Втора част 2 страница

Когато делото бе прочетено, Степан Аркадич стана, като се поизтегна, и плащайки данък на либералността на времето, извади цигара още в заседателната зала и тръгна към кабинета си. С него излязоха двама негови колеги, старият служител Никитин и камерюнкерът Гриневич.

— След закуската ще успеем да свършим — каза Степан Аркадич.

— И още как! — каза Никитин.

— Но тоя Фомин трябва да е голям мошеник — каза Гриневич за едно от лицата, участвуващи в делото, което разглеждаха.

При думите на Гриневич Степан Аркадич се понамръщи, като даваше да се разбере, че е неприлично да се съставя предивременно мнение, и не му отговори нищо.

— Кой беше влязъл? — попита той пазача.

— Влезе един, ваше превъзходителство, без разрешение, едва-що се бях извърнал. Търсеше вас. Казах му: когато излязат членовете, тогава…

— Де е той?

— Май излезе в коридора, ама все тук се разхождаше. Ето го — каза пазачът и посочи здраво сложения широкоплещест човек с къдрава брада, който, без да снеме овчия си калпак, бързо и леко тичаше нагоре по изтърканите стъпала на каменната стълба. Един от слизащите надолу, мършав чиновник с чанта, се поспря, неодобрително погледна тичащия в краката и след това въпросително дигна очи към Облонски.

Степан Аркадич стоеше край стълбата. Добродушно светналото му лице над бродираната яка на мундира светна още повече, когато той позна дотичалия.

— Така си и мислех! Левин, най-после! — рече той с приятелска, иронична усмивка, като оглеждаше идващия към него Левин. — Как не те догнуся да ме търсиш в тоя вертеп? — попита Степан Аркадич и не се задоволи само да стисне ръка на приятеля си, но го и целуна. — Отдавна ли си пристигнал?

— Ей сега и много исках да те видя — отвърна Левин, като се озърташе срамежливо и същевременно сърдито и неспокойно.

— Е, да отидем в кабинета — каза Степан Аркадич, който познаваше самолюбивата и озлобена срамежливост на приятеля си; и като го улови за ръка, той го помъкна след себе си, сякаш го водеше сред опасности.

Степан Аркадич беше на „ти“ почти с всичките си познати: с шестдесетгодишни старци, с двадесетгодишни момчета, с актьори, с министри, с търговци и с генерал-адютанти, така че мнозинството от ония, които бяха с него на „ти“, се намираха в двата крайни пункта на обществената стълба и биха се учудили много, ако научеха, че чрез Облонски имат нещо общо помежду си. Той беше на „ти“ с всички, с които пиеше шампанско, а шампанско пиеше с всички и затова, когато в присъствието на подчинените си се срещаше със своите срамни „ти“, както наричаше на шега мнозина от приятелите си, той със свойствения му такт умееше да смекчи неприятността от това впечатление за подчинените си. Левин не беше срамно „ти“, но със своя такт Облонски почувствува, че Левин мисли, че той може да не иска да прояви близостта си с него пред подчинените си и затова побърза да го отведе в кабинета.

Левин беше почти на едни години с Облонски и беше с него на „ти“ не само поради шампанското. Той беше негов другар и приятел от ранни младини. Те се обичаха въпреки разликата в характерите и вкусовете, както се обичат приятели от ранни младини. Но въпреки това, както става често между хора, които са избрали различни родове дейност, всеки от тях, макар и да оправдаваше, след като размисли, дейността на другия, в душата си я презираше. Всекиму от тях се струваше, че истинските само оня живот, който води той, а животът, който води приятелят му, е само сянка. Когато видеше Левин, Облонски не можеше да сдържи леката си иронична усмивка. Колко пъти вече той го виждаше, че пристига в Москва от село, дето правеше нещо, но какво именно — Степан Аркадич никога не можеше да разбере хубаво, пък и не се интересуваше. Левин идваше в Москва винаги развълнуван, припрян, малко притеснен и раздразнен от това притеснение и повечето пъти със съвсем нов, неочакван възглед за нещата. Степан Аркадич му се смееше за това нещо, но го и обичаше. Също така и Левин в душата си презираше както градския начин на живот на приятеля си, така и службата му, която смяташе за празна работа, и му се смееше. Но разликата беше там, че Облонски правеше онова, що правят всички, и затова се смееше самоуверено и добродушно, а Левин се смееше не самоуверено и понякога сърдито.

