря, то нямаше ни тежест, ни блясък — бе име на един обикновен млад мъж, стъписан пред необикновения си жребий.

11.

Старият хан сякаш по своя воля не доживя пролетта, от която всички се бояхме. Той угасна през прозрачната предпролет, когато по пладне снегът взе да омеква, а от шушулките се стичаха бистри капки. Гледах купчината (не купчина, а цял хълм) черна пръст, която българите за една заран бяха натрупали върху пепелта на великия си хан. Тъгата им се предаваше и на мене — наближаваше нова раздяла.

Ония, дето бяха присъствували на погребалното тържество, бавно се разотиваха. Влязох заедно с тях през крепостните врата във вътрешния град, запустял, сякаш връхлетян от болест. Няма нищо по-покъртително от картината на едно умиращо човешко живелище — негова кръв довчера са били работните хора, неговият дъх е бил работният шум. Изтичаше пред очите ми кръвта на Фанагория…

„Сега му е времето за бягство!“ — рекох си, внезапно и за мене. Изглежда това неосъзнато намерение бе тлеяло отдавна в помислите ми, а сега лумна — подклаждаше го извънредната сгода за бягство, неповторимият случай: днес или никога!

Погледът ми крадешком премина през лицата на опечалените — далечни, чужди за всичко земно. „Ако потегля с Аспаруха, къде ще ме търси баща ми след година или пет? — съобразявах аз и гузен, и съблазнен от постижимостта на моето освобождение. — Къде ще търся аз кораб за Константинопол? … В суматохата никому ме е до мене, ще се стопя из горите, докато…“

И тъкмо тогава видях — извън шествието на първенците — да пристъпва Пагане. Безпределно тъжна, посърнала, съсипана. „Не мога, не мога да се откъсна от нея! — изплака сърцето ми. — Покойният хан не я съчета с Аспаруха… Може би един ден тя… ще забележи, че съществувам…“ — това беше пък надежда. Между страдание и надежда се люшкаше юношеската ми душица, аз крачех безволно из фанагорийските улици, в плен на жестоко раздвоение и на отчаяна любов.

Ханските синове бяха чакали погребението на баща си, за да се впуснат в път. Готовност за това те вече имаха от дни. При българите тя означаваше скатани и натоварени на коне шатри, грамадни кожени вързопи върху други коне, където умело се крепяха най-ситните деца. Всяко, достигнало седем-осем години, седеше само на седло. При преселението българите нямаше да яздят върху гол гръб, а на седла с множество окачалки по тях: за оръжието и за по някой кован съд, за мяха за кумис, за навитата като тръба постеля.) Малък брой запрегнати коли щяха да возят недъгавите и болните.

Събрахме се за последен път в аула преди племената да потеглят. Братята бяха си поделили и доилите на баща си, тъй че зад всекиго хана образуваха полукръг четирима най-видни големци и първожрецът на племето, и паметта му. Зад Аспаруха бях седмият негов човек.

Великият жрец при Кубрата, който не принадлежеше никому от новите ханове, им даде знак. Те изстъпиха пред хората си, запретнаха ляв ръкав. Ръцете им заприличаха на странно цвете от вплетени пръсти и доверчиви длани.

Великият жрец направи върху тия длани с ножа си ряз, колкото да прокапе кръв — те не трепнаха. Сетне всеки от братята накваси устни в кръвта на другите трима.

— Заклех се! — казаха те просто.

— От днес сте не само братя, но и съюзници до смърт! — изрече първожрецът. — Тангра ще ви накаже с безплодие, ако пристъпите клетвата си. Където и да бъдете, бъдете единно цяло: живи части от Велика България!

— Не трябва ли преди тръгване да погребем и тебе, велики? — отправи му Кубер учтиво въпрос, от който прималях.

— Ще ме погребат робите ми — спокойно отговори първожрецът. — Аз зная дълга си: нямам право да преживея ювиги хана, комуто вярно служих.

От аула ханските синове излязоха по реда, по който бяха се появили на бял свят. Най-старият брат кораво прегърна всекиго от по-младите, а по израза му, затворен и суров, се четеше обреченост.

— Давам дума да задържа хазарите до ранна есен. Най-много… — пестеливо обеща той на сбогуване. — Бързайте, не спирайте из пътя! Скъп е всеки ден…

Втори излезе из бащиния си аул Котраг. След него — Кубер. Младите ханове крачеха шумно из пустите ходници, осиротелият камък отекваше: сбогом, сбогом! …

— Отива си животът от аула и от Фанагория… — промълви Аспарух.

Останал сам с шепата свои хора в големия трем, подир разлъката с братята си той беше вече кръгъл сирак.

— Така се надявах да не настъпи никога този час! … — изговаряше мислите си младият хан, безпомощен, разстроен. — Така вярвах, че баща ми ще се привдигне!… Тъй исках да ми се размине теглото на властта!…

В бъдеще щях да опозная кавхан Авитохола, брат на Кубрата и старейшина на рода Дуло. Но в оня ден за мене той бе непознат — държеше ме на разстояние неговата едносложна, груба дума.

— Аз, най-старият от рода Дуло — за първи път неедносложно подхвана Авитохол, — ще потегля с ювиги по волята на покойния. Брат ми разсъди, че хан Аспарух няма ни години, ни знания, ни опит за държавни дела. Аз ще бъда винаги до тебе, аз ще помагам на решенията ти, аз ще възпирам от грешни стъпки твоята неука младост.

Това три пъти натъртено „аз“ се наби неприятно в ушите ми, но не беше прозвучало така и за Аспаруха.

— Да ти даде Тангра дълги години живот и власт, чичо! — обгърна той кавхана със същия поглед, с който бе благоговеял пред баща си.

