Информация за текста 3 страница

Ако доброто има причина, то не е вече добро; ако има последица — наградата, също не е добро. Значи, доброто е извън веригата от причини и последици.

И това нещо аз го зная и всички го знаем.

А аз търсех чудеса, съжалявах, че не съм видял чудо, което да ме убеди. А ето де било чудото, единствено възможното, постоянно съществуващото, което ме заобикаля от всички страни, а аз не го виждах!

Какво по-голямо чудо може да има от това?

Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми? “ — мислеше Левин, като крачеше по прашния път, без да усеща ни жега, ни умора и изпитвайки чувство на задоволство след дълго страдание. Това чувство беше така радостно, че му се виждаше невероятно. Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.

„Да, трябва да се опомня и да обмисля — мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. — Всичко отначало — каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. — Какво ме радва? Какво съм открил?

По-рано казвах, че в моето тяло, в тялото на тая тревица и на тая буболечка (ето тя не пожела да отиде върху другата трева, разпери криле и отлетя) става обмяна на материята според физически, химически и физиологически закони. А у всички ни, в това число и трепетликите, и облаците, и мъглявите петна, се извършва развитие. Развитие от какво? В какво? Безкрайно развитие и борба? … Сякаш може да има някаква насока и борба в безкрайното! И се учудвах, че въпреки най-голямото напрежение на мисълта по тоя път все не ми се открива смисълът на живота, смисълът на моите подбуди и стремежи. А смисълът на моите подбуди в мен е така ясен, че постоянно живея според него, и се зачудих, и се зарадвах, когато ми го назова селянинът: да живея за Бога, за душата.

Аз не съм открил нищо. Само научих това, което зная. Разбрах оная сила, която ми е дала живот не само в миналото, но ми дава живот сега. Освободих се от лъжата, познах господаря. “

И той накратко си повтори целия ход на мислите през последните две години, чието начало беше ясната, очевидна мисъл за смъртта, когато видя безнадеждно болен любимия си брат.

Тогава той за пръв път ясно разбра, че както за всеки човек, така и за него занапред няма нищо друго освен страдания, смърт и вечна забрава и затова реши, че не бива да живее така, че трябва или да осмисли живота си така, че той да не изглежда като зла ирония на някакъв дявол, или да се застреля.

Но той не направи нито едното, нито другото, а продължаваше да живее, да мисли и да чувствува и дори през това време се ожени и изпита много радости, и беше щастлив, когато не мислеше за значението на живота си.

Какво значеше това? Това значеше, че той живее добре, но мисли лошо.

Той живееше (без да съзнава това) с ония духовни истини, с които бе закърмен, а мислеше не само без да признава тия истини, но и старателно ги заобикаляше.

Сега му беше ясно, че е могъл да живее само благодарение на ония вярвания, в които бе възпитан.

„Какъв щях да бъда и как щях да прекарам живота си, ако нямах тия вярвания, ако не съм знаел, че трябва да живея за Бога, а не за своите нужди? Щях да грабя, да лъжа, да убивам. За мене нямаше да съществува нищо от онова, което съставя главните радости на живота ми. “ И макар че правеше най-големи усилия на въображението, той все пак не можеше да си представи какво зверско същество е щял да бъде, ако не е знаел това, за което живее.

„Търсех отговор на моя въпрос. Но отговор на моя въпрос не можеше да ми даде мисълта — тя е несъизмерима с въпроса. Отговор ми даде самият живот, като ме научи кое е добро и кое е лошо. Но това знание аз не съм придобил с нищо, то ми е дадено както на всички, дадено ми е, защото не съм могъл да го взема отникъде.

Откъде съм взел това нещо? С разума ли съм открил, че трябва да обичаме ближния си и да не го притесняваме? Казали са ми го през детинството, а аз съм го повярвал с радост, защото са ми казали това, което съм имал в душата си. А кой е открил това нещо? Не разумът. Разумът е открил борбата за съществование и закона, който изисква да притеснявам всички, които ми пречат да задоволявам желанията си. Това е извод на разума. Разумът не е могъл да открие да обичаме другите, защото това е неразумно. “

„Да, гордост“ — каза си той, като се обърна по корем и започна да връзва на възел стъблата на тревичките, като пазеше да не ги пречупи.

