Втора част 5 страница

— Чудесно и — лека нощ.

И като се прекръстиха един друг и се целунаха, но чувствуваха, че всеки остана на своето мнение, съпрузите се разделиха.

Отначало княгинята беше твърдо убедена, че днешната вечеринка бе решила съдбата на Кити и че не може да има съмнение в намеренията на Вронски; но думите на мъжа й я смутиха. И когато се прибра в стаята си, тя, също като Кити, с ужас пред неизвестното бъдеще няколко пъти повтори в душата си: „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй! “

XVI

Вронски никога не бе познал семейния живот. На младини майка му беше блестяща светска жена, която през съпружеския си живот, и особено отпосле, имаше много любовни връзки, известни на цялото висше общество. Баща си той почти не помнеше и бе възпитан в Пажеския корпус.

Завършил училището твърде млад, блестящ офицер, той изведнъж попадна в средата на богатите петербургски военни. Макар че от време на време посещаваше петербургското общество, всичките му любовни интереси бяха извън висшето общество.

В Москва, след разкошния и груб петербургски живот, той за пръв път изпитваше прелестта от сближаването с едно светско, мило и невинно момиче, което се влюби в него. И през ум не му минаваше, че може да има нещо лошо в отношенията му с Кити. На баловете той танцуваше предимно с нея; ходеше у дома им. Приказваше с нея това, което се говори обикновено в обществото, всевъзможни глупости, но глупости, на който той неволно придаваше особен за нея смисъл. Въпреки че не бе й казал нищо такова, което не би могъл да повтори пред всички той чувствуваше, че тя все повече и повече става зависима от него и колкото по-ясно разбираше това, толкова по-приятно му беше и чувствата му към нея ставаха все по-нежни. Той не знаеше, че неговият начин на постъпване спрямо Кити има определено име, че то е занасяне с госпожици без намерение да се ожениш и че това занасяне е една от лошите постъпки, обикновени между блестящите младежи като него. Струваше му се, че той пръв е открил това удоволствие и се наслаждаваше на откритието си.

Ако можеше да чуе какво си говореха родителите й тая вечер, ако можеше да застане на гледището на семейството и да разбере, че ако не се ожени за нея, Кити ще бъде нещастна, той би се зачудил и много не би повярвал това. Не можеше да повярва, че онова, което доставяше такова голямо и приятно удоволствие на него, и главно на нея, би могло да бъде лошо нещо. А още по-малко би могъл да повярва, че е длъжен да се ожени.

Женитбата никога не му се виждаше нещо възможно. Той не само не обичаше семейния живот, но в семейството, и особено в мъжа, според общия възглед на ергенския свят, в който живееше, виждаше нещо чуждо, враждебно и най-вече смешно. Но макар че не подозираше това, което си говореха родителите, излизайки си тая вечер от Шчербацки, Вронски почувствува, че оная тайна духовна връзка, която съществуваше между него и Кити, толкова се е задълбочила тая вечер, че трябва да се предприеме нещо. Но какво би могло и какво трябваше да се предприеме — той не можеше да измисли.

„Тъкмо това е хубавото — мислеше той, когато се връщаше от Шчербацки и отнасяше от тях както винаги приятно чувство на чистота и свежест, което се дължеше отчасти и на това, че не бе пушил цяла вечер, и същевременно едно ново чувство на умиление пред нейната любов към него, — тъкмо това е хубавото, че нито аз, нито тя ми каза нещо и все пак се разбирахме така добре в тоя негласен разговор на погледи и интонации, че тая вечер по-ясно от когато и да било тя ми каза, че ме обича. И колко мило, просто и главно — доверчиво! Самият аз се чувствувам по-добър, по-чист. Чувствувам, че имам сърце и че в мен има много добри неща. Тия мили влюбени очи! Когато тя ми каза: и то много …“

„Е, та какво от това? Нищо. Мене ми е добре и на нея е добре. “ И той се замисли къде да довърши вечерта.

Прехвърли през ума си местата, дето би могъл да отиде. „В клуба? Една игра на безик, шампанско с Игнатов? Не, няма да отида. Ch& #226; teau des fleurs, там ще намеря Облонски, куплети, cancan. Не, омръзна ми. Тъкмо затова обичам Шчербацки, че самият аз ставам по-добър. Ще си отида в къщи. “ Той се прибра направо в стаята си у Дюсо, поръча си вечеря, а след това се съблече и още щом сложи главата си на възглавницата, заспа както винаги здрав и спокоен сън.

