Осма част 7 страница

Той спеше дълбок сън в кабинета си. Тя пристъпи до него и дълго време го гледа, като осветяваше отгоре лицето му. Сега, когато той спеше, тя така го обичаше, че не можа да сдържи сълзите си на нежност; но тя знаеше, че ако се събуди, той би я погледнал със студен, съзнаващ правотата си поглед и че преди да му заприказва за любовта си, тя ще трябва да му докаже колко виновен е пред нея. Тя не го събуди, върна се в стаята си и след втората доза опиум на разсъмване заспа тежък, неспокоен сън, но през цялото време на съня не губеше съзнание.

На сутринта страшният кошмар, който няколко пъти се повтаряше в сънищата й още преди връзката й с Вронски, се изпречи отново и я събуди. Едно старче с разчорлена брада правеше нещо, наведено над едно желязо, като повтаряше безсмислени френски думи, и както винаги при тоя кошмар (в което беше и целият му ужас) тя чувствуваше, че тоя селянин не й обръща внимание, но върши някаква страшна работа с желязото над нея. И тя се събуди в студена пот.

Когато стана, като в мъгла си спомни вчерашния ден.

„Скарахме се. Стана това, което се случва вече няколко пъти. Аз казах, че ме боли главата и той не дойде при мене. Утре заминаваме, трябва да го видя и да се готвя за път“ — каза си тя. И като научи, че той е в кабинета си, отиде при него. Когато минаваше през приемната, чу, че пред входа спря кола, тя погледна през прозореца и видя една карета, от която се подаде младо момиче с лилава шапчица, което заповядваше нещо на звънящия лакей. След като поприказваха в антрето, някой се качи на горния етаж и край приемната се чуха стъпките на Вронски. С бързи крачки той слизаше по стълбата. Ана се приближи отново до прозореца. Ето той излезе без шапка на външната стълба и пристъпи до каретата. Младото момиче с лилавата шапчица му предаде един пакет. Вронски усмихнато му каза нещо. Каретата отмина; той бързо изтича назад по стълбата.

Мъглата, която покриваше всичко в душата й, изведнъж се разпиля. Вчерашните чувства с нова сила свиха болното и сърце. Сега тя не можеше да разбере как е могла да се унижи дотам, че да прекара цял ден с него в къщата му. Тя влезе при него в кабинета, за да му съобщи решението си.

— Идваха Сорокина и дъщеря й и ми донесоха парите и книжата от maman. Аз не можах да ги получа вчера. Мина ли ти главоболието? — спокойно каза той, без да желае да види и разбере мрачния и тържествен израз върху лицето й.

Изправена сред стаята, тя мълчаливо и втренчено го гледаше. Той я погледна, за миг се намръщи и продължи да чете писмото. Тя се обърна и бавно тръгна към вратата. Той можеше още да я върне, но тя стигна до вратата, а той все мълчеше и се чуваше само шумоленето на писмото, което той обръщаше.

— Впрочем — каза той, когато тя беше вече на вратата — утре ще заминем непременно, нали?

— Вие, но не и аз — каза тя, като се обърна към него.

— Ана, така не може да се живее…

— Вие, но не и аз — повтори тя.

— Вече става непоносимо!

— Вие… ще се разкайвате за това — каза тя и излезе.

Изплашен от отчаяния израз, с който бяха казани тия думи, той скочи и искаше да я настигне, но се опомни, отново седна и намръщен стисна силно зъби. Това неприлично според него заплашване го раздразни. „Опитах всичко — помисли той, — остава само едно: да не й обръщам внимание“ — и започна да се стяга за в града и да отиде пак при майка си, от която трябваше да получи пълномощно.

Тя чуваше шума от стъпките му в кабинета и трапезарията. Той спря до приемната. Но не зави към нея, а само даде нареждане да предадат и без него жребеца на Войтов. След това тя чу как му докараха каляската, как се отвори вратата и той излезе отново. Но ето че пак се върна в антрето и някой изтича на горния етаж. Това беше камериерът, който отиваше да вземе забравените ръкавици. Тя пристъпи до прозореца и видя как той взе ръкавиците, без да погледне, и като докосна с ръка гърба на кочияша, му каза нещо. След това, без да погледне през прозореца, седна в обикновената си поза в каляската, преметна крак върху крак и слагайки ръкавиците си, се скри зад ъгъла.

