Втора част 7 страница

Кити й се любуваше още повече от по-рано и все повече и повече страдаше. Тя се чувствуваше смазана и лицето й издаваше това. Когато се сблъскаха при мазурката, Вронски я погледна и не можа да я познае изведнъж — дотолкова тя се беше изменила.

— Прекрасен бал! — каза й той, колкото да каже нещо.

— Да — отвърна тя.

По средата на мазурката, като повтаряше една сложна фигура, измислена пак от Корсунски, Ана излезе в средата на кръга, взе двама кавалери и повика една дама и Кити. Кити се приближи, като я гледаше уплашено. Ана я погледна с премрежени очи, усмихна се и стисна ръката й. Но като видя, че лицето на Кити отговори на усмивката й само с израз на отчаяние, и учудване, тя се отвърна от нея и весело заприказва с другата дама.

„Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно“ — каза си Кити.

Ана не искаше да остане на вечеря, но домакинът започна да я моли.

— Останете, Ана Аркадиевна — намеси се Корсунски, като притисна оголената й ръка под ръкава на фрака си. — Каква идея за котильон ми дойде! Un bijou! [17]

И той тръгна полекичка, като се мъчеше да я повлече. Домакинът се усмихваше одобрително.

— Не, няма да остана — отвърна Ана усмихната; но въпреки усмивката й от решителния тон, с който тя отговори, и Корсунски, и домакинът разбраха, че тя няма да остане.

— Не, и без това само на вашия бал в Москва аз танцувах повече, отколкото цяла зима в Петербург — каза Ана, като поглеждаше застаналия до нея Вронски. — Трябва да си почина, преди да отпътувам.

— Значи, непременно ще заминете утре? — попита Вронски.

— Да, смятам — отвърна Ана, зачудена от смелостта на въпроса му; но неудържимият трепетен блясък на очите и усмивката го парна, когато тя каза това.

Ана Аркадиевна не остана да вечеря и си отиде.

XXIV

„Да, у мене има нещо противно, отблъскващо — мислеше Левин, след като си излезе от Шчербацки и се запъти пешком за брата си. — И не съм дотрябвал на другите хора. Казват, че това било гордост. Не, у мене няма и гордост. Ако имаше гордост, не бих се поставил в такова положение. “ И той си представяше Вронски, щастлив, добър, умен и спокоен, който сигурно никога не се е озовавал в такова ужасно положение, в каквото беше той тая вечер. „Да, тя трябваше да предпочете него. Така трябва и аз няма кому и защо да се оплаквам. Сам съм си виновен. Какво право имах да мисля, че тя ще поиска да свърже живота си с моя? Кой съм аз? И що съм? Нищожен, никому и за нищо ненужен човек. “ И той си спомни за брат си Николай и с радост се спря на тоя спомен. „Нима той не е прав, че всичко в света е лошо и гадно? И ние едва ли съдим и сме съдили справедливо за брата Николай. Разбира се, от гледището на Прокофий, който го е видял пиян и със скъсан кожух, той е изгубен човек; но аз го познавам другояче. Аз познавам душата му и зная, че ние си приличаме. Но вместо да отида да го намеря, аз отидох да обядвам и след това поех насам. “ Левин се приближи до един фенер, прочете адреса на брат си, който носеше в портфейла, и извика файтон. По целия дълъг път до брат си Левин живо си припомняше всички познати нему събития от живота на брата Николай. Спомни си, че в университета и една година след университета, въпреки подигравките на другарите си, брат му живееше като монах, строго изпълняваше всички религиозни обреди, служби, пости и отбягваше всякакви удоволствия, особено жените; и след това той изведнъж се промени, сдружи се с най-долни хора и се отдаде на разгулен живот. Спомни си след това за историята с момченцето, което той бе взел от село да го възпитава и при един пристъп на злоба така го наби, че го дадоха под съд за причиняване на телесна повреда. Спомни си и историята с оня нечестен картоиграч, който бе обрал парите му и комуто той подписа полица, но го даде под съд, като доказваше, че оня го е измамил. (Това бяха ония пари, които заплати Сергей Иванич. ) После си спомни как той бе нощувал една нощ в участъка в буйство. Спомни си за заведения от него срамен процес срещу брат му Сергей Иванич, задето уж не му изплатил частта от майчиното му наследство; и последното му дело, когато бе заминал да служи в Западния край и там бе даден под съд за побой, нанесен на кмета… Всичко това беше ужасно гадно, но на Левин то не се виждаше толкова отвратително, както сигурно се виждаше на ония, които не познаваха Николай Левин, не знаеха целия му живот, не познаваха сърцето му.

