Втора част 9 страница

— Да, свърши се моето уединение. Няма да повярваш колко неудобно (той подчерта думата неудобно ) е човек да обядва сам.

На трапезата той поприказва с жена си за московските работи, с иронична усмивка разпитваше за Степан Аркадич; но разговорът беше предимно общ, за петербургските служебни и обществени работи. След обеда той прекара половин час с гостите и като стисна пак с усмивка ръка на жена си, излезе и отиде в съвета. Ана не отиде тоя път нито у княгиня Бетси Тверская, която, след като научи за пристигането й, я покани за вечерта, нито на театър, дето тая вечер имаше ангажирана ложа. Тя не отиде главно защото роклята, на която разчиташе, не беше още готова. Изобщо, когато се залови след излизането на гостите с тоалета си, Ана беше много ядосана. Преди да замине за Москва, тя, която изобщо умееше да се облича не много скъпо, бе дала на една модистка да й преправи три рокли. Роклите трябваше да се преправят така, че да не могат да се познаят, и трябваше да бъдат готови още преди три дена. Оказа се, че две от роклите съвсем не бяха готови, а третата беше преправена не така, както искаше Ана. Модистката дойде да се обяснява, като твърдеше, че така ще бъде по-добре, и Ана кипна дотолкова, че отпосле я беше срам да си спомня за това. За да се успокои напълно, тя отиде в детската стая и прекара цялата вечер със сина си, сама го сложи да си легне, прекръсти го и го покри с одеялото. Доволна бе, че не отиде нийде и прекара така добре тая вечер. Беше й толкова леко и спокойно, така ясно виждаше, че всичко, което във влака й се струваше толкова значително, беше само един обикновен нищожен случай от светския живот и че тя няма за какво да се срамува нито пред себе си, нито пред когото и да било. Ана седна до камината с английския роман в ръка и зачака мъжа си. Точно в девет и половина се чу неговото позвъняване и той влезе в стаята.

— Най-после се върна! — каза тя и му протегна ръка.

Той целуна ръката й и седна до нея.

— Доколкото виждам, пътуването ти се увенча с успех — каза й той.

— Да, наистина — отвърна тя и започна да му разправя всичко отначало: за пътуването си с Вронская, за пристигането, за случката на гарата. След това му разправи за съчувствието си отначало към брат си, а после към Доли.

— Аз не смятам, че може да се прости на такъв човек, макар че той ти е брат — строго каза Алексей Александрович.

Ана се усмихна. Тя разбра, че той каза това тъкмо за да покаже, че роднинските връзки не могат да го спрат да изкаже искреното си мнение. Тя познаваше тая черта у мъжа си и я обичаше.

— Радвам се, че всичко се е свършило благополучно и че ти си дойде — продължи той. — Е, какво се говори там за новата мярка, която прокарах в съвета?

Ана не бе чувала нищо за тая мярка и й стана съвестно, че е могла така лесно да забрави онова, което за него бе толкова важно.

— Тук, напротив, тя вдигна много шум — каза той със самодоволна усмивка.

Тя видя, че Алексей Александрович иска да й съобщи нещо приятно за себе си във връзка с това и с ред въпроси го накара да й разправи всичко. Със същата самодоволна усмивка той й разправи за овациите, които му били направени поради прокарването на тая мярка.

— Много, много ми бе приятно. Това показва, че най-после у нас започна да се затвърдява един разумен и твърд възглед върху тая работа.

След като изпи втора чаша чай със сметана и хляб, Алексей Александрович стана и се запъти към кабинета си.

— Ами ти не си отишла никъде; сигурно ти е било скучно? — каза той.

— О, не! — отвърна тя, като стана след него и го съпроводи през салона до кабинета му. — Какво четеш сега? — попита тя.

— Сега чета Duc de Lille, Po& #233; sie des enfers[19] — отвърна той. — Много забележителна книга.

Ана се усмихна, както човек се усмихва над слабостите на любими хора, и като пъхна ръка под неговата, изпрати го до вратата на кабинета. Тя знаеше навика му да чете вечер, който бе станал необходимост за него. Знаеше, че макар служебните задължения и да поглъщаха почти цялото му време, той смяташе за свой дълг да следи всички забележителни прояви в областта на мисълта. Знаеше също, че фактически го интересуват политическите, философските и богословските книги, че изкуството бе напълно чуждо за неговия характер, но че въпреки това или по-право тъкмо поради това Алексей Александрович не пропущаше нищо от онова, което вдигаше шум в тая област, и смяташе за свой дълг да чете всичко. Тя знаеше, че в областта на политиката, философията и богословието Алексей Александрович живееше със съмнения или търсеше истината; но по въпросите на изкуството и поезията, и особено на музиката, която съвсем не разбираше, той имаше най-определени и твърди мнения. Обичаше да говори за Шекспир, Рафаел, Бетховен, за значението на новите школи в поезията и музиката, които бяха разпределени у него с много ясна последователност.