XXVII

„Замина! Свършено е! “ — каза си Ана, изправена до прозореца; и в отговор на тоя въпрос впечатленията от мрака след угасналата свещ и от страшния сън се сляха в едно и изпълниха сърцето й с хладен ужас.

— Не, не може да бъде! — извика тя и като премина стаята, силно позвъни. Сега се страхуваше дотолкова да остане сама, че преди да дочака идването на слугата, тръгна насреща му.

— Научете къде е отишъл графът — каза тя.

Слугата отвърна, че графът е заминал за конюшнята.

— Той заповяда да ви съобщим, че ако искате да излезете, каляската ще се върне след малко.

— Добре. Почакайте. Сега ще напиша едно писъмце. Изпратете Михайло с писъмцето в конюшнята. По-скоро.

Тя седна и написа:

„Аз съм виновна. Върни се в къщи, трябва да се обясним. За Бога, ела, страх ме е. “

Запечата плика и го даде на слугата.

Страхуваше се да остане сама; излезе след слугата от стаята и отиде в детската.

„Но това не е онова, това не е той! Де са сините му очи, милата и плаха усмивка? “ — беше първата й мисъл, когато видя пълничкото си румено момиченце с черни виещи се коси вместо Серьожа, когото очакваше да види в детската стая поради сбърканите си мисли. Седнало до масата, момиченцето упорито и силно тропаше по нея с една запушалка и безсмислено гледаше майка си с черните си като трънки очи. След като отговори на англичанката, че е съвсем добре и че утре заминава за село, Ана седна до момиченцето и започна да върти пред него запушалката от шишето. Но високият звънлив смях на детето и движението, което то направи с веждите, така живо й напомниха Вронски, че тя, едва сдържайки риданията си, бързо стана и излезе. „Нима всичко е свършено? Не, не може да бъде — мислеше тя. — Той ще се върне. Но как ще ми обясни усмивката, оживлението си, след като говори с нея? Но дори и да не ми обясни, пак ще му повярвам. Ако не му повярвам, остава ми само едно, а аз не искам това. “

Погледна часовника. Бяха минали двадесет минути. „Сега вече той е получил писъмцето и се връща. Още малко, още десет минути… Ами ако не дойде? Не, не може да бъде. Той не трябва да ме види с разплакани очи. Ще отида да се измия. Да, да, ами дали съм се сресала? “ — запита се тя. И не можеше да си спомни. Попипа главата си с ръка. „Да, сресала съм се, но кога — никак не помня. “ Не повярва дори на ръката си и пристъпи до огледалото в стената, за да види дали наистина е сресана, или не. Беше сресана, но не можеше да си спомни кога е направила това. „Коя е тя? “ — мислеше тя, като гледаше в огледалото възпаленото лице със странно блестящи очи, които изплашено я гледаха. „Но това съм аз“ — изведнъж разбра тя и като се оглеждаше цяла, изведнъж усети целувките му, конвулсивно се сви и повдигна рамене. След това вдигна ръка към устните си и я целуна.

„Какво е това, аз полудявам. “ И тя отиде в спалнята, дето Анушка прибираше.

— Анушка — каза тя, спря пред нея, гледаше я и сама не знаеше какво ще й каже.

— Вие искахте да отидете у Даря Александровна — каза прислужницата, сякаш разбираше.

— У Даря Александровна ли? Да, ще отида.

„Петнадесет минути дотам и петнадесет обратно. Той идва вече, ще дойде ей сега. — Тя извади часовника си и го погледна. — Но как можа да замине, да ме остави в такова положение? Как може да живее, без да се помири с мене? “ Пристъпи до прозореца и се загледа към улицата. Ако се гледа времето, той трябваше вече да се върне. Но сметката можеше да не е вярна и тя отново започна да си спомня кога бе тръгнал и да брои минутите.

