Втора част 6 страница

— Не, той разбира, той е разбирал! — прекъсна я Доли. — Но аз… ти забравяш мене… нима на мене ми е по-леко?

— Чакай. Когато той ми разправяше, да си призная, не разбирах още целия ужас на твоето положение. Виждах само него и това, че семейството е разстроено; беше ми жал за него, но след като поприказвах с тебе, аз, като жена, виждам друго; виждам твоите страдания и нямам думи да ти изкажа колко ми е жал за тебе! Но, Доли, миличка, аз разбирам напълно страданията ти, само че не зная едно: не зная… не зная доколко в душата ти има още любов към него. Това знаеш ти — дали има поне толкова, че да можеш да му простиш. Ако има, прости му!

— Не — започна Доли, но Ана я прекъсна, като целуна още веднъж ръката й.

— Аз познавам повече от тебе обществото — каза тя. — Зная как хора като Стива гледат на тия работи. Ти казваш, че той е говорил с нея за тебе. Такова нещо не е имало. Тия хора изневеряват, но домашното огнище и жената за тях са светиня. За тях тия жени остават някак на заден план и те не пречат на семейството им. Тия мъже прокарват някаква ненарушима граница между семейството и онези. Аз не мога да разбера това. Но е така.

— Да, но той я е целувал…

— Доли, почакай, миличка. Аз съм виждала Стива като влюбен в тебе. Помня това време, когато той идваше при мене и плачеше, говорейки за тебе, и каква поезия и висота бе ти за него, и знам, че колкото повече живееше той с тебе, толкова по-високо стоеше ти за него. Та ние му се смеехме някога, че той при всяка дума прибавяше: „Доли е чудесна жена. “ За него ти винаги си била и си остана божество, а това не е увлечение на душата му…

— Но ако това увлечение се повтори?

— Доколкото разбирам, няма да се повтори…

— Да, но ти би ли му простила?

— Не зная, не мога да кажа… Не, мога — каза Ана, като помисли; и като прецени мислено положението и го претегли на везните на сърцето си, прибави: — Не, мога, мога, мога. Да, бих му простила. Не бих била вече същата, да, но бих му простила, и то така, сякаш нищо не е имало, съвсем нищо.

— Е, разбира се — бързо я прекъсна Доли, сякаш казваше онова, което бе мислила, — иначе не би било прошка. Щом трябва да простим, трябва напълно, напълно. Хайде сега да те заведа в стаята ти — каза тя, като стана, и вървешком прегърна Ана. — Мила, колко се радвам, че дойде, колко се радвам! Стана ми по-леко, много по-леко.

Целия тоя ден Ана прекара в къщи, сиреч у Облонски, и не приемаше никого, макар че някои от познатите бяха успели да научат за пристигането й и дойдоха още същия ден. Цялата сутрин тя прекара с Доли и децата. Само изпрати една бележка до брат си, в която му пишеше да обядва непременно в къщи. „Ела си, Бог е милостив“ — писа му тя.

Облонски обядва в къщи; разговорът беше общ и жена му говори с него, като се обръщаше на „ти“, а не както по-рано. В отношенията между мъжа и жената си оставаше същата отчужденост, но вече не ставаше дума за раздяла и Степан Аркадич виждаше, че е възможно да се обяснят и помирят.

Веднага след обеда дойде Кити. Тя познаваше Ана Аркадиевна, но много малко, и идваше сега у сестра си не без страх при мисълта как ще я посрещне тая петербургска светска дама, която всички толкова хвалеха. Но тя се хареса на Ана Аркадиевна — това пролича веднага. Както изглежда, Ана се любуваше на нейната хубост и младост и преди още Кити да се опомни, тя вече се чувствуваше не само под нейното влияние, но чувствуваше, че се е влюбила в нея, както са способни да се влюбват младите момичета в омъжените и по-възрастни дами. Ана не приличаше на светска дама или на майка на осемгодишен син; по гъвкавостта на движенията, по свежестта и постоянното оживление на лицето й, което избиваше ту в усмивката, ту в погледа, тя би приличала по-скоро на двадесетгодишно момиче, ако не беше сериозният, понякога тъжен израз на очите й, който поразяваше и привличаше Кити. Кити чувствуваше, че Ана е съвсем естествена и не крие нищо, но че у нея има някакъв друг, висш мир на недостъпни за нея интереси, сложни и поетични.