Аспарух пристъпи към каменния зид, където по обичай бе седял всред своите хранени хора покойният; младият хан плахо и нежно погали зида, погали мрамора, излъскан от стъпките на баща му.

— Сбогом! — произнесе той.

И като измъчено се насили да изобрази решителност, заповяда:

— Тръгваме!

12.

Ето и движението, с което не само свикнах — дотам се сраснах с него за дълги години, че взех да се мисля роден чергар, който по случайност е проживял уседнало двете свои първи десетилетия.

Яздехме и яздехме — много дълго всеки мой спомен ще започва с тия думи, язденето беше наше битие …

Начело на безкрайния конен строй неизменно вървеше ханът — самотно, на цяла стрела разстояние от първенците си.

— Както и да ме разуверява тарканът Севар — казах през ранните дни на преселението ни, — смятам за опасно ювиги да язди тъй далече от чиготите си.

— Опасно е, разбира се — отговори ми кавханът Авитохол. — Но как иначе ще познаят ония, които може да срещнем, че преминава не сбирщина, ами се мести държава? Прочее, вижте го хана ни, вижте ни белезите — посочи конските опашки и среброкования знак на рода Дуло, — вижте ги хранените ханови хора!

— А ако ювиги попадне в засада?

— Засади из пътя ни, разбира се, ще има. Но първата стрела рядко улучва, пък и ханът е в ризница.

— Велизарие! — викаше се отдалеко, да, викаше ме ювиги.

Боднах сурата кобила и го настигнах.

— Искам да те попитам — каза Аспарух. — Какво знаеш за края на света? Ето защо — ние вървим из Пътя на народите, вляво и вдясно от него, чувал съм, живеели все словен и …

— По нас се говори: „многобройни като морския пясък…“.

— Навярно така е. Но аз те питам друго: не води ли към края ма света нашият път?

— Не зная, ювиги — смънках. — Казват, че земята съвсем се свършвала някъде на заник. До там обаче има много място.

— Много! — нетърпеливо повтори Аспарух. — Кое наричаш така? Три месеца, година или десет?

— Не зная… — признах си пак. — От Константинопол пътуваме все по вода, слабо познаваме сушата отвъд Истъра.

— Истърът, това е Дуна. Защо не преминавате отвъд него?

— Тази преголяма река е нашата граница с варварството. Северно от нея гъмжат незнайни опасности.

— Тъъъъй… — умисли се младият хан. — И все пак, какво има между ей това място и вашите граници? Дали там някъде не зее пропаст без дъно и без отстрещен бряг? Или пък (нали през дългите зимни месеци звездите не се виждат), ще обикаляме в кръг из тази неизбродима, винаги еднаква равнина? Не те ли плаши безбрежността, Велизарие?

— Уви, не мога да отрека, че ме плаши …

И продължихме да яздим мълчаливо, всеки зает с разсъжденията си за края на света.

— Вече няма да вървим по мрак! — заповяда надвечер ханът.

Той беше спрял под китка стари дървета, рядко разнообразие из еднообразния ни път. Изтеглих своя кон встрани от човешкия и конски поток, за да препредавам ханската заповед. Скоро върволицата се нагъна, образуваха се пръснати купчинки от животни и хора. Мъжете се запретнаха да разпъват шатри, други се разполагаха под открито небе в огромните си кожуси. Чаткаха огнила, боязливо заприпламва пушливо изсушеният конски тор — него предвидливите изселници също носеха в мяхове, натоварени върху седлата им.

Тръгнах през влажния пролетен сумрак към дърветата. Под ниските им, едва раззеленели клони бе разпъната ханската шатра с високите знаци. Заварих Аспарух — разседлавайки — да измъква изпод седлото плосък и корав къс месо. Той седна кръстато, опря го о някакъв пън и взе да дяла тънки резени. Подаде ми няколко.

— Хубаво се е стоплило! — отбеляза ханът, докато зъбите му работеха здраво. — Омекнало е досущ…

Какво ти омекнало! Преглътнах неохотата си, но не и коравото като волска кожа месо. Аспарух ми рече между хапките:

— Ще трябва да свикнеш със сушеното кобилешко! Просото ние малко, наредих да го пазят за кърмачките и за най-ситните деца.

Продължих да се пъна и пъшкам, ръфайки. Бях гладен. Ханът пък привърши и ми заповяда:

— Върви, намери Пагане!

Не ми се полагаше да отговоря, а и не бих имал сила за отговор. Откакто бе започнало преселението ни, Аспарух не само че не беше се срещал с Пагане, но дори и не спомена ни веднъж името и. Този рязък обрат у него ме преизпълваше с несмели надежди — може би отказът на умиращия Кубрат да съчетае влюбените .наистина беше ги разлъчил. Болезнена (понеже — насилна), тяхната разлъка с времето щеше да се освободи от болката, щяха да и свикнат, какво ли не постига навикът? И тогава… Христе, дали имам право да се надам?

През стана ме упътваха огънчетата, от по три шепи сух тор. Те едва мъждееха, но изпъстряха нощното поле докъдето поглед стига. Край всяко едно вечеряше по цяла челяд. Българите ядяха същото, каквото и ханът им — солено и кораво кобилешко. Скъпернически отпиваха кумис. И смееше ми се, и ми се плачеше, когато виждах най-малките да сучат направо от кобилата — те стояха по две, по три и всяко търпеливо чакаше да се засити предишното. Чакаха без думи и хленч, а си личеше колко са гладни: очите им не се отделяха от кобилешкото виме.

⇐ Предыдущая 1 2 3 456 7 8 9 10 Следующая ⇒