Левин помнеше, че по онова време, когато Николай бе в периода на набожността, постите, монасите и черковните служби, когато диреше в религията помощ, юзда за страстната си натура, не само че никой не го подкрепи, но всички, дори и той, му се присмиваха. Дразнеха го, наричаха го Ной, калугер; а когато се провали, никой не му помогна, а всички с ужас и погнуса се отвърнаха от него.

Левин чувствуваше, че въпреки цялото безобразие на своя живот в душата си, дълбоко в душата си братът Николай не беше по-лош от ония хора, които го презираха. Той не бе виновен, че се бе родил с неукротим характер и с ограничен поради някакви причини ум. Но той винаги искаше да бъде добър. „Ще му изприкажа всичко, ще го накарам и той да изприкаже всичко и ще му покажа, че го обичам и затова го разбирам“ — реши в себе си Левин, когато в единадесет часа стигна до хотела, на посочения адрес.

— Дванадесета и тринадесета горе — отговори вратарят на Левиновия въпрос.

— В стаята си ли е?

— Трябва да е в стаята си.

Вратата на дванадесети номер беше полуотворена и оттам, в ивицата светлина, излизаше гъст дим от лош и слаб тютюн и се чуваше непознат на Левин глас; но Левин веднага разбра, че брат му е тук, чу неговото кашляне.

Когато той се спря до вратата, непознатият глас казваше:

— Всичко зависи от това, доколко разумно и съзнателно ще се поведе работата.

Константин Левин надникна през вратата и видя, че говори един младеж с грамадна рунтава коса, в дълга дреха, а една млада сипаничава жена, с вълнена рокля без ръкави и яка, седи на дивана. Брат му не се виждаше. Сърцето на Константин се сви от болка при мисълта сред какви чужди хора живее брат му. Никой не бе го чул и докато сваляше галошите си, Константин се вслушваше в думите на господина с дългата дреха. Той говореше за някакво предприятие.

— Е, дяволите да ги вземат тия привилегировани класи! — каза посред кашлица гласът на брат му. — Маша! Приготви ни да вечеряме и дай вино, ако е останало, ако ли не — прати да донесат.

Жената стана, излезе зад паравана и видя Константин.

— Николай Дмитрич, дошъл е един господин — каза тя.

— Кого търсите? — сърдито попита гласът на Николай Левин.

— Аз съм — отвърна Константин Левин и излезе на светлото.

— Кой аз? — още по-сърдито повтори гласът на Николай. Чуваше се как той стана бързо, като се препъна о& #768; нещо, и Левин видя отпреде си толкова познатата и все пак поразителна със своята грубост и болезненост грамадна, мършава, прегърбена фигура на брат си, с големите му изплашени очи.

Той беше още по-слаб, отколкото преди три години, когато Константин Левин го бе видял за последен път. Облечен бе с къс сюртук. И ръцете, и широките кости изглеждаха още по-грамадни. Косата му бе станала по-рядка, същите прави мустаци висяха на устните му, същите очи странно и наивно гледаха влезлия.