След обеда, когато Доли влезе в стаята си, Ана бързо стана и се приближи до брат си, който палеше пура.

— Стива — каза му тя, като смигна весело, прекръсти го и посочи с очи вратата. — Върви и Бог да ти помага.

Той я разбра, хвърли пурата и изчезна зад вратата.

Когато Степан Аркадич излезе, тя се върна на дивана, дето седеше заобиколена от децата. Дали защото децата бяха видели, че майка им обича тая леля, или защото самите те чувствуваха особената прелест в нея, но двете по-големи, а след тях и по-малките, както се случва обикновено с децата, още преди обеда се бяха залепили за новата леля и не се отделяха от нея. И те измислиха нещо като игра, която се състоеше в това, да седнат колкото може по-близо до леля си, да се докосват до нея, да държат малката й ръка, да я целуват, да играят с пръстена й или поне да се докосват до гънките на роклята й.

— Хайде сега да седнем както по-рано — каза Ана Аркадиевна и седна на мястото си.

И Гриша отново завря глава под нейната ръка, допря я до роклята й и засия от гордост и щастие.

— Значи, кога ще бъде балът? — обърна се тя към Кити.

— Идната седмица, и то прекрасен бал. Един от ония балове, на които винаги е весело.

— А нима има такива балове, на които винаги е весело? — с нежна ирония попита Ана.

— Странно е, но има. У Бобришчеви винаги е весело, у Никитини също, а у Межкови винаги е отегчително. Нима не сте забелязали?

— Не, мила, за мене вече няма такива балове, дето да е весело — каза Ана и Кити видя в очите й оня особен мир, който не й бе познат. — За мене има такива балове дето не е толкова тежко и отегчително…

— Как може на вас да бъде отегчително на бала?

— Защо пък на мен е да не може да бъде отегчително? — попита Ана. Кити схвана, че Ана знае какъв отговор ще последва.

— Защото вие винаги сте най-хубава.

Ана лесно се изчервяваше. Тя се изчерви и каза:

— Първо, това не е вярно; и второ, дори да е истина, защо ми е?

— Вие ще отидете ли на тоя бал? — попита Кити.

— Мисля, че не ще може да не отида. На, вземи — каза тя на Таня, която сваляше пръстена, който лесно се изхлузваше от белия й тънък на края пръст.

— Много ще се радвам, ако отидете. Много бих искала да ви видя на бала.

— Ако стане нужда да отида, поне ще се утешавам с мисълта, че това ще ви направи удоволствие… Гриша, не дърпай косата ми, моля ти се, тя и без това се е разрешила — каза тя, като оправяше падналата къдрица, с която Гриша си играеше.

— Представям си, че на бала ще бъдете в лилаво.

— Защо пък непременно в лилаво? — попита Ана усмихната. — Хайде, деца, вървете, вървете. Чувате ли? Мис Гул ви вика да пиете чай — каза тя, като отстраняваше от себе си децата и ги пращаше в трапезарията.

— Аз зная защо ме каните на бала. От тоя бал вие очаквате много нещо и затова искате всички да бъдат там, всички да вземат участие.

— Отде знаете? Да.

— О, колко хубава е вашата възраст! — продължи Ана. — Помня и зная тая светлосиня мъгла, като оная над планините в Швейцария. Тая мъгла, която покрива всичко през онова блажено време, когато още малко и детинството ще свърши и от грамаден кръг, щастлив, весел, пътят нататък става все по-тесен и по-тесен и весело, и страшно ти става да влезеш в тая анфилада, макар че тя изглежда и светла, и прекрасна… Кой не е минал по тоя път?

