Информация за текста 2 страница

Наистина тя не че се досети (детето не беше още отбито), а по прилива на мляко сигурно разбра, че то е гладно.

Тя знаеше, че то плаче още преди да бе стигнала до детската стая. То наистина плачеше. Тя чу гласа му и ускори крачките си. Но колкото по-бързо вървеше, толкова по-силно то плачеше. Гласът му беше ясен, здрав, само че гладен и нетърпелив.

— Отдавна ли плаче, бавачке, отдавна ли? — бързо каза Кити, седна на стола и се приготви да кърми. — Но дайте ми го по-скоро де. Ах, бавачке, колко сте несръчна, после ще му вържете шапчицата!

Детето се късаше от жаден писък.

— Но не може така, госпожо — каза Агафия Михайловна, която почти винаги присъствуваше в детската. — Трябва да го повият, както си е редно. Агу, агу! — гукаше му тя, без да обръща внимание на майка му.

Бавачката понесе детето към майката. Агафия Михайловна тръгна подире им с размекнато от нежност лице.

— Разбира, разбира. Вярвайте Бога, госпожа Катерина Александровна, позна ме! — крещеше по-високо от детето Агафия Михайловна.

Но Кити не я чуваше. Нейното нетърпение растеше наравно с нетърпението на детето.

Поради нетърпението дълго не можаха да го нагласят. Детето не ловеше това, което трябва, и се сърдеше.

Най-сетне, след отчаяно запъхтяно пищене и задавяне, то започна да суче и майката и детето едновременно се почувствуваха успокоени и се укротиха.

— Ами и то, горкото, е цяло в пот — шепнешком каза Кити, като опипваше детето. — Защо мислите, че познава вече? — попита тя, като поглеждаше крадешком очите на детето, които гледаха дяволито, както й се струваше, изпод нахлупената шапчица, бузичките му, които равномерно пъхтяха, и ръчичката му с червена длан, с която то правеше кръгообразни движения.

— Не може да бъде! Ако познаваше вече, щеше да познае мене — каза Кити на твърдението на Агафия Михайловна и се усмихна.

Тя се усмихваше, защото, макар и да казваше, че то не може да познава още, тя чувствуваше със сърцето си, че детето не само познава Агафия Михайловна, но че знае всичко и разбира и знае и разбира още много такива неща, които никой не знае и които самата тя, майка му, бе научила и бе започнала да разбира само благодарение на него. За Агафия Михайловна, за бавачката, за дядо му и дори за баща му Митя беше едно живо същество, което изисква само материални грижи; но за майката той отдавна беше нравствено същество, с което имаше вече цяла история от духовни отношения.

— Щом се събуди, дай Боже, ще видите. Ще му направя ей така и то ще светне, гълъбчето. Ще светне като ясен ден — каза Агафия Михайловна.

— Добре, добре, тогава ще видим — пошепна Кити. — Идете си сега, то заспива.

VII

Агафия Михайловна излезе на пръсти; бавачката спусна пердето, изгони мухите изпод муселинената завеска на креватчето и стършела, който се блъскаше о стъклото на прозореца, и седна, като махаше с едно повяхващо брезово клонче над майката и детето.

— Каква жега! Дано Бог даде малко дъждец — рече тя.

— Да, да, ш-ш-ш… — отвърна само Кити, като се поклащаше леко и притискаше нежно пълната ръчичка на Митя, сякаш пристегната в китката от някакъв конец, която той продължаваше да маха слабо и ту затваряше, ту отваряше очичките си. Тая ръчичка смущаваше Кити: искаше й се да я целуне, но се страхуваше да не го събуди. Най-после ръчичката престана да се движи и очите се затвориха. Само от време на време, продължавайки да суче, детето повдигаше дългите си извити ресници и поглеждаше майка си с очи, които в полусянката изглеждаха черни и влажни. Бавачката престана да маха и задряма. От горния етаж се чу екотът от гласа на стария княз и смехът на Катавасов.

„Сигурно са се разприказвали в мое отсъствие — мислеше Кити, — а все пак е досадно, че Костя го няма. Сигурно пак е отишъл на пчелина. Макар и да ми е мъчно, че ходи често там, все пак се радвам. Това го развлича. Сега той е по-весел и по-добър, отколкото през пролетта. “

„Беше така мрачен и така се измъчваше, че ме хващаше страх за него. И какъв е смешен! “ — пошепна тя, като се усмихна.