В това време, когато отиде към големия часовник да свери своя, някой пристигна. Тя погледна от прозореца и видя каляската му. Но никой не се изкачи по стълбата и долу се чуха гласове. Беше пратеникът, който бе се върнал с каляската. Тя слезе при него.

— Не заварихме графа. Той заминал за Нижегородската гара.

— Какво ти каза? Какво? … — обърна се тя към румения, весел Михайло, който й връщаше писъмцето.

„Но той не го е получил“ — спомни си тя.

— Замини с това писъмце за село при графиня Вронская, знаеш ли? И веднага ми донеси отговор — каза тя на пратеника.

„Ами аз, какво ще правя аз? — помисли тя. — Да, наистина ще отида у Доли, защото иначе ще полудея. Да, мога и да му телеграфирам. “ И тя написа телеграма:

„ТРЯБВА ДА СИ ПОГОВОРИМ. ЕЛАТЕ ВЕДНАГА“

Изпрати телеграмата и отиде да се облича. Вече облечена и с шапка, отново погледна в очите напълнялата, спокойна Анушка. В тия малки добри сиви очи личеше явно състрадание.

— Анушка, мила, какво да правя? — разплакана каза Ана, като се отпусна безпомощно в креслото.

— Но защо се тревожите така, Ана Аркадиевна? Та това се случва. Излезте, ще се разсеете — каза прислужницата.

— Да, ще отида — каза Ана, като се опомни, и стана. — А ако в това време се получи телеграма, изпратете ми я у Даря Александровна… Не, аз ще се върна.

„Да, не трябва да мисля, трябва да правя нещо, да замина и, главно, да се махна от тая къща“ — каза тя, като се ослушваше с ужас в страшното клокочене в сърцето си, и бързо излезе и се качи в каляската.

— Къде ще заповядате? — запита Пьотр, преди да се качи на капрата.

— У Облонски, на улица Знаменка.

XXVIII

Времето беше ясно. Цяла сутрин ръмя ситен дъждец и отскоро бе се прояснило. Железните покриви, плочите на тротоара, камъните на паважа, колелата, кожените части, медта и желязото на колите — всичко блестеше ярко на майското слънце. Беше три часът, най-оживеното време по улиците.

Седнала в ъгъла на удобната каляска, която едва се поклащаше върху стегнатите си ресори при бързия вървеж на сивите коне, посред нестихващия грохот на колелата и бързо сменящите се на чистия въздух впечатления, Ана отново прехвърляше през ума си всичко онова, което се бе случило през последните дни, и видя положението си съвсем друго, отколкото то и се виждаше в къщи. Сега и мисълта за смъртта не й се виждаше вече така страшна и ясна, и самата смърт не й се струваше вече неизбежна. Сега тя се осъждаше за унижението, до което бе стигнала. „Моля го да ми прости. Покорих му се. Признах се за виновна. Защо? Нима не мога да живея без него? “ И без да си отговори на въпроса как ще живее без него, тя започна да чете табелите: „Кантора и склад. Зъболекар. Да, ще кажа всичко на Доли. Тя не обича Вронски. Ще ме е срам, тежко ще ми е, но ще й кажа всичко. Тя ме обича и аз ще послушам съвета й. Няма да му се покоря; няма да му позволя да ме възпитава. Филипов, гевреци. Казват, че те изпращат тесто в Петербург. Московската вода е толкова хубава. Ами митищенските кравайчета и банички. “ И тя си спомни как много отдавна, когато беше още на седемнадесет години, бе ходила с леля си в манастира „Троица“. „При това на коне. Нима това бях аз, с червените ръце? Колко много неща от онова, което тогава ми се виждаше така прекрасно и недостъпно, станаха нищожни, а това, що бе тогава, сега е навеки недостъпно! Бих ли повярвала тогава, че мога да стигна до такова унижение? Колко горд и доволен ще бъде той, когато получи писъмцето ми! Но аз ще му докажа… Колко лошо мирише тая боя! Защо все боядисват и строят? Моди и накити“ — четеше тя. Един мъж й се поклони. Това беше мъжът на Анушка. „Нашите паразити — спомни си тя, че така казваше Вронски. — Нашите ли? Защо нашите? Ужасното е това, че миналото не може да се изскубне с корена. Не може да се изскубне, но може да се заличи споменът за него. И аз ще го залича. “ И тук тя си спомни за миналото си с Алексей Александрович, за това как го бе заличила от паметта си. „Доли ще помисли, че оставям и втория си мъж и затова по всяка вероятност не съм права. Нима аз искам да бъда права! Не мога! “ — каза тя и й се доплака. Но веднага започна да мисли защо ли се усмихват така тия две момичета. „Сигурно говорят за любов? Те не знаят колко тъжно, колко низко е това… Булевард и деца. Три момченца играят на коне и тичат. Серьожа! И аз ще изгубя всичко и няма да си го върна. Да, ще изгубя всичко, ако той не се върне. Той може би е закъснял за влака и се е върнал вече. Пак искаш унижение! — каза си тя. — Не, аз ще отида у Доли и ще й кажа направо: аз съм нещастна, заслужавам го, виновна съм, но понеже съм нещастна, помогни ми. Тия коне, тая каляска — колко отвратителна съм на себе си в тая каляска, — всичко е негово; но аз няма да ги видя вече. “