Кити мълчаливо се усмихваше. „Но как ли е минала тя по тоя път? Колко бих искала да науча целия й роман! “ — помисли си Кити, като си спомняше непоетичната външност на мъжа й, Алексей Александрович.

— Аз зная вече някои работи. Стива ми разправи и аз ви поздравявам, той ми хареса много — продължи Ана. — Срещнах Вронски на гарата.

— Ах, той беше там? — попита Кити и се изчерви. — Но какво ви разправи Стива?

— Стива ми изприказва всичко. И аз бих се радвала много… Вчера пътувахме с майката на Вронски — продължи тя — и майка му непрестанно ми приказваше за него; той е нейният любимец, зная, че майките са пристрастни, но…

— Какво ви е разправяла майка му?

— Ах, много работи! Аз зная, че той е нейният любимец, но все пак се вижда, че е рицар… Например тя разправяше, че той искал да даде целия си имот на брат си, още през детинството си направил нещо необикновено, спасил една жена от удавяне. С една дума, герой — усмихната каза Ана, като си спомни за двестате рубли, които той бе дал на гарата.

Но тя не разправи за тия двеста рубли. Кой знае защо, беше й неприятно да си спомня за това. Чувствуваше, че в тая работа има нещо, което засяга нея, и то такова нещо, което не трябва да бъде.

— Тя ме кани много да й ида на гости — продължи Ана. — Мене ми е приятно да посетя тая старица и затова утре ще отида да я видя. Но, слава Богу, Стива се заседя в кабинета при Доли — прибави Ана, като промени разговора и стана от дивана някак недоволна, както се стори на Кити.

— Не, най-напред аз! Не, аз! — викаха децата, които бяха изпили чая си и тичаха при леля си Ана.

— Всички заедно! — каза Ана и засмяна се затече насреща им и прегърна и повали цялата тая купчина боричкащи се и пискащи от възторг деца.

XXI

За чая на възрастните Доли излезе от стаята си, Степан Аркадич не се показваше Той сигурно бе излязъл от стаята на жена си през задния вход…

— Боя се да не ти е студено горе — каза Доли, като се обърна към Ана, — иска ми се да се преместиш долу, за да бъдем по-близо.

— Ах, моля ти се, не се грижете за мене — отвърна Ана, като се взираше в лицето на Доли и се опитваше да разбере дали е постигнато, или не помирението.

— Тук ще ти бъде светло — отвърна снахата.

— Аз ти казвам, че спя навред и винаги като младенец.

— За какво става дума? — попита Степан Аркадич, който излезе от кабинета и се обърна към жена си.

По тона му и Кити, и Ана веднага разбраха, че помирението е постигнато.

— Искам да преместя Ана долу, но трябва да сложим пердета. Никой не може да свърши тая работа, трябва аз да се заема — обърна се Доли към него.

„Бог знае дали са се помирили напълно“ — помисли Ана, като чу нейния студен и спокоен тон.

— Ах, остави, Доли, стига си се трудила — каза мъжът. — Ако искаш, да свърша аз тая работа…

„Да, сигурно са се помирили“ — помисли Ана.

— Зная как ще я свършиш ти — отвърна Доли, — ще кажеш на Матвей да направи това, което не трябва, а ти ще излезеш и той ще обърка всичко. — И когато Доли казваше това, обикновената иронична усмивка бърчеше краищата на устните й.

„Пълно, пълно помирение — помисли Ана, — слава Богу! “ — И като се радваше, че тя е причината за това, пристъпи към Доли и я целуна.

— Съвсем не, защо ни подценяваш толкова с Матвей? — каза Степан Аркадич, като се обърна към жена си и се усмихна едва доловимо.

Цялата вечер както винаги Доли беше леко иронична към мъжа си, а Степан Аркадич — доволен и весел, но само толкова, колкото да не личи, че е забравил вината си, понеже са му простили.