XVII

На другия ден, в единадесет часа сутринта, Вронски отиде на Петербургската гара да посрещне майка си и първото лице, което срещна по стъпалата на голямата стълба, беше Облонски, който чакаше със същия влак сестра си.

— А, ваше сиятелство! — извика Облонски. — Кого чакаш?

— Чакам майка си — отвърна Вронски, засмян както всички, които се срещаха с Облонски, стисна му ръката и заедно с него се изкачи по стълбата. — Тя трябва да пристигне днес от Петербург.

— А пък аз те чаках нощес до два часа. Къде ходи, след като излезе от Шчербацки?

— В къщи — отвърна Вронски. — Да си призная, след като си излязох от Шчербацки, ми беше толкова приятно, че не ми се ходеше никъде.

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич също така, както по-рано пред Левин.

Вронски се усмихна така, сякаш искаше да каже, че не отрича това, но веднага промени разговора.

— Ами ти кого посрещаш? — попита той.

— Аз ли? Една хубава женичка — каза Облонски.

— А, така ли било?

— Honni soit qui mal y pense. [9] Посрещам сестра си Ана.

— А, Каренина ли? — попита Вронски.

— Ти сигурно я познаваш?

— Струва ми се, че я познавам. Или не… Право да ти кажа, не помня — разсеяно отвърна Вронски, който под името Каренина си представяше смътно нещо надуто и досадно.

— Но сигурно познаваш Алексей Александрович, моя знаменит зет. Него го познава целият свят.

— Собствено познавам го по репутация и по външност. Знам, че е умен, учен и някак си божествен… Но ти знаеш, че това не е от моята… not in my line[10] — каза Вронски.

— Да, той е твърде забележителен човек; малко консерватор, но е славен човек — забеляза Степан Аркадич, — славен човек.

— Толкоз по-добре за него — каза Вронски, като се усмихваше. — А, ти си дошъл — обърна се той към високия стар лакей на майка си, който се бе изправил до вратата, — влез тук.

Напоследък Вронски се чувствуваше привързан към Степан Аркадич не само защото той беше приятен на всички, по и защото го свързваше в мислите си с Кити.

— Е, в неделя ще дадем ли банкет на дивата [11]? — каза той и с усмивка го улови под ръка.

— Непременно. Аз ще пусна подписка. Ами ти запозна ли се снощи с моя приятел Левин? — попита Степан Аркадич.

— Разбира се. Но той, кой знае защо, си отиде скоро.

— Той е славен момък. — продължи Облонски. — Нали?

— Не зная защо у всички московчани, разбира се, с изключение на присъствуващия — шеговито вметна той, — има нещо рязко. Все са някак нащрек, сърдят се, сякаш искат да дадат да се почувствува нещо…

— Наистина има такова нещо, има… — каза Степан Аркадич и весело се засмя.

— Скоро ли ще пристигне? — обърна се Вронски към един от служещите.

— Влакът е излязъл от последната гара — отвърна чиновникът.

Приближаването на влака все повече и повече личеше от приготовленията на гарата, от тичането на носачите, от появата на стражари и служещи и от напирането на посрещачите. През мразовитата пара се виждаха работници с полушубки, с меки плъстени ботуши, които преминаваха през релсите на извиващата линия. Чуваше се свирката на локомотив в някоя отдалечена линия и придвижването на нещо тежко.

— Не — каза Степан Аркадич, комуто се искаше много да разправи на Вронски намеренията на Левин към Кити. — Не, ти не си оценил правилно моя Левин. Той е много нервен човек и наистина бива неприятен, но затова пък понякога е много мил. Той е такава честна, правдива натура и златно сърце. Но снощи е имал особени причини — с многозначителна усмивка продължи Степан Аркадич, забравил напълно онова искрено съчувствие, което изпитваше вчера към приятеля си, и сега изпитваше същото чувство, само че към Вронски. — Да, имало е причина, поради която той е могъл да бъде или особено щастлив, или особено нещастен.

Вронски се спря и направо попита:

— Сиреч какво? Да не би снощи той да е направил предложение на твоята belle soeur[12]?