Като премисляше думите, с които ще каже всичко на Доли, и като развреждаше умишлено сърцето си, Ана се заизкачва по стълбите.

— Има ли някой? — запита тя в антрето.

— Катерина Александровна Левина — отвърна лакеят.

„Кити! Същата оная Кити, в която Вронски бе влюбен — помисли Ана, — същата, за която той си спомняше с любов. Той съжалява, че не се е оженил за нея. А за мене си спомня с омраза и съжалява, че е заживял с мене. “

Когато пристигна Ана, сестрите се съветваха за кърменето. Доли излезе сама да посрещне гостенката, която попречи в тоя момент на разговора им.

— А, не си ли заминала още? Аз исках да дойда у вас — каза тя, — днес получих писмо от Стива.

— А ние получихме телеграма — отвърна Ана, като се озърташе, за да види Кити.

— Пише ми, че не може да разбере какво именно нека Алексей Александрович, но че няма да си замине, без да получи отговор.

— Мислех, че у вас има някой. Мога ли да прочета писмото?

— Да, тук е Кити — смутено каза Доли, — тя остана в детската стая. Беше много болна.

— Научих. Мога ли да прочета писмото?

— Ей сега ще го донеса. Но той не отказва; напротив, Стива се надява — каза Доли и се спря на вратата.

— Аз не се надявам, пък и не желая — каза Ана.

„Какво значи това? Нима Кити смята за унизително да се срещне с мене? — мислеше Ана, останала сама. — Може би е права. Но не й прилича, тя, която бе влюбена във Вронски, да ми показва това, макар и да е истина. Аз зная, че при моето положение не може да ме приеме нито една порядъчна жена. Зная, че още от първия миг съм му пожертвувала всичко! И ето я наградата! О, как го мразя! И защо дойдох тук? Още по-зле, още по-тежко ми е. — Тя чу от другата стая гласовете на разговарящите сестри. — И какво ще говоря сега на Доли? Да утешавам Кити с това, че съм нещастна, да се подчиня на нейното покровителство? Не, пък и Доли няма да разбере нищо. И няма какво да й говоря. Интересно би било само да видя Кити и да й покажа, че сега презирам всички и всичко и че всичко ми е безразлично. “

Доли влезе с писмото. Ана го прочете и мълчаливо й го върна.

— Аз знаех всичко това — каза тя. — И това никак не ме интересува.

— Но защо пък? Напротив, аз се надявам — каза Доли, като гледаше с любопитство Ана. Тя никога не бе я виждала в такова странно раздразнено състояние. — Кога заминаваш? — запита тя.

Присвила очи, Ана гледаше пред себе си и не й отговаряше.