— Е, приятно четене — каза тя при вратата на кабинета, дето му бяха приготвили вече свещ с абажур и стъкло с вода до креслото. — А пък аз ще пиша до Москва.

Той стисна ръката й и отново я целуна.

„Все пак той е добър човек, правдив, кротък и забележителен в своята сфера — каза си Ана, когато се върна в стаята си, сякаш го защищаваше пред някого, който го обвинява и казва, че човек не може да го обича. — Но защо ушите му стърчат така странно? Или се е подстригал? “

Точно в дванадесет, когато Ана, все още седнала до писмената маса, довършваше писмото си до Доли, се чуха равномерни стъпки в чехли и Алексей Александрович, измит и сресан, с книга под мишницата, пристъпи до нея.

— Време е, време е — каза той, особено усмихнат, и влезе в спалнята.

„И какво право имаше той да го гледа така? “ — помисли Ана, като си спомни как Вронски бе погледнал Алексей Александрович.

Тя се съблече и влезе в спалнята, но на лицето й не само че нямаше онова оживление, което, докато бе в Москва, току бликаше от очите и усмивката й: напротив, сега огънят изглеждаше угаснал в нея или потулен някъде дълбоко.

XXXIV

Когато си заминаваше от Петербург, Вронски бе оставил голямата си квартира на улица Морская на своя приятел и любим другар Петрицки.

Петрицки беше млад поручик, не особено знатен и не само небогат, но и потънал до гуша в дългове, привечер винаги пиян и често попадаше в ареста заради разни смешни и мръсни истории, но все пак бе любимец и на другарите си, и на началството. В дванадесет часа, когато стигна от гарата в квартирата си, Вронски видя пред входа познат файтон. Още щом позвъни, той чу зад вратата висок смях на мъже и шепот на френски на женски глас и вика на Петрицки: „Ако е някой от негодниците, не го пущайте! “ Вронски не каза на вестовоя да съобщи кой идва и тихичко влезе в първата стая. Пред кръглата маса седеше и вареше кафе баронеса Шилтон, приятелка на Петрицки; тя блестеше с лилавия атлаз на роклята и с руменото си бяло лице и като канарче изпълваше цялата стая с парижкия си говор. До нея седяха Петрицки с палто и ротмистърът Камеровски в пълна униформа, навярно дошъл направо от службата.

— Браво! Вронски! — развика се Петрицки, като скочи и изтрополя със стола. — Самият домакин! Баронесо, едно кафе за него от новия кафеник. Съвсем не те очаквахме! Надявам се, че си доволен от украсата на твоя кабинет — каза той, като посочи баронесата, — нали се познавате?

— Разбира се! — каза Вронски, като се усмихваше весело и стискаше малката ръчичка на баронесата. — Как не! Стари приятели сме.

— Вие идвате от път — каза баронесата — и затова аз трябва да си отида. Ах, ако ви преча, ще се махна още сега!

— Вие сте у дома си, баронесо — каза Вронски. — Здравей, Камеровски — прибави той, като стисна студено ръка на Камеровски.

— Виждате ли, вие никога не умеете да говорите такива хубави неща — обърна се баронесата към Петрицки.

— Защо не? След обеда и аз ще кажа не по-лоши неща.

— Но след обеда това не се смята за заслуга! Е, аз ще ви направя кафе, идете се умийте и се стегнете — каза баронесата и отново седна и грижливо завъртя винтчето на новия кафеник. — Пиер, дайте кафе — обърна се тя към Петрицки, когото наричаше Пиер, по фамилното му име Петрицки, без да крие отношенията си с него. — Аз ще прибавя.

— Ще го развалите.

— Не, няма да го разваля! Е, ами жена ви? — каза изведнъж баронесата, като прекъсна разговора на Вронски с другарите му. — Ние тук ви оженихме. Доведохте ли жена си?

— Не, баронесо. Аз съм роден бохем и бохем ще си умра.

— Толкова по-добре, толкова по-добре. Дайте си ръката.

И без да пусне ръката на Вронски, баронесата започна да му разправя последните си планове за живота, като ги изпъстряше с шеги, и да иска съвета му.

— Той все не иска да ми даде развод. Е, какво да правя? (Той бе мъжът й). Сега аз искам да заведа дело. Какъв съвет ще ми дадете? Камеровски, наглеждайте кафето — изкипя; нали виждате, че съм заета с работа! Искам да заведа дело, за да си взема имота. Вие разбирате ли тая глупост: понеже уж съм му изневерила — с презрение каза тя, — той иска да ползува имота ми.