„И не само гордост на ума, но и глупост на ума. А главно — хитра измама, именно хитра измама на ума. Същинско мошеничество на ума“ — повтори той.

XIII

И Девин си спомни една неотдавнашна сцена с Доли и децата й. Останали сами, децата бяха започнали да варят малини на свещ и да наливат млякото като фонтан в устата си. Майка им ги завари, докато правеха това, и в присъствието на Левин започна да им внушава какъв труд струва на големите това, което те разрушават, и че тоя труд се полага за тях, и че ако чупят чашите, няма да има с какво да пият чай, а ако разливат млякото, няма да има какво да ядат и ще умрат от глад.

И Левин бе поразен от спокойното, унило недоверие, с което децата слушаха тия думи на майка си. Те бяха само огорчени, че прекратиха забавната им игра, и не вярваха нито на една дума от това, което казваше майка им. Не можеха и да вярват, защото не можеха да си представят колко голямо е това, от което се ползуват, но затова и не можеха да си представят, че това, което разрушават, е тъкмо онова, от което живеят.

„Всичко това става само — мислеха те — и в това няма нищо интересно и важно, защото то е съществувало и ще съществува винаги. И винаги все едно и също. Ние няма защо да мислим за това, то е готово; ние искаме да измислим нещо свое, нещо ново. Ето измислихме да сложим малини в чашка и да ги варим на свещ, а млякото да наливаме като фонтан направо в устата си. Това е весело и ново и никак не е по-лошо, отколкото да се пие от чашите. “

„Нима ние не правим същото нещо, не съм го правил и аз, търсейки с разума значението на природните сили и смисъла на човешкия живот? “ — продължи да мисли той.

„И нима не правят същото всички философски теории, които по пътя на странни, несвойствени за човека мисли го карат да познае онова, което той отдавна знае и го знае така сигурно, че не би могъл дори да живее без това? Нима в разработената теория на всеки философ не се вижда ясно, че и той като селянина Фьодор знае предварително също така несъмнено и съвсем не по-ясно от него главния смисъл на живота и само по един съмнителен умствен път иска да се върне към онова, което е известно на всички?

Я да оставим децата да печелят сами, да правят съдове, да доят мляко и т. н. Дали ще лудуват те? Те биха умрели от глад. Я ни оставете нас с нашите страсти, мисли, без представа за Единия Бог и Творец! Или без представа що е добро, без обяснение на нравственото зло.

Я направете нещо без тия представи!

Ние само разрушаваме, защото сме духовно сити. Същински деца!

Откъде е дошло у мене това радостно, общо за мене и за селянина знание, което ми дава душевно спокойствие? Откъде съм го взел?

Аз, възпитан в представата за Бога, християнин, след като съм изпълнил целия си живот с ония духовни блага, които ми е дало християнството, съм преизпълнен, цял и живея с тия блага, но като децата не ги разбирам и разрушавам, сиреч искам да разруша това, от което живея. А настъпи ли някоя важна минута в живота, също като децата, когато им е студено или са гладни, отивам при него и още по-малко, отколкото децата, на които майка им се кара за детските им лудории, чувствувам, че детските ми опити да капризнича не ми се зачитат.

Да, онова, което аз зная, зная го не с разум, а то ми е дадено, открито, и го зная със сърцето, с вярата в онова главно нещо, което изповядва черквата.

Черквата ли? Черквата! “ — повтори Левин, обърна се на другата си страна и като се облакъти, загледа се в далечината, към слизащото от отвъдната страна към реката стадо.

„Но мога ли да вярвам във всичко, което изповядва черквата? “ — мислеше той, като се изпитваше и измисляше всичко, което можеше да развали сегашното му спокойствие. Нарочно започна да си спомня ония черковни учения, които винаги му се виждаха най-странни и го изкушаваха. „Творението ли? Ами с какво обяснявах съществованието? Със самото съществование ли? С нищо ли? Дяволът и грехът ли? Ами с какво си обяснявам злото? … Изкупителят ли? …

Но аз нищо, нищо не зная, и не мога да зная, освен това, което ми е казано както на всички. “

И сега му се струваше, че няма нито едно черковно вярване, което би нарушило главното — вярата в Бога, в доброто, като единствено предназначение на човека.