— Но Кити да не би да се крие от мене? — каза тя, като погледна към вратата и се изчерви.

— Ах, какви глупости! Тя кърми детето, но нещо не върви, та я посъветвах… Много й е драго. Тя ще дойде ей сега — неумело каза Доли, понеже не можеше да лъже. — Ето я.

Когато научи, че е дошла Ана, Кити не искаше да се покаже, но Доли я склони. Събрала силите си, Кити излезе и изчервявайки се, пристъпи към Ана и й подаде ръка.

— Много ми е драго — с треперещ глас каза тя. Кити беше смутена от борбата, която се водеше в нея между враждебността към тая лоша жена и желанието да бъде снизходителна към нея; но когато видя хубавото симпатично лице на Ана, цялата й враждебност веднага изчезна.

— Не бих се учудила, ако не бяхте пожелали да се срещнете с мене. Свикнала съм с всичко. Вие сте била болна? Да, променили сте се — каза Ана.

Кити чувствуваше, че Ана я гледа враждебно. Тя си обясняваше тая враждебност с неловкото положение, в което се озова пред нея Ана, която по-рано бе я покровителствувала, и й дожаля за нея.

Поприказваха за болестта, за детето, за Стива, но очевидно нищо не интересуваше Ана.

— Отбих се да се сбогувам — каза тя и стана.

— Кога заминавате?

Но без да й отговори, Ана пак се обърна към Кити.

— Да, много се радвам, че ви видях — усмихната каза тя. — Чувала бях толкова много работи за вас от всички страни, дори от мъжа ви. Той идва у дома и много ми хареса — прибави тя очевидно с лошо намерение. — Де е той?

— Замина за село — каза Кити и се изчерви.

— Поздравете го от мене, непременно го поздравете.

— Непременно! — наивно повтори Кити, като я гледаше със съчувствие в очите.

— Е, сбогом, Доли! — И като целуна Доли и стисна ръка на Кити, Ана бързо излезе.

— Все си е същата и все така привлекателна. Много е хубава! — каза Кити, когато остана сама със сестра си. — Но в нея има нещо жалко. Ужасно жалко!

— Не, днес в нея има нещо особено — каза Доли. — Когато я изпращах в антрето, стори ми се, че ще заплаче.

XXIX

Ана се качи в каляската в още по-лошо състояние, отколкото когато излизаше от къщи. Към по-раншните й мъчения сега се присъедини чувството на обида и пренебрежение, което тя изпита ясно при срещата си с Кити.

— Къде ще заповядате? В къщи ли? — запита Пьотр.

— Да, в къщи — каза тя и сега дори не мислеше къде отива.

„Как ме гледаха те, сякаш гледаха нещо страшно необяснимо и любопитно! Какво ли разправя той така разпалено на другия? — мислеше тя, гледайки двама пешеходци. — Нима можеш да разправиш другиму това, което чувствуваш? Аз исках да разправя всичко на Доли и добре, че не й разправих. Колко щеше да се радва на моето нещастие! Тя щеше да скрие това; но интимното й чувство щеше да бъде радост, задето съм наказана за ония удоволствия, за които тя ми завиждаше.