В девет и половина часа особено радостният и приятен вечерен семеен разговор през време на чая у Облонски бе нарушен от едно най-просто наглед събитие, но това просто събитие, кой знае защо, се стори чудно на всички. Като заприказваха за общите си петербургски познати, Ана бързо стана.

— Имам снимката в албума си — каза тя, — пък и тъкмо ще ви покажа моя Серьожа — прибави с горда майчинска усмивка.

Към десет часа, когато обикновено тя казваше лека нощ на сина си и често пъти, преди да отиде на бал, сама го настаняваше в леглото, стана й мъчно, че е толкова далеч от него; и за каквото и да приказваха, тя току се връщаше мислено към къдрокосия си Серьожа. Поиска й се да види снимката му и да поприказва за него. Като се възползува от първия предлог, тя стана и с леката си, енергична походка отиде да вземе албума. Стълбата за стаята й горе гледаше към площадката на голямата вътрешна стълба.

Тъкмо когато излизаше от гостната, в коридора се чу звънец:

— Кой ли може да е? — каза Доли.

— Да идват за мене, е рано, а за други гости е късно — забеляза Кити.

— Сигурно ми носят някакви книжа — прибави Степан Аркадич и когато Ана минаваше край стълбата, слугата изтича да доложи за дошлия, а самият гост стоеше до лампата. Ана погледна надолу, веднага позна Вронски и странно чувство на задоволство, заедно със страх от нещо, изведнъж обхвана сърцето й. Той стоеше, без да съблече палтото си, и вадеше нещо от джоба си. В тоя миг, когато тя се изравни със средата на стълбата, той вдигна очи, видя я и в израза на лицето му се появи някаква стеснителност и плахост. Тя наведе леко глава и отмина, а зад нея се чу високият глас на Степан Аркадич, който го канеше да влезе, и тихият, мек и спокоен глас на Вронски, който отказваше.

Когато Ана се върна с албума, него го нямаше вече и Степан Аркадич разправяше, че той се отбил да пита за обеда, който те утре даваха на една новопристигнала знаменитост.

— И по никой начин не искаше да влезе. Той е някак странен — прибави Степан Аркадич.

Кити се изчерви. Тя мислеше, че само тя е разбрала защо е дошъл той и защо не влезе. „Той е бил у дома — мислеше тя, — не ме е заварил там и е помислил, че съм тук; но не е влязъл, защото е мислел, че е късно и защото Ана е тук. “

Всички се спогледаха, но не казаха нищо и започнаха да разглеждат албума на Ана.

Нямаше нищо нито необикновено, нито странно в това, че един човек се е отбил у приятеля си в девет и половина часа да научи подробности за замисления обед и не е влязъл; но това се стори странно на всички. Но най-странно и лошо се стори то на Ана.

XXII

Балът току-що бе започнал, когато Кити и майка й се изкачваха по голямата, заляна от светлина стълба, окичена с цветя и напудрени лакеи с червени кафтани. От салоните долиташе изпълващият ги равномерен като в кошер шум от движение и докато на една площадка между саксиите те си оправяха косите и роклите пред огледалото, от салона се чуха отчетливо ясните звуци на цигулките от оркестъра, засвирил първия валс. Едно цивилно старче, което оправяше побелелите си на слепите очи коси пред другото огледало и лъхаше на парфюм, се сблъска с тях на стълбата и им стори път, като се любуваше видимо на непознатата за него Кити. Голобрад младеж, един от ония светски младежи, които старият княз Шчербацки наричаше гаменория, с необичайно отворена жилетка, оправяйки вървешком бялата си връзка, им се поклони и след като мина край тях бързо, върна се и покани Кити за кадрила. Първият кадрил беше вече обещан на Вронски, така че с тоя младеж тя трябваше да играе втория. Един военен, закопчавайки ръкавицата си, се отдръпна при вратата и като гладеше мустаците си, се любуваше на розовата Кити.