Вронски слушаше с удоволствие това весело бъбрене на хубавичката жена, съгласяваше се с нея, даваше й полушеговити съвети и изобщо веднага доби обикновения си тон на държане с подобен род жени. В неговия петербургски свят всички хора се деляха на два напълно противоположни сорта. Единият низш сорт: долни, глупави и главно смешни хора, които смятат, че мъжът трябва да живее само с една жена, с която е венчан, че момичето трябва да бъде невинно, жената срамежлива, мъжът мъжествен, въздържан и твърд, че трябва да се възпитават деца, да се изкарва хлябът, да се плащат дълговете — и разни други такива глупости. Тоя сорт хора бяха старомодни и смешни. Но имаше и друг сорт хора, истинските, към които принадлежаха те всички, които трябваше да бъдат главно елегантни, красиви, великодушни, смели, весели, да се отдават на всяка страст, без да се червят, и да се присмиват над всички други.

Само в първия миг Вронски бе зашеметен след впечатленията си от един съвсем друг свят, който бе донесъл от Москва; но веднага, сякаш бе пъхнал краката си в старите пантофи, той навлезе в предишния си весел и приятен свят.

Кафето тъй си и остана недоварено, а опръска всички, изкипя и предизвика тъкмо това, което бе необходимо, сиреч даде повод за крясъци и смях и заля скъпия килим и роклята на баронесата.

— Е, сега сбогом, че иначе няма никога да се измиете и на съвестта ми ще тежи най-голямото престъпление за един порядъчен човек — нечистоплътността. И тъй, вие препоръчвате нож в гърлото?

— Непременно, и то така, че ръчицата ви да бъде по-близо до устните му. Той ще целуне ръката ви и всичко ще свърши благополучно — отвърна Вронски.

— Значи, тая вечер във Френския театър! — И тя изшумоля с роклята си и изчезна.

Камеровски също стана, а Вронски не дочака излизането му, подаде му ръка и отиде в тоалетната. Докато се миеше, Петрицки му описа накратко положението си, доколкото то се беше променило след заминаването на Вронски. Парите му се свършили. Баща му казал, че няма да му даде и не ще изплати дълговете му. Шивачът искал да го прати в затвора, а и другият също го заплашвал да го прати непременно в затвора. Полковият командир му съобщил, че ако тия скандали не се прекратят, ще трябва да напусне полка. Баронесата му е дошла до гуша, особено с това, че все му предлагала пари; а има една друга, той ще му я покаже, чудо, прелест, в строг източен стил, „genre рабиня Ребека, разбираш ли? “. С Беркошев също се скарал вчера и той искал да му изпрати секунданти, но, разбира се, нищо няма да излезе. Изобщо всичко е отлично и извънредно весело. И като не оставяше другаря си да се задълбочи в своето положение, Петрицки започна да му разправя всички интересни новини. Вронски слушаше толкова познатите разкази на Петрицки в тая толкова позната обстановка на тригодишната си квартира и изпитваше приятно чувство на връщане към обикновения и безгрижен петербургски живот.

— Не може да бъде! — викна той, като натисна педала на умивалника, на който обливаше червения си здрав врат. — Не може да бъде! — викна той при съобщението, че Лора е отишла при Милеев и зарязала Фертингоф. — И той все така ли е глупав и самодоволен? Е, а как е Бузулуков?

— Ах, с Бузулуков имаше една история — прелест! — развика се Петрицки. — Нали баловете са негова страст и той не пропуща нито един дворцов бал. Отишъл на един голям бал с нова каска. Виждал ли си новите каски? Много хубави са, по-леки. Та застанал той… Но слушай де…

— Слушам, слушам — отвърна Вронски, като се търкаше с пешкира.

— Минава великата княгиня с някакъв посланик и за негово нещастие заприказвали за новите каски. Великата княгиня поискала да покаже една от новите каски… Гледат, нашият приятел застанал прав. (Петрицки представи как бил застанал с каската. ) Великата княгиня поискала да й даде каската — той не я дава. Каква е тая работа? Смигат му, кимат му, мръщят се. Дай я.

Не я дава. Стои като замръзнал. Можеш ли си представи! В това време тоя… как го казваха… иска да му вземе каската… не я дава! Той я грабнал и я подал на великата княгиня. „Това е новата каска“ — казва великата княгиня. Обърнала каската и можеш ли си представи, оттам — бух! — една круша, бонбони, цял килограм бонбони! … Всичко това той бил задигнал, милият!

Вронски се превиваше от смях. И след това дълго време, макар че говореха вече за други неща, като си спомнеше за каската, той се заливаше в здравия си смях и показваше здравите си гъсти зъби.

След като научи всички новини, с помощта на лакея Вронски облече мундира си и отиде да се представи. След представянето имаше намерение да се отбие у брат си, у Бетси и да направи няколко посещения, за да може да се свърже с обществото, където можеше да срещне Каренина. Както винаги в Петербург, той излезе от къщи с намерение да не се връща до късна нощ.

Втора част

⇐ Предыдущая 5 6 7 8 91011 12 13 14 Следующая ⇒