Тя знаеше какво измъчва мъжа й. Това беше неговото безверие. Ако я запитаха дали смята, че в бъдещия живот той ще бъде погубен, ако не започне да вярва, тя щеше да се съгласи, че ще бъде погубен — и въпреки това неговото безверие не я правеше нещастна; но макар и да признаваше, че за безверника не може да има спасение, тя обичаше повече от всичко душата на мъжа си, мислеше с усмивка за безверието му и си казваше, че е смешен.

„Защо цяла година той все чете някакви си философии? — мислеше тя. — Ако всичко това е написано в тия книги, той може да ги разбере. Но ако там има лъжа, защо ще ги чете? Той сам казва, че би желал да вярва. Но тогава защо не вярва? Сигурно защото много мисли. А много мисли поради уединението си. Все е сам и сам. С нас не може да говори всичко. Мисля, че тия гости ще му бъдат приятни, особено Катавасов. Той обича да разсъждава с него“ — помисли тя и изведнъж се пренесе мислено към това, къде е по-удобно да настанят за спане Катавасов — отделно или заедно със Сергей Иванович. И изведнъж й мина една мисъл, която я накара да трепне от вълнение и дори да разтревожи Митя, който я погледна строго за това. „Перачката май не е донесла още прането, а за гости няма чисти чаршафи. Ако не наредя нещо, Агафия Михайловна ще сложи употребявани чаршафи на Сергей Иванич. “ И само при мисълта за това кръвта нахлу в лицето на Кити.

„Да, ще наредя нещо“ — реши тя и като се върна към по-раншните си мисли, спомни си, че имаше нещо важно от душевната област, за което трябва да помисли докрай, и започна да си спомня какво бе то. „Да, Костя е безверник“ — пак с усмивка си спомни тя.

„Добре де, безверник! По-добре е да бъде винаги такъв, отколкото като мадам Щал или каквато исках да бъда аз тогава в чужбина. Не, той няма да почне да се преструва. “

И пред нея живо изпъкна една неотдавнашна черта от неговата доброта. Преди две седмици се бе получило едно разкайващо писъмце от Степан Аркадич до Доли. Той я молеше да спаси честта му, да продаде имота си, за да изплати дълговете му. Доли беше отчаяна, мразеше мъжа си, презираше го, съжаляваше го, решаваше да се разведе, да се откаже от него, но накрая се съгласи да продаде една част от имота си. След това Кити с неволна усмивка на умиление си спомни смущението на мъжа си, неговото нееднократно непохватно намесване в тая интересуваща го работа и как накрая той измисли едно-единствено средство, без да оскърби Доли, да й помогне, като предложи на Кити да й даде своята част от имота, за което по-рано тя не се досещаше.

„Какъв безверник е той? С неговото сърце, с тоя страх да не обиди когото и да било, дори едно дете! Всичко за другите, нищо за себе си. Сергей Иванович си мисли, че дългът на Костя е да бъде негов слуга. Също и сестра му. Сега Доли и децата й са под негова опека. На всички тия селяни, които всеки ден идват при него, той сякаш е длъжен да им служи. “

— Да, бъди само такъв като баща си, само такъв — рече тя и предаде Митя на бавачката, като докосна с устни бузичката му.

VIII

Откак край смъртното легло на любимия си брат Левин за пръв път погледна на въпросите за живота и смъртта през ония нови, както ги наричаше той, убеждения, които през периода от двадесетата до тридесет и четвъртата му година незабелязано за него замениха детските му и юношески вярвания, той се ужаси не толкова от смъртта, колкото от живота, когато никак не знаеш отде, защо и какво нещо е тоя живот. Организъм, разрушение на организма, неизчерпаемост на материята, закон за съхранение на силите, развитие — ето думите, които бяха заменили по-раншната му вяра. Тия думи и свързаните с тях понятия бяха много добри за умствени цели; но те не даваха нищо за живота и Левин изведнъж се почувствува в положението на човек, който бе заменил топлата си шуба с муселинена дреха и който, щом се озове на студа, несъмнено, не чрез разсъждения, а с цялото си същество би се убедил, че все пак е гол и неминуемо трябва да загине мъчително.

От тоя миг, макар че не си даваше отчет за това и продължаваше да живее както по-рано, Левин не преставаше да чувствува този страх поради незнанието си.