— Ние те очаквахме отдавна — каза Степан Аркадич, когато влезе в кабинета и пусна ръката на Левин, сякаш искаше да покаже с това, че тук опасностите са минали. — Много, много ми е драго, че те виждам — продължи той, — Е, как си? Какво правиш? Кога пристигна?

Левин мълчеше, поглеждаше непознатите му лица на двамата колеги на Облонски и особено ръката на елегантния Гриневич, с такива бели тънки пръсти, с такива дълги, жълти, завити на края нокти и такива грамадни блестящи копчета на ризата, че тия ръце явно поглъщаха цялото му внимание и не му даваха свободно да мисли. Облонски веднага забеляза това и се усмихна.

— Ах, да, позволете да ви запозная — каза той. — Моите колеги: Филип Иванич Никитин и Михаил Станиславич Гриневич — и като се обърна към Левин: — Земски[3] деец, нов земски човек, гимнастик, който с една ръка повдига сто килограма, скотовъдец и ловджия и мой приятел, Константин Дмитрич Левин, брат на Сергей Иванич Кознишев.

— Много ми е приятно — каза старчето.

— Имам честта да познавам брат ви, Сергей Иванич — каза Гриневич, като подаваше тънката си ръка с дългите нокти.

Левин се начумери, стисна студено ръката и веднага се обърна към Облонски. Макар че хранеше голямо уважение към своя известен по цяла Русия едноутробен брат писател, той не можеше да търпи, когато към него се обръщаха не като към Константин Левин, а като към брата на знаменития Кознишев.

— Не, аз не съм вече земски деец. Скарах се с всички и не ходя вече на събранията — каза той, като се обърна към Облонски.

— Много скоро! — с усмивка каза Облонски. — Но как? Защо?

— Дълга история. Ще ти я разправя някой път — каза Левин, но въпреки това започна да разправя веднага. — Е, накъсо казано, убедих се, че няма и не може да има никаква земска дейност — заприказва той, сякаш някой току-що бе го обидил, — от една страна, играчка, играят на парламент, а аз не съм нито достатъчно млад, нито достатъчно стар, за да се забавлявам с играчки; а от друга (той заекна) страна, това е средство за уездната coterie[4] да трупа парички. По-рано имаше опеки, съд, а сега земство; не като рушвети, а като незаслужена заплата — каза той така разпалено, сякаш някой от присъствуващите оспорваше мнението му.

— Ехе! Но ти, както виждам, пак си в нова фаза, в консервативна — каза Степан Аркадич. — Впрочем после за това.

— Да, после. Но аз исках да те видя — каза Левин, като се взираше с омраза в ръката на Гриневич.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна.

— Но защо казваше, че никога вече не ще облечеш европейски дрехи? — попита той, като оглеждаше новите му, шити очевидно от френски шивач дрехи. — Да! Виждам аз: нова фаза.

Левин изведнъж се изчерви, но не така, както се изчервяват възрастните хора — леко, без да усетят, а както се изчервяват момчетата — понеже чувствуват, че са смешни със своята срамежливост и от това се засрамват и се изчервяват още повече, почти до просълзяване. И толкова странно беше да виждаш това умно, мъжествено лице в такова детско състояние, че Облонски престана да го гледа.

— Но къде ще се видим? Искам много, много да си поговорим — каза Левин.

Облонски сякаш се замисли.

— Ето какво: ще идем да хапнем у Гурин и там ще си поприказваме. Аз съм свободен до три часа.

— Не — отвърна Левин, като помисли, — аз трябва да се отбия още на едно място.

— Е добре, тогава ще обядваме заедно.