Под всяко черковно вярване може да се постави вярването да се служи на правдата вместо на нуждите. И всяко от тия вярвания не само не нарушава това, но е и необходимо, за да се извършва онова главно, постоянно проявяващо се на земята чудо, което се състои в това — всеки човек да може заедно с милионите най-различни хора, мъдреци и слабоумни, деца и старци — заедно с всички, със селянина, с Лвов, с Кити, с просяци и царе, да разбира несъмнено едно и също нещо и да си създаде такъв душевен живот, за който единствено заслужава да се живее и който единствено ценим.

Легнал по гръб, той гледаше сега високото безоблачно небе. „Нима не зная, че това е едно безкрайно пространство, а не кръгъл свод? Но колкото и да се взирам и да напрягам зрението си, не мога да го видя некръгло и неограничено и въпреки че го знам като безкрайно пространство, аз съм несъмнено прав, когато виждам един твърд Син свод, и съм много по-прав, отколкото когато се напрягам да видя отвъд него. “

Левин престана вече да мисли и сякаш се ослушваше в тайнствените гласове, които радостно и загрижено си шепнеха за нещо помежду си.

„Нима това е вярата? — помисли той, като се страхуваше да вярва в щастието си. — Боже мой, благодаря ти! “ — рече той, като преглъщаше надигащите се ридания и бършеше с две ръце сълзите, с които бяха пълни очите му.

XIV

Левин гледаше напреде си и виждаше стадото, а след това видя каручката си, в която беше впрегнат Вранчо; кочияшът подкара към стадото и поприказва нещо с овчаря; след това вече чу наблизо тропота на колелата и пръхтенето на охранения кон; но беше толкова погълнат от мислите си, че дори не се попита защо кочияшът идва към него.

Спомни си това едва когато кочияшът стигна вече съвсем близо до него и го извика:

— Изпрати ме госпожата. Дошли са брат ви и още един господин.

Левин се качи в каручката и взе поводите.

Сякаш пробуден от сън, той дълго време не можа да се опомни. Оглеждаше охранения кон, покрит с пяна между краката и на шията, дето се търкаха ремъците, оглеждаше кочияша Иван, който седеше до него, и си спомни, че очаква брат си, че жена му навярно се безпокои от дългото му отсъствие и се мъчеше да се сети кой е гостът, който е дошъл с брат му. Сега и брат му, и жена му, и неизвестният гостенин му се виждаха по-други от по-рано. Струваше му се, че сега отношенията му с всички хора ще бъдат вече други.

„С брат ми сега няма да има тая отчужденост, каквато е имало винаги помежду ни — няма да има спорове; с Кити никога няма да се караме; с гостенина, който и да е той, ще бъда любезен и добър, а със слугите, с Иван — всичко ще бъде друго. “

Като задържаше с изопнатите поводи пръхтящия от нетърпение и напиращ да върви кон, Левин поглеждаше седналия до него Иван, който не знаеше какво да прави с останалите си без работа ръце и постоянно притискаше рубашката си и търсеше предлог да заприказва с него. Искаше да каже на Иван, че е обтегнал много високо ремъка на стръките, но това щеше да прилича на укор, а той искаше да води любезен разговор. Но друго нищо не му идваше на ума.

— Завийте надясно да не се закачим о пъна — каза кочияшът, като оправи поводите в ръцете на Левин.

— Моля ти се, не пипай, и не ме учи — каза Левин, ядосан от тая намеса на кочияша. Както винаги тая намеса щеше да го разсърди и той веднага с тъга почувствува колко погрешно е предполагал, че душевното състояние може да го промени веднага при допира му с действителността.

На четвърт верста от къщи Левин видя тичащите насреща му Гриша и Таня.

— Чичо Костя! И мама идва, и дядо, и Сергей Иванич, и още един — казаха те, като се качиха в каручката.

— Но кой е той?

— Ужасно страшен! Прави ей така с ръце — каза Таня, като се изправи в каручката и имитира Катавасов.

— Но стар ли е или млад? — засмян запита Левин, комуто имитирането на Таня напомняше за някого.

„Ах, само дано не е някой неприятен човек! “ — помисли Левин.