— А, Костя! — изведнъж рече той, като; позна брат си, и очите му светнаха радостно. Но; в същия миг погледна младежа и направи толкова познатото на Константин конвулсивно движение с главата и шията, сякаш го стягаше връзката; и на измършавялото му лице се изписа съвсем друг израз: див, страдалчески и жесток.

— Аз писах и на вас, и на Сергей Иванич, че не ви познавам и не желая да ви познавам. Какво искаш, какво искате от мене?

Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представяше Константин. Когато мислеше за него, Константин Левин бе забравил и най-тежкото и лошото в неговия характер, онова, което затрудняваше толкова много всяко общуване с него; и сега, когато видя лицето му и особено конвулсивното движение на главата, той си спомни всичко това.

— Не че ми трябваш за нещо — плахо отговори той. — Дошъл съм просто да те видя.

Тая плахост на брат му, както изглежда, смекчи Николай. Той сви устни.

— А, така ли? — каза той. — Е, влез, седни. Ще вечеряш ли? Маша, донеси три порции. Не, почакай.

Знаеш ли кой е тоя? — обърна се той към брат си, като посочи господина в дългото палто. — Това е господин Крицки, мой приятел още от Киев, много забележителен човек. Него, разбира се, го преследва полицията, защото не е подлец.

И той изгледа по навик всички, които бяха в стаята. Като видя, че жената, която стоеше на вратата, се накани да излезе, той й извика: „Казах ти, почакай! “ И е онова неумение, с оная несвързаност в думите, които Константин познаваше така добре, той пак изгледа всички и започна да разправя на брат си историята на Крицки: как го изключили от университета, задето образувал дружество за подпомагане на бедни студенти и неделни училища, как след това постъпил учител в едно народно училище, как го изгонили и оттам и как след това го съдили за нещо.

— От Киевския университет ли сте? — обърна се Константин Левин към Крицки, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание.

— Да, бях в Киевския — сърдито отговори Крицки и се начумери.

— А тая жена — прекъсна го Николай Левин, като посочи жената — е моя другарка в живота, Мария Николаевна. Взех я от публичния дом. — И като каза това, той направи конвулсивно движение с шията. — Но я обичам и уважавам и моля всички, които искат да сме добре — прибави той, като повиши глас и се намръщи, — да я обичат и уважават. Все едно, че е моя жена, все едно. И тъй, сега знаеш с кого имаш работа. И ако мислиш, че ще се унижиш, тогава на добър ти път.

И отново очите му въпросително изгледаха всички.

— Защо пък ще се унижа, не разбирам.

— Хайде, Маша, поръчай да ни донесат вечеря; три порции, ракия и вино… Не, почакай… Не, не трябва… Върви.

XXV

— И тъй, виждаш — продължи Николай Левин, като мръщеше с усилие челото си и правеше конвулсивни движения. Както изглежда, трудно му беше да съобрази какво да каже и да направи. — Ето виждаш ли… — Той посочи в ъгъла на стаята някакви железни пръти, свързани с ремъци. — Виждаш ли това? То е начало на една нова работа, която предприемаме. Това е едно производително сдружение…

Константин почти не слушаше. Той се взираше в болнавото му охтичаво лице, все повече и повече му дожаляваше за него и не можеше да си наложи да слуша това, което брат му разправяше за сдружението. Той виждаше, че за него това сдружение е само една котва, за да се спаси от презрението към себе си. Николай Левин продължи:

— Ти знаеш, че капиталът смазва работника — работниците у нас, селяните, носят цялата тежест на труда и са поставени така, че колкото и да се трудят, не могат да излязат от скотското си положение. Капиталистите им отнемат всички печалби от надниците, всички излишъци от заплатата, с които те биха могли да подобрят положението си, да си осигурят свободно време и следователно и образование. И обществото е така наредено, че колкото повече работят те, толкова повече ще забогатяват търговците и земевладелците, а те ще бъдат винаги работен добитък. Тоя ред трябва да се промени — завърши той и въпросително погледна брат си.

