Информация за текста 1 страница

Минаха почти два месеца. Беше вече средата на горещото лято, а Сергей Иванович едва сега се накани да напусне Москва.

През това време в живота на Сергей Иванович станаха също събития. Преди една година бе завършена книгата му, плод на шестгодишен труд, под заглавие: „Опит за изследване основите и формите на държавността в Европа и Русия“. Някои глави и уводът на книгата бяха печатани в периодичните издания, а други части Сергей Иванович бе чел на хора от своя кръг, така че мислите от това съчинение не можеха да бъдат вече съвсем нови за читателите; но все пак Сергей Иванович очакваше, че с излизането си книгата му ще направи сериозно впечатление на обществото и ако не предизвика преврат в науката, във всеки случай ще причини силно вълнение сред учения свят.

След грижлива преработка тая книга бе издадена миналата година и разпратена по книжарниците.

Сергей Иванович не разпитваше никого за нея, без желание и престорено-равнодушно отговаряше на въпросите на приятелите си как върви книгата му и дори не питаше книжарите дали се купува тя, но зорко, с напрегнато внимание следеше за първото впечатление, което ще направи книгата му в обществото и литературата.

Ала мина седмица, втора, трета, а в обществото не се забелязваше никакво вълнение; от време на време приятелите му, специалисти и учени, очевидно от учтивост, заговаряха за книгата му. А другите му познати, които не се интересуваха от научни книги, дори не споменаваха за нея. И в обществото, което особено сега бе заето с други работи, имаше пълно равнодушие. В литературата също цял месец не се появи нито дума за книгата.

Сергей Иванович подробно пресмяташе времето, което е необходимо, за да се напише рецензия, но мина месец, втори, а мълчанието продължаваше.

Само в „Северной жук“, в един хумористичен фейлетон за певеца Драбанти, който бе изгубил гласа си, бяха казани между другото няколко презрителни думи за книгата на Кознишев, които показваха, че тая книга е осъдена отдавна вече от всички и е подложена на всеобщо осмиване.

Най-сетне на третия месец в едно сериозно списание се появи критична статия. Сергей Иванович познаваше и автора на статията. Бяха се срещали веднъж у Голубцов.

Авторът на статията беше много млад и заядлив фейлетонист, твърде опитен като писател, но извънредно малко образован и плах в личните си отношения.

Въпреки пълното си презрение към автора Сергей Иванович с пълно уважение зачете статията. Тя беше ужасна.

Очевидно фейлетонистът нарочно бе разбрал цялата книга така, както не можеше да се разбере тя. Но той бе подбрал така майсторски цитатите, че за ония, които не бяха чели книгата (а очевидно почти никой не бе я чел), беше напълно ясно, че цялата книга не е нищо друго освен куп надути думи, и при това употребени не на място (което се виждаше от въпросителните), и че авторът на книгата е съвсем невеж човек. И всичко това беше така остроумно, че дори Сергей Иванович не би се отказал от такова остроумие; но тъкмо това беше ужасното.

Въпреки пълната добросъвестност, с която Сергей Иванович провери правотата в доводите на рецензента, той не се спря нито за миг върху осмиваните недостатъци и грешки — очевидно беше, че всичко това е подбрано нарочно, — а веднага неволно започна да си припомня до най-малки подробности срещата и разговора си с автора на статията.

„Дали не съм го обидил с нещо? “ — питаше се Сергей Иванович.

И като си спомни, че при срещата си бе поправил тоя младеж за една дума, която издаваше невежеството му. Сергей Иванович си обясни смисъла на статията.

След тая статия за книгата му настъпи мъртво мълчание — и печатно, и устно — и Сергей Иванович видя, че шестгодишното му произведение, работено с такава любов и труд, мина безследно.

Положението на Сергей Иванович беше още по-тежко от това, че след като завърши книгата си, той нямаше вече кабинетна работа, която по-рано поглъщаше по-голямата част от времето му.

Сергей Иванович беше умен, образован, здрав, деен и не знаеше де да употреби цялата си дейност. Разговорите по приеми, конгреси, събрания и комитети — навред, дето може да се говори — поглъщаха част от времето му, но той, отдавнашен градски жител, не се оставяше да се отдаде всецяло на разговори, както правеше неопитният му брат, когато идваше в Москва; оставаше му още много свободно време и умствени сили.