Още щом минаха завоя на пътя и видяха идващите насреща им, Левин позна Катавасов със сламена шапка, който вървеше и размахваше ръце, също както го представяше Таня.

Катавасов обичаше много да говори за философия, понеже имаше представа за нея от естественици, които никога не са се занимавали с философия; напоследък в Москва Левин много спореше с него.

И първото нещо, което Левин си спомни, като го позна, беше един от тия разговори, при който Катавасов очевидно мислеше, че го е оборил.

„Не, по никой начин вече няма да споря и да изказвам лекомислено мислите си“ — мина му през ума.

Когато слезе от каручката и се здрависа с брат си и с Катавасов, Левин запита за жена си.

— Тя отнесе Митя в Малката горичка (тая горичка беше близо до къщи). Искаше да го настани там, защото в къщи е горещо — каза Доли.

Левин винаги съветваше жена си да не носи детето в гората, защото го смяташе за опасно, и затова сега му стана неприятно, като чу това.

— Току го мъкне насам-натам — усмихнат каза князът. — Аз я съветвах да се опита да го занесе в ледника.

— Тя искаше да дойде на пчелина. Мислеше, че си там. Ние отиваме там — каза Доли.

— Е, какво правиш? — каза Сергей Иванович, като изостана от другите и тръгна до брат си.

— Нищо особено. Както винаги занимавам се със стопанството — отвърна Левин. — Ти за дълго ли си дошъл? Толкова отдавна те чакаме!

— За около две седмици. Имам много работа в Москва.

При тия думи очите на братята се срещнаха и въпреки постоянното си и особено сега силно желание да бъде в приятелски и най-вече в прости отношения с брат си, Левин почувствува, че му е неловко да го гледа. Той наведе очи и не знаеше какво да каже.

Като избираше такива теми за разговор, които да са приятни на Сергей Иванович и да го отвлекат от разговора за сръбската война и за славянския въпрос, за които той загатна, когато спомена за заниманията си в Москва, Левин заприказва за книгата му.

— А имаше ли рецензии за книгата ти? — запита той. Сергей Иванович се усмихна на умишления въпрос.

— Никой не се занимава с това, а аз по-малко от другите — каза той. — Погледнете, Даря Александровна, ще вали дъжд — прибави той, като посочи със слънчобрана си белите облачета, които се появиха над върховете на трепетликите.

И достатъчно бяха тия думи, за да се установи отново между братята не враждебно, но студено отношение, което Левин толкова искаше да избегне.

Левин пристъпи до Катавасов.

— Колко добре сте направили, че сте решили да дойдете! — каза му той.

— Отдавна се канех. Сега ще си поприказваме, ще видим. Прочетохте ли Спенсер?

— Не, не го дочетох — каза Левин. — Пък и не ми е нужен сега.

— Как тъй? Това е интересно. Защо?

— Защото окончателно се убедих, че у него и у такива като него няма да намеря разрешение на въпросите, които ме занимават. Сега…

Но изведнъж го порази спокойният и весел израз върху лицето на Катавасов и така му дожаля за неговото настроение, което очевидно нарушаваше с тоя разговор, че като си спомни за намерението си, той се спря.

— Впрочем после ще си поприказваме — прибави той. — Щом искате, да отидем на пчелина, оттук, по тая пътечка — обърна се той към всички.

Когато по тясната пътечка стигнаха до една неокосена полянка, покрита от едната страна с килим от ярки гайтаники, сред които бяха поникнали нагъсто тъмнозелени високи стръкове чемерика, Левин настани гостите си в гъстата прохладна сянка на младите трепетлики, на една пейка и няколко пънчета, нарочно приготвени за посетители на пчелина, които се страхуват от пчелите, а той отиде зад оградата на пчелина да донесе хляб, краставички и пресен мед на децата и възрастните.

Като се мъчеше да прави колкото може по-малко бързи движения и се ослушваше в прелитащите все по-често и по-често край него пчели, той стигна по пътечката до помещението. До самия пруст една пчела забръмча и се заплете в брадата му, но той предпазливо я измъкна. Влезе в сенчестия пруст, свали от стената окачената на едно колче мрежа и като я сложи на лицето и пъхна ръце в джобовете, отиде в оградения пчелин, дето сред едно окосено място бяха подредени в правилни редици и вързани с лико за колове старите кошери, познати му всеки със своята история, а по стените на плета бяха младите, сложени тая година. Пред отворите на кошерите се мержелееха въртящи се и блъскащи се на едно място играещи пчели и търтеи, а сред тях, все в една и съща посока, ту към горичката с цъфнали липи, ту обратно към кошерите, прелитаха работните пчели с прашец и за прашец.

В ушите непрестанно ехтяха разнообразни звуци ту от някоя погълната в работа, бързо прелитаща работна пчела, ту от някой тръбящ, празнуващ търтей, ту от разтревожени, готвещи се да жилят пчели-пазачки, които пазят имота си от врага. Отвън оградата един старец рендосваше обръч и не виждаше Левин. Без да го извика, Левин се спря посред пчелина.

Той се радваше на случая да остане сам, за да се опомни от действителността, която бе успяла вече да понижи толкова настроението му.

Спомни си, че бе успял вече да се разсърди на Иван, да прояви студенина към брат си и да поговори лекомислено с Катавасов.

„Нима това е било само минутно настроение и ще мине, без да остави следа? “ — помисли той.

Но в същия миг доби старото си настроение и с радост почувствува, че в него става нещо ново и важно. Действителността забулваше само временно душевното спокойствие, което бе намерил; но то беше непокътнато в него.

Също както пчелите, които се виеха сега около него, заплашваха го и го разсейваха и с това го лишаваха от пълно физическо спокойствие, като го караха да се свива, за да ги избегне, така и грижите, които бяха го налегнали, откак се качи в каручката, го лишаваха от душевната му свобода; но това продължаваше само докато той се намираше сред тях. Както телесната сила беше непокътната в него въпреки пчелите, така беше непокътната и отново осъзнатата от него духовна сила.

— А знаеш ли, Костя, с кого е пътувал насам Сергей Иванович? — каза Доли, след като разпредели краставичките и меда между децата. — С Вронски! Той заминавал за Сърбия.

— И то не сам, води цял ескадрон на свои разноски! — каза Катавасов.

— Това е работа за него — каза Левин. — А нима все още заминават доброволци? — прибави той, като погледна Сергей Иванович.

Без да отговори, Сергей Иванович предпазливо вадеше с тъп нож една жива още пчела, която бе полепнала в разлелия се мед в паничката, дето имаше едно парче от медена пита.

— И то още как! Да бяхте видели какво бе вчера на гарата! — каза Катавасов, като хрускаше краставичка.

— Но как да си обясним това? За Бога, Сергей Иванович, обяснете ми, къде отиват всички тия доброволци, с кого воюват? — запита старият княз, който очевидно продължаваше разговора, започнат още преди да дойде Левин.

— С турците — спокойно усмихнат отвърна Сергей Иванович, като извади безпомощно движещата крачката си, почерняла от меда пчела и я постави с ножа върху един здрав трепетликов лист.

— Но кой е обявил война на турците? Иван Иванич Рагозов и графиня Лидия Ивановна с мадам Щал ли?

— Никой не е обявявал война, но хората съчувствуват на страданията на ближните си и желаят да им помогнат — каза Сергей Иванович.

— Но князът не говори за помощта — каза Левин, като се застъпи за тъста си, — а за войната. Князът казва, че отделни лица не могат да вземат участие във войната без разрешение от правителството.

— Костя, внимавай, това е пчела! Ще ни изхапят тук! — каза Доли, като се пазеше от една оса.

— Това не е пчела, а оса — каза Левин.

— Добре, добре, каква е вашата теория? — усмихнат каза Катавасов на Левин, като го предизвикваше очевидно към спор. — Защо отделни лица да нямат право?

— Моята теория е следната: от една страна, войната е такова животинско, жестоко и ужасно нещо, че нито един човек, не казвам християнин, не може да вземе лично на своя отговорност започването на една война; това може да го направи само едно правителство, което е призвано за това и неизбежно идва до война. От друга страна, и според науката, и според здравия смисъл в държавните работи, особено при война, гражданите се отричат от личната си воля.

Сергей Иванович и Катавасов с готови възражения заприказваха едновременно.

— Там е работата, приятелю, че може да има случаи, когато правителството не изпълнява волята на гражданите и тогава обществото изявява волята си — каза Катавасов.

Но Сергей Иванович очевидно не одобряваше това възражение. При думите на Катавасов той се намръщи и каза друго.

— Напразно поставяш така въпроса. Тук няма обявяване на война, а просто израз на човешко, християнско чувство. Убиват братята ни, еднокръвни и едноверци. Но, да речем, дори да не са братя и едноверци, а просто деца, жени и старци; чувството се бунтува и руските хора тичат да помогнат за прекратяване на тия ужаси. Представи си, че минаваш по улицата и виждаш, че пияни хора бият някоя жена или дете; смятам, че няма да седнеш да питаш дали е обявена или не война на тоя човек, а ще се хвърлиш върху него и ще защитиш обидения.

— Но не бих го убил — каза Левин.

— Не, би го убил.

— Не знам. Ако видя такова нещо, бих се отдал на непосредственото си чувство; но не мога да кажа предварително. А такова непосредствено чувство към угнетеното славянство няма и не може да има.

— Може би за тебе няма. Но у другите го има — каза Сергей Иванович, като се намръщи недоволно. — У народа са живи преданията за православни хора, страдащи под игото на „нечестивите агаряни“. Народът чу за страданията на братята си и заприказва.

— Може би — уклончиво каза Левин, — но аз не го виждам; и аз съм от народа, но не чувствувам такова нещо.

— И аз — каза князът. — Живеех в чужбина, четях вестниците и, да си призная, до преди ужасите над българите никак не разбирах защо всички руси така изведнъж обикнаха братята славяни, а пък аз не чувствувам никаква любов към тях. Много ми беше мъчно, мислех, че съм изрод или че така ми действува Карлсбад. Но когато се върнах тука, успокоих се — виждам, че и освен мене има хора, които се интересуват само за Русия, а не за братята славяни. Ето и Константин.

— Личните мнения тук не значат нищо — каза Сергей Иванович, — въпросът не е до личните мнения, когато цяла Русия — народът — изразява волята си.

— Извинявайте. Аз не виждам това. Народът не иска и да знае — каза князът.

— Не, татко… как не иска и да знае? А в неделя в черквата? — каза Доли, която се ослушваше в разговора. — Моля ти се, дай кърпичката — обърна се тя към стареца, който усмихнат наблюдаваше децата. — Не може да бъде всички да…

— Та какво имаше в неделя в черквата? Наредили на свещеника да прочете. И той го прочете. Хората не разбраха нищо, въздишаха като при всяка проповед — продължи князът. — След това им казаха, че събират милостиня в черквата, те извадиха и дадоха по една копейка. Но за какво — и те не знаят.

— Народът не може да не знае; у народа има винаги съзнание за съдбините си и в такива минути като днешните то се избистря — каза Сергей Иванович, като поглеждаше стареца пчелар.

Хубавият старец с черна прошарена брада и гъсти посребрени коси стоеше неподвижно, като държеше паничка с мед и ласкаво и спокойно от висотата на своя ръст гледаше господата, но очевидно не разбираше и не желаеше да разбере нищо.

— Това е точно така — каза той при думите на Сергей Иванович, като поклащаше многозначително глава.

— Ето, питайте него. Той не знае и не мисли нищо — каза Левин. — Михайлич, ти чу ли за войната? — обърна се той към него. — Това, дето чели в черквата? Как мислиш ти? Трябва ли да воюваме за християните?

— Какво ще мислим ние? Александър Николаевич, императорът, мисли за нас, той ще помисли вместо нас за всички работи. По му са ясни нему. Да донеса ли още хлебец? Да дам ли още на детето? — обърна се той към Даря Александровна, като посочи Гриша, който дояждаше една коричка.

— Няма какво да питам — каза Сергей Иванович, — ние видяхме и виждаме стотици и стотици хора, които захвърлят всичко, за да служат на правото дело, идват от всички страни на Русия и направо и ясно казват мисълта и целта си. Те дават царите си или сами отиват и направо казват защо. Какво значи това?

— Според мене — каза Левин, който бе започнал вече да се горещи — това значи, че сред един осемдесетмилионен народ винаги ще се намерят не стотици, както сега, а десетки хиляди хора, които са изгубили общественото си положение, хора отчаяни, които винаги са готови да отидат било в бандата на Пугачов, в Хива или Сърбия…

— Аз ти казвам, че не са стотици и не са отчаяни хора, а най-добрите представители на народа! — каза Сергей Иванович с такова раздразнение, сякаш защищаваше последното си имане. — Ами пожертвованията? Тук вече целият народ направо изразява волята си.

— Тая дума „народ“ е толкова неопределена — каза Левин. — Може би общинските писари, учителите и един на хиляда от селяните знаят каква е работата. Но другите осемдесет милиона, като Михайлич, не само не изразяват волята си, но нямат ни най-малка представа за какво би трябвало да изразяват волята си. Какво право имаме да говорим, че това е волята на народа?

XVI

Опитният в диалектиката Сергей Иванович, без да възрази, веднага пренесе разговора в друга област.

— Ако ти искаш по аритметически път да научиш духа на народа, разбира се, това може да се постигне много трудно. И гласуването не е въведено у нас и не може да бъде въведено, защото не изразява волята на народа; но за това има други пътища. То се чувствува във въздуха, чувствува се със сърцето. Не говоря за ония подводни течения, които се появиха в застоялото море на народа и които са ясни за всеки непредубеден човек; погледни обществото в тесния смисъл на думата. Всички най-различни партии от средата на интелигенцията, толкова враждебни по-рано, се сляха в едно. Всякакви различия престанаха, всички обществени органи говорят едно и също, всички почувствуваха стихийната сила, която ги увлече и ги носи в една посока.

— Едно и също говорят само вестниците — каза князът. — Това е истина. Дотолкова крещят все едно и също, че приличат на жаби пред буря. От тях не може да се чуе нищо.

— Жаби или не, аз не издавам вестници и не искам да ги защищавам; но говоря за единомислието в средата на интелигенцията — каза Сергей Иванович, като се обърна към брат си.

Левин искаше да отговори, но старият княз го прекъсна.

— Е, за това единомислие може да се каже и нещо друго — каза той. — Ето, да речем, моят зет, Степан Аркадич, вие го познавате. Сега той е назначен на служба член от комитета на комисията и още нещо, не си спомням какво беше. Само че там нямат никаква работа — е, какво, Доли, това не е тайна! — а заплатата е осем хиляди. Ако го попитате дали е полезна службата му, той ще ви докаже, че е най-необходимата. Той е справедлив човек, но не може да не се вярва и в ползата на осемте хиляди.

— Да, той ме помоли да съобщя на Даря Александровна, че вече е назначен — недоволно каза Сергей Иванович, като смяташе, че князът говори не на място.

— Така е и с единомислието на вестниците. Мене ми обясниха тая работа: щом има война, доходите им се удвояват. Как може да не разправят за съдбините на народа и славяните… и така нататък?

— Аз не обичам много от вестниците, но това не е право — каза Сергей Иванович.

— Бих поставил само едно условие — продължи князът. — Alphonse Karr прекрасно писа за това преди войната с Прусия: „Вие смятате, че войната е необходима? Прекрасно. Който проповядва война — в специален, преден легион, и да върви на бой, в атака, преди всички! “

— Ще ги видим тогава редакторите — с висок смях каза Катавасов, като си представи познатите му редактори в тоя отбран легион.

— Ама те ще избягат — каза Доли, — само дето ще попречат.

— Ако побягнат, тогава ще поставят отзаде им картечница или казаци с камшици — каза князът.

— Но това е шега, и то лоша шега, извинете ме, княже — каза Сергей Иванович.

— Не смятам, че това е шега, това е… — започна Левин, но Сергей Иванович го прекъсна.

— Всеки член от обществото е призван да върши някаква работа, каквато му приляга — каза той. — И хората на мисълта изпълняват работата си, като изразяват общественото мнение. И единодушието и пълното изразяване на общественото мнение е заслуга на вестниците и същевременно едно радостно явление. Преди двадесет години ние бихме мълчали, но сега се чува гласът на руския народ, който е готов да се вдигне като един човек и да се пожертвува за угнетените си братя; това е велика крачка и залог на сила.

⇐ Предыдущая 57 58 59 60 61 62 63 646566 Следующая ⇒