— Да, разбира се — каза Константин, като се взираше в руменината, която се появи под изпъкналите скули на брат му.

— И ето ние организираме едно железарско сдружение, в което цялото производство и печалбите, и главно оръдията на производство, всичко ще бъде общо.

— Но де ще бъде сдружението? — попита Константин Левин.

— В село Воздрем, Казанска губерния.

— Но защо пък в село? Струва ми се, че в селата и без това има много работа. Защо ви е железарско сдружение на село?

— Защото селяните сега са същите роби, каквито бяха и по-рано, и тъкмо затова на тебе и на Сергей Иванич ви е неприятно, дето искат да ги избавят от това робство — каза Николай Левин, ядосан от възражението.

Константин Левин въздъхна; като оглеждаше в това време стаята, мрачна и мръсна. Изглежда, че тая въздишка ядоса още повече Николай.

— Аз познавам твоите и на Сергей Иванич аристократически възгледи. Зная, че той употребява всички сили на ума си, за да оправдае съществуващото зло.

— Не, защо говориш така за Сергей Иванич? — усмихнат рече Левин.

— Сергей Иванич ли? А ето защо! — изведнъж извика Николай Левин, като чу името на Сергей Иванич. — Ето защо… Но какво има да казвам? Само че… Защо си дошъл при мене? Ти презираш всичко това — прекрасно, тогава върви си, сбогом, върви! — викаше той, ставайки от стола. — Върви си, върви!

— Ни най-малко не презирам — плахо каза Константин Левин. — Аз дори не споря.

В това време Мария Николаевна се върна. Николай Левин сърдито я изгледа. Тя бързо пристъпи до него и му пошепна нещо.

— Аз съм болен, станал съм нервен — рече Николай Левин, като се поуспокои и дишаше тежко, — а ти ми говориш за Сергей Иванич и за статията му. Тя е такава глупост, такава лъжа, такава самоизмама. Какво може да пише за справедливостта човек, който не я познава? Четохте ли статията му? — обърна се той към Крицки, седна отново до масата и започна да разчиства разпилените по нея цигари.

— Не съм я чел — мрачно каза Крицки, който очевидно не искаше да влиза в разговор.

— Защо? — ядосан се обърна Николай Левин сега пък към Крицки.

— Защото не смятам за необходимо да си губя времето за това.

— Но, позволете, отде пък знаете, че ще изгубите времето си? За мнозина тая статия е недостъпна, сиреч не е за тях. Но за мене е друго, аз прозирам мислите му и зная защо статията е слаба.

Всички млъкнаха. Крицки бавно стана и взе шапката си.

— Не искате ли да вечеряте? Е, сбогом. Елате утре с железаря.

Щом Крицки си излезе, Николай Левин се усмихна и смигна.

— И него не го бива — рече той. — Нали виждам… Но в това време Крицки го извика от вратата.

— Какво искаш още? — каза той и излезе при него в коридора.

Когато остана сам с Мария Николаевна, Левин се обърна към нея:

— Ами вие отдавна ли живеете с брат ми?

— Втора година вече. Здравето му доста се влоши. Много пие — каза тя.

— Как тъй пие?

— Пие ракия, а тя му вреди.

— А нима пие много? — прошепна Левин.

— Да — каза тя, като се озърташе плахо към вратата, дето се показа Николай Левин.

— Какво приказвахте? — попита той, като се мръщеше и гледаше с изплашени очи ту единия, ту другия. — Какво?

— Нищо — смутено отвърна Константин.

— Щом не искате да говорите, не говорете. Само че ти няма какво да приказваш с нея. Тя е улично момиче, а ти си господар — рече той, като свиваше конвулсивно шията си.

— Както виждам, ти разбра и оцени всичко и се отнасяш със съжаление към моите заблуждения — отново започна той, като повиши глас.