Въпреки че тоалетът, прическата и всички приготовления за бала струваха на Кити много труд и грижи, сега, в сложната си тюлена рокля с розова подплата, тя пристъпваше на бала така свободно и естествено, сякаш за всички тия розетки, дантели, за всички подробности на тоалета й тя и домашните й не бяха отделили нито минута време, сякаш тя се бе родила в тоя тюл, в тия дантели, с тая висока фризура, с роза и с две листенца отгоре.

Когато пред входа на салона старата княгиня поиска да оправи подвилата се на колана й лента, Кити леко се отдръпна. Тя чувствуваше, че всичко, на нея трябва от само себе си да бъде хубаво и грациозно и че не бива да се оправя нищо.

Кити беше в един от щастливите си дни. Роклята никъде не я стягаше, дантелената наметка не висеше нийде; розетките не бяха смачкани и не бяха се откъснали; розовите чепици с високи извити токове не я стискаха и кракът стъпваше свободно. Гъстите банда на русите й коси стояха на мястото си върху малката главичка. И трите копчета на дългата ръкавица, която обвиваше ръката й, бяха закопчани, без да се скъсат и без да изменят формата на ръката. Черната кадифена панделка на медальона особено нежно обхващаше шията. Тая панделка беше прелест и като я гледаше на шията си в къщи пред огледалото, Кити чувствуваше, че тя говори. Във всичко друго можеше да има някакво съмнение, но панделката беше прелест. Кити се усмихна и тук на бала, като я погледна в огледалото. В разголените си рамене и ръце Кити чувствуваше студена мраморност, едно чувство, което тя особено обичаше. Очите блестяха и румените й устни не можеха да не се усмихват, съзнавайки своята привлекателност. Тя не бе успяла още да влезе в салона и да стигне до тюлено-дантелено-цветната тълпа от дами, които чакаха да ги поканят да танцуват (Кити никога не се застояваше в тая тълпа) и вече я поканиха за валс, и то покани я най-добрият кавалер, първи кавалер по балната йерархия, знаменитият диригент на баловете, церемониалмайстор, жененият, красив и строен мъж Егорушка Корсунски. Току-що оставил графиня Банина, с която бе танцувал първия тур на валса, той изгледа своето стопанство, сиреч няколкото двойки, които бяха се впуснали да танцуват, видя влизащата Кити и се затече към нея с онова особено, свойствено само на балните диригенти безцеремонно подскачане, поклони се и без дори да я пита дали иска, простря ръка, за да обгърне тънката й талия. Тя се озърна кому да предаде ветрилото си и домакинята го взе, като й се усмихваше.

— Колко е хубаво, че дойдохте навреме! — каза й той, като обгърна талията й. — А то, какъв е тоя навик да се закъснява!

Тя сви лявата си ръка, сложи я на рамото му и малките й крачка в розови чепици бързо, леко и отмерено се плъзнаха в такт с музиката по хлъзгавия паркет.

— Човек си отпочива, когато валсира с вас — каза й той, като правеше първите бавни стъпки на валса. — Каква прелест, лекота, pr& #233; cision[14]! — повтори той онова, което казваше почти на всички познати хубавици.

Кити се усмихна на похвалата и през рамото му продължаваше да разглежда салона. Тя не се явяваше за пръв път в обществото, така че не беше от ония, за които всички лица на бала се сливат в едно вълшебно впечатление; не беше и от постоянните посетителки на баловете, за които всички лица на бала са толкова познати, че им е омръзнало да ги гледат; тя беше по средата на тия две крайности — беше възбудена, а заедно с това се владееше дотолкова, че можеше да наблюдава. Видя, че в левия ъгъл на салона беше се събрал цветът на обществото. Там беше ужасно разголената хубавица Лиди, жената на Корсунски, там беше домакинята, там лъщеше с голото си теме Кривин, който биваше винаги там, дето е цветът на обществото; натам поглеждаха младежите и не смееха да се приближат; там погледът й откри и Стива, а след това видя прелестната фигура и глава на Ана с черна кадифена рокля. И той беше там. Кити не го бе виждала от оная вечер, когато отказа на Левин. С далекогледите си очи Кити веднага го позна и дори забеляза, че той я наблюдава.