— Да обядваме ли? Та аз нямам да ти говоря нищо особено, искам да ти кажа само две думи, да те попитам, а след това ще си побъбрим.

— Тогава кажи веднага двете думи, а ще говорим, когато обядваме.

— Ето какви са двете думи — каза Левин, — впрочем нищо особено.

Лицето му изведнъж доби зъл израз поради усилието да преодолее срамежливостта си.

— Как са Шчербацки? Все както преди ли? — попита той.

Степан Аркадич, който отдавна знаеше, че Левин е влюбен в неговата балдъза Кити, едва доловимо се усмихна и очите му весело заблестяха.

— Ти го каза с две думи, но аз не мога да ти отговоря с две думи, защото… Извинявай за момент…

Влезе секретарят с фамилиарна почтителност и с известно, общо за всички секретари, скромно съзнание за своето превъзходство пред началника в познаването на работите, пристъпи с книжата до Облонски и под форма на въпрос започна да обяснява някакво затруднение. Степан Аркадич, без да го изслуша, сложи ласкаво ръка върху ръкава на секретаря.

— Не, вие направете така, както ви казах — рече той, като смекчаваше с усмивка бележката, и след като обясни накратко как той разбира делото, отмести книжата и каза: — Така направете, моля. Моля, така, Захар Никитич.

Сконфузеният секретар се отдалечи. Левин, който през време на съвещанието със секретар, напълно се бе оправил от смущението си, стоеше облакътен с двете си ръце на стола и по лицето му се четеше иронично внимание.

— Не разбирам, не разбирам — рече той.

— Кое не разбираш? — попита Облонски, като изваждаше цигара и също така весело се усмихваше. Той очакваше от Левин някаква странна постъпка.

— Не разбирам какво правите — каза Левин и сви рамене. — Как можеш да вършиш сериозно това? — Защо?

— Защото се занимаваш с това от нямане какво да правиш.

— Ти мислиш така, но ние сме затрупани с работа.

— С писмена работа. Е да, ти имаш дарба за това — каза Левин.

— Сиреч ти мислиш, че ми липсва нещо?

— Може и така да е — каза Левин. — Но все пак аз се любувам на величието ти и се гордея, че приятелят ми е такъв голям човек. Ала ти не отговори на въпроса ми — прибави той и с отчаяно усилие гледаше Облонски право в очите.

— Е добре, добре. Почакай малко, и ти ще стигнеш дотам. Добре е, че сега имаш три хиляди десетини в Каразински уезд и такива мускули и свежест като у дванадесетгодишно момиченце, но и ти ще дойдеш при нас. А сега за това, за което ме питаш: промяна няма, но жалко, че толкова отдавна не си идвал.

— Защо? — плахо попита Левин.

— Нищо — отвърна Облонски. — Ще си поприказваме. Но ти всъщност защо си дошъл?

— Ах, за това също ще приказваме после — каза Левин и пак се изчерви до ушите.

— Е добре. Разбрано — каза Степан Аркадич. — Виждаш ли, аз бих те поканил у дома, но жена ми е нещо неразположена. Но слушай какво: ако искаш да ги видиш, днес от четири до пет сигурно ще бъдат в Зоологическата градина. Кити се пързаля с кънки. Иди там, а аз ще намина и ще идем да обядваме нейде заедно.

— Прекрасно. Хайде довиждане.

— Но внимавай, аз те познавам, сигурно ще забравиш или неочаквано ще си заминеш на село! — засмяно се провикна Степан Аркадич.

— Не, бъди спокоен.

Едва когато стигна вече до вратата, Левин си спомни, че бе забравил да се сбогува с колегите на Облонски и излезе от кабинета.

— Изглежда много енергичен господин — каза Гриневич, когато Левин си отиде.

— Да, бива си го — каза Степан Аркадич, като поклащаше глава, — щастливец! Три хиляди десетини в Каразински уезд, животът е пред него и колко е свеж! Не е като нас.

— Но вие защо се оплаквате, Степан Аркадич?