— Николай Дмитрич, Николай Дмитрич — прошепна пак Мария Николаевна, приближавайки се до него.

— Е, добре, добре! … Но де остана вечерята? А, ето я — рече той, като видя лакея с табличка в ръцете. — Тука, тука остави — каза той сърдито и веднага взе ракията, наля си една чашка и жадно я изпи. — Пийни си, искаш ли? — обърна се той към брат си, тутакси развеселен. — Е, стига за Сергей Иванич. Все пак драго ми е, че те виждам. Каквото и да приказват, все сме си наши. Хайде, пийни си де. Разкажи ми, какво правиш? — продължи той, като предъвкваше лакомо един залък хляб и си наливаше друга чаша. — Как живееш?

— Живея сам на село, както по-рано, занимавам се със стопанството — отвърна Константин, като гледаше с ужас как лакомо яде и пие брат му и се мъчеше да прикрие, че го наблюдава.

— Защо не се ожениш?

— Не му е дошло времето — отвърна Константин и се изчерви.

— Защо? За мене е свършено! Аз похабих живота си.

Казвал съм и ще кажа пак, че ако бяха ми дали моята част тогава, когато ми трябваше, целият ми живот сега би бил друг.

Константин Дмитрич побърза да промени разговора.

— Ами ти знаеш ли, че твоят Ванюшка е книговодител при мене в Покровское? — каза той.

Николай направи конвулсивно движение с шията си и се замисли.

— Но разправи ми, какво става в Покровское? Как е, стои ли си къщата, и брезите, и нашата класна стая? А градинарят Филип още ли е жив? Как си спомням беседката и дивана! Слушай, не променяй нищо в къщата, а по-скоро се ожени и пак нареди всичко, както си беше. Тогава ще дойда при тебе, ако жена ти излезе добра.

— Та ти ела сега при мене — каза Левин. — Колко добре бихме се наредили!

— Бих дошъл, ако знаех, че няма да намеря там Сергей Иванич.

— Няма да го намериш. Аз живея напълно независимо от него.

— Да, но каквото и да казваш, ти ще трябва да предпочетеш мене или него — каза той, като гледаше плахо брат си в очите. Тая плахост трогна Константин.

— Ако искаш да знаеш какво мисля по тая работа, ще ти кажа, че във вашата свада със Сергей Иванич аз не вземам нито едната, нито другата страна. И двамата не сте прави. Ти не си прав повече външно, а той — вътрешно.

— А-а! Значи, ти си разбрал това, разбрал си го? — радостно извика Николай.

— Но ако искаш да знаеш, лично аз ценя повече приятелството си с тебе, защото…

— Защо, защо?

Константин не можеше да каже, че цени повече него, защото е нещастен и има нужда от близък човек. Но Николай разбра, че той иска да каже тъкмо това и затова се намръщи и отново се залови за ракията.

— Стига, Николай Дмитрич! — каза Мария Николаевна и протегна пълната си гола ръка към шишето.

— Пусни! Остави ме на мира! Ще те пребия! — викна той.

Мария Николаевна се усмихна с кротката си и добра усмивка, която зарази и Николай, и вдигна ракията.

— А ти мислиш, че тя не разбира нищо? — каза Николай. — Тя разбира всичко това по-добре от нас. Нали в нея има нещо хубаво и мило, а?

— Никога ли по-рано не сте били в Москва? — каза й Константин, колкото да каже нещо.

— Не й говори на вие. Тя се страхува от това. Никой освен мировия съдия, когато я съдиха, задето искаше да напусне публичния дом, никой не й е говорил на вие. Боже мой, какви безсмислици има в света! — изведнъж извика той. — Тия нови учреждения тия мирови съдии, земства, какво безобразие е това!

И той започна да разправя неприятностите си с новите учреждения.

Константин Левин го слушаше и това отричане смисъла на всички обществени учреждения, което той споделяше с него и често го изказваше, сега му бе неприятно да го чуе от устата на брат си.

— Всичко това ще разберем на оня свят — каза той на шега.

— На оня свят ли? Ох, не обичам аз оня свят! Не го обичам — каза Николай, като впери изплашените си диви очи в лицето на брат си. — И макар че, струва ми се, би било добре да се махнем от цялата тая мръсотия, от тая дивотия, и чужда, и своя, но аз се страхувам от смъртта, ужасно се страхувам. — Той потрепера ужасен. — Но пийни си нещо. Искаш ли шампанско? Или да отидем някъде. Да идем да чуем циганите! Знаеш ли, аз обикнах много циганите и руските песни.

Езикът му започна да се преплита и той взе да скача от едно на друго. С помощта на Маша Константин го склони да не ходи никъде и го сложи да си легне съвсем пиян.

Маша обеща да пише на Константин в случай на нужда и да убеди Николай Левин да отиде да живее при брат си.

XXVI

На сутринта Константин Левин си замина от Москва и привечер пристигна у дома си. По пътя, във вагона, той разговаряше със спътниците си за политиката, за новите железопътни линии и също както в Москва го потискаха обърканите понятия, недоволството от себе си, някакъв срам от нещо; но когато слезе на своята гара и позна куция колар Игнат с вдигната яка на кафтана, когато в дрезгавата светлина, която падаше от прозорците на гарата, видя покритата с черга шейна и конете с вързани опашки, в хамути с халки и ресни, когато коларят Игнат, още докато се настаняваше в шейната, му разправи селските новини, че предприемачът е пристигнал и че Пава се отелила — той почувствува, че обърканите понятия постепенно се избистрят, а срамът и недоволството от него самия изчезват. Той почувствува това само като погледна Игнат и конете; но когато облече донесения му кожух, седна загърнат в шейната и потегли, като размисляше върху предстоящите разпореждания на село и поглеждаше логоя, по-рано яздитен, донски, а сега повреден от яздене, но буен кон, започна да разбира съвсем иначе случилото се с него. Чувствуваше се такъв, какъвто си е, и не искаше да бъде друг. Сега искаше да бъде само по-добър, отколкото е бил по-рано. Първо, от днес той реши, че няма вече да се надява на необикновено щастие, каквото трябваше да му даде женитбата, и поради това няма да пренебрегва така настоящето. Второ, никога вече няма да си позволи да се увлече от тая долна страст, споменът за която го измъчваше така много, когато се канеше да направи предложението. След това, като си спомни за брата Николай, той реши в себе си, че никога вече няма да си позволи да го забрави, ще следи и не ще го изпуща из очи, за да бъде готов да му помогне, когато потрябва. А това ще бъде скоро, той го чувствуваше. След това и разговорът на брат му за комунизма, към който тогава той се отнесе така леко, сега го накара да се замисли. Преобразуването на икономическите условия, той смяташе за безсмислено, но като гледаше бедността на народа, винаги чувствуваше несправедливостта на своето богатство и сега реши в себе си, че за да се чувствува напълно прав, той, макар че и по-рано работеше много, а не живееше разкошно, сега ще работи още повече и още по-малко ще си позволява разкош. И струваше му се, че всичко това е толкова леко да се направи, че целия път прекара в най-приятни мечти. С бодро чувство на надежда за нов, по-добър живот към девет часа вечерта той стигна пред къщата си.

От прозорците на стаята на Агафия Михайловна, старата бавачка, която изпълняваше в къщата му ролята на икономка, падаше светлина върху снега на площадката пред къщи. Тя не бе заспала още. Събуден от нея, Кузма, сънлив и бос, изтича на външната стълба. Ловджийското куче Ласка изскочи също, за малко не препъна Кузма и започна да квичи, търкаше се о коленете му, изправяше се и искаше, а не смееше да опре предните си лапи на гърдите му.

— Скоро се върнахте, господарю — каза Агафия Михайловна.

— Домъчня ми, Агафия Михайловна. Добре е на гости, ала у дома е по-добре — отвърна той и влезе в кабинета си.

Кабинетът бавно се освети от донесената свещ. Изпъкнаха познатите подробности: еленовите рога, лавиците с книги, огледалото на печката с вентилатора, който отдавна трябваше да се поправи, бащиният диван, голямата маса, на масата отворената книга, счупената пепелница, тетрадката с неговия почерк. Когато видя всичко това, за миг го обзе съмнение дали ще може да си нареди оня нов живот, за който бе мечтал по пътя. Всички тия следи от неговия живот сякаш го завладяха и му казваха: „Не, не можеш се отърва от нас и няма да бъдеш друг, а ще бъдеш такъв, какъвто си бил: със съмненията, с вечното недоволство от себе си, с напразните опити да се поправиш и с паденията и вечното очакване на щастие, каквото не постигна и не ще постигнеш. “

Но това му казваха нещата, а един друг глас в душата му казваше, че човек не трябва да се подчинява на миналото и че може да направи всичко със себе си. И заслушан в тоя глас, той отиде в ъгъла, дето имаше две шестнадесеткилограмови гири, и започна да прави гимнастика, като се опитваше да си възвърне бодростта. Зад вратата заскърцаха стъпки. Той бързо остави гирите.

Влезе управителят и каза, че всичко, слава Богу, е благополучно, но съобщи, че елдата в новата сушилня се запалила. Това съобщение ядоса Левин. Новата сушилня бе построена и донякъде измислена от Левин. Управителят беше винаги против тая сушилня и сега със скрито задоволство съобщи, че елдата се е запалила. А Левин беше твърдо убеден, че ако тя се е запалила, това е станало, защото не бяха взели ония мерки, за които той сто пъти нареждаше. Стана му неприятно и той се скара на управителя. Но имаше едно важно и радостно събитие: беше се отелила Пава, най-хубавата, скъпата крава, купена от изложбата.

— Кузма, дай ми кожуха. А вие наредете да запалят фенера, ще ида да видя — каза той на управителя.

Оборът за скъпите крави беше току зад къщата. Той мина през двора край една пряспа до люляка и стигна до обора. Когато се отвори замръзналата врата, лъхна го топла пара и тор и кравите, зачудени от необикновената светлина на фенера, се разшаваха върху прясната слама. Мярна се широкият, гладък и черен с бели петна гръб на холандската крава. Беркут, бикът, лежеше с халката си на бърната и поиска да стане, но се отказа и когато минаваха край него, само изпръхтя два пъти. Черната хубавица Пава, грамадна като хипопотам, обърната заднишком, закриваше от влезлите теленцето и го душеше.

Левин влезе в леговището, огледа Пава и изправи червеникавото с бели петна теленце на неустойчивите му дълги крака. Развълнуваната Пава замуча, но когато Левин приближи теленцето до нея, тя се успокои, въздъхна тежко и започна да го ближе с грапавия си език. Като търсеше вимето й, теленцето навираше нос в слабините на майка си и въртеше опашчица.

— Светни тук, Фьодор, дай насам фенера — каза Левин, като оглеждаше теленцето. — Прилича на майка си, макар че козината е като на баща му. Много хубаво теленце. Дълго и стройно. Нали е хубаво, Василий Фьодорович? — обърна се той към управителя и под влияние на радостта от теленцето напълно се помири с него за елдата.

— Та на кого се е метнало, за да бъде лошо? Семьон предприемачът пристигна още на другия ден след заминаването ви. Ще трябва да се разберем с него, Константин Дмитрич — каза управителят. — Аз ви докладвах по-рано за машината.

Само тоя въпрос бе достатъчен да въведе Левин във всички подробности на стопанството, което бе голямо и сложно, и затова от краварника той отиде право в канцеларията и след като поприказва с управителя и предприемача Семьон, върна се в къщи и отиде право в гостната на горния етаж.

XXVII

Къщата беше голяма, старинна и макар че живееше сам, Левин отопляваше и използуваше всички стаи. Той знаеше, че това е глупаво, знаеше, че е дори лошо, и противно на сегашните му планове, но тая къща беше цял свят за Левин. Свят, в който бяха живели и умрели баща му и майка му. Те живяха такъв живот, който се виждаше на Левин идеал на всяко съвършенство и който той мечтаеше да възобнови с жена си, със семейството си.

Левин едва помнеше майка си. Представата за нея беше свещен спомен за него и във въображението му неговата бъдеща жена трябваше да бъде повторение на оня прелестен, свят идеал за жена, какъвто бе за него майка му.

Той не само не можеше да си представи любовта към жената без брак, но най-напред си представяше семейството, а след това вече жената, която ще му създаде това семейство. И затова представите му за женитбата не приличаха на представите у повечето от познатите му, за които женитбата беше една от многото общожитейски работи; за Левин тя бе главна работа в живота, от която зависеше цялото му щастие. И сега той трябваше да се откаже от това!

Когато влезе в малката гостна, дето винаги пиеше чай, и седна в креслото си с книга в ръка, а Агафия Михайловна му донесе чай и с обикновените си думи: „Ще поседна, господарю“, седна на стола до прозореца, той почувствува, че колкото и да бе странно това, не беше се разделил с мечтите си и не може да живее без тях. Дали с нея или с друга, но това ще стане. Той четеше книгата, мислеше върху прочетеното, като прекъсваше, за да чуе Агафия Михайловна, която бърбореше неуморно; и заедно с това във въображението му без всякаква връзка изпъкваха разни картини от стопанството и от бъдещия му семеен живот. Той чувствуваше, че дълбоко в душата му нещо укрепва, успокоява се и се подрежда.

Той слушаше Агафия Михайловна, която му разправяше, че Прохор забравил Бога, пиел до провала с парите, които Левин му бе дал да си купи кон, и набил до смърт жена си: слушаше, четеше книгата и си спомняше целия ход на мислите, породени от четенето. Това бе книгата на Тиндал за топлината. Той си спомняше критиките си върху Тиндал за неговото самодоволство от умението да прави опити и за това, че му липсва философски поглед. И изведнъж изплува радостната мисъл: „След две години в стадото си ще имам две холандски крави. Пава може да е още жива, ще имам дванадесет дъщери от Беркут, а като тръгнат пред тях тия три — чудо ще бъде! “ Той пак се залови за книгата.

„Е добре, електричеството и топлината са едно и също нещо; но може ли в уравнението при разрешаване на въпроса да се постави една величина вместо друга? Не. Тогава? Връзката между всички сили на природата и без това се чувствува инстинктивно… Особено приятно ще бъде, когато дъщерята на Пава стане червеникава крава с бели петна и към цялото стадо се прибавят тия три… Отлично! Да излезем с жена ми и с гостите да посрещнем стадото… Жена ми ще каже: «Ние с Костя гледахме като дете това теленце. » — «Как може това да ви интересува толкова? » — ще попита гостенинът. «Всичко, което интересува него, интересува и мене. » Но коя е тя? — И той си спомни за станалото в Москва… — Е, какво да се прави? … Аз не съм виновен. Но сега всичко ще тръгне поновому. Празна работа е, че животът, че миналото не ще допуснат това. Трябва да се боря, за да мога да живея по-добре, много по-добре…“ Той повдигна глава и се замисли. Старата Ласка, на която радостта от пристигането му още не бе преминала напълно и която тичаше, за да полае навън, се върна, като размахваше опашка, и внесе струя въздух, приближи се до него и пъхнала глава под ръката му, жално квичеше и чакаше да я погали.

⇐ Предыдущая 3 4 5 6 789 10 11 12 Следующая ⇒