Освен това той смътно долавяше, че онова, което наричаше свои убеждения, е не само незнание, но е такъв строеж на мисълта, при който не може да знае, каквото му трябва.

На първо време женитбата, новите радости и задължения, които бе познал, заглушиха напълно тия мисли; но напоследък, след раждането на детето, когато живееше без работа в Москва, пред Левин все по-често и по-често, все по-настоятелно и по-настоятелно изникваше тоя изискващ разрешение въпрос.

За него тоя въпрос се състоеше в следното: „Щом не признавам отговорите, които християнството дава на въпросите на моя живот, тогава какви отговори признавам? “ И в целия арсенал на убежденията си той никак не можеше да намери не само някакви отговори, но и нищо, което да прилича на отговор.

Той беше в положението на човек, който търси нещо за ядене в дюкяни, дето продават играчки или оръжие.

Сега във всяка книга, във всеки разговор, във всеки човек той неволно, несъзнателно търсеше отношението към тия въпроси и разрешението им.

При това го учудваше и объркваше най-много фактът, че повечето хора от неговия кръг и възраст, след като бяха заменили като него по-раншните си вярвания със същите такива като неговите нови убеждения, не виждаха нищо лошо в това и бяха напълно доволни и спокойни. Така че освен от главния въпрос Левин се измъчваше и от други въпроси: искрени ли са тия хора, не се ли преструват, или да не би някак иначе, по-ясно от него да разбират отговорите, които науката дава на занимаващите го въпроси? И той грижливо изучаваше както мнението на тия хора, така и книгите, които даваха тия отговори.

Първото, до което стигна, откак бяха започнали да го занимават тия въпроси, беше, че той се е лъгал, като е смятал от спомените на своята юношеска, университетска среда, че религията е отживяла времето си и вече не съществува. Всички добри по живот, близки негови хора вярваха. И старият княз, й Лвов, когото той бе така обикнал, и Сергей Иванич, и всички жени вярваха, и жена му вярваше така, както той вярваше в ранното си детство, и деветдесет и девет процента от руския народ, целият тоя народ, чийто живот му вдъхваше най-голямо уважение, вярваха.

Второто беше, че след като бе прочел много книги, той се убеди, че хората, които споделяха еднакви възгледи с него, не подразбираха нищо друго под тях и че без да обясняват нещо, те само отричаха ония въпроси, без чийто отговор той чувствуваше, че не може да живее, а се мъчеха да разрешат съвсем други въпроси, които не могат да го интересуват, като например за развитието на организмите, за механическото обяснение на душата и т. н.

Освен това, когато жена му раждаше, с него се случи едно необикновено за него събитие. Той, безверникът, започна да се моли и в тоя момент, докато се молеше, вярваше. Но тоя момент мина и той не можа да даде на това тогавашно настроение никакво място в живота си.

Той не можеше да признае, че тогава е познал истината, а сега се лъже, защото, щом започнеше да мисли спокойно за това, всичко ставаше на пух и прах; но не можеше и да признае, че тогава се е лъгал, защото държеше за тогавашното си душевно настроение, а ако го признаеше за слабост, би осквернил тия минути. Той беше в мъчително разногласие със себе си и напрягаше всичките си душевни сили, за да излезе от него.

Тия мисли го смущаваха и мъчеха ту по-слабо, ту по-силно, но никога не го напущаха. Той четеше и мислеше и колкото повече четеше и мислеше, толкова повече чувствуваше, че се отдалечава от преследваната цел.

Напоследък в Москва и на село, след като се убеди, че няма да намери отговор у материалистите, той препрочиташе и отново прочете изцяло и Платон, и Спиноза, и Кант, и Шелинг, и Хегел, и Шопенхауер — ония философи, които обясняваха живота не по материалистически.

Мислите му се виждаха плодотворни, когато той или четеше, или сам измисляше опровержения срещу другите учения, особено срещу материалистическото; но когато четеше или сам измисляше разрешение на въпросите, винаги се повтаряше едно и също. Приемайки даденото определение на неясните думи, като дух, воля, свобода, субстанция, той нарочно се улавяше в тая клопка от думи, която му поставяха философите или самият той, и започваше сякаш да разбира нещо. Но достатъчно беше да забрави изкуствения ход на мисълта и да се върне от живота към онова, което го задоволяваше, докато мислеше и следеше нишката на мисълта си — изведнъж цялата тая изкуствена постройка се събаряше като картонена къща и ставаше ясно, че тая постройка е направена от същите разместени думи, без връзка с нещо по-важно в живота от разума.