— Ами че отвратително, лошо — каза Степан Аркадич и въздъхна тежко.

Когато Облонски попита Левин защо всъщност е дошъл, Левин се изчерви и се разсърди на себе си, че се е изчервил, защото не можеше да му отговори: „Дошъл съм да направя предложение на балдъзата ти“, макар че беше дошъл само за това.

Семейства Левини и Шчербацки бяха стари дворянски московски семейства и винаги бяха в близки и приятелски отношения. Тая връзка се бе затвърдила още повече през студентствуването на Левин. Той се готвеше заедно с младия княз Шчербацки, брат на Доли и Кити, и с него постъпи в университета. По това време Левин често ходеше в къщата на Шчербацки и се влюби в тая къща. Колкото и да се види странно, но Константин Левин бе влюбен именно в къщата, в семейството и особено в женската половина от семейство Шчербацки. Самият той не помнеше майка си и единствената му сестра беше по-възрастна от него, така че в къщата на Шчербацки за пръв път видя оная среда на старо дворянско, образовано и честно семейство, от каквато бе лишен поради смъртта на баща си и майка си. Всички членове от това семейство, особено женската му половина, му се виждаха, забулени от някаква тайнствена, поетична завеса и той не само не виждаше никакви недостатъци в тях, но под тая поетична завеса, която ги покриваше, допускаше най-възвишени чувства и всевъзможни съвършенства. Защо тия три госпожици трябваше да говорят през ден френски и английски; защо в известни часове те свиреха една след друга на пиано, чиито звуци се чуваха горе в стаята на брат им, дето се занимаваха студентите; защо идваха тия учители по френска литература, музика, рисуване, танци; защо в известни часове и трите госпожици с m-lle Linon отиваха с каляска до Тверски булевард с атлазените си шубки — Доли с дълга, Натали с по-къса, а Кити в съвсем къса, така че стройните й крачета със силно изопнати червени чорапи се виждаха цели; защо, придружени от лакей със златна кокарда на шапката, те трябваше да се разхождат по Тверски булевард — всичко това и много други работи, които оставаха в тайнствения им свят, той не разбираше, но знаеше, че всичко, което се прави там, е прекрасно и беше влюбен именно в тая тайнственост на всичко, което се вършеше.

През студентството си той за малко не се влюби в по-голямата, Доли, но нея скоро я омъжиха за Облонски. След това започна да се влюбва във втората. Той сякаш чувствуваше, че трябва да се влюби в една от сестрите, само че не можеше да разбере в коя именно. Но и Натали, още щом се яви в обществото, се омъжи за дипломата Лвов. Когато Левин завърши университета, Кити беше още дете. Младият Шчербацки постъпи във флотата и се удави в Балтийско море и Левин все по-рядко се срещаше с Шчербацки въпреки приятелството му с Облонски. Но тая година, в началото на зимата, когато пристигна в Москва, след като цяла година бе прекарал на село, и видя Шчербацки, той разбра в коя от трите наистина му е било съдено да се влюби.

На пръв поглед като че ли не можеше да има нищо по-просто от това той, от добър род, по-скоро богат, отколкото беден човек, тридесет и две годишен да направи предложение на княжна Шчербацкая; по всяка вероятност биха го признали веднага за добра партия. Но Левин беше влюбен и затова му се струваше, че Кити е такова съвършенство във всяко отношение, такова същество, стоящо над всичко земно, а той е такова земно, низко същество, че не можеше дори да се помисли както другите, така и тя самата да го признаят достоен за нея.

След като прекара два месеца в Москва като зашеметен и почти всеки ден се виждаше с Кити в обществото, дето бе започнал да ходи, за да може да се среща с нея, Левин внезапно реши, че това не може да бъде и си замина на село.