За щастие в това най-тежко за него време поради неуспеха на книгата му — в замяна на въпросите за друговерците, американските приятели, самарския глад, изложбата, спиритизма — изникна славянският въпрос, който преди това само тлееше в обществото, и Сергей Иванович — и по-рано един от инициаторите на тоя въпрос — му се отдаде всецяло.

По това време в средата на ония хора, към които принадлежеше Сергей Иванович, не говореха и не пишеха за нищо друго освен за славянския въпрос и сръбската война. Всичко, което празната тълпа прави обикновено, за да убие времето си, се правеше сега в полза на славяните. Балове, концерти, обеди, приветствени речи, дамски тоалети, пития, кръчми — всичко свидетелствуваше за съчувствие към славяните.

С много неща, които се говореха и пишеха по тоя случай, Сергей Иванович не беше съгласен напълно. Той виждаше, че славянският въпрос е станал едно от ония модни увлечения, които винаги се сменят едно след друго и служат за занимание на обществото; виждаше и това, че има много хора, които се занимават с тая работа с користни, суетни цели. Признаваше, че вестниците печатат много ненужни и преувеличени неща с единствена цел да привлекат вниманието и да надвикат другите. Виждаше, че при тоя общ подем на обществото на преден план изпъкват и крещят по-високо от другите всички некадърници и непрокопсали: главнокомандуващи без армии, министри без министерства, журналисти без вестници, партийни вождове без привърженици. Виждаше, че тук има много лекомислени и смешни неща; но виждаше и признаваше и несъмнения, постоянно растящ ентусиазъм, който обединява всички класи от обществото и на който не може да не съчувствува човек. Клането на едноверците и братята славяни бе събудило съчувствие към страдащите и негодувание към потисниците. А геройството на сърби и черногорци, които се борят за едно велико дело, бе породило у целия народ желание да помогне на братята си не вече с думи, а на дело.

При това имаше и едно друго, радостно за Сергей Иванович явление: проявата на общественото мнение. Обществото определено бе изразило желанието си. Народната душа бе намерила израз, както казваше Сергей Иванович. И колкото повече се занимаваше с това дело, толкова по-очевидно му се струваше, че това е дело, което трябва да добие грамадни размери, да създаде епоха.

Той се посвети изцяло в служба на това велико дело и забрави книгата си.

Сега цялото му време бе заето, така че той не успяваше да отговаря на постоянно отправяните му писма и искания.

След като поработи цялата пролет и една част от лятото, едва през месец юли той се накани да замине при брат си на село.

Отиваше хем да си почине две седмици, хем в самата светая светих на народа, в селската тишина, да се наслади на оня възход на народния дух, в който той и всички столичани и градски жители бяха напълно убедени. Заедно с него замина и Катавасов, който отдавна се канеше да изпълни даденото на Левин обещание да му гостува.

Щом като Сергей Иванович и Катавасов стигнаха твърде оживената днес от народ Курска гара и слязоха от каретата да видят лакея, който идваше с нещата подире им, на гарата пристигнаха и доброволци с четири файтона. Няколко дами с букети ги посрещнаха и придружени от нахълталата след тях тълпа, влязоха в гарата.

Една от дамите, които посрещнаха доброволците, излезе от салона и се обърна към Сергей Иванович.

— И вие ли сте дошли да изпращате? — запита тя на френски.

— Не, княгиньо, аз пътувам. Отивам на почивка при брат си. Ама вие винаги ли изпращате? — с едва доловима усмивка каза Сергей Иванович.

— Не може иначе! — отвърна княгинята. — Истина ли е, че досега от нас са изпратени вече осемстотин души? Малвински не ми вярва.

— Повече от осемстотин. Дори повече от хиляда, ако се смятат ония, които са изпратени не направо от Москва — каза Сергей Иванович.

— Видяхте ли! Тъкмо това казвах и аз! — радостно подзе дамата. — Ами истина ли е, че досега сме пожертвували около един милион?

— Повече, княгиньо.

— Ами как ви се струва днешната телеграма? Пак разбили турците.

— Да, четох я — отвърна Сергей Иванович. Говореха за последната телеграма, която потвърждаваше, че три дни поред турците били разбити по всички пунктове и избягали и че утре се очаквало решително сражение.

— Ах, да, знаете ли, един младеж, прекрасен човек, иска да се запише. Не знам защо му правят пречки. Аз го познавам, та исках да ви помоля: дайте му, моля ви се, една бележка. Изпраща го графиня Лидия Ивановна.

