Трета част 3 страница

„И най-ужасното е това — мислеше той, — че тъкмо сега, когато работата ми е към края си (той мислеше за проекта, който прокарваше сега), когато имам нужда от цялото спокойствие и всички сили на душата си, тъкмо сега ми се струпва тая безсмислена тревога. Но какво да се прави? Аз не съм от тия хора, които понасят безпокойството и тревогите, а нямат сили да ги погледнат в лицето. “

— Трябва да обмисля тая работа, да я реша и да я отхвърля настрана — гласно каза той.

„Въпросът за нейните чувства, за онова, което е ставало и може да стане в душата й, не е моя работа, то е работа на съвестта й и е от областта на религията“ — каза си той и почувствува облекчение при съзнанието, че е налучкал оная точка от закона, към която спадаше възникналото обстоятелство.

„И така — каза си Алексей Александрович, — въпросът за нейните чувства и така нататък е въпрос на съвестта й, с която аз не мога да имам работа. А моето задължение е ясно определено. Като глава на семейството, аз съм лицето, което е длъжно да го ръководи и следователно съм донейде отговорно лице; аз трябва да посоча опасността, която виждам, да я предотвратя и дори да употребя власт. Трябва да й кажа всичко. “

И в главата на Алексей Александрович се изясни всичко, което той ще каже сега на жена си. Като обмисляше какво ще й каже, той съжали, че трябва да употреби времето и силите на ума си така, за нищо, за домашна употреба; но въпреки това в главата му ясно и отчетливо, като доклад, се очерта формата и последователността на предстоящата му реч. „Аз трябва да кажа и да изложа следното: първо, да обясня значението на общественото мнение и приличие; второ, да дам религиозно обяснение на значението на брака; трето, ако е необходимо, да посоча, че може да се случи някое нещастие на сина; четвърто, да посоча, че и на нея може да се случи нещастие. “ И като сплете пръстите си с дланите надолу, Алексей Александрович ги изопна и пръстите запукаха в ставите.

Това движение, един лош навик — да сплита ръцете си и да изпуква с пръстите, — винаги го успокояваше и го довеждаше до равновесие, което сега му беше толкова необходимо. Пред входа на къщата се чу шум от пристигаща карета. Алексей Александрович се спря посред салона.

По стълбата се чуха женски стъпки. Алексей Александрович, готов да произнесе речта си, стоеше прав, стискаше сплетените си пръсти и чакаше дали не ще изпука още някой пръст. Една от ставите пукна.

Той почувствува приближаването й още по леките й стъпки по стълбата и макар че бе доволен от речта си, обзе го страх от предстоящото обяснение…

Ана крачеше с наведена глава и си играеше с пискюлите на качулката. Лицето й блестеше с ярък блясък; но тоя блясък не беше весел — той напомняше страшния блясък на пожар сред тъмна нощ. Когато видя мъжа си, тя вдигна глава и се усмихна, сякаш се пробуждаше от сън.

— Още ли не си легнал? И таз хубава! — каза тя, свали качулката и без да спре, отиде нататък, към тоалетната. — Време е, Алексей Александрович — рече тя иззад вратата.

— Ана, трябва да поприказвам с тебе.

— С мене ли? — учуди се тя, излезе иззад вратата и го погледна.

— Да.

— Но какво има? Какво има да ми кажеш? — попита тя и седна. — Добре, да си поприказваме, щом е толкова необходимо. Но по-добре е да спим.

Ана говореше, каквото й дойде на езика, и като слушаше себе си, сама се учудваше на способността си да лъже. Колко прости, естествени бяха думите й и как изглеждаше, че наистина й се спи! Тя се чувствуваше загърната в непроницаемата броня на лъжата. Чувствуваше, че някаква невидима сила й помага и я крепи.

— Ана, аз трябва да те предпазя — каза той.

— Да ме предпазиш? — попита тя. — От какво?

Тя гледаше така просто, така весело, че който не я познаваше, както я познаваше мъжът й, не би могъл да забележи нищо неестествено нито в звука, нито в смисъла на думите й. Но за него, който я познаваше, който знаеше, че когато той си легне пет минути по-късно, тя забелязваше това и го питаше за причината, за него, който знаеше, че тя му съобщава веднага всяка своя радост, веселие и мъка, за него сега значеше много това, че тя не иска да види състоянието му, не иска да каже нито дума за себе си. Той виждаше, че дълбината на душата й, която по-рано бе открита винаги за него, сега бе затворена. Нещо повече, по тона й разбираше, че тя не се смущава от това, а сякаш направо му казва: „Да, затворена е, така трябва да бъде и така ще бъде занапред. “ Сега той изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който се е върнал у дома си и е намерил къщата заключена. „Но може би ключът все още ще се намери“ — мислеше Алексей Александрович.

— Искам да те предпазя от това — с тих глас каза той, — че поради невнимание и лекомислие можеш да дадеш повод на обществото да приказва за тебе. Тазвечерният ти твърде оживен разговор с граф Вронски (той твърдо и със спокойна отмереност произнесе това име) обърна внимание на всички.

Той говореше и гледаше засмените й очи, които за него сега бяха страшни със своята непроницаемост, и говорейки, чувствуваше цялата безполезност и безсъдържателност на думите си.

— Ти винаги правиш така — отвърна тя, сякаш съвсем не можеше да го разбере и умишлено разбираше само последните думи от онова, което бе казал. — Ту ти е неприятно, че съм отегчена, ту ти е неприятно, че съм весела. Аз не се отегчавах. Обижда ли те това?

Алексей Александрович трепна и сплете ръце, за да изпука с пръстите си.

— Ах, моля ти се, не пукай, не обичам това! — каза тя.

— Ана, ти ли говориш така? — тихо каза Алексей Александрович, като направи усилие над себе си и прекъсна движението на ръцете.

— Но какво значи всичко това? — каза тя с такова искрено и комично учудване. — Какво искаш от мене?

Алексей Александрович помълча и потърка с ръка челото и очите си. Той видя, че вместо онова, което искаше да направи, сиреч да предпази жена си от грешки пред обществото, неволно се вълнуваше за това, което засягаше съвестта и, и се бореше с някаква въображаема стена.

— Ето какво искам да ти кажа — продължи той студено и спокойно — и те моля да ме изслушаш. Както знаеш, аз смятам, че ревността е обидно и унизително чувство и никога няма да си позволя да се отдам на това чувство; но има известни закони за приличие, които човек не може да престъпва безнаказано. Да не говоря за себе си, но като съдя от впечатлението, направено на присъствуващите, тая вечер всички забелязаха, че ти се държеше и постъпваше съвсем не така, както може да се желае.

— Не разбирам абсолютно нищо — каза Ана и сви рамене. „На него му е все едно — помисли тя. — Но гостите забелязали и това го тревожи! “ — Ти нещо не си добре, Алексей Александрович — прибави тя, стана и искаше да излезе; но той пристъпи напред, сякаш искаше да я спре.

Лицето му беше некрасиво и мрачно, такова Ана никога не бе го виждала. Тя се спря, отметна глава назад, настрани и живо започна да вади фуркетите си.

— Е, добре, слушам какво ще кажеш — рече тя спокойно и иронично. — И дори те слушам с интерес, защото бих желала да разбера каква е работата.

Тя говореше и се учудваше на тоя естествено-спокоен, сигурен тон, с който говореше, и на избора на думите, с които си служеше.

— Аз нямам право да навлизам във всички подробности на чувствата ти и изобщо смятам това за безполезно и дори за вредно — започна Алексей Александрович. — Ровейки се в душата си, ние често пъти изравяме такива неща, които биха останали незабелязани там. Твоите чувства са въпрос на съвестта ти; но аз съм длъжен пред тебе, пред себе си и пред Бога да ти посоча твоите задължения. Нашият живот е свързан, и то не от хората, а от Бога. Тая връзка може да бъде разкъсана само от едно престъпление, а такова едно престъпление влече след себе си тежко наказание.

— Нищо не разбирам. Ах, Боже мой, а на всичко отгоре ми се и спи! — каза Ана, която опипваше с ръка косите си и търсеше останалите фуркети.

— Ана, за Бога, не говори така! — кротко каза той. — Може би се лъжа, но повярвай ми, че това, което казвам, го казвам колкото за себе си, толкова и за тебе. Аз съм твой мъж и те обичам.

Лицето й за миг бе се отпуснало и в погледа й бе угаснала ироничната искра; но думата „обичам“ отново я възмути. Тя помисли: „Обича ме? Нима той може да обича? Ако не е чувал, че съществува любов, той никога не би употребил тая дума. Той дори не знае какво е любов. “

— Алексей Александрович, наистина не разбирам — каза тя. — Кажи, че според тебе…

— Позволи ми, чакай да се изкажа. Аз те обичам, но аз не говоря за себе си; главните лица тук са нашият син и самата ти. Повтарям, твърде е възможно думите ми да ти се сторят съвсем излишни и неуместни; може би те се дължат на моето заблуждение. В такъв случай моля да ме извиниш. Но ако ти самата чувствуваш, че имам поне най-малко основание, моля те да помислиш и ако сърцето ти подскаже, да ми откриеш всичко…

Алексей Александрович, без сам да забележи, говореше съвсем не това, което бе намислил.

— Няма какво да казвам. Пък и… — изведнъж рече бързо тя, като едва сдържаше усмивката си — наистина е време да спим.

Алексей Александрович въздъхна, не каза повече нищо, и отиде в спалнята.

Когато тя влезе в спалнята, той вече бе си легнал. Устните му бяха стиснати строго, а очите му не я гледаха. Ана легна в леглото си и чакаше всеки миг той да я заприказва пак. Тя хем се страхуваше да не я заприказва, хем й се искаше, това. Ала той мълчеше. Дълго чака тя неподвижно и вече забрави, за него. Мислеше за другия, виждаше го и чувствуваше как при тая мисъл сърцето й се изпълва с вълнение и престъпна радост. Изведнъж чу равномерно и спокойно свирене през нос. В първия миг Алексей Александрович сякаш се изплаши от хъркането си и спря; но след две вдишвания свиренето се разнесе с нова, спокойна отмереност.

— Късно е, късно е вече — пошепна тя с усмивка. И дълго лежа неподвижна с отворени очи и струваше й се, че вижда блясъка им в тъмнината.

От тая вечер за Алексей Александрович и жена му започна нов живот. Нищо особено не бе се случило. Както винаги Ана посещаваше висшето общество, особено често ходеше у княгиня Бетси и се срещаше навред с Вронски. Алексей Александрович виждаше това, но не можеше да направи нищо. Срещу всичките му опити да я предизвика към обяснение тя издигаше непроницаема стена от някакво весело недоумение. Външно беше същото, но вътрешните им отношения бяха се променили напълно. Алексей Александрович, толкова силен човек в държавническата си дейност, тук се чувствуваше безсилен. Като бик, покорно навел глава, той чакаше удара на брадвата, която чувствуваше надвесена над себе си. Всеки път, когато започнеше да мисли за това, той чувствуваше, че трябва да опита още веднъж, че има надежда да я спаси с доброта, нежност и убеждаване, да я накара да се опомни, и всеки ден се канеше да й приказва. Но всеки път, когато почнеше да говори, чувствуваше, че оня дух на зло и измама, който бе я завладял, завладяваше и него и той казваше съвсем не това и не с оня тон, с какъвто искаше да й говори. Неволно й говореше със своя обикновен тон на присмиване над ония, които биха говорили така. А с тоя тон не можеше да се каже онова, което трябваше да й се каже.

…………………………………………………………………………………

Това, което почти цяла година за Вронски бе единствено желание в живота, изместило всичките му по-раншни желания; това, което за Ана бе една невъзможна, ужасна и тъкмо затова омайна мечта за щастие — това желание бе постигнато. Бледен, с трепереща долна челюст, той стоеше над нея и я молеше да се успокои, без сам да знае от какво и с какво.

— Ана! Ана! — казваше той с треперещ глас. — Ана, за Бога! …

Но колкото по-високо говореше той, толкова по-ниско навеждаше тя своята горда и весела някога, а сега посрамена глава, цяла се свиваше и от дивана, на който седеше, се свличаше на пода, в краката му; тя би паднала на килима, ако той не я държеше.

— Боже мой! Прости ми! — хълцаше тя и притискаше ръцете му към гърдите си.

Чувствуваше се толкова престъпна и виновна, че й оставаше само да се унижава и да моли за прошка; и понеже сега освен него нямаше никого другиго в живота, към него именно отправяше молбата си за прошка. Като го гледаше, тя физически чувствуваше унижението си и не можеше да каже нищо повече. А той чувствуваше същото, което сигурно чувствува убиецът, когато види тялото, което е лишил от живот. Това тяло, което той бе лишил от живот, беше тяхната любов, първият период от любовта им. Имаше нещо ужасно и отвратително в спомена за това, което бе заплатено с тая страшна цена на срама. Срамът пред духовната й голота я потискаше и се предаваше и нему. Но въпреки целия ужас на убиеца пред тялото на убития това тяло трябва да се нареже на парчета, да се скрие, убиецът трябва да използува това, което е добил с убийство.

И както убиецът се нахвърля със злоба и сякаш със страст над това тяло и го влачи, и го реже, така и той покриваше с целувки лицето и раменете й. Тя държеше ръката му и не се помръдваше. Да, тия целувки са онова, което бе купено с тоя срам. Да, и тая ръка, която ще бъде винаги моя, е ръката на моя съучастник. Тя вдигна тая ръка и я целуна. Той коленичи и искаше да види лицето й, но тя го криеше и не казваше нищо. Най-после, сякаш направи усилие над себе си, тя стана и го отблъсна. Лицето й беше все така красиво, но затова пък толкова по-жалко.

— Всичко е свършено — каза тя. — Аз нямам нищо друго освен тебе. Помни това.

— Не мога да не помня това, което е моят живот. За един миг от това щастие…

— Какво щастие! — с отврата и ужас каза тя и тоя ужас неволно обхвана и него. — За Бога, нито дума, нито дума повече!

Тя бързо стана и се отдръпна от него.

— Нито дума повече! — повтори тя и със странен за него израз на студено отчаяние върху лицето се раздели с него. Чувствуваше, че в тоя миг не можеше да изкаже с думи чувството на срам, радост и ужас пред това навлизане в един нов живот и не искаше да говори за това, да опошлява това чувство с неточни думи. Но и после, и на другия, и на третия ден тя не само не намери думи, с които би могла да изрази цялата сложност на тия чувства, но не намираше и мисли, с които да обсъди в себе си всичко, що бе на душата й.

Казваше си: „Не, сега не мога да мисля за това; ще помисля после, когато бъда по-спокойна. “ Но това спокойствие за мислите не настъпваше никога; всеки път, когато й идваше на ум какво е направила, какво ще стане с нея и какво трябва да направи, обземаше я ужас и тя пъдеше от себе си тия мисли.

— После, после — казваше тя, — когато бъда по-спокойна.

Затова пък насън, когато нямаше власт над мислите си, положението й се представяше в цялата си безобразна голота. Почти всяка нощ я навестяваше един и същ сън. Сънуваше, че и двамата едновременно са нейни мъже, че и двамата я отрупват с ласките си. Алексей Александрович плаче, целува ръцете й и й казва; „Колко е хубаво сега! “ Но тук е и Алексей Вронски, и той също е неин мъж. А тя, учудвайки се, че по-рано това й се е виждало невъзможно, засмяна им обяснява, че то било много по-просто и че сега и двамата са доволни и щастливи. Но тоя сън я потискаше като кошмар и тя се събуждаше ужасена.

XII

Още в първите дни след връщането си от Москва, когато всеки път потреперваше и се изчервяваше при спомена за позорния отказ, Левин си мислеше: „Също така се изчервявах, потрепервах и смятах всичко за изгубено, когато получих единица по физика и останах да повтарям втори курс; също така се смятах изгубен, след като обърках възложената ми от сестрата работа. И какво? Сега, когато минаха години, си спомням и се чудя как е могло да ме огорчава всичко това. Същото ще бъде и с тая мъка. Ще мине време и аз ще бъда равнодушен към това. “

Но изминаха три месеца, а той не стана равнодушен и също както в първите дни му беше тежко да си спомня за това. Не можеше да се успокои, защото той, който така дълго бе мечтал за семеен живот и така се бе чувствувал узрял за него, все пак не беше се оженил още и сега, повече от когато и да било, бе далеч от женитбата. Самият той чувствуваше болезнено, както го чувствуваха и всички около него, че за човек на неговите години не е хубаво да бъде сам. Спомни си как, преди да замине за Москва, бе казал веднъж на говедаря си Николай, наивен селянин, с когото обичаше да разговаря: „Е, Николай, искам вече да се оженя! “ и как Николай му отговори веднага, като за някоя работа, в която не може да има никакво съмнение: „Отдавна ви е време, Константин Дмитрич. “ Но сега женитбата беше за него по-далеч от когато и да било. Мястото беше ангажирано и сега, когато той мислено поставяше на това място някое от познатите си момичета, чувствуваше, че е съвсем невъзможно. Освен това при спомена за тоя отказ и за ролята, която бе играл тогава, се измъчваше от срам. Колкото и да си казваше, че в случая не е виновен никак, тоя спомен, наред с други такива също срамни спомени, го караше да тръпне и се изчервява. И той, като всеки човек, имаше в миналото си осъзнати лоши постъпки, за които съвестта сигурно го мъчеше, но споменът за лошите постъпки далеч не го измъчваше така, както тия нищожни, но срамни спомени. Тия рани никога не заздравяваха. И наред с тези спомени сега стояха отказът и онова жалко положение, в каквото сигурно са го виждали другите през оная вечер. Но времето и работата вършеха своето. Незабележими, но значителни събития от селския живот все повече и повече затрупваха тежките спомени. Всяка нова седмица той все по-рядко си спомняше за Кити. С нетърпение чакаше съобщението, че вече се е омъжила или ще се омъжва тия дни, надявайки се, че такова едно съобщение, като изваждането на зъб, ще го излекува напълно.

Между това дойде пролетта, прекрасна, мила, без пролетни очаквания и измами, една от ония редки пролети, на които се радват едновременно и растения, и животни, и хора. Тая прекрасна пролет още повече възбуди Левин и затвърди намерението му да се отрече от всичко по-раншно, за да уреди твърдо и независимо самотния си живот. Макар че не изпълни много от ония планове, с които бе се върнал в село, все пак той запази най-главното — чистотата в живота. Не изпитваше оня срам, който обикновено го измъчваше след всяко падение, и можеше да гледа смело хората в очите. Още през февруари той получи писмо от Мария Николаевна, която му пишеше, че здравето на брата Николай се влошавало, но той не искал да се лекува, и във връзка с това писмо Левин ходи при брат си в Москва и успя да го склони да се посъветва с лекар и да замине на някои минерални бани в чужбина. Така леко бе успял да склони брат си и да му даде назаем пари за заминаването, без да го разсърди, че в това отношение бе доволен от себе си. Освен със стопанството, което напролет изискваше особени грижи, и освен четенето Левин бе започнал тая зима и едно съчинение върху стопанството, чийто замисъл се състоеше в това, че характерът на работника в стопанството се приемаше като нещо абсолютно дадено, също както климатът и почвата, и следователно всички положения на науката за стопанството се извеждаха не само от данните на почвата и климата, а изобщо от данните на почвата, климата и от известен неизменен характер на работника. Така че, въпреки уединението или тъкмо поради уединението, животът му беше извънредно запълнен и само от време на време той изпитваше незадоволеното желание да сподели мислите, които се въртяха в главата му, и с някого другиго освен Агафия Михайловна, макар че и с нея често му се случваше да разсъждава за физика, теория на стопанството и особено за философия; философията беше любим предмет на Агафия Михайловна.

Пролетта се забави много. През последните седмици от постите времето беше ясно и студено. На слънце през деня се размразяваше, а нощем стигаше до седем градуса; имаше такава снежна кора, че колите пътуваха без път. Великден беше със сняг. След това изведнъж, на втория ден, духна топъл вятър, надвиснаха облаци и три дни и три нощи валя бурен и топъл дъжд. В четвъртък вятърът утихна и надвисна гъста сива мъгла, която сякаш скриваше тайната на промените, които ставаха в природата. Посред мъглата рукнаха води, запукаха и се понесоха ледове, потекоха по-бързо мътни, пенливи потоци и на Червена могила още от вечерта мъглата се разкъса, облаците се разпиляха като овце, проясни се и настъпи истинска пролет. На сутринта издигналото се ясно слънце бързо изяде тънкия лед, който бе покрил водата, и топлият въздух затрептя от изпълнилите го изпарения на съживената земя. Раззелени се старата и набола като игли млада трева; наляха се пъпките на калината, на френското грозде и лепкавата спиртова бреза и над обсипаната със златист цвят върба забръмча литналата на простор пчела. Запяха звънливо невидими чучулиги над кадифената зеленина и заледеното стърнище, заплакаха птици-калугерици над залените с мътна придошла вода ниски места и блата и с пролетно крякане се понесоха високо жерави и гъски. Зарева по пасбищата излинелият, само тук-там с неопадала козина добитък, заскачаха кривоноги агнета около своите блеещи, остригани майки, заприпкаха бързоноги деца по съхнещите пътечки, по които оставяха отпечатъци от боси крака, закънтяха край езерото весели гласове на жени, белачки на платна, и по дворовете затракаха брадви на селяци, които стягаха оралата и браните. Настъпи истинска пролет.

XIII

Левин обу големите ботуши, за пръв път облече сукнена антерия вместо кожух и тръгна из стопанството, като крачеше през ручеите, които заслепяваха очите с блясъка си на слънцето, и стъпваше ту върху тънка корица от лед, ту в лепкава кал.

Пролетта е време на планове и кроежи. И излязъл на двора, като дърво напролет, което още не знае накъде и как ще покарат младите му издънки и клонки, затворени в налените пъпки, Левин сам не знаеше добре за какви предприятия в любимото му стопанство ще се залови сега, но чувствуваше, че е изпълнен с най-хубави планове и кроежи. Преди всичко той се отби при добитъка. Кравите бяха пуснати на открито и лъснали с подновената си гладка козина, се приличаха на слънце, мучаха и се озъртаха към полето. След като се полюбува на познатите му до най-малки подробности крави, Левин нареди да ги напъдят в полето, а на тяхно място да пуснат телетата. Говедарят весело хукна да се стегне за полето. Жените-говедарки, със запретнати поли, шляпаха с босите си, още бели, незагорели крака из калта и тичаха с пръчки в ръце след мучащите, разлудували се от пролетната радост телета, които изкарваха на двора.

След като се полюбува на тазгодишния приплод, който беше необикновено добър — ранните телета бяха едри като селски крави, а Павината дъщеря, макар и на три месеца, на ръст беше като годиначетата, — Левин поръча да им изнесат навън коритото и да им сложат сено зад решетките. Но оказа се, че направените през есента решетки, неупотребявани през зимата, бяха счупени. Той изпрати да извикат дърводелеца, който сега трябваше да приготвя вършачката. Но оказа се, че дърводелецът поправя браните, които трябваше да бъдат поправени още по сирница. Това ядоса много Левин. Яд го беше, че се повтаря това вечно нехайство в стопанството, срещу което той толкова години се бореше с всички сили. Както научи, решетките, ненужни през зимата, били пренесени в конюшнята и там се изпочупили, понеже били направени слаби, за телета. Освен това оказа се също, че браните и всички земеделски сечива, за които бе заповядано да се прегледат и поправят още през зимата и за които бяха наети нарочно трима дърводелци, не бяха поправени и ги поправяха сега, когато трябваше вече да брануват. Левин изпрати да извикат управителя, но веднага тръгна сам да го търси. Сияещ, както всичко тоя ден, с обшито с агнешка кожа кожухче, управителят идваше откъм хармана, като чупеше една сламка в ръцете си.

— Защо дърводелецът не поправя вършачката?

— Аз исках да ви кажа още вчера: трябва да се поправят браните. Дойде време за оране.

— А де бяхте през зимата?

— Но защо ви е дърводелецът?

— Къде са решетките от обора на телетата?

— Наредих да ги отнесат по местата им. Какво можеш да направиш с тия хора! — каза управителят и махна с ръка.

— Не с тия хора, а с тоя управител! — кипна Левин. — Ама защо държа вас! — развика се той. Но като си спомни, че с това няма да помогне, прекъсна наполовина думите си и само въздъхна. — Е, може ли да се сее вече? — попита той, след като помълча.

— Отвъд Туркинов дол ще може утре или вдругиден.

— А детелината?

— Изпратих Василий и Мишка, сеят. Само че не зная дали ще могат да минат, кално е.

— Колко десетини ще засеят?

— Шест.

— Защо не цялата нива? — викна Левин.

Още повече го доядя, дето засяваха с детелина шест, а не двадесет десетини. Посевът на детелина — и на теория, и от собствен негов опит — биваше добър само тогава, когато се правеше колкото може по-рано, почти докато има сняг. А Левин никога не можеше да постигне това.

— Няма хора. Какво искате да се направи с тия хора? Трима не дойдоха. Ето и Семьон…

— Но вие да бяхте ги отменили от сламата.

— Та аз и оттам ги отмених.

— Къде са тогава хората?

— Петимата правят компот. (Той искаше да каже компост. ) Четирима пресилват овеса — да не се развали, Константин Дмитрич.

Левин много добре знаеше, че „да не се развали“ значеше, че английският овес за семе вече се е развалил — тоест пак не бяха направили това, което бе наредил.

— Но нали ви казах още през постите, простаци! … — извика той.

— Не се безпокойте, всичко ще направим навреме. Левин сърдито махна с ръка, отиде до хамбарите да види овеса и се върна в конюшнята. Овесът не беше се развалил още. Но работниците го пресилваха с лопати, когато можеха да го прехвърлят направо в долния хамбар; след като нареди това и откъсна оттук двама работника, които да отидат да сеят детелина, Левин се успокои след яда си срещу управителя. Пък и денят беше толкова хубав, че не биваше да се сърди.

— Игнат! — извика той на кочияша, който със запретнати ръкави миеше каляската при кладенеца. — Оседлай ми…

— Кой кон ще заповядате?

— Е, хайде Колпик.

— Слушам, господарю.

Докато му оседлаваха коня, Левин отново извика управителя, който се въртеше наблизо, за да се помирят, и му заприказва за предстоящите пролетни работи и стопански планове.

Превозването на тора да започнат по-рано, за да може да се свърши всичко преди ранната коситба. А с плуговете да преорават често далечните ниви, та да останат по за дълго черна угар. Коситбата да стане с работници, а не на изполица.

Управителят слушаше внимателно и, както изглежда, правеше усилие да одобрява кроежите на господаря си; но той пак имаше безнадежден и отпаднал вид, който бе така познат на Левин и който винаги го дразнеше. Тоя вид казваше: всичко това е добре, но пак както Бог даде.

Нищо не огорчаваше така много Левин, както тоя тон. Но тоя тон беше общ за всички управители, каквито той бе имал досега. Те всички имаха същото отношение към кроежите му и затова сега вече той не се сърдеше, а се обиждаше и се чувствуваше още по-възбуден за борба с тая някаква стихийна сила, която не можеше да нарече другояче освен „както Бог даде“ и която постоянно му се противопоставяше.

— Дано успеем, Константин Дмитрич — каза управителят.

— Защо пък да не успеете?

— Трябва непременно да наемем още петнадесетина работника. А не идват. Днес идваха, но искат по седемдесет рубли за едно лято.

Левин млъкна. Тая сила пак се противопоставяше. Той знаеше, че колкото и да се мъчеха, не можеха да наемат на редовна цена повече от тридесет и седем, тридесет и осем до четиридесет работници; до четиридесет наемаха, но повече не. И все пак той не можеше да не се бори.

— Изпратете да търсят в Сури, в Чефировка, ако не дойдат други. Трябва да се търси.

— Че ще изпратя — ще изпратя — унило каза Василий Фьодорович. — Но ето че и конете поотслабнаха.

— Ще купим други. Ама аз зная — прибави той и се засмя, — вие не си давате много зор; но тая година аз няма вече да ви оставя да правите, каквото си знаете. Ще нареждам всичко сам.

— Та вие и без това, струва ми се, малко спите. На нас ни е по-добре, когато господарят следи всичко…

— Отвъд Брезовия дол ли засяват детелина? Ще ида да видя — каза той и се качи на дребния кулест Колпик, който кочияшът му доведе.

— През потока няма да можете да минете, Константин Дмитрич — извика кочияшът.

— Тогава ще мина през гората.

И с пъргав раван на доброто, отпочинало конче, което пръхтеше над локвите и подръпваше поводите, Левин потегли през калния двор към вратнята и оттам за полето.

Ако в обора и в хамбара Левин беше във весело настроение на полето му стана още по-весело. Той се поклащаше равномерно от вървежа на доброто конче, вдишваше топлия въздух, който го облъхна със свеж лъх на сняг, когато навлезе в гората, дето тук-там бе останал още неразтопен сняг, и се радваше на всяко свое дърво с покарал по кората му мъх и с набъбнали пъпки. Когато излезе от гората, пред него на огромно пространство се ширнаха като гладък кадифен килим посевите без никакво голо място и мочурище и само тук-там по ниските места с останки от топящ се сняг. Не го разсърдиха нито селският кон и жребчето, които тъпчеха посевите му (той каза на селянина, когото срещна, да ги прогони), нито ироничният и глупав отговор на селянина Инат, когото срещна и го пита: „Е, Ипат, скоро ли ще сеем? “ — „Най-напред трябва да изорем, Константин Дмитрич“ — отвърна Ипат. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-весело му ставаше и стопанските планове му се виждаха един от друг по-добри: да засади върби около всички ниви, изложени на юг, така че снегът, да не се залежава под тях; да раздели на шест наторените ниви и трите оставени за засяване с трева, да построи обор в далечния край на нивите и да изкопае езеро, а за наторяване да се построят подвижни огради за добитъка. И тогава ще има триста десетини с пшеница, сто — с картофи и сто и петдесет — с детелина и нито една изтощена десетина.

⇐ Предыдущая 8 9 10 11 121314 15 16 17 Следующая ⇒