— Може би — каза Степан Аркадич. — Май че ми се стори такова нещо вчера. А щом си е отишъл рано и при това нямал настроение, сигурно е така… Той е влюбен в нея толкова отдавна и мене ми е много жал за него.

— Я гледай ти! … Впрочем аз мисля, че тя може да разчита на по-добра партия — каза Вронски и като изпъчи гърди, отново закрачи. — Впрочем аз не го познавам — прибави той. — Да, тежко положение! Поради това именно повечето хора предпочитат да имат отношение с Кларички. Там неуспехът показва само, че не са ти стигнали парите, а тук се излага достойнството ти. Но ето го и влака.

И наистина в далечината вече свиреше локомотивът. След няколко минути перонът затрепери и локомотивът, като изпущаше удряща надолу поради студа пара, премина с бавно и равномерно свиване и разпущане лоста на средното колело и с покланящия се, загърнат и побелял от скреж машинист; а след тендера, все по-бавно, като разтърсваше по-силно перона, мина вагонът с багажа и с едно квичащо куче; най-сетне, раздрусвайки се, преди да спрат, се приближиха и пътническите вагони.

Напетият кондуктор свирна със свирката си в движение, скочи и след него един по един започнаха да слизат нетърпеливите пътници: гвардейски офицер, който вървеше изправен и строго се озърташе; припряно търговче с чанта, весело усмихнато; селянин с чувал през рамо.

Застанал до Облонски, Вронски оглеждаше вагоните и излизащите и съвсем забрави за майка си. Това, което научи ей сега за Кити, го възбуждаше и радваше. Гърдите му неволно се изпъчваха и очите му блестяха. Той се чувствуваше победител.

— Графиня Вронская е в това купе — каза напетият кондуктор, като пристъпи до Вронски.

Думите на кондуктора го сепнаха и го накараха да си спомни за майка си и за предстоящата среща с нея. В душата си той не уважаваше майка си и без да си дава сметка за това, не я обичаше, макар че според разбиранията на средата, в която живееше, и поради възпитанието си не можеше да си представи други отношения към майка си освен във висша степен покорни и почтителни, и то толкова повече външно покорни и почтителни, колкото по-малко в душата си я уважаваше и обичаше.

XVIII

Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общество-. Той се извини и понечи да продължи, но почувствува нужда да я погледне още един път — не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скромната грация, които личеха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо особено ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс поглед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту е усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловимата усмивка.

Вронски влезе в купето. Майка му, суха старица с черни очи и буклички, се взираше с присвити очи в сина си и леко се усмихваше с тънките си устни. Като стана от канапето и предаде чантата си на камериерката, тя подаде малката си суха ръка на сина си, сетне подигна главата му и го целуна по лицето.

— Получи ли телеграмата ми? Здрав ли си? Слава Богу.

— Добре ли пътувахте? — попита синът, като сядаше до нея и неволно се вслушваше в женския глас зад вратата. Той знаеше, че това е гласът на оная дама, която бе срещнал при вратата.

— Все пак не съм съгласна с вас — каза гласът на дамата.

— Петербургски поглед, госпожо.

— Не петербургски, а просто женски — отвърна тя.

— Е, позволете да целуна ръчичката ви.

— Довиждане, Иван Петрович. Но вижте дали брат ми не е тук и го пратете при мене — каза дамата до самата врата и отново влезе в купето.

— Е, намерихте ли брат си? — попита графиня Вронская, като се обърна към дамата.

Сега Вронски си спомни, че това е Каренина.

— Брат ви е тук — каза той и стана. — Извинете, аз не ви познах, пък и нашето запознанство беше така кратко — каза Вронски, като се поклони, — че сигурно не ме помните.

— О, не — каза тя, — бих ви познала, защото ние с майка ви май че през целия път говорихме само за вас — каза тя и позволи най-после на напиращото оживление да се изрази в усмивка. — А брат ми все още го няма.

— Извикай го, Альоша — каза старата графиня.

Вронски слезе от перона и извика:

— Облонски! Тук!

Но Каренина не дочака брат си, а като го видя, с решителна лека крачка слезе от вагона. И щом брат й се приближи до нея, тя с едно движение, което порази Вронски с решителността и грацията си, го прегърна с лявата си ръка през врата, бързо го притегли към себе си и го целуна силно. Вронски не снемаше очи, гледаше я и се усмихваше, без сам да знае защо. Но като си спомни, че майка му го чака, той пак влезе във вагона.