След като разпита за подробностите, които княгинята знаеше за младежа, който искал да се запише доброволец, Сергей Иванович мина в чакалнята на първа класа, написа една бележка до оня, от когото зависеше това, и я даде на княгинята.

— Знаете ли, граф Вронски, известният… заминава с тоя влак — с тържествуваща и многозначителна усмивка каза княгинята, когато той я намери и й предаде бележката.

— Чух, че заминава, но не знаех кога. С тоя влак ли?

— Аз го видях. Той е тук; изпраща го само майка му. Все пак това е най-хубавото, което той можеше да направи.

— О, да, разбира се.

Докато говореха, тълпата нахлу край тях към масата за ядене. Те също се придвижиха натам и чуха високия глас на един господин, който с чаша в ръка произнасяше реч пред доброволците. „Да послужим за вярата, за човечеството, за нашите братя — говореше господинът, като повишаваше все повече глас. — За велико дело ви благославя майката Москва. Живно! “ — високо и през сълзи завърши той.

Всички се развикаха: „Живно! “ — и нова тълпа нахлу в салона и за малко не събори княгинята.

— А, княгиньо, как ви се струва! — светнал в радостна усмивка, каза Степан Аркадич, който неочаквано се появи сред тълпата. — Нали казаните от него думи бяха славни и сърдечни? Браво! Ето го и Сергей Иванич! Да бяхте казали и вие няколко думи, знаете, за кураж; вие така хубаво говорите — прибави той с нежна, почтителна и предпазлива усмивка, като побутна леко по ръката Сергей Иванович.

— Не, аз ще пътувам ей сега.

— Къде?

— При брат си, на село — отвърна Сергей Иванович.

— Значи, ще видите жена ми. Аз й писах, но вие ще я видите преди това; моля, кажете й, че сте ме видели и че all right[177]. Тя ще разбере. Впрочем бъдете добър да й кажете, че съм назначен за член на комисията при обединения… Е, тя ще разбере! Нали знаете, les petites mis& #232; res de la vie humaine[178] — обърна се той към княгинята, сякаш се извиняваше. — А пък Мяхкая — не Лиза, а Бибиш — изпращала хиляда пушки и дванадесет сестри. Не ви ли казах?

— Да, чувах — неохотно отвърна Кознишев.

— Но жалко, че заминавате — каза Степан Аркадич. — Утре даваме обед на двама заминаващи — Димер-Бартнянски от Петербург и нашия Весловски, Гриша. И двамата заминават. Весловски наскоро се ожени. Юначага! Нали, княгиньо? — обърна се той към дамата.

Княгинята не му отговори и погледна Кознишев. Но Степан Аркадич ни най-малко не се смущаваше от това, че Сергей Иванович и княгинята сякаш искаха да се отърват от него. Усмихнат, той гледаше ту перото на шапката на княгинята, ту настрани, сякаш си припомняше нещо. Като видя една минаваща дама с кутия за събиране на помощи, той я извика и пусна в кутията една банкнота от пет рубли.

— Не мога да гледам спокойно тия кутии, докато имам пари — каза той. — А как ви се струва днешната телеграма? Юнаци черногорци!

— Какво приказвате! — извика той, когато княгинята му каза, че с тоя влак заминава и Вронски. За миг върху лицето на Степан Аркадич се изписа тъга, но след малко, когато с леко потреперване ту на единия, ту на другия крак и оправяйки бакенбардите си, влезе в стаята, дето беше Вронски, той забрави вече напълно отчаяните си ридания над трупа на сестра си и в лицето на Вронски виждаше само герой и стар приятел.

— Въпреки всичките му недостатъци не може да не му се даде право — каза княгинята на Сергей Иванович, когато Облонски се отдели от тях. — Това е същинска руска, славянска натура! Само че се страхувам, че на Вронски ще му бъде неприятно да го види. Каквото и да казвате, мене ме трогва съдбата на тоя човек. Поприказвайте с него по пътя — каза княгинята.

— Да, може би, ако се случи.

— Аз не съм го обичала никога. Но станалото изкупва много неща. Той не само заминава, но и води цял ескадрон на свои разноски.

— Да, чувах.

Чу се звънец. Всички се струпаха към вратите.