А Кити щеше да се радва още повече. Колко добре прониквам в душата й! Тя знае, че съм била любезна с мъжа й повече, отколкото трябва. И затова ме ревнува и ме мрази. А ме и презира. В нейните очи аз съм безнравствена жена. Но ако бях безнравствена жена, можех да накарам мъжа й да се влюби в мене… ако исках. Но пък и исках. Ето тоя е доволен от себе си — помисли тя за един дебел, червен господин, който мина насреща й, взе я за позната и повдигна лъскавата си шапка над лъскавата си плешива глава, а след това разбра, че е сгрешил. — Той помисли, че ме познава. А ме познава толкова малко, колкото който и да било на света. Дори аз не се познавам. Познавам само апетитите си, както казват французите. Ето ги, прищяло им се е от тоя мръсен сладолед. Те сигурно знаят това — мислеше тя, гледайки две момиченца, които спряха сладоледаджията и той свали качето от главата си и започна да бърше с края на кърпата потното си лице. — На всички ни се иска нещо сладко, вкусно. Щом няма бонбони — мръсен сладолед. Така е и с Кити: щом не е Вронски, тогава Левин. И ми завижда. И ме мрази. И всички се мразим. Аз — Кити, Кити — мене. Това е истина. Тюткин, coiffeur… Je me fais coiffer par Тюткин[175]… Аз ще му кажа това, когато се върне — помисли тя и се усмихна. Но същия миг си спомни, че сега няма кому да говори смешни работи. — Пък и няма нищо смешно, нищо весело. Всичко е отвратително. Звънят за вечерня и тоя търговец така прилично се кръсти, сякаш се страхува да не изтърве нещо! Защо са тия черкви, това звънене и тая лъжа? Само за да прикрием, че всички се мразим, както тия файтонджии, които се псуват така злобно. Яшвин казва: той иска да ме остави без риза — и аз също. Това е истината! “

При тия мисли, които бяха я отвлекли толкова, че тя престана дори да мисли за положението си, каляската спря пред входа на дома й. Едва когато видя излезлия насреща й вратар, тя си спомни, че бе изпратила писъмце и телеграма.

— Има ли отговор? — запита тя.

— Ей сега ще видя — отвърна вратарят и след като погледна в кутията, извади и й подаде квадратната тънка телеграма. „Не мога да се върна преди десет часа. Вронски“ — прочете тя.

— А пратеникът не се ли е връщал.

— Съвсем не — отвърна вратарят.

„Щом е така, знам какво да правя — каза тя и чувствувайки, че в душата й се надига неопределен гняв и нужда от мъст, изтича в горния етаж. — Сама ще отида при него. Преди да замина завинаги, ще му кажа всичко. Никога и никого не съм мразила така, както тоя човек! “ — мислеше тя. Когато видя шапката му на закачалката, изтръпна от отвращение. Тя забравяше, че телеграмата му е отговор на нейната телеграма и че той не е получил още писъмцето й. Представяше си го сега как разговаря спокойно с майка си и със Сорокина и се радва на страданията й. „Да, трябва да вървя по-скоро“ — каза си тя, без да знае още къде ще върви. Искаше й се да се махне по-скоро от тия чувства, които изпитваше в тая ужасна къща. Прислугата, стените, вещите в тая къща — всичко будеше у нея отврата и злоба и я потискаше с някаква тежест.

„Да, трябва да отида на гарата, а ако не го сваря, да замина там и да го изоблича. “ Ана потърси във вестниците разписанието на влаковете. Вечерният заминава в 8 часа и 2 минути. „Да, ще го сваря. “ Заповяда да впрегнат други коне и започна да нарежда в пътническата си чанта необходимите за няколко дни неща. Знаеше, че няма да се върне вече тук. Между плановете, които й идваха на ума, смътно бе решила, че след онова, което ще стане там на гарата или в имението на графинята, тя ще замине по нижегородската линия до първия град и ще остане там.

Обедът беше сложен на масата; тя пристъпи, помириса хляба и сиренето и като се убеди, че й е противна миризмата на всичко, което е за ядене, нареди да й докарат каляската и излезе. Къщата хвърляше вече сянка през цялата улица и беше ясна, още топла от слънцето вечер. И Анушка, която я изпращаше с нещата й, и Пьотр, който ги слагаше в каляската, и коларят, очевидно недоволен — всички й бяха противни и я дразнеха с думите и движенията си.

— Нямам нужда от тебе, Пьотр.

— А кой ще ви купи билет?

— Е, както искаш, все ми е едно — с досада каза тя. Пьотр скочи на капрата и като сложи ръце на кръста, заповяда да карат към гарата.

XXX

„Ето я пак! Пак разбирам всичко“ — каза си Ана, щом каляската потегли и поклащайки се, загърмя по ситния паваж, и пак започнаха да се редуват впечатленията.