— Нали е много мила! — каза графинята за Каренина. — Мъжът й я настани при мене и аз бях много доволна. През целия път си приказвахме. Е, ами ти, разправят… vous filez le parfait amour. Tant mieux, mon cher, tant mieux. [13]

— Не зная за какво намеквате, maman — студено отвърна синът. — Хайде да вървим, maman.

Каренина отново влезе във вагона да се сбогува с графинята.

— Ето че вие, графиньо, видяхте сина си, а аз — брат си — весело каза тя. — Но и всичките ми истории се свършиха: нямаше вече какво да се разправя.

— О, не, мила — каза графинята, като я улови за ръка, — с вас бих обиколила света, без да ми омръзне. Вие сте от ония мили жени, с които е приятно и да поприказваш, и да помълчиш. А за сина си, моля ви се, не мислете; не може никога да не се разделяте.

Каренина стоеше неподвижно, извънредно изправена, и очите й се усмихваха.

— Ана Аркадиевна — каза графинята, като обясняваше на сина си — има син на осем години, струва ми се, от когото досега не се е делила и все й е мъчно, че го е оставила.

— Да, ние с графинята из целия път говорехме, аз за моя, а тя за своя син — каза Каренина и пак усмивка озари лицето й, една ласкава усмивка, която се отнасяше за него.

— И сигурно това ви е дотегнало много — каза той веднага, набързо, подхващайки подхвърлената му от нея топка на кокетство. Но тя явно не искаше да продължи разговора в тоя тон и се обърна към старата графиня:

— Много ви благодаря. Не усетих как мина вчерашният ден. Довиждане, графиньо.

— Сбогом, миличка — отвърна графинята, — Дайте да целуна хубавичкото ви личице. Аз просто, по старешки, направо ви казвам, че ви обикнах.

Колкото и банална да беше тази фраза, изглежда, че Каренина искрено повярва и се зарадва. Тя се изчерви, леко се наведе, подложи лицето си под устните на графинята, пак се изправи и със същата усмивка, която трептеше между устните и очите й, подаде ръка на Вронски. Той стисна подадената му мъничка ръка и като на нещо особено, зарадва се на това енергично стискане, с което тя силно и смело разтърси ръката му. Тя излезе с бърза походка, с каквато така странно леко се носеше доста пълното й тяло.

— Много е мила — каза старицата.

Същото мислеше и синът й. Той я изпращаше с очи, докато грациозната й фигура не се скри, и усмивката замря на лицето му. През прозореца видя как тя пристъпи към брат си, улови го под ръка и започна да му говори оживено, очевидно за нещо, което нямаше нищо общо с него, с Вронски, и това му се стори неприятно.

— Е, maman, напълно здрава ли сте? — повтори той, като се обърна към майка си.

— Всичко е добре, отлично. Alexandre беше много мил. И Marie е станала много хубава. Тя е много интересна.

И пак започна да разправя за онова, което я интересуваше най-много — за кръщаването на внука й, за което бе ходила в Петербург, и за особената благосклонност на императора към по-големия й син.

— Ето го и Лаврентий — каза Вронски, като погледна през прозореца, — сега да вървим, ако обичате.

Старият слуга, който пътуваше с графинята, дойде в купето да доложи, че всичко е готово, и графинята стана, за да излязат.

— Да вървим, сега навалицата намаля — каза Вронски.

Камериерката взе чантата и кученцето, а слугата и носачът — другите неща. Вронски улови под ръка майка си; но когато вече излизаха от вагона, изведнъж край тях минаха бързо няколко души с изплашени лица. Бързо мина и началникът на гарата със своята фуражка с необикновен цвят. Очевидно бе се случило нещо необикновено. Хората от влака тичаха назад.

— Какво? … Какво? … Къде? … Хвърлил се! … Прегазил го! … — чуваше се сред минаващите.

Степан Аркадич със сестра си под ръка, също с изплашени лица, се върнаха и се спряха пред входа на вагона, като се пазеха от навалицата.

Дамите влязоха във вагона, а Вронски и Степан Аркадич тръгнаха след тълпата да научат подробности за нещастието.

Дали защото е бил пиян, или е бил твърде много увит поради студа, пазачът не чул маневриращия назад влак и бил прегазен.