Убеждението на Левин, че това не може да бъде, се основаваше на туй, че в очите на близките й той е неизгодна, недостойна партия за прелестната Кити, а самата Кити не може да го обича. В очите на близките й той нямаше никаква позната, определена дейност и положение в обществото, докато другарите му сега, когато той бе на тридесет и две години, бяха вече кой полковник и флигел-адютант, кой професор, кой директор на банка или на железниците или председател на съд като Облонски; а той (той знаеше много добре какъв трябва да изглежда пред другите) беше помешчик, който се занимава с развъждане на крави, със стреляне на бекаси и с постройки, сиреч бездарен момък, от когото не е излязло нищо и който, според разбиранията на обществото, прави това, каквото правят негодните за нищо хора. А и самата тайнствена прелестна Кити не можеше да обича такъв грозник, какъвто се смяташе той, и главно, такъв прост, с нищо неизпъкващ човек. Освен това по-раншните му отношения с Кити — отношения на възрастен човек към дете, поради приятелството му с брат й — му се струваха още една преграда за любовта. Един некрасив, добър човек, какъвто се смяташе той, можеше според него да бъде обичан като приятел, но за да бъде обичан с такава любов, с каквато той обичаше Кити, трябваше да бъде хубавец, а главно — особен човек.

Той бе чувал, че жените често обичат некрасиви, прости хора, но не вярваше на това, защото съдеше по себе си, тъй като самият той можеше да обича само красиви, тайнствени и особени жени.

Но след като прекара два месеца сам на село, той се убеди, че това не е като ония влюбвания, каквито бе изпитвал през ранни младини; че това чувство не му дава нито миг покой; че той не може да живее, ако не разреши въпроса: ще стане или няма да стане тя негова жена; че отчаянието му иде само от въображението му и че той няма никакви доказателства, че ще му откажат. И сега бе пристигнал в Москва с твърдото решение да направи предложение и да се ожени, ако го приемат. Или… той не можеше да мисли какво ще стане с него, ако му откажат.

VII

Левин пристигна в Москва със сутрешния влак и отседна у по-големия си брат по майка, Кознишев, преоблече се и влезе при него в кабинета с намерение да му разправи веднага защо е дошъл и да му поиска съвет; но брат му не беше сам. При него беше един известен професор по философия, който бе пристигнал от Харков, за да изясни изникналото помежду им недоразумение по един много важен философски въпрос. Професорът водеше пламенна полемика с материалистите, а Сергей Кознишев следеше с интерес тая полемика и когато прочете последната статия на професора, му писа в писмо възраженията си; той укоряваше професора, че прави твърде големи отстъпки на материалистите. И професорът веднага пристигна, за да се разберат. Ставаше дума за модния въпрос: има ли граница между психическите и физиологичните явления в дейността на човека и де е тя?

Сергей Иванович посрещна брат си с обикновената си за всички ласкаво студена усмивка и след като го запозна с професора, продължи разговора.

Малкото жълто човече, с очила, с тясно чело, за миг се отвлече от разговора, за да се здрависа, и продължи да говори, без да обръща внимание на Левин. Левин седна и зачака професорът да си отиде, но скоро темата на разговора го заинтересува.

Левин бе срещал в списанията статиите, за които ставаше дума, и ги бе чел, интересувайки се от тях, защото в тях се развиваха познатите за него, естественика по образование, основи на природознанието, но никога не бе съпоставял тия научни изводи за произхода на човека като животно, за рефлексите, за биологията и социологията с ония въпроси за значението на живота и смъртта за самия него, които в последно време все по-често и по-често му идваха на ум.

Като слушаше разговора на брат си с професора, той забелязваше, че те свързват научните въпроси с интимните, няколко пъти почти се приближаваха до тия въпроси, но всеки път, щом дойдеха близо до най-главния, както му се струваше, веднага бързо се отдалечаваха и пак се задълбочаваха в областта на тънките подразделения, уговорки, цитати, намеци, позовавания на авторитети и той мъчно разбираше за какво става дума.

— Не мога да допусна — каза Сергей Иванович о присъщата му яснота, точност на израза и изящна дикция, — не мога в никакъв случай да се съглася с Кайс, че цялата ми представа за външния свят произтича от впечатленията. Самото основно понятие за битието е получено от мене не чрез усещането, защото няма и специален орган за предаване на това понятие.