— Ето го! — рече княгинята и посочи Вронски, който с дълго палто и с черна шапка с широка периферия минаваше под ръка с майка си. До него вървеше Облонски и оживено говореше нещо.

Вронски гледаше намръщен напреде си, сякаш не чуваше какво му говори Степан Аркадич.

Навярно по знак на Облонски той се обърна натам, дето стояха княгинята и Сергей Иванович, и мълчаливо повдигна шапката си. Лицето му, състарено и с израз на страдание, изглеждаше като вкаменено.

Когато излезе на перона, Вронски мълчаливо стори път на майка си и се скри в купето.

На перона се понесе „Боже, царя пази“, а след това се чуха викове „Ура! “ и „Живно! “. Един от доброволците, висок, много млад човек с хлътнали гърди, се кланяше особено подчертано, като размахваше над главата плъстената си шапка и букет. Зад него се подаваха двама офицери, които също се кланяха, и един възрастен човек с голяма брада и изцапана фуражка.

III

След като се сбогува с княгинята, Сергей Иванич заедно с приближилия се Катавасов влезе в натъпкания вагон и влакът потегли.

На Царицинската гара влакът бе посрещнат от строен младежки хор, който пееше „Слави се“. Пак се подаваха и кланяха доброволци, но Сергей Иванович не им обръщаше внимание; той бе имал толкова пъти работа с доброволци, че познаваше вече общия им тип и това не го интересуваше. А Катавасов, който поради научните си занимания не бе имал случай да наблюдава доброволци, се интересуваше много от тях и разпитваше Сергей Иванович.

Сергей Иванович го посъветва да отиде във втора класа и да поприказва сам с тях. На следната гара Катавасов изпълни тоя съвет.

Щом спря влакът, той мина във втора класа и се запозна с доброволците. Те седяха в ъгъла на вагона, разговаряха високо и очевидно знаеха, че вниманието на пътниците и на влезлия Катавасов е обърнато към тях. Най-силно говореше високият младеж с хлътнали гърди. Изглежда, че беше пиян и разправяше някаква история, която се случила в тяхното заведение. Срещу него седеше един възрастен офицер с австрийски военен гвардейски мундир. Той усмихнато слушаше разказвача и го прекъсваше. Третият, с артилерийски мундир, седеше на куфара до тях. Четвъртият спеше.

Когато заприказва с младежа, Катавасов научи, че е богат московски търговец, който до двадесет и втората си година прахосал голямо богатство. Той не му се хареса, понеже беше изнежен, разглезен и с крехко здраве; очевидно той беше уверен, и особено сега, когато си бе пийнал, че върши геройски подвиг и се хвалеше по най-неприличен начин.

Другият, запасен офицер, направи също неприятно впечатление на Катавасов. Както изглежда, той беше човек, който бе опитал всичко. Бил и по железниците, и управител, и сам ръководел фабрика и говореше за всичко, като употребяваше без всякаква нужда и не на място редица купешки думи.

Третият, артилерист, напротив, се хареса много на Катавасов. Той беше скромен, тих човек, който очевидно се прекланяше пред знанията на запасния гвардеец и пред геройското самопожертвование на търговеца и не приказваше нищо за себе си. Когато Катавасов го запита какво го е подтикнало да замине за Сърбия, той скромно отвърна:

— Ами че всички отиват. Трябва да помогнем и на сърбите. Жал ми е за тях.

— Да, особено от вашите артилеристи там има малко — каза Катавасов.

— Но аз съм служил малко в артилерията; може да ме назначат и в пехотата или в кавалерията.

— Как може в пехотата, когато имат нужда преди всичко от артилеристи? — каза Катавасов, който поради възрастта на артилериста смяташе, че той трябва да има вече доста голям чин.

— Не съм служил много в артилерията, аз съм уволнен юнкер — каза той и започна да обяснява защо не бил издържал изпита.

Всичко това направи неприятно впечатление на Катавасов и когато на една от гарите доброволците излязоха да си пийнат нещо, той искаше да заприказва с някого и да сподели лошото си впечатление. Едно пътуващо старче във военно палто през цялото време се ослушваше в разговора на Катавасов с доброволците. Когато останаха насаме, Катавасов се обърна към него.

— Да, какво разнообразие в положението на всички тия хора, които заминават там! — неопределено каза Катавасов, желаейки да изкаже мнението си и същевременно да научи мнението на старчето.

Старчето беше военен, участвувал в две войни. То знаеше какво е военен човек и по вида и разговора на тия господа, но самонадеяността, с която надигаха манерката по пътя, ги смяташе за лоши военни. Освен това то живееше в един уезден град и му се искаше да разправи как от неговия град бе заминал един войник на безсрочна служба, пияница и крадец, когото никой вече не вземал на работа. Но понеже знаеше от опит, че при сегашното настроение на обществото е опасно да се изказва мнение, противно на общото, и особено да се осъждат доброволците, то също гледайте изпод око Катавасов.

— Ами че там трябват хора. Казват, че сръбските офицери не ги бива.

— О, да, а тия ще бъдат храбри — каза Катавасов, като се смееше с очи.

И те заприказваха за последните военни новини, и двамата скриха един от друг недоумението си какво сражение се очаквало утре, когато според последните съобщения турците били разбити по всички пунктове. И така те се разделиха, без да кажат и двамата мнението си.

Когато се върна във вагона си, Катавасов неволно си изкриви душата и разправи на Сергей Иванович наблюденията си, че доброволците са отлични момчета.

На една голяма градска гара доброволците бяха посрещнати пак с песни и викове, пак се явиха мъже и жени с кутии за събиране помощи, а губернските дами им поднесоха букети и отидоха след тях в бюфета; но всичко това беше вече много по-слабо и по-малко, отколкото в Москва.

През време на престоя в губернския град Сергей Иванович не отиде в бюфета, а закрачи насам-натам по перона.

Той мина веднъж край купето на Вронски и видя, че пердето на прозореца е спуснато. Но като мина втори път, видя на прозореца старата графиня. Тя го извика.

— Отивам да го изпратя до Курск — каза тя.

— Да, чух — каза Сергей Иванович, като се спря до нейния прозорец и надникна вътре. — Каква прекрасна постъпка от негова страна! — прибави той, след като забеляза, че Вронски го няма в купето.

— Но какво можеше да направи той след постигналото го нещастие?

— Какво ужасно произшествие! — каза Сергей Иванович.

— Ах, какво преживях аз! Но влезте… Ах, какво преживях! — повтори тя, когато Сергей Иванович влезе и седна до нея на канапето. — Не можете да си представите! Шест седмици той не говори с никого и ядеше само тогава, когато го молех. И не трябваше да го оставяме нито една минута сам. Бяхме прибрали всичко, с което можеше да се самоубие; живеехме в долния етаж, но не допущахме нищо. Нали знаете, че веднъж вече се бе стрелял заради нея — каза старицата и веждите й се намръщиха при тоя спомен. — Да, тя свърши, както трябваше и да свърши такава жена. Избра си дори една подла, низка смърт.

— Ние не можем да съдим, графиньо — с въздишка каза Сергей Иванович, — но аз разбирам колко тежко е било това за вас.

— Ах, не говорете! Аз живеех в имението си и той ми беше дошъл на гости. Донасят едно писъмце. Той написа отговор и го изпрати. Не знаехме, че тя била на гарата. Вечерта, току-що се бях прибрала в стаята си, моята Мари ми казва, че на гарата една дама се хвърлила под влака. Сякаш нещо ме удари! Разбрах, че е тя. Първото нещо, което казах, беше да не му съобщават това. Но те му казали вече. Кочияшът му бил там и видял всичко. Когато изтичах в стаята му, той не беше вече на себе си — страшно беше да го гледаш. Не продума нито дума и препусна натам. Не знам какво е било там, но го докараха като мъртъв. Не можах да го позная. Prostration compl& #232; te[179] — каза лекарят. След това го обзе почти лудост.

Ах, струва ли си да се говори! — каза графинята и махна с ръка. — Ужасно време! Не, каквото щете кажете, лоша жена. Ама какви са тия отчаяни страсти!

Всичко това е било, за да докаже нещо особено. И го доказа. Погуби и себе си, и двама прекрасни хора — мъжа си и моя нещастен син.

— А какво направи мъжът й? — запита Сергей Иванович.

— Той прибра дъщеря й. На първо време Альоша беше съгласен на всичко. Но сега му е много мъчно, че е дал дъщеря си на един чужд човек. Но не може да вземе назад думата си. Каренин идва на погребението. Но ние гледахме да не се срещнат с Альоша. За него, за мъжа й, е все пак по-леко. Тя му развърза ръцете. Но горкият ми син беше й се отдал всецяло. Захвърлил бе всичко — и кариерата си, и мене, а на всичко отгоре и тя не го пожали, а нарочно го уби съвсем. Не, както щете кажете, самата й смърт е смърт на една долна жена без религия. Нека Бог ми прости, но аз не мога да не мразя паметта й, като гледам как се погубва синът ми.

— Но сега как е той?

— Бог ни помогна с тая сръбска война. Аз съм стар човек, не разбирам нищо от тия работи, но сякаш Бог му я изпрати. Разбира се, като майка, мене ме е страх; и главно, разправят, ce n’est pas tr& #232; s bien vu & #224; Petersbourg[180]. Но какво да се прави! Само това можеше да повдигне духа му. Яшвин — неговият приятел — проигра всичко и тръгна за Сърбия. Той идва при него и го склони. Сега тая работа го поглъща. Моля ви се, поприказвайте с него, дано се развлече. Много е тъжен. А за нещастие и зъбите го заболяха. Ще ви се зарадва много. Моля ви се, поприказвайте с него, той се разхожда от другата страна.

Сергей Иванович каза, че му е много драго, и отиде от другата страна на влака.

В дългото си палто и нахлупена шапка, с ръце в джобовете, Вронски крачеше като звяр в клетка в полегатата вечерна сянка от струпаните на перона денкове и на всеки двадесет крачки бързо се обръщаше. Когато Сергей Иванович се приближи, стори му се, че Вронски го вижда, но се преструва, че не го е видял. Това беше все едно за Сергей Иванович. Той стоеше над всякакви лични сметки с Вронски.

В тоя миг в очите на Сергей Иванович Вронски беше важен деец на едно велико дело, той смяташе за свой дълг да го насърчи и похвали. Пристъпи към него.

Вронски се спря, взря се, позна го и като направи няколко крачки срещу Сергей Иванович, здраво стисна ръката му.

— Може и да не искате да се срещнете с мене — каза Сергей Иванович, — но не мога ли да ви бъда полезен?

— С никого не може да ми бъде така малко неприятно да се срещна, както с вас — каза Вронски. — Извинете, че говоря така. За мене в живота няма нищо приятно.

— Разбирам и затова исках да ви предложа услугите си — каза Сергей Иванович, като се взираше в очевидно страдащото лице на Вронски. — Не ви ли трябва писмо до Ристич, до Милан?

— О, не! — каза Вронски, който сякаш едва го разбра. — Ако ви е все едно, да се движим. Във вагоните е такава задуха. Писмо ли? Не, благодаря ви; за да умре човек, няма нужда от препоръки. Турците май… — каза той, като се усмихна само с уста. Очите му все така имаха сърдито-измъчен израз.

— Да, но може би за вас ще бъде по-лесно да влезете във връзка с някой подготвен човек, което все пак е необходимо. Но както искате. Много ми беше драго да чуя за вашето решение. И без това доброволците ги нападат толкова много, та един такъв човек като вас ще ги издигне в общественото мнение.

— Като човек — каза Вронски — аз съм добър с това, че за мене животът не струва нищо. А че имам достатъчно физическа енергия, за да се втурна в неприятелските редове и да убия или да бъда убит — това го зная. Радвам се, че има за какво да пожертвувам живота си, който не че не ми е нужен, но ми е дотегнал. Все някому ще послужи. — И той направи нетърпеливо движение с бузата си поради нестихващата силна болка на зъба, която му пречеше да говори дори с онзи израз, с който той искаше.

— Предсказвам ви, че ще се възродите — каза Сергей Иванович, който се почувствува покъртен. — Освобождението на братята от игото е една цел, достойна за смърт и за живот. Дано Бог ви даде външен успех и вътрешен мир — прибави той и му протегна ръка.

Вронски силно стисна протегнатата ръка на Сергей Иванович.

— Да, като оръдие аз мога да послужа за нещо. Но като човек аз съм развалина — бавно рече той.

Нетърпимата болка в зъба, която бе напълнила устата му със слюнка, му пречеше да говори. Той млъкна, като се взираше в колелата на тендера, който бавно и гладко се хлъзгаше по релсите.