Още преди да се върнат Вронски и Облонски, дамите научиха тия подробности от слугата.

Облонски и Вронски бяха видели обезобразения труп. Облонски явно страдаше. Той се чумереше и сякаш бе готов да заплаче.

— Ах, какъв ужас! Ах, Ана, да бе видяла само! Ах, какъв ужас! — повтаряше той.

Вронски мълчеше и хубавото му лице беше сериозно, но напълно спокойно.

— Ах, да бяхте видели, графиньо — каза Степан Аркадич. — И жена му е там… Ужасно е да я гледа човек… Тя се хвърли върху трупа му. Казват, че той сам издържал голямо семейство. Ужас!

— Не може ли да се направи нещо за нея? — с развълнуван шепот каза Каренина.

Вронски я погледна и веднага слезе от вагона.

— Ей сега ще дойда, maman — рече той и се обърна към вратата.

Когато се върна след няколко минути, Степан Аркадич вече разговаряше с графинята за една нова певица, а графинята нетърпеливо поглеждаше към вратата, очаквайки сина си.

— Сега да вървим — каза Вронски, влизайки.

Излязоха заедно. Вронски вървеше отпред с майка си. Отзад вървяха Каренина и брат й. При изхода Вронски бе настигнат от началника на гарата.

— Вие сте дали на помощника ми двеста рубли. Моля, посочете за кого са.

— За вдовицата — каза Вронски и сви рамене. — Не разбирам защо има нужда да се пита.

— Дадохте ли? — извика отзаде му Облонски и като притисна ръката на сестра си, прибави: — Много мило, много мило! Отличен момък, нали? Моите почитания, графиньо!

И той се спря със сестра си, като търсеше с очи камериерката й.

Когато излязоха, каретата на Вронски беше вече заминала. Излизащите хора все още приказваха за случилото се.

— Каква ужасна смърт! — каза един господин, който мина край тях. — Казват, на две парчета станал.

— А аз мисля, наопаки, че това е най-леката, мигновена смърт — рече друг.

— Как не вземат мерки! — каза трети.

Каренина седна в каретата и Степан Аркадич видя с учудване, че устните й треперят и тя едва сдържа сълзите си.

— Какво ти е, Ана? — попита я той, когато изминаха няколкостотин метра.

— Лошо предзнаменование — каза тя.

— Глупости! — каза Степан Аркадич. — Главното е, че ти пристигна. Не можеш си представи колко се надявам на тебе!

— А ти отдавна ли познаваш Вронски? — попита го тя.

— Да, знаеш ли, ние се надяваме, че той ще се ожени за Кити.

— Така ли? — тихо каза Ана. — Е, хайде сега да говорим за тебе — прибави тя, като тръсна глава, сякаш искаше физически да отпъди нещо излишно, което й пречеше. — Я да поприказваме за твоите работи. Аз получих писмото ти и ето дойдох.

— Да, цялата ми надежда е в тебе — каза Степан Аркадич.

— Хайде, разправи ми всичко.

И Степан Аркадич започна да разправя.

Когато пристигнаха пред къщи, Облонски помогна на сестра си да слезе, въздъхна, стисна й ръката и се запъти към съда.

XIX

Когато Ана влезе в стаята, Доли седеше в малката гостна с русото си пълничко момченце, което още отсега приличаше на баща си, и слушаше урока му по френски. Момчето четеше и едновременно въртеше с ръка и се мъчеше да откъсне едва крепящото се копче на палтенцето си. Майка му няколко пъти отмахваше ръката му, но пълната ръчичка пак се залавяше за копчето. Майката го откъсна и го сложи в джоба си.

— Пусни си ръцете, Гриша — каза тя и отново се залови за своята покривка, отдавнашна работа, за която се залавяше винаги в тежки минути, и сега плетеше нервно, като отмяташе с пръст и броеше бримките. Макар че вчера бе заръчала да кажат на мъжа й, че не я интересува дали ще пристигне, или не сестра му, тя бе приготвила всичко за пристигането на зълва си и с вълнение я очакваше.

Доли бе убита от скръбта си, цяла погълната от нея. Но тя не забравяше, че Ана, зълва й, е жена на едно от най-високопоставените лица в Петербург и е петербургска grande dame. И благодарение на това обстоятелство тя не направи онова, което бе казала на мъжа си, сиреч не забрави, че ще пристигне зълва й. „Но най-сетне Ана не е виновна в нищо — мислеше Доли. — За нея зная само хубави работи и към мене тя е била винаги мила и любезна. “ Наистина, доколкото бе могла да запомни впечатлението си от Каренини в Петербург, тя не харесваше самия им дом; имаше нещо фалшиво в целия им семеен живот. „Но защо пък да не я приема? Само да не рече да ме утешава! — мислеше Доли. — Всички утешения и уговаряния, и християнски прощавания — всичко това съм премислила вече хиляди пъти и всичко ще бъде напразно. “

През последните дни Доли бе сама с децата. Не искаше да говори за скръбта си, а при тая скръб в душата си не можеше да говори за странични неща. Тя знаеше, че, така или иначе, ще изприкаже всичко а Ана и ту я радваше мисълта, че ще изкаже скръбта си, ту я ядосваше необходимостта да говори за унижението си с нея, неговата сестра, и да слуша от нея готови фрази на уговаряне и утешение.

Както се случва често, тя поглеждаше часовника, очакваше я всеки миг и пропусна тъкмо оня, когато гостенката пристигна, така че не можа да чуе звънеца.

Когато чу шумолене на рокля и леки стъпки вече до вратата, тя се озърна и по измъченото й лице неволно се изписа не радост, а учудване. Стана и прегърна зълва си.

— Как, пристигна ли вече? — каза тя, като я цел у ваше.

— Доли, колко се радвам, че те виждам!

— И аз се радвам — каза Доли, като се усмихваше едва-едва, и по израза на Аниното лице се мъчеше да разбере дали тя знае. „Сигурно знае“ — помисли си тя, доловила съчувствие върху лицето на Ана. — Е, да вървим, ще те заведа в твоята стая — продължи тя, като се стараеше да отдалечи колкото е възможно минутата на обяснението.

— Гриша ли е това? Боже мой, колко е порасъл! — каза Ана, целуна го и без да снема очите си от Доли, спря се и се изчерви. — Не, позволи ми да не ходя никъде.

Тя свали шалчето и шапката си, но понеже я закачи за една къдрица от черните си, виещи се коси, завъртя глава, за да я откачи.

— Но ти сияеш от щастие и здраве! — каза Доли почти със завист.

— Аз ли? … Да — каза Ана. — Боже мой, Таня! Връстница на моя Серьожа — прибави тя, като се обърна към дотичалото момиченце. Взе го на ръце и го целуна. — Прелестно момиченце, прелест! Но покажи ми всичките.

Тя ги наричаше по име и си спомняше не само имената, но и годините, месеците, характерите и боледуванията на всички деца и Доли не можеше да не оцени това.

— Добре, да отидем при тях — каза тя. — Жалко, че Вася спи сега.

След като видяха децата, те седнаха, вече сами, в гостната на кафе. Ана посегна към чинийката, после я отстрани.

— Доли — каза тя, — той ми разправи вече.

Доли погледна студено Ана. Сега тя очакваше престорено-съчувствени фрази; но Ана не каза нищо подобно.

— Доли, мила! — каза тя. — Не искам нито да ти говоря за него, нито да те утешавам; не бива. Но, миличка, аз просто те съжалявам, съжалявам те искрено!

Иззад гъстите ресници на блестящите й очи изведнъж се показаха сълзи. Тя седна по-близо до снаха си и улови ръката й с малката си енергична ръка. Доли не се отдръпна, но лицето й не променяше сухия си израз. Тя каза:

— Не можеш ме утеши. Всичко е изгубено след това, което стана, всичко е изгубено!

И щом каза това, изразът на лицето й изведнъж се смекчи. Ана вдигна сухата, мършава ръка на Доли, целуна я и каза:

— Но, Доли, какво да се прави, какво да се прави? Как да се постъпи по-добре при това ужасно положение? Ето за кое трябва да се помисли.

— Всичко е свършено и повече нищо — каза Доли. — И разбери, най-лошото е, че аз не мога да го напусна; свързана съм с децата. А не мога и да живея с него, измъчвам се, като го видя.

— Доли, миличка, той ми разправи, но аз искам да чуя и от тебе, кажи ми всичко.

Доли я погледна въпросително.

Върху лицето на Ана личаха непресторено съчувствие и обич.