— Да, но те, и Вурст и Кнауст, и Припасов, ще ви отговорят, че вашето съзнание за битието произтича от съвкупността на всички усещания, че това съзнание за битието е резултат от усещанията. Вурст дори направо казва, че докато няма усещане, няма и понятие за битието.

— Аз ще кажа обратното — започна Сергей Иванович. Но тук на Левин пак му се стори, че приближавайки се до най-главното, те отново се отдалечават и реши да зададе един въпрос на професора.

— Значи, ако моите чувства са унищожени, ако тялото ми умре, вече не може да има никакво съществуване? — попита той.

Професорът с досада и сякаш с умствена болка от прекъсването погледна чудноватия запитвай, приличен повече на бурлак, отколкото на философ, и пренесе погледа си върху Сергей Иванович, като че ли го питаше: има ли смисъл да се говори? Но Сергей Иванович, който говореше далеч не с онова усилие и едностранчивост като професора и който притежаваше достатъчно широта на мисълта, за да може да отговаря и на професора, и същевременно да разбира онова просто и естествено гледище, от което бе зададен въпросът, се усмихна и каза:

— Ние нямаме още право да решаваме тоя въпрос…

— Нямаме данни — потвърди професорът и продължи доводите си. — Не — каза той, — аз посочвам, че дори ако, както направо казва Припасов, усещането има за своя основа впечатлението, ние трябва строго да различаваме тия две понятия!

Левин не слушаше вече и чакаше кога ще си отиде професорът.

VIII

Когато професорът си отиде, Сергей Иванович се обърна към брат си.

— Много ми е драго, че дойде. За дълго ли? Как е стопанството?

Левин знаеше, че стопанството малко интересува по-големия му брат и че той му прави отстъпка, като го пита за това, ето защо отговори само за продажбата на житото и за парите.

Левин искаше да каже на брат си, че има намерение да се жени и да поиска съвета му, той дори твърдо бе решил това; но когато го видя и чу разговора му с професора и след това тоя небрежно-покровителствен тон, с който брат му го разпитваше за стопанските работи (майчиният им имот не беше поделен и Левин управляваше и двете части), Левин почувствува, кой знае защо, че не може да говори с него за решението си да се жени. Той чувствуваше, че брат му ще погледне на това не така, както нему се искаше.

— Е, как е земството по вас, а? — попита Сергей Иванович, който се интересуваше много от земството и му придаваше голямо значение.

— Право да ти кажа, не зная…

— Как? Но нали си член на управата?

— Не, вече не съм член; напуснах — отвърна Константин Левин — и не ходя вече на събранията.

— Жалко! — продума Сергей Иванович, като се начумери.

За оправдание Левин започна да разправя какво ставало на събранията в неговия уезд.

— Но това е винаги тъй! — прекъсна го Сергей Иванович. — Мие, русите, сме винаги тъй. Може би това е хубава наша черта — способността да виждаме недостатъците си, но ние прекаляваме, утешаваме се с ирония, която винаги е на езика ни. Ще ти кажа само едно: ако друг европейски народ имаше права, каквито представляват нашите земски учреждения — немците и англичаните биха създали от тях свобода, а ние само се смеем.

— Но какво да се прави? — виновно каза Левин. — Това беше последният ми опит. С цялата си душа се опитвах. Не мога. Не съм способен.

— Не че не си способен — каза Сергей Иванович, — но гледаш иначе на работата.

— Може би — унило отвърна Левин.

— А знаеш ли, братът Николай е пак тук.

Братът Николай беше роден и по-голям брат на Константин Левин и едноутробен брат на Сергей Иванович, пропаднал човек, който бе пропилял по-голямата част от имота си, движеше се в най-странно и лошо общество и бе скаран с братята си.

— Какво приказваш? — с ужас извика Левин. — Отде знаеш?

— Прокофий го видял на улицата.

— Тук, в Москва ли? Де е той? Знаеш ли? — Левин стана от стола, сякаш се готвеше веднага да върви.