По едно време, като четеше Шопенхауер, на мястото на неговата воля той постави любовта и тая нова философия го утешаваше ден-два, докато я изостави; но когато отпосле я погледна през призмата на живота, тя също така се катурна и се оказа муселинена дреха, която не топли.

Брат му Сергей Иванович го посъветва да прочете богословските съчинения на Хомяков. Левин прочете втория том от съчиненията на Хомяков и въпреки полемичния, елегантен и остроумен тон, който отначало го отблъсна, бе поразен от учението му за черквата. Отначало го порази мисълта, че постигането на божествените истини не е дадено на човека, а на сбор от хора, свързани чрез любовта — черквата. Зарадва го мисълта, че е много по-лесно човек да повярва в съществуващата, жива сега черква, която съчетава всички вярвания на хората, има начело Бога и затова е свята и непогрешима, и от нея да приема вярванията в Бога, в творението, в падението и в изкуплението, отколкото да започва с Бога, далечния, тайнствен Бог, с творението и т. н. Но като прочете след това историята на черквата от един католически писател и историята на черквата от един православен писател и видя, че двете черкви, непогрешими поради същината си, се отричат една друга, той се разочарова и от Хомяковото учение за черквата и това здание се разпадна също така, както и философските постройки.

Цялата тая пролет той не беше на себе си и преживя ужасни минути.

„Без да зная какво съм аз и защо съм тук, не може да се живее. А аз не мога да зная това, следователно не бива да живея“ — казваше си Левин.

„В безкрайното време, в безкрайността на материята, в безкрайното пространство се отделя едно мехурче-организъм, това мехурче се задържи и се пукне — и това мехурче съм аз. “

Това беше една мъчителна неистина, но бе единственият, последен резултат от вековните трудове на човешката мисъл в тая насока.

Това беше онова последно вярване, върху което се основаваха всички дирения на човешката мисъл почти във всички отрасли. Това беше господствуващото убеждение и от всички други обяснения, без сам да знае кога и как, Левин бе усвоил неволно именно него, защото все пак то беше по-ясно.

Но това не само че не беше истина, то беше жестока ирония на някаква зла сила — зла, противна и такава, на която не можеш да не се подчиниш.

Човек трябва да се отърве от тая сила. И спасението е в ръцете на всекиго. Трябва да се тури край на тая зависимост от злото. За това има едно средство — смъртта.

И Левин — щастлив глава на семейство и здрав човек — на няколко пъти беше така близо до самоубийството, че бе скрил шнура на рубашката си, за да не се обеси, и се страхуваше да ходи с пушка, за да не се застреля.

Но той не се застреля и не се обеси, а продължаваше да живее.

Когато мислеше какво е той и защо живее, Левин не намираше отговор и изпадаше в отчаяние; но когато престанеше да се пита за това, тогава сякаш знаеше и какво е, и защо живее, защото действуваше и живееше уверено и определено; дори в последно време живееше много по-уверено и по-определено, отколкото по-рано.

След като се прибра в началото на юни на село, той се върна и към обикновените си занимания. Селското стопанство, отношенията със селяните и съседите, домакинството, работите на сестра му и брат му, които бяха на негови ръце, отношенията с жена му и близките, грижите за детето, роенето на пчелите, от което се бе увлякъл тая пролет, поглъщаха цялото му време.

Тия работи го занимаваха не за да ги оправдава пред себе си с някакви общи възгледи, както правеше по-рано; напротив, сега, от една страна, разочарован от неуспеха на по-раншните си общополезни предприятия, а от друга — извънредно зает с мислите си и с многото работи, които го затрупваха от всички страни, той бе изоставил напълно всякакви съображения за обща полза и тия работи го занимаваха само защото му се струваше, че трябва да направи това, което правеше — защото не можеше иначе.