— Добре — изведнъж каза Доли. — Но аз ще започна отначало. Ти знаеш как се омъжих. С възпитанието на maman бях не само невинна, но и глупава. Не знаех нищо. Знам, разправят, че мъжете разказвали на жените си целия си по-раншен живот, но Стива… — тя се поправи — Степан Аркадич не ми каза нищо. Няма да повярваш, но аз досега мислех, че съм единствената жена, която той е познавал. Така живях осем години. Разбери, че не само не подозирах изневяра, но я смятах невъзможна и ето, представи си, при такива разбирания да узнаеш изведнъж целия ужас, цялата мръсотия… Разбери ме. Да си уверена напълно в щастието си и изведнъж… — продължи Доли, като задържаше риданията си — да получиш писмо… негово писмо до любовницата му, до моята гувернантка. Не, това е ужасно, ужасно! — Тя бързо извади кърпичката и закри лицето си с нея. — Разбирам да е било само увлечение — продължи тя, като помълча, — но да ме мами обмислено, хитро… и то с кого? … Да продължава да е мой мъж заедно с нея… това е ужасно! Ти не можеш да разбереш…

— О, не, разбирам! Разбирам, мила Доли, разбирам — каза Ана, стискайки ръката й.

— И мислиш, че той разбира целия ужас на положението ми? — продължи Доли. — Ни най-малко! Той е щастлив и доволен.

— О, не! — бързо я прекъсна Ана. — Той е жалък, убит от разкаяние…

— Способен ли е той на разкаяние? — прекъсна я Доли, като се взираше внимателно в лицето на зълва си.

— Да, аз го познавам. Не можех да го гледам без съжаление. Ние то познаваме и двете. Той е добър, но е горд, а сега е толкова унижен! Главното, което ме повърти… (и в миг Ана отгатна главното, което можеше да покърти Доли) него го мъчат две неща; това, че го е срам от децата, и това, че като те обича… да, да, макар да те обича повече от всичко на света — бързо прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — ти е причинил болка, убил те е. „Не, не, тя няма да ми прости“ — все повтаря той.

Доли замислено гледаше встрани от зълва си и я слушаше.

— Да, аз разбирам, че положението му е ужасно: виновният се чувствува по-зле, отколкото невинният — каза тя, — когато вижда, че цялото нещастие се дължи на вината му. Но как да му простя, как да му бъда пак жена след нея? Сега за мене ще бъде мъка да живея с него тъкмо защото обичам своята по-раншна любов към него…

И риданията прекъснаха думите й.

Но сякаш нарочно, всеки път, след като се успокоеше, тя започваше да говори за онова, което я дразнеше.

— А тя е млада, красива — продължи тя. — Разбираш ли, Ана, кой погуби моята младост и хубост? Той и неговите деца. Аз изпълних службата си и в тая служба изгубих всичко свое, а сега, разбира се, той харесва повече едно по-свежо долно същество. Те сигурно са си говорили за мен помежду си или още по-лошо, не са ме дори поменавали — разбираш ли? — Очите й пламнаха отново от омраза. — И след всичко това той ще ми казва… Нима трябва да му вярвам? Никога. Не, свършено е вече всичко, всичко, което представляваше утешение, награда за труда и мъките… Ще повярваш ли, преди малко учех Гриша: по-рано това беше радост за мене, а сега е мъчение. Защо се мъча, защо се трудя? Защо ми са децата? Ужасното е, че душата ми изведнъж се обърна и вместо нежност и любов изпитвам към него само злоба, да, злоба. Бих го убила и…

— Миличка, Доли, разбирам, но не се измъчвай! Ти си така оскърбена, така възбудена, че много неща виждаш иначе.

Доли утихна и те замълчаха за минута-две.

— Какво да се прави, измисли, Ана, помогни ми. Аз премислих всичко и не виждам изход.

Ана не можеше да измисли нищо, но сърцето й откликваше на всяка дума, на всеки израз върху лицето на снаха й.

— Ще кажа само едно — започна Ана, — аз съм негова сестра, познавам характера му, тая му способност да забравя всичко, всичко (тя направи едно движение пред челото си), тая способност към пълно увличане, но и към пълно разкаяние. Той не знае, не разбира сега как е могъл да направи това, което е направил.

⇐ Предыдущая 1 2 3 4 567 8 9 10 Следующая ⇒