— Съжалявам, че ти казах — рече Сергей Иванович, като поклащаше глава заради вълнението на по-малкия си брат. — Пращах да научат къде живее и му изпратих полицата на Трубин, която платих. Ето какво ми отговори той.

И Сергей Иванович взе една бележка изпод преспапието и я подаде на брат си.

Левин прочете написаното със странен, близък нему почерк:

„Покорно моля да ме оставите на мира. Това е едничкото, което искам от любезните си братлета. Николай Левин“

Левин прочете това и без да вдигне глава, стоеше с бележката в ръка пред Сергей Иванович.

В душата му се бореха желанието да забрави сега нещастния си брат и съзнанието, че това ще бъде лошо.

— Той очевидно иска да ме оскърби — продължи Сергей Иванович, — но не може да ме оскърби и аз от цялата си душа бих желал да му помогна, но знам, че това не може да се направи.

— Да, да — повтаряше Левин. — Разбирам и ценя отношението ти към него; но аз ще отида да го видя.

— Ако искаш, иди, но аз не те съветвам — каза Сергей Иванович. — Сиреч що се отнася до мене, не се страхувам от това, той не ще те скара с мене; но заради тебе съветвам те по-добре да не ходиш. Не можеш му помогна. Впрочем прави каквото щеш.

— Може би не може да му се помогне, но аз чувствувам особено в тоя миг — е, това е вече друго, — чувствувам, че не мога да бъда спокоен.

— Виж, това не разбирам — каза Сергей Иванович. — Разбирам едно — прибави той, — това е урокът на смирението. Аз започнах да гледам иначе и по-снизходително на онова, което се нарича подлост, след като братът Николай стана това, което е… Ти знаеш какво направи той…

— Ах, това е ужасно, ужасно! — повтаряше Левин. След като получи от лакея на Сергей Иванович адреса на брат си, Левин веднага се приготви да иде при него, но обмисли и реши да отложи отиването си до вечерта. Преди всичко, за да има душевно спокойствие, трябваше да реши въпроса, по който бе дошъл в Москва. От брат си той отиде в съда при Облонски и като научи за Шчербацки, запъти се натам, дето му казаха, че може да намери Кити.

В четири часа, усещайки как сърцето му бие, Левин слезе от файтона пред Зоологическата градина и тръгна по една пътечка към хълма и пързалката, като знаеше сигурно, че ще я намери там, защото видя каретата на Шчербацки пред входа.

Беше ясен мразовит ден. Пред входа стояха в редици карети, шейни, файтонджии, стражари. Отбран народ с блеснали на яркото слънце шапки гъмжеше при входа и по разчистените пътечки, между руски къщички, с прозорци, украсени с резба; старите кичести брези, с увиснали от снега клони, сякаш бяха пременени в нови празнични одежди.

Той вървеше по пътечката към пързалката и си казваше: „Трябва да не се вълнувам, трябва да се успокоя. Какво си се развълнувало? Защо? Мълчи, глупчо! “ — обръщаше се той към сърцето си. И колкото повече се мъчеше да се успокои, толкова по-силно секваше дъхът му. Срещна го един познат и му извика на име, но Левин дори не го позна. Приближи се до хълма, дето гърмяха веригите на спущащи се и издигащи се шейни, кънтяха пързалящи се шейни и звучаха весели гласове. Направи още няколко крачки и пред него се откри пързалката, и веднага посред всички пързалящи се позна нея.

Той разбра, че тя е тук по радостта и страха, които обзеха сърцето му. Тя бе застанала, разговаряйки с една дама, на противоположния кран на пързалката. Нямаше сякаш нищо особено нито в облеклото, нито в позата й; но Левин можеше така лесно да я познае сред тая тълпа, както розов храст сред коприва. Всичко се осветяваше от нея. Тя бе усмивка, която озаряваше всичко наоколо. „Нима мога да отида там, на леда, да се приближа до нея? “ — помисли той. Мястото, дето се намираше тя, му се стори като недостъпна светиня и в един миг той за малко не си отиде; толкова страшно му стана. