Трета част 2 страница

— Слушайте, слушайте… Ние се извинихме както трябва. „Отчаяни сме, молим да ни простите за злополучното недоразумение. “ Титулярният съветник с наденичките поомеква, но иска също да изрази чувствата си, а когато рече да ги изрази, започва така да се горещи и да говори грубости, че аз отново трябва да пусна в ход всичките си дипломатически способности. „Съгласен съм, че постъпката им е лоша, но моля да вземете под внимание недоразумението и младостта им; при това хората току-що са били похапнали. Нали разбирате? Те се разкайват искрено, молят да простите вината им. “ Титулярният съветник пак омеква: „Съгласен съм, графе, и съм готов да им простя, но, разбирате ли, съпругата ми, моята съпруга, е честна жена и се излага на преследвания, грубости и дързости от страна на някакви си хлапаци, мръс…“ И знаете ли, единият от хлапаците присъствува и аз трябва да ги помирявам. Отново пущам в ход дипломацията и отново, тъкмо когато трябва да се тури край на цялата тая разправия, моят титулярен съветник се горещи, черви се, наденичките му се изправят и отново се впускам в дипломатически тънкости.

— Ах, трябва да ви разправя тая история! — засмяна се обърна Бетси към влязлата в ложата й дама. — Той тъй ме разсмя.

— Е, bonne chance[22] — прибави тя, като подаде на Вронски единия си пръст, с който не държеше ветрилото, и с движение на раменете отпусна повдигналия се корсаж на роклята, та когато излезе отпред, до рампата, под газовата светлина и пред очите на всички, да бъде както трябва разголена.

Вронски отиде във Френския театър, дето действително трябваше да се срещне с полковия командир, който не пропущаше нито едно представление в театъра, за да поприказва с него във връзка с миротворството си, което го занимаваше и забавляваше вече трети ден. В тая работа бе замесен Петрицки, когото той обичаше, и един друг, наскоро постъпил на служба, славен момък и отличен другар, младият княз Кедров. И, главно, тук бяха засегнати интересите на полка.

И двамата бяха в ескадрона на Вронски. При полковия командир бе идвал един чиновник, титулярният съветник Венден, с оплакване срещу негови офицери, които оскърбили жена му. Младата му жена, както разправил Венден — той бил женен от шест месеца, — била с майка си на черква и понеже изведнъж почувствувала неразположение, което се дължало на известно състояние, не можела да стои повече и си тръгнала към къщи с първия срещнат файтон. Тогава именно я погнали офицерите, тя се изплашила и като се почувствувала още по-зле, хукнала по стълбата към къщи. Венден, който се бил върнал от учреждението, чул звънеца и някакви гласове, излязъл и като видял пияните офицери с писмото, изпъдил ги. Той молеше да им наложат строго наказание.

— Не, все пак — бе казал полковият командир на Вронски, когато го извика при себе си — Петрицки става невъзможен. Не минава седмица без някоя история. Тоя чиновник няма да се откаже лесно, ще отиде по-далеч.

Вронски виждаше цялата неблаговидност на тая работа, виждаше, че тя не може да се свърши с дуел, че трябва да се направи всичко възможно, за да се укроти тоя титулярен съветник и да се потуши работата. Полковият командир бе извикал Вронски тъкмо защото го познаваше като благороден и умен човек и главно като човек, който държи за честта на полка. Те си поприказваха и решиха, че Петрицки и Кедров трябва да отидат заедно с Вронски да се извинят пред титулярния съветник. И двамата, и полковият командир, и Вронски, разбираха, че името на Вронски и флигеладютантският му вензел могат да помогнат много за укротяване на титулярния съветник. И наистина тия две средства се оказаха донейде ефикасни; но резултатът от помиряването бе останал съмнителен, както личеше от разказа на Вронски.

Когато пристигна във Френския театър, Вронски се уедини с полковия командир във фоайето и му разправи за своя успех или неуспех. След като обмисли всичко, полковият командир реши да остави делото без последствие, но след това вече за свое удоволствие започна да разпитва Вронски за подробностите на срещата и дълго не можеше да сдържи смеха си, като слушаше разказа на Вронски как успокоилият се титулярен съветник изведнъж кипвал отново, като си спомнял подробно станалото, и как Вронски, лавирайки при последните си помирителни думи, се оттеглял, за да избута напред Петрицки.

— Мръсна, но комична история. Как може Кедров да се дуелира с тоя господин! Значи, ужасно се ядосва, а? — отново запита той със смях. — Ами как ти се вижда тая вечер Клер? Чудо! — каза той за новата френска артистка. — Колкото пъти и да я гледаш, все е нова. Само французите са способни на това.

Княгиня Бетси не дочака края на последното действие и излезе от театъра. Тя едва бе успяла да влезе в тоалетната си, да напудри дългото си бледо лице, да избърше пудрата, да оправи прическата си и да нареди да приготвят всичко за чая в голямата приемна, когато каретите започнаха да пристигат една след друга пред грамадната й къща на улица Голяма Морска. Гостите слизаха пред широкия вход и дебелият вратар, който сутрин, за да се докара пред минувачите, четеше вестници зад стъклената врата, безшумно отваряше тая грамадна врата и даваше път на гостите.

Почти в едно и също време влязоха от едната врата домакинята с оправена прическа и освежено лице, а от другата гостите — в голямата приемна с тъмни стени, меки килими и ярко осветена маса, която под светлината на свещите блестеше с бялата си покривка, със среброто на самовара и с прозрачния фарфор на чайния прибор.

Домакинята седна до самовара и сне ръкавиците си. Като придвижваха столовете и креслата, подпомагани от безшумните лакеи, гостите се настаниха, разделени на две — около домакинята при самовара и на отсрещния край на приемната — около хубавата жена на един посланик с черна кадифена рокля и с черни, рязко очертани вежди. Разговорът и в двата центъра, както става винаги в първите минути, вървеше мудно, прекъсван от посрещанията, здрависванията, от поднасянето на чая, сякаш търсеше на какво да се спре.

— Тя е необикновено добра като актриса; вижда се, че е изучила Каулбах — каза един дипломат в кръга на жената на посланика, — забелязахте ли само как падна…

— Ах, моля ви се, да не говорим за Нилсон! За нея не може да се каже нищо ново — каза една пълна, червена, без вежди и без шиньон руса дама със стара копринена рокля. Това беше княгиня Мяхкая, известна със своята простота и груби обноски и наречена enfant terrible[23]. Княгиня Мяхкая седеше по средата между двата кръга, ослушваше се и вземаше участие в разговора ту на едната, ту на другата група. — Тая вечер трима души вече ми повториха същата тая фраза за Каулбах, сякаш са се наговорили. Кой знае защо тая фраза им се е харесала толкова!

Разговорът бе прекъснат от тая забележка и трябваше пак да се измисли нова тема.

— Разкажете ни нещо забавно, но да не е заядливо — каза жената на посланика, голяма специалистка по изящните разговори, наречени на английски small-talk, като се обърна към дипломата, който също не знаеше отде да започне.

— Казват, че това е много трудно, защото само заядливото е смешно — усмихнат започна той. — Но ще се опитам. Дайте ми тема. Цялата работа е в темата. Щом темата е дадена, лесно е да се бродира по нея. Често си мисля, че знаменитите словоохотливци от миналия век биха били затруднени днес да говорят умно. Всичко умно е омръзнало толкова много…

— Това е казано отдавна — прекъсна го със смях жената на посланика.

Разговорът бе започнал приятно, но тъкмо защото беше твърде приятен, отново се прекъсна. Трябваше да се прибегне към едно сигурно средство, което никога не изневерява — злословието.

— Не намирате ли, че у Тушкевич има нещо от Louis XV? — каза той, като сочеше с очи един хубав рус младеж, застанал до масата.

— О, да! Той е в тон с приемната, затова и често идва тук.

Тоя разговор се задържа, защото се приказваше със загатвания тъкмо за онова, което не трябваше да се говори в тая приемна, сиреч за отношенията между Тушкевич и домакинята.

В това време разговорът около самовара и домакинята, който също за момент се въртеше между трите неизбежни теми: последните обществени новини, театъра и критикуването на близки хора, тръгна както трябва, след като попадна на последната тема, сиреч злословието.

— Научихте ли, че и Малтишчева — не дъщерята, а майката — си шие костюм diable rose[24]?

— Не може да бъде! Не, това е прелестно!

— Чудя се как с нейния ум — а тя не е глупава — не вижда, че става смешна!

Всеки имаше какво да каже, за да разкритикува или подиграе нещастната Малтишчева, и разговорът весело запращя като разгоряна клада.

Мъжът на княгиня Бетси, добродушен шишко, страстен колекционер на гравюри, като научи, че жена му има гости, преди да отиде в клуба, се отби в приемната. Безшумно по мекия килим, той пристъпи до княгиня Мяхкая.

— Хареса ли ви Нилсон? — попита той.

— Ах, колко ме уплашихте! Бива ли да се приближавате така дебнешком? — отвърна тя. — Моля ви се, не говорете с мене за операта, вие не разбирате нищо от музика. По-добре да се приравня до вашето равнище и да говорим за вашите майолики и гравюри. Е, какво съкровище сте купили напоследък от битпазар?

— Искате ли да ви го покажа? Но вие не разбирате от тия работи.

— Покажете ми го. Аз се научих от ония, как ги казват… банкерите… те имат прекрасни гравюри. Те ни ги показваха.

— Как, вие сте ходили у Шюцбургови? — попита домакинята откъм самовара.

— Ходихме, ma ch& #232; re. Поканиха ни с мъжа ми на обед и ми разправяха, че сосът на тоя обед струвал хиляда рубли — високо каза княгиня Мяхкая, понеже виждаше, че всички я слушат, — а пък беше един отвратителен сос, нещо зелено. След това трябваше да ги поканим ние, аз направих сос за осемдесет и пет копейки и всички бяха много доволни. Не мога да правя сос за хиляда рубли.

— Няма друга като нея! — каза домакинята.

— Бива си я! — прибави някой.

Ефектът, който правеха думите на княгиня Мяхкая, беше винаги еднакъв и тайната на тоя ефект се състоеше в това, че тя говореше, макар и не съвсем на място, както сега, винаги прости неща, които имат смисъл. В средата, в която тя живееше, такива думи имаха ефект на най-остроумна шега. Княгиня Мяхкая не можеше да разбере защо думите й действуват така, но знаеше, че действуват така и използуваше това.

Понеже, докато говореше княгиня Мяхкая, всички я слушаха и разговорът около жената на посланика бе престанал, домакинята искаше да събере наедно всички гости и се обърна към жената на посланика:

— Никак ли не искате чай? Да бяхте минали насам.

— Не, тук ни е много добре — с усмивка отговори жената на посланика и продължи започнатия разговор.

Тоя разговор беше много приятен. Критикуваха Каренини, мъжа и жената.

— Ана се промени много, откак ходи в Москва. В нея има нещо странно — каза една нейна приятелка.

— Главната промяна е тая, че тя доведе подире си сянката на Алексей Вронски — каза жената на посланика.

— Е, та какво от това? Има една басня от Грим: човекът без сянка, човекът лишен от сянка. Това му била дадено като наказание за нещо. Аз никога не можах да разбера в какво се състои това наказание. Но на жената трябва да е неприятно да бъде без сянка.

— Да, но жените, които имат сянка, обикновено свършват зле — каза приятелката на Ана.

— Пепел ви на езика — изведнъж каза княгиня Мяхкая, като чу тия думи. — Каренина е прекрасна жена. Аз не обичам мъжа й, но нея обичам много.

— Но защо не обичате мъжа й? Той е толкова забележителен човек — каза жената на посланика. — Мъжът ми казва, че такива държавници са малко в Европа.

— И моят мъж казва същото, но аз не вярвам — каза княгиня Мяхкая. — Ако мъжете ни не говореха, щяхме да видим това, което е, а според мене Алексей Александрович е просто глупав. Казвам това шепнешком… Колко ясно става всичко, нали? По-рано, когато ме караха да го смятам умен, все търсех и намирах, че глупавата съм аз, понеже не можех да видя неговия ум; а щом казах: той е глупав, макар и шепнешком — всичко стана толкова ясно, нали?

— Колко сте хаплива днес!

— Ни най-малко. За мене няма друг изход. Единият от двама ни е глупав. А вие знаете, че човек никога не може да каже такова нещо за себе си.

— Никой не е доволен от състоянието си, но всеки е доволен от ума си — цитира дипломатът един френски стих.

— Точно така е — бързо се обърна към него княгиня Мяхкая. — Но работата е там, че аз няма да ви оставя Ана. Тя е толкова добра и мила. Какво да прави, щом всички са влюбени в нея и се влачат като сенки подире й?

— Но аз не съм и мислила да я осъждам — оправдаваше се приятелката на Ана.

— Ако подире ни не ходи никой като сянка, това не значи, че имаме право да осъждаме другите.

И като нахока както трябва приятелката на Ана, княгиня Мяхкая стана и заедно с жената на посланика се присъедини към оная маса, дето се водеше общ разговор за пруския крал.

— За какво клюкарствувахте там? — попита Бетси.

— За Каренини. Княгинята правеше характеристика на Алексей Александрович — отвърна жената на посланика и усмихната седна до масата.

— Жалко, че не можахме да чуем — каза домакинята и погледна към входната врата. — А, ето ви най-после! — обърна се тя усмихната към влизащия Вронски.

Вронски не само се познаваше с всички, но се срещаше всеки ден с присъствуващите тук и затова влезе с оня спокоен маниер, с какъвто се влиза при хора, с които току-що сме се разделили.

— Отде идвам ли? — отговори той на въпроса на жената на посланика. — Какво да се прави, трябва да призная. Идвам от „Буф“. Струва ми се, че ходя там вече за стотен път и все с ново и ново удоволствие. Прелест! Зная, че е срамно, но в операта заспивам, а в „Буф“ седя до последния миг и ми е весело. Тая вечер…

Той спомена една френска актриса и искаше да разправи нещо за нея, но жената на посланика го прекъсна, като се престори на ужасена:

— Моля ви се, не разправяйте за този ужас.

— Добре, няма да разправям, още повече, че всички знаят тия ужаси.

— И всички биха отишли там, ако беше също така прието, както в операта — подзе княгиня Мяхкая.

VII

При входната врата се чуха стъпки и княгиня Бетси, която знаеше, че това е Каренина, погледна Вронски. Той гледаше към вратата и лицето му имаше странен нов израз. Радостно, втренчено и заедно с това плахо гледаше той влизащата и бавно ставаше на крака. В приемната влезе Ана. Изправена както винаги извънредно много, с бърза, твърда и лека стъпка, която я отличаваше от походката на другите светски жени, и без да промени посоката на погледа си, тя направи ония няколко крачки, които я отделяха от домакинята, стисна ръката й, усмихна се и с тая усмивка се обърна към Вронски. Вронски се поклони ниско и й подаде стол.

Тя отговори само с кимане на глава, изчерви се и се начумери. И като кимаше бързо на познатите и стискаше протегнатите ръце, веднага се обърна към домакинята:

— Бях у графиня Лидия и исках да дойда по-рано, но се заседях. Там беше сър Джон. Много интересен човек.

— Ах, оня мисионер ли?

— Да, той разказваше много интересно за индийския живот.

Разговорът, прекъснат от идването на Ана, отново почна да се люшка като пламъка на мъждукаща лампа.

— Сър Джон! Да, сър Джон. Виждала съм го. Той говори хубаво. Власева е истински влюбена в него.

— Ами истина ли е, че по-малката Власева се жени за Топов?

— Да, разправят, че това е окончателно решено.

— Чудя се на родителите й. Казват, че това било брак по любов.

— По любов? Какви допотопни мисли имате! Кой говори днес за любов? — каза жената на посланика.

— Какво да се прави? Тая глупава стара мода още не е минала — каза Вронски.

— Толкоз по-зле за ония, които се придържат към тая мода. Аз зная щастливи бракове само по сметка.

— Да, но затова пък колко често щастието на браковете по сметка се разпилява като прах тъкмо защото се появява същата оная любов, която не са признавали — каза Вронски.

— Но бракове по сметка ние наричаме ония, когато и двамата са вече прекипели. Това е като скарлатината, която всеки трябва да изкара.

— Тогава трябва да се научим да присаждаме изкуствено любовта като едрата шарка.

— На младини аз бях влюбена в един псалт — каза княгиня Мяхкая. — Не зная дали това ми е помогнало.

— Не, без шеги, но аз мисля, че за да се познае любовта, трябва човек да се излъже и след това да се поправи — каза княгиня Бетси.

— Дори след брака ли? — шеговито каза жената на посланика.

— Никога не е късно човек да се разкае — цитира дипломатът една английска пословица.

— Точно така — подзе Бетси, — трябва човек да се излъже и след това да се поправи. Вие как мислите? — обърна се тя към Ана, която с едва доловима твърда усмивка на устните мълчаливо слушаше тоя разговор.

— Мисля — каза Ана, като си играеше със свалената ръкавица, — мисля… че… щом като колкото глави, толкова и умове има, то и колкото сърца, толкова видове любов съществува.

Вронски наблюдаваше Ана и с примряло сърце чакаше какво ще каже. Когато тя изрече тия думи, той въздъхна, сякаш бе минала някоя опасност.

Ана изведнъж се обърна към него:

— Получих писмо от Москва. Пишат ми, че Кити Шчербацкая била много болна.

— Наистина ли? — намръщено попита Вронски.

Ана го погледна строго.

— Не ви ли интересува това?

— Напротив, много ме интересува. Мога ли да науча какво именно ви пишат? — попита той.

Ана стана и пристъпи до Бетси.

— Дайте ми чаша чай — каза тя и се спря зад стола й.

Докато княгиня Бетси й наливаше чай, Вронски пристъпи до Ана.

— Какво ви пишат? — повтори той.

— Често си мисля, че мъжете не разбират кое е благородно и неблагородно, а постоянно говорят за това — каза Ана, без да му отговори. — Отдавна исках да ви кажа това — прибави тя и като направи няколко крачки, седна до ъгловата маса с албумите.

— Не мога да разбера напълно значението на вашите думи — каза той, когато й подаваше чашата чай.

Тя погледна към дивана до себе си и той веднага седна.

— Да, исках да ви кажа — каза тя, без да го гледа. — Вие постъпихте лошо, много лошо.

— Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината, за да постъпя така?

— Защо ми казвате това? — каза тя и го погледна строго.

— Вие знаете защо — отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.

Смути се тя, а не той.

— Това показва само, че нямате сърце — каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.

— Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.

— Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума — каза Ана и потрепери; но веднага почувствува, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. — Отдавна исках да ви кажа това — продължи тя, като го гледаше смело в очите и цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, — а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствувам виновна за нещо.

Той я наблюдаваше и бе поразен от новата духовна красота на лицето й.

— Какво искате от мене? — попита той просто и сериозно.

— Искам да заминете за Москва и да искате прошка от Кити — каза тя и в очите й заигра пламъче.

— Не, вие не искате това — отвърна той.

Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.

— Ако ме обичате, както казвате — прошепна тя, — направете така, че да бъда спокойна.

Лицето му светна.

— Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си… да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. За мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. Може би ни чака отчаяние, нещастие… или то може да е щастие, и то какво щастие! … Нима е невъзможно? — прибави той само с устните си; но тя го чу.

Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов, и не отговори нищо.

„Ето! — с възторг помисли той. — Тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има край — ето! Тя ме обича. Сама признава това. “

— Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели — каза тя с думи; по погледът й казваше съвсем друго.

— Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората — това е във ваша власт.

Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:

— Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, както сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. Вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.

— Аз не искам да ви пъдя никъде.

— Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е — каза той с треперещ глас. — Мъжът ви идва.

И наистина в тоя миг Алексей Александрович влезе в приемната със своята спокойна, тромава походка.

Той погледна жена си и Вронски, пристъпи до домакинята и след като седна да пие чай, заприказва с бавния си, но винаги ясен глас, с обикновения си шеговит тон, като да се присмиваше на някого.

— Вашият Рамбуйе е в пълния си състав — каза той, като изгледа цялото общество, — грации и музи.

Но княгиня Бетси не можеше да търпи тоя негов sneering[25] тон, както го наричаше тя, и като умна домакиня, веднага го въвлече в сериозен разговор за общата военна повинност. Алексей Александрович веднага се увлече в разговора и започна вече сериозно да защищава новия указ пред княгиня Бетси, която беше против него.

Вронски и Ана продължаваха да седят до малката маса.

— Това е вече неприлично — пошепна една дама, сочейки с очи Вронски, Каренина и мъжа й.

— Не ви ли казвах аз? — отвърна приятелката на Ана.

Но не само тия дами, а почти всички, които бяха в приемната, дори княгиня Мяхкая и самата Бетси, по няколко пъти поглеждаха към уединилите се от общия кръг, сякаш това им пречеше. Само Алексей Александрович не погледна нито веднъж натам и не се отвлече от започнатия интересен разговор.

Княгиня Бетси забеляза, че това прави неприятно впечатление на всички, и затова незабелязано тикна на мястото си едно друго лице, което да слуша Алексей Александрович, и пристъпи до Ана.

— Винаги се учудвам на яснотата и точността в изразите на мъжа ви — каза тя. — Когато той говори, за мене стават достъпни най-трансцендентните понятия.

— О, да! — каза Ана, светнала в щастлива усмивка и без да разбира нито дума от онова, което й казваше Бетси. Тя се премести до голямата маса и взе участие в общия разговор.

След като поседя половин час, Алексей Александрович се приближи до жена си и я покани да си вървят заедно; но без да го погледне, тя отговори, че ще остане да вечеря. Алексей Александрович се сбогува и си отиде.

Кочияшът на Каренина, стар, дебел татарин с лъскаво кожено палто, едва задържаше левия сив кон, който бе премръзнал и се изправяше на задните си крака пред входа. Лакеят бе отворил вратичката на каляската. Вратарят държеше входната врата. Ана Аркадиевна откачваше с малката си сръчна ръка дантелите на ръкава от копчето на шубката си и навела глава, слушаше с възхищение какво й казва Вронски, който я изпращаше.

— Вие не казахте нищо; да предположим, че не искам нищо — каза той, — но вие знаете, че на мен ми трябва не приятелство, за мен има само едно щастие в живота, тая дума, която вие толкова не обичате… да, любов…

— Любов… — повтори тя бавно, с някакъв вътрешен глас, и изведнъж, в същия миг, когато откачи дантелите, прибави: — Аз не обичам тая дума тъкмо защото за мене тя значи много нещо, много повече, отколкото можете да разберете — и го погледна в лицето. — Довиждане!

Тя му подаде ръка и с бързи и плавни стъпки мина покрай вратаря и се скри в каретата.

Погледът й, докосването на ръката й го изгориха. Той целуна дланта си на онова място, дето тя бе го докоснала, и се прибра у дома си, щастлив от мисълта, че тая вечер се е приближил до постигането на целта си повече, отколкото през последните два месеца.

VIII

Алексей Александрович не бе видял нищо особено и неприлично в това, че жена му седеше с Вронски на отделна маса и разговаряше оживено; но той забеляза, че на другите в приемната то се видя особено и неприлично и затова го сметна неприлично и той. И реши, че трябва да каже това на жена си.

Когато се върна в къщи, Алексей Александрович влезе в кабинета си, както правеше обикновено, седна на стола, разтвори на означеното с ножа за разрязване място книгата за папизма и чете до един часа, както обикновено; само от време на време той търкаше високото си чело и разтърсваше глава, сякаш отпъждаше нещо. В точно определения час стана и направи нощния си тоалет. Ана Аркадиевна я нямаше още. С книгата под мишница той се качи горе; по тая вечер, вместо обикновените мисли и планове за служебните работи, мислите му бяха изпълнени с жена му и с нещо неприятно, което бе се случило с нея. Противно на навика си той не си легна, а сключи ръце на гърба си и закрачи из стаите. Не можеше да си легне, защото чувствуваше, че трябва преди това да обмисли нововъзникналото обстоятелство.

Когато Алексей Александрович реши, че трябва да поприказва с жена си, струваше му се, че това е много лесно и просто; но сега, когато започна да обмисля това нововъзникнало обстоятелство, то му се видя доста сложно и трудно.

Алексей Александрович не беше ревнив. Според него ревността обижда жената, а мъжът трябва да има доверие в жената. Той не се запитваше защо трябва да има доверие, сиреч пълна увереност, че младата му жена ще го обича винаги, но не изпитваше недоверие, защото имаше доверие и си казваше, че трябва да го има. А сега, макар че не бе разклатено убеждението му, че ревността е срамно чувство и че човек трябва да има доверие, той чувствуваше, че се е изправил лице с лице пред нещо нелогично и безсмислено и не знаеше какво трябва да прави. Алексей Александрович стоеше лице с лице пред живота, пред възможността жена му да обича някого другиго освен него и тъкмо това му се струваше твърде безсмислено и необяснимо, защото това беше самият живот. Целия си живот Алексей Александрович бе прекарал в служебни среди, които имаха връзка с отраженията на живота. И всеки път, когато се сблъскваше със самия живот, той се стъписваше пред него. Сега изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който спокойно е минал по мост над някоя пропаст и изведнъж е видял, че мостът е разглобен и отдолу зее бездна. Тая бездна беше самият живот, а мостът — оня изкуствен живот, който бе прекарал Алексей Александрович. За пръв път му мина през ума, че жена му може да се влюби в другиго и той се ужаси от това.

Без да се съблече, той се разхождаше с умерени крачки насам-натам по отекващия паркет на осветената с една лампа трапезария, по килима на тъмната приемна, в която светлината се отразяваше само върху големия му, наскоро нарисуван портрет, закачен над дивана, и в нейния кабинет, дето горяха две свещи, които осветяваха портретите на роднините и приятелките й и красивите, отдавна така добре познати нему дребни украшенийца на писмената й маса. От нейната стая той идваше до вратата на спалнята и се връщаше отново.

При всяко отиване и връщане насам-натам, и най-вече по паркета на светлата трапезария, той се спираше и си казваше: „Да, това трябва да се реши и да се прекрати, трябва да изкажа възгледа си върху тая работа и да взема решение. “ И той се връщаше назад. „Но какво да изкажа? Какво решение да взема? “ — казваше си той в приемната и не намираше отговор. „Пък и най-после — питаше се, преди да завие към кабинета — какво се е случило? Нищо. Тя говори дълго с него. Че какво от това? С малко ли мъже може да говори една жена от обществото? И после, да я ревнувам — това значи да унижа и себе си, и нея“ — каза си той и влезе в кабинета й; ала това разсъждение, което по-рано имаше такава тежест за него, сега не тежеше и не значеше нищо. И от вратата на спалнята той отново се връщаше към салона; но щом се върнеше назад в тъмната приемна, някакъв глас му казваше, че не е така и че щом другите са забелязали това, значи, има нещо. И отново си казваше в трапезарията: „Да, трябва да се реши и прекрати тая работа, трябва да изкажа възгледа си…“ И пак в приемната, преди да завие, се питаше: как да се реши? А после пак се питаше: какво се е случило? И отговаряше: нищо, и си спомняше, че ревността е чувство, което унижава жената, но отново в приемната се убеждаваше, че се е случило нещо. Мислите, както и тялото му, описваха затворен кръг, без да попаднат на нещо ново. Той схвана това, потърка челото си и седна в кабинета й.

Тук, загледан в масата й, върху която имаше малахитов бювар и някакво започнато писмо, мислите му изведнъж се промениха. Той взе да мисли за нея, за това какво мисли и чувствува тя. За пръв път живо си представи личния й живот, нейните мисли, желания, и мисълта, че тя може и трябва да има свой отделен живот, му се видя така страшна, че побърза да я прогони. Това беше оная бездна, дето той се страхуваше да надникне. За Алексей Александрович беше чуждо душевното действие да се пренесеш с мисълта и чувството си в друго същество. Той смяташе това душевно действие за вредно и опасно фантазьорство.

⇐ Предыдущая 7 8 9 10 111213 14 15 16 Следующая ⇒