И изведнъж нещо съвсем друго, не болка, а някаква душевна мъка го накара да забрави за миг болката в зъба. Когато видя тендера и релсите и под влияние на разговора с тоя познат, с когото не бе се срещал след нещастието си, той изведнъж си спомни за нея, сиреч за онова, което бе останало още от нея, когато той като луд се втурна в помещението на гарата: на една маса, безсрамно проснато между чужди хора, окървавеното тяло, доскоро още пълно с живот, отметнатата назад оцеляла глава с тежки плитки и виещи се къдри на слепите очи, а върху прелестното лице, с полуразтворена румена уста, застинал странен израз — жалък в устните и ужасен в очите, които бяха останали отворени, — израз, който сякаш с думи изговаряше страшните думи, че той ще се разкайва, които думи тя му бе казала през време на скарването им.

И той се мъчеше да си я спомни такава, каквато бе тогава, когато я срещна за пръв път, пак на една гара, тайнствена, прелестна, любеща, търсеща и раздаваща щастие, а не жестоко-отмъстителна, каквато си я представяше в последния момент. Мъчеше се да си спомни най-хубавите мигове с нея; но тия мигове бяха завинаги отровени. Помнеше само нейното сбъднало се тържествено заплашване за едно никому ненужно, но неизгладимо разкаяние. Престана да усеща болката в зъба и ридания изкривиха лицето му.

След като мина мълчаливо два пъти край денковете и се овладя, той се обърна спокойно към Сергей Иванович:

— Не сте ли чели друга телеграма след вчерашната? Да, разбити са трети път, но утре се очаквало решително сражение.

И след като поприказваха за провъзгласяването на Милан за крал и за огромните последици, които може да има то, те се разотидоха по вагоните си след втория звънец.

Понеже не знаеше кога ще може да замине от Москва, Сергей Иванович не бе телеграфирал на брат си да излязат да го посрещнат. Левин не беше в къщи, когато в едно кабриолетче, наето от гарата, Катавасов и Сергей Иванович, изпрашени като арапи, в дванадесет часа през деня стигнаха пред входа на къщата в Покровское. Кити, която седеше на балкона с баща си и сестра си, позна девера си и изтича надолу да го посрещне.

— Как не ви е съвестно да не ни съобщите! — каза тя, като подаде ръка на Сергей Иванович и му подложи челото си.

— Пристигнахме отлично, без да ви безпокоим — отвърна Сергей Иванович. — Аз съм толкова прашен, че се страхувам да се докосна. Бях толкова зает, че не знаех кога ще се отскубна. А вие постарому — усмихнат каза той, — наслаждавате се от тихо щастие в тихия си залив, вън от всякакви течения. Ето и нашият приятел Фьодор Василич се накани най-после.

— Но аз не съм негър — ще се измия и ще заприличам на човек — каза Катавасов с обикновената си шеговитост, като подаваше ръка и се усмихваше с особено блестящите си на черното лице зъби.

— Костя ще се радва много. Той отиде в селото. Време е да се върне вече.

— Всички се занимават със стопанството. Също като в някой тих залив — каза Катавасов. — А ние в града не виждаме нищо друго освен сръбската война. Е, как се отнася към нея моят приятел? Сигурно някак не като другите хора?

— Не, и той се отнася както всички — отвърна Кити, като погледна малко сконфузено Сергей Иванович. — Сега ще изпратя да го извикат. Татко ни е на гости. Той пристигна наскоро от чужбина.

И след като се разпореди да извикат Левин, да отведат изпрашените гости да се умият — единия в кабинета, а другия в предишната Долина стая — и да приготвят закуска за гостите, тя изтича на балкона, използувайки правото да прави бързи движения, от каквито бе лишена през време на бременността си.

— Дошли са Сергей Иванович и Катавасов, професорът — каза тя.

— Ох, в жегата е много тежко! — каза князът.

— Не, татко, той е много мил, и Костя го обича много — усмихната каза Кити, сякаш го молеше за нещо, защото забеляза ироничен израз върху лицето на баща си.

— Но аз не казвам нищо.

— Ти, миличка, иди при тях — обърна се Кити към сестра си — и ги занимавай. Видели Стива на гарата, бил здрав. А пък аз ще изтичам при Митя. Как се случи, та не съм го кърмила, откак пихме чай. Трябва да се е събудил и сигурно плаче. — И усещайки прилив на мляко, тя с бързи крачки отиде в детската стая.

⇐ Предыдущая 57 58 59 60 61 626364 65 66 Следующая ⇒