— Да направим ли още един тур? Не се ли изморихте — попита Корсунски, леко запъхтян.

— Не, благодаря.

— Къде да ви отведа?

— Струва ми се, ей там е Каренина… Отведете ме при нея.

— Където заповядате.

И като задържаше стъпките си, Корсунски започна да валсира право към събраните в левия ъгъл, като повтаряше: „Pardon, mesdames, pardon, pardon, mesdames“ и лавирайки сред морето от дантели, тюл и ленти и без да докосне някого, изведнъж рязко обърна дамата си, така че се показаха тънките й крака в ажурни чорапи, а шлейфът й се разпери като ветрило и покри коленете на Кривин. Корсунски се поклони, изпъчи откритите си гърди и й подаде ръка, за да я отведе при Ана Аркадиевна. Кити се изчерви, свали шлейфа от коленете на Кривин и малко зашеметена, се озърна, търсейки Ана. Ана стоеше, заобиколена от дами и господа, и разговаряше.

Тя не беше в лилаво, както непременно искаше Кити, а с черна, дълбоко изрязана кадифена рокля, която откриваше изваяните й като стара слонова кост пълни рамене и гърди и заоблените ръце с мъничка тънка китка. Цялата й рокля бе гарнирана с венецианска дантела. На главата, в черните й коси, естествени, без чужд примес, имаше малка гирлянда от градински теменуги и също такава гирлянда върху черната лента на колана между белите дантели. Прическата й не се забелязваше. Личеха само, като украшения, тия непокорни къси витки на къдравата й коса, които постоянно се спущаха на тила и слепите очи. На изваяната й гъвкава шия имаше бисерна огърлица.

Кити се срещаше всеки ден с Ана, беше влюбена в нея и си я представяше непременно в лилаво. Но сега, като я видя в черно, тя почувствува, че не е разбирала цялата й хубост. Сега тя я видя съвсем нова и неочаквана за себе си. Сега разбра, че Ана не можеше да бъде в лилаво и че хубостта й не зависи от тоалета, че тоалетът никога не може да се забележи на нея. Не се виждаше върху нея и черната рокля с разкошни дантели; тя бе само рамка, в която се виждаше само тя, проста, естествена, изящна и същевременно весела и оживена.

Тя стоеше както винаги необикновено изправена и когато Кити се приближи до тяхната група, приказваше с домакина на къщата, леко извърнала глава към него.

— Не, аз няма да хвърля камък — отговори му тя по повод на нещо, — макар че не мога да разбера — продължи, като сви рамене, и с нежна покровителствена усмивка веднага се обърна към Кити. Като обгърна с бегъл женски поглед тоалета й, тя направи едва доловимо, но разбрано за Кити движение с глава, с което одобряваше тоалета и хубостта й. — Вие и в салона влизате с танцуване — прибави тя.

— Тя е една от най-верните ми помощници — каза Корсунски, като се поклони на Ана Аркадиевна, с която не бе се видял още. — Княжната помага да направим бала весел и прекрасен. Ана Аркадиевна, един тур — каза той, като се поклони.

— А вие познавате ли се? — попита домакинът.

— С кого ли не се познаваме? Ние с жена ми сме като бели вълци, всички ни познават отвърна Корсунски. — Един тур, Ана Аркадиевна?

— Аз не танцувам, когато може да не се танцува — рече тя.

— Но днес не може — отвърна Корсунски.

В това време се приближи Вронски.

— Е, щом днес не може да не се танцува, тогава хайде — каза тя, като не забеляза поклона на Вронски, и бързо сложи ръка на рамото на Корсунски.

„Защо ли е недоволна от него? “ — помисли Кити, като забеляза, че Ана умишлено не отговори на поклона на Вронски. Вронски пристъпи до Кити, като й припомни за първия кадрил и съжаляваше, че през цялото това време не е имал удоволствието да я види. Кити наблюдаваше и се любуваше на танцуващата Ана и слушаше думите му. Тя очакваше, че той ще я покани за валса, но той не я покани и тя учудено го погледна. Той се изчерви и бързо я покани да танцуват, но още щом обгърна тънката й талия и направи първата стъпка, музиката изведнъж спря. Кити го погледна в лицето, което бе на такова близко разстояние от нея, и след това дълго време, след няколко години, тоя поглед, пълен с любов, с който тя го бе погледнала тогава и на който той не отговори, с мъчителен срам късаше сърцето й.

— Pardon, pardon! Валс, валс! — развика се от другата страна на салона Корсунски и като улови първата попаднала насреща му госпожица, започна да танцува.

XXIII

Вронски и Кити направиха няколко тура. След валса Кити се приближи до майка си и едва бе успяла да размени няколко думи с Нордстън, Вронски дойде вече да я кани за първия кадрил. През време на кадрила не си казаха нищо значително, водеха разговор ту за Корсунски, за мъжа и жената, които той описваше много забавно като мили четиридесетгодишни деца, ту за бъдещия обществен театър и само един път разговорът я засегна на болното място, когато той попита за Левин дали е тук и прибави, че много му е харесал. Но Кити и не очакваше нещо повече от кадрила. Със замряло сърце тя чакаше мазурката. Струваше й се, че през време на мазурката всичко трябва да се реши. Тя не се тревожеше от това, че през време на кадрила той не бе я поканил за мазурката. Бе уверена, че ще танцува мазурка с него, както и на по-раншните балове, и затова отказа на петима други, като казваше, че е ангажирана. Целият бал до последния кадрил бе за Кити вълшебен сън от радостни цветя, звуци и движения. Тя не танцуваше само когато се чувствуваше много уморена и молеше да я оставят да си почине. Но когато танцуваше последния кадрил с един от досадните младежи, комуто не можеше да откаже, случи й се да бъде vis-a-vis с Вронски и Ана. Тя не бе се срещала с Ана още от началото на бала и ето изведнъж я видя пак съвсем нова и неочаквана. Видя в нея така познатата на самата нея черта на възбуда от успеха. Видя, че Ана е пияна от виното на предизвиканото от нея възхищение. Тя познаваше това чувство, знаеше признаците му и ги видя у Ана — видя трепетния, пламенен блясък в очите й, усмивката на щастие и възбуда, появила се неволно на устните й, и отчетливата грация, точността и лекотата на движенията.

„Кой е възхитеният? — запита се тя. — Всички или само един? “ И без да помага на слисания младеж, с когото танцуваше и който бе изтървал нишката на разговора и не можеше вече да я улови, привидно вслушана във весело-гръмливите повелителни викове на Корсунски, който увличаше всички ту в grand rond[15], ту в cha& #238; ne[16], тя наблюдаваше, а сърцето й се свиваше все повече и повече. „Не, тя не е пияна от възторга на всички, но от възхищението само на едного. И кой е тоя един? Нима е той? “ Всеки път, когато той заприказваше с Ана, в очите й пламваше радостен блясък и щастлива усмивка се изписваше на румените й устни. Тя сякаш правеше усилие над себе си да не издаде тия признаци на радост, но те сами се появяваха на лицето й. „Но какво мисли той? “ Кити го погледна и се ужаси. Видя у него онова, което така ясно долавяше в огледалото на Аниното лице. Де се бе дянал неговият винаги спокоен, строг маниер и безгрижно спокойният израз на лицето му? Не, сега всеки път, когато се обърнеше към нея, той навеждаше леко глава, сякаш искаше да падне пред нея, и в погледа му се четеше само покорност и страх. „Аз не искам да ви обидя — сякаш казваше погледът му всеки път, — но искам да се спася и не зная как. “ Лицето му имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога по-рано.

Те приказваха за общите си познати, водеха най-незначителен разговор, но на Кити се струваше, че всяка казана от тях дума решава както тяхната, така и нейната съдба. И странното бе, че макар те действително да говореха за това колко е смешен Иван Иванович с френския си език и че Елецка би могла да си намери по-добър кандидат, все пак тия думи имаха за тях значение и те чувствуваха това, както го чувствуваше и Кити. Целият бал, целият тоя отбран свят, всичко се покри с мъгла в душата на Кити. Само строгата школа на възпитание, през която тя бе минала, я крепеше и я караше да прави това, което искаха от нея, сиреч да танцува, да отговаря на въпросите, да приказва и дори да се усмихва. Но преди да започне мазурката, когато бяха почнали вече да нареждат столовете и някои двойки се преместиха от малките салони в големия, Кити бе обхваната един миг от отчаяние и ужас. Тя бе отказала на петима и сега не ще танцува мазурка! Нямаше дори надежда, че ще я поканят тъкмо защото тя имаше голям успех в обществото и никому не би минало и през ум, че досега не е била поканена. Трябваше да каже на майка си, че е болна и да си отиде в къщи, но нямаше сили да направи това. Чувствуваше се убита.

Тя отиде в дъното на малката гостна и се отпусна в едно кресло. Ефирната й рокля се издигна като облак около тънката й снага; едната й оголена, слаба, нежна моминска ръка, безсилно отпусната, потъна в гънките на розовата туника; в другата си ръка тя държеше ветрилото и с бързи, къси движения вееше разгорещеното си лице. Но въпреки че приличаше на пеперуда, току-що кацнала на някоя тревичка и готова ей сега да трепне и разпери дъгоцветните си криле, страшно отчаяние свиваше сърцето й.

„А може би се лъжа, може би не е имало такова нещо? “

И тя отново си припомняше всичко, което бе видяла.

— Кити, какво значи това? — каза графиня Нордстън, която нечуто по килима се приближи до нея. — Не мога да разбера.

Долната устна на Кити затрепери; тя стана бързо.

— Кити, няма ли да танцуваш мазурка?

— Не, не — каза Кити с треперещ от сълзи глас.

— Той я покани пред мене за мазурката — каза Нордстън, която знаеше, че Кити ще разбере кои са той и тя. — Тя му каза: „Нима няма да танцувате с княжна Шчербацкая? “

— О, все едно ми е! — отвърна Кити.

Никой освен нея не можеше да разбере положението й, никой не знаеше, че вчера тя бе отказала на един човек, когото може би обичаше, но му отказа, защото вярваше в друг.

Графиня Нордстън намери Корсунски, с когото бе танцувала мазурка, и му заръча да покани Кити.

Кити танцуваше в първата двойка и за нейно щастие не бе принудена да говори, защото Корсунски през цялото време тичаше нагоре-надолу, като се разпореждаше със стопанството си. Вронски и Ана бяха почти срещу нея. Тя ги виждаше с далекогледите си очи, виждаше ги и отблизо, когато се срещаха на двойки, и колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че нещастието я е постигнало. Тя виждаше, че те се чувствуваха сами в тоя пълен салон. И върху лицето на Вронски, винаги така твърдо и независимо, тя долови оня израз на смущение и покорност, който бе я поразил и който напомняше израза на умно куче, провинено в нещо.

Усмихнеше ли се Ана, усмивката й се предаваше и нему. Замислеше ли се, и той ставаше сериозен. Някаква свръхестествена сила привличаше очите на Кити към лицето на Ана. Тя бе прелестна в семплата си черна рокля, прелестни бяха пълните й ръце с гривни, прелестна гъвкавата й шия с бисерна огърлица, прелестни виещите се коси на развалилата й се прическа, прелестни, грациозните леки движения на малките й крака и ръце, прелестно това хубаво лице в своето оживление; но в нейната прелест имаше нещо ужасно и жестоко.

⇐ Предыдущая 2 3 4 5 678 9 10 11 Следующая ⇒