„Да, кое беше последното, за което си мислех така хубаво? — мъчеше се да си спомни тя. — Тюткин, coifeur? Не, не е това. А онова, което казва Яшвин: единственото, което свързва хората, е борбата за съществуване и омразата. Не, напразно отивате — мислено се обърна тя към една компания в каляска с четири коня, която очевидно отиваше да се весели извън града. — Не ще ви помогне и кучето, което водите. Няма да се скриете от себе си. “ След като хвърли поглед към оная страна, накъдето се обръщаше Пьотр, тя видя мъртвопиян фабричен работник с клюмаща глава, когото един стражар водеше някъде. „Ето тоя би могъл да стори по-лесно това — помисли тя. — Ние с граф Вронски също не намерихме това удоволствие, макар че очаквахме много нещо от него. “ И в тая ярка светлина, която бе й открила всичко, сега за пръв път Ана видя и отношенията си с него, за които по-рано избягваше да мисли. „Какво търсеше той в мене? Не толкова любов, колкото задоволяване на тщеславието си. “ Спомняше си думите му, израза на лицето му, който в началото на връзката им й напомняше покорно ловджийско куче. Сега всичко потвърждаваше това. „Да, в него имаше тържество на задоволено тщеславие. Разбира се, имаше и любов, но повечето беше задоволена гордост. Той парадираше с мене. Сега всичко това мина. Няма с какво да се гордее. Вместо да се гордее, трябва да се срамува. Той ми отне всичко, което можеше, и сега не съм му нужна. Отегчава се от мене и гледа да не бъде безчестен в отношенията си. Вчера се изтърва — иска развода и женитбата, за да разруши всички мостове зад себе си. Обича ме — но как? The zest is gone. [176] Тоя пък иска да зачуди всички и е много доволен от себе си — помисли тя, като видя един румен продавач, яхнал кон от манеж. — Да, той е изгубил вече вкус към мене. Ако се махна, где се радва дълбоко в душата си. “

Това не беше предположение — сега тя го виждаше ясно в пронизващата светлина, която й откриваше смисъла на живота и на хорските отношения.

„Моята любов става все по-страстна и по-себична, а неговата все гасне и гасне, и тъкмо затова се различаваме ние — продължи да мисли тя. — И няма как да се помогне. За мене всичко е само в него — и аз искам той да ми се отдава все повече и повече. А той все повече и повече иска да се изплъзне от мене. Преди да се свържем, ние се стремяхме един към друг, а след това неудържимо се отдалечаваме в различни страни. И това не може да се промени. Той казва, че съм безсърдечно ревнива, същото си казвам и аз; но това не е истина. Не съм ревнива, а съм недоволна. Но… — Тя разтвори уста и промени мястото си в каляската от вълнение, което бе събудило в нея една хрумнала й мисъл. — Да можех да бъда друго, а не любовница, която обича страстно само ласките му; но не мога и не искам да бъда нищо друго. С това си желание възбуждам в него отвращение, а той в мене злоба, и не може да бъде иначе. Нима не зная, че той не би ми изневерил, че няма никакви намерения към Сорокина, не е влюбен в Кити и няма да ми измени? Аз знам всичко това, но пак не ми е по-леко. Да можеше, без да ме обича, да бъде по дълг добър и нежен към мене, а да не бъде това, което искам — та това е хиляди пъти по-лошо дори от злобата! Това е ад! А тъкмо това е сега. Той отдавна не ме обича. А дето свършва любовта, там започва омразата. Не познавам никак тия улици. Някакви си хълмове — и все къщи и къщи… А в къщите все хора и хора… Колко са те, край нямат — и всички се мразят помежду си. Добре, я да измисля какво искам, за да бъда щастлива. Е? Получавам развод, Алексей Александрович ми дава Серьожа — и се омъжвам за Вронски. “ Когато си спомни за Алексей Александрович, веднага необикновено живо си го представи като жив пред себе си, с кротките му безжизнени, угаснали очи, със сините жили на белите ръце, с интонациите и пукането на пръстите, и когато си спомни, че чувството помежду им се наричаше също любов, изтръпна от отвращение. „Добре, ще получа развод и ще стана жена на Вронски. Но Кити ще престане ли да ме гледа така, както ме гледаше днес? Не. А Серьожа ще престане ли да се пита, или да мисли за двамата ми мъже? И какво ново чувство ще измисля между мене и Вронски? Възможно ли е някакво — не вече щастие, а поне не и мъчение? Не и не! — отговори си тя сега без ни най-малко колебание. — Невъзможно е! Нас ни дели животът, аз създавам неговото нещастие, а той — моето, и не можем да се променим нито той, нито аз. Всички опити бяха направени, винтът се изхаби. Да, ето една просякиня с дете. Тя мисли, че я съжаляват. Нима всички ние не сме хвърлени в света само за да се мразим и за това да мъчим и себе си, и другите? Минават гимназисти, смеят се. Серьожа? — спомни си тя. — Аз също мислех, че го обичам, гледах с умиление на своята нежност. А пък живеех без него, замених го с друга любов и не се оплаквах от тая замяна, докато се задоволявах с тая любов. “ И тя с отврата си спомни за онова, което наричаше любов. И яснотата, с която видя сега живота си и живота на хората, я радваше. „Така съм и аз, и Пьотр, и кочияшът Фьодор, и оня търговец, и всички ония хора, които живеят там по Волга, за където канят тия реклами, и навред, и винаги“ — мислеше тя, когато вече наближаваше ниското здание на Нижегородската гара и насреща й изскочиха носачите.

— До Обираловка ли ще искате билет? — каза Пьотр.

Тя съвсем бе забравила къде и защо отива — и с голямо усилие едва можа да разбере въпроса.

— Да — каза тя, като му подаде кесията с парите, взе в ръка малката си червена чанта и слезе от каляската.

Запъти се между навалицата към салона на първа класа и постепенно си спомняше всички подробности на положението си и ония решения, в които се колебаеше. И отново ту надежда, ту отчаяние по стари наболели места започнаха да развреждат раните на измъченото й, страшно туптящо сърце. Седнала на звездовидния диван в очакване на влака, тя с отврата гледаше ония, които влизаха и излизаха (всички й бяха противни), и си мислеше ту как ще стигне на гарата, ще му напише писъмце и какво ще му напише, ту как сега той се оплаква на майка си (понеже не разбира страданията й) от своето положение и как ще влезе в стаята, и какво ще му каже. Ту си мислеше колко щастлив би могъл да бъде животът и колко мъчително тя го обича и мрази, и колко страшно тупти сърцето й.

XXXI

Чу се звън, минаха някакви млади мъже, грозни, нахални и припрени, те следяха с внимание за впечатлението, което правеха, мина през салона и Пьотр в ливрея и гетри, с тъпо животинско лице, и се приближи до нея, за да я изпрати до вагона. Шумните мъже утихнаха, когато тя мина край тях по перона, и единият от тях прошепна нещо за нея на другия, разбра се, нещо цинично. Тя стъпи на високото стъпало и седна сама в купето на изцапаното, някога бяло пружинено канапе. Чантата подскочи на пружината и се намести. С просташка усмивка Пьотр вдигна за сбогом при прозореца галонираната си шапка, нахалният кондуктор затръшна вратата и пусна ключалката. Една дама, грозна, с турнюр (Ана мислено я разсъблече и се ужаси от грозотата й), и едно момиче изтичаха долу, като се смееха неестествено.

— У Катерина Андреевна, всичко е у нея, ma tante! — извика момичето.

„Момичето — и то извратено и се кълчи“ — помисли Ана. За да не вижда никого, тя бързо стана и седна до отсрещния прозорец в празното купе. Изцапан грозен селянин с фуражка, изпод която стърчаха разчорлени коси, мина край прозореца, като се навеждаше към колелетата на вагона. „В тоя грозен селянин има нещо познато“ — помисли Ана. Тя си спомни съня и разтреперана от страх, се отдръпна при отсрещната врата. Кондукторът отваряше вратата, за да влязат мъж и жена.

⇐ Предыдущая 56 57 58 59 606162 63 64 65 Следующая ⇒