По-рано (това започна почти от детските му години и все се засилваше до пълното му възмъжаване), когато се мъчеше да направи нещо, което да бъде добро за всички, за човечеството, за Русия, за губернията, за цялото село, той забелязваше, че мислите за това му бяха приятни, но самата дейност винаги някак не вървеше, нямаше пълна увереност, че работата е необходимо нужна, и самата дейност, която отначало изглеждаше толкова голяма, постепенно се намаляваше и стигаше до нищо; но сега, когато след женитбата си започна все повече и повече да се ограничава с личния си живот, макар че не изпитваше вече никаква радост при мисълта за дейността си, той чувствуваше увереност, че работата му е необходима, виждаше, че тя му спори много повече от по-рано и че става все по-голяма и по-голяма.

Сега, сякаш против волята си, той все по-дълбоко и по-дълбоко се врязваше като плуг в земята, така че не можеше вече да се измъкне, без да отхвърли бразда.

На семейството му беше несъмнено нужно да живее така, както бяха свикнали да живеят бащите и дедите им, сиреч при същите условия на образование, при които да възпитават и децата си. Това беше също така необходимо, както човек яде, когато е гладен; но и за да се приготви яденето, бе необходимо да работи стопанската машина в Покровское така, че да има доходи. Също така несъмнено, както трябва да се плащат дълговете, необходимо бе да се поддържа наследствената земя в такова положение, че след като я получи в наследство, синът да каже благодаря на баща си, както Левин благодареше на дядо си за всичко, което бе построил и насадил. А за това бе необходимо не да дава земята под наем, а да я стопанисва сам, да отглежда добитък, да тори нивята, да сади гори.

Не можеше да не върши работите на Сергей Иванович, на сестра си, на всички селяни, които идваха за съвети и бяха свикнали с това, както човек не може да захвърли детето, което държи вече на ръце. Трябваше да се погрижи за удобствата на поканената балдъза с децата и на жена си с детето и не можеше да не прекара с тях поне малка част от деня.

И всичко това заедно с лова на дивеч и новото роене на пчелите запълваше целия тоя живот на Левин, който нямаше никакъв смисъл за него, когато се замисляше.

Но освен че знаеше твърдо какво да прави, Левин също така знаеше и как трябва да прави всичко това, и коя работа е по-важна от другите.

Той знаеше, че трябва да наема колкото може по-евтино работници; но не трябва да ги заробва по-евтино, отколкото струва трудът им, като им дава пари в аванс, макар че това е много по-изгодно. На селяните може да се продава слама в сушави години, макар че му е жал за тях; но ханът и кръчмата, макар че дават доходи, трябва да се затворят. Сеченето на гората трябва да се преследва колкото може по-строго, но за заловения в посевите добитък не бива да се налагат глоби; и макар че това огорчава пъдарите и премахва страха, заловеният добитък трябва да се освобождава.

На Пьотр, който плаща на лихваря по десет на сто лихва на месец, трябва да му се даде назаем, за да се отърве от лихвите; но не бива да се опрости и отсрочи данъкът на селяните, които не обичат да плащат. Не бива да се прости на управителя, задето малката ливада не е окосена и тревата изгубена; но не бива и да се коледна площ от осемдесет десетини, която е засадена с млада гора. Не бива да се прости на работника, който в работно време си е отишъл, защото баща му умрял, колкото и да ти е жал за него, и трябва да му се плати по-евтино за изгубените скъпи месеци; но не може и да не се плащат заплати на старите, негодни за нищо слуги.

Левин знаеше също, че като се върне у дома си, трябва преди всичко да отиде при жена си, която е болна; а селяните, които го чакат вече три часа, могат да почакат още; знаеше, че въпреки удоволствието, което изпитва при поставянето на роя, трябва да се лиши от това удоволствие и като предостави на стареца да постави сам роя, да отиде да побъбри със селяните, които бяха го намерили на пчелина.

Той не знаеше дали постъпва добре или зле и не само не би седнал сега да доказва това, но отбягваше дори да разговаря и мисли по тоя въпрос.

Разсъжденията го довеждаха до съмнения и му пречеха да види какво трябва и какво не трябва да прави. Когато пък не мислеше, а живееше, той непрестанно чувствуваше в душата си присъствието на един непогрешим съдия, който решаваше коя от двете възможни постъпки е по-добра и коя — по-лоша; и щом не постъпеше както трябва, веднага чувствуваше това.

Така живееше той, без да знае и без да вижда възможност да знае какво е той и защо живее в света, и се измъчваше от това незнание до такава степен, че го беше страх да не би да се самоубие и заедно с това твърдо си пробиваше своя особен, определен път в живота.

Денят, когато Сергей Иванович пристигна в Покровское, беше един от най-мъчителните дни за Левин.

Беше най-усилното работно време, когато у целия народ се проявява такова необикновено напрежение на самопожертвованието в труда, каквото не се проявява при никакви други условия в живота и което би имало висока цена, ако хората, които проявяват тия качества, ги ценяха сами, ако това не се повтаряше всяка година и ако последиците от това напрежение не бяха така естествени.

Да се окосят, ожънат и превозят ръжта и овесът, да се доокосят ливадите, да се разорат угарите, да се отсеят семената и да се посее зимнината — всичко това изглежда просто и обикновено; но за да може да се направи всичко това, трябва всички селски хора, от мало до голямо, да работят непрестанно през тия три-четири седмици три пъти повече, отколкото обикновено, като се хранят с квас, лук и черен хляб, да превозват снопи и да вършеят по цели нощи и да спят не повече от два-три часа в денонощието. И това нещо става всяка година из цяла Русия.

Понеже прекарваше по-голямата част от живота си на село и в тесни връзки с народа, през работното време Левин винаги чувствуваше, че това общо народно напрежение обзема и него.

Сутринта той ходи на първия посев на ръжта, при овеса, който трупаха на купни, върна се в къщи, когато ставаха от сън жена му и балдъза му, пи заедно с тях кафе и отиде пешком до селото, дето трябваше да пуснат отскоро монтираната вършачка за приготвяне на семена.

През целия ден, разговаряйки с управителя и селяните, а в къщи с жена си, с Доли, с децата й и с тъста си, Левин мислеше за едно и също, което през това време го занимаваше покрай стопанските му грижи, и във всичко търсеше връзка със своя въпрос: „Какво съм аз и де съм, и защо съм тук? “

Застанал на хладина в новопокрития харман с неотрупани още с ароматни листа лескови клони, наслагани върху прясно обелените трепетликови греди на сламения покрив, Левин наблюдаваше през отворената врата, в която нахлуваше и се кълбеше сухият и горчив прах от вършитбата, ту осветената от горещото слънце трева на непокрития харман и прясната слама, току-що изнесена от сайванта, ту пъстроглавите белогръди лястовички, които прелитаха с цвъртене под покрива и трепнали с криле, се спираха в пролуките на вратите, ту селяните, които се бяха разшавали в тъмния и прашен харман, и странни мисли му идваха в главата.

„Защо се прави всичко това? — мислеше той. — Защо стоя тук и ги карам да работят? Защо всички се трудят и се мъчат да покажат усърдието си пред мене? Защо се трепе тая бабичка Матрьона, моя познайница? (Аз я лекувах, когато през време на пожара върху нея падна една греда) — мислеше той, като гледаше мършавата бабичка, която гребеше с греблото зърното и напрегнато стъпваше с черните си загорели боси крака по неравната корава площ на хармана. — Тогава тя оздравя; но ако не днес — утре, след десет години ще я закопаят и няма да остане нищо нито от нея, нито от тая гиздосия в червен сукман, която с такова сръчно, нежно движение отделя класовете от плявата. И нея ще закопаят, много наскоро и тоя пъстър кон — мислеше той, като гледаше коня, който тежко влачеше корема си, често дишаше с разширени ноздри и пристъпяше по движещото се под него наклонено колело. — И него ще закопаят, ще закопаят и Фьодор подавача с неговата пълна с плява къдрава брада и със скъсана на бялото рамо рубашка. Сега той развързва снопите и нещо командува и вика на жените и с бързо движение оправя ремъка върху колелото на машината. И главно, не само тях, но и мене ще закопаят и няма да остане нищо. Защо? “

Той мислеше това и същевременно гледаше часовника, за да пресметне колко ще овършеят за един час. Трябваше да знае това, та съдейки по изкараното, да им определи работа за през деня.

„Скоро ще стане един часът, а едва сега са започнали третата купа“ — помисли Левин, пристъпи до подавача и като надвикваше грохота на машината, каза му да пуща по-рядко:

— По много подаваш, Фьодор! Нали виждаш — запира и затова не спори. Изравнявай!

Фьодор, почернял от полепналия по потното му лице прах, извика нещо в отговор, но все правеше не така, както искаше Левин.

Левин пристъпи до барабана, отстрани Фьодор и започна сам да подава.

След като поработи до обяда на селяните, до който оставаше още малко време, заедно с подавача той излезе от хармана и заприказваха, спирайки се до определената за семе хубава жълта камара пожъната ръж, стоварена до хармана.

Подавачът беше от едно далечно село, същото, в което по-рано Левин бе дал земята на съдружнически начала. Сега тя бе дадена под наем на ханджията.

Левин заприказва за тая земя с подавача Фьодор и го запита дали за идната година няма да я вземе Платон, един богат и добър селянин от същото село.

— Цената е висока. Платон няма да има сметка, Константин Дмитрич — отвърна селянинът, като чистеше класовете от потната си пазва.

— Но как има сметка Кирилов?

— Митюха ли (така селянинът нарече презрително ханджията) няма да има сметка, Константин Дмитрич! Той ще изшмекерува и пак ще изкара. Той не жали селянина. А чичо Фоканич (така той наричаше стареца Платон) мигар ще седне да дере кожата на човека? На един ще даде на изплащане, на други ще опрости. И, току-виж, няма да изкара. Той е човек.

— Но защо ще опрощава?

— Ей тъй, значи — хора разни; един живее само за своите нужди, като Митюха, който тъпче само търбуха си, а Фоканич е справедлив човек. Живее за душата си. Бога помни.

— Как помни Бога? Как живее за душата си? — почти извика Левин.

— То се знае как, по правдата, по Божия закон. Разпи хора. Ето, да речем, вие също няма да обидите човека…

— Да, да, сбогом! — рече Левин, запъхтян от вълнение, и като се обърна, взе бастуна и бързо тръгна към дома си.

Ново радостно чувство обзе Левин. При думите на селянина, че Фоканич живее за душата си, по правдата, по Божия закон, безброй неясни, но значителни мисли сякаш изскочиха нейде от затворено място и устремени към една и съща цел, се завъртяха в главата му и го ослепиха със светлината си.

XII

Левин вървеше с големи крачки по шосето, като се вслушваше не толкова в мислите си (той не можеше още да ги разбере), колкото в душевното си състояние, каквото никога по-рано не бе изпитвал.

Думите, казани от селянина, подействуваха на душата му като електрическа искра, която изведнъж преобрази и сля в едно цяло върволица разпилени, безсилни отделни мисли, които никога не преставаха да го занимават. Тия мисли, незабелязано и за самия него, го занимаваха и тогава, когато говореше, че ще даде земята си.

Той чувствуваше в душата си нещо ново и с наслада го опипваше, бе да знае още какво е то.

„Да не живееш за нуждите си, а за Бога. За какъв бог? За Бога. Може ли да се каже нещо по-безсмислено от това, което каза той? Той каза, че не трябва да живеем за нуждите си, сиреч не трябва да живеем за това, което разбираме, което ни влече, което ни се иска, а трябва да живеем за нещо необяснимо, за Бога, когото никой не може нито да разбере, нито да определи. И какво? Не разбрах ли тия безсмислени думи на Фьодор? А след като ги разбрах, усъмних ли се в тяхната правдивост? Сметнах ли ги за глупави, неясни, неточни?

Не, разбрах го, и то съвсем така, както той разбира, разбрах го напълно и по-ясно, отколкото разбирам всичко друго в живота, и никога през живота си не съм се съмнявал и не мога да се усъмня в това. И не само аз, а и всички, целият свят, разбират напълно само това и само в това не се съмняват, и са винаги съгласни.

Фьодор казва, че ханджията Кирилов живее за търбуха си. Това е ясно и разумно. Всички ние, като разумни същества, не можем да живеем иначе освен за търбуха си. И изведнъж същият Фьодор казва, че е лошо да живеем за търбуха си, а трябва да живеем за правдата, за Бога, и аз го разбирам само от едно загатване! И аз, и милиони хора, които са живеели преди векове и живеят сега, селяни, нищи духом и мъдреци, които са мислили и писали за това, които с неясния си език говорят за същото — всички ние сме съгласни в едно: за какво трябва да живеем и кое е хубаво. Заедно с всички хора аз имам само едно твърдо, несъмнено и ясно знание и това знание не може да бъде обяснено от разума — то е извън него и няма никакви причини и не може да има никакви последици.

⇐ Предыдущая 57 58 59 60 61 62 636465 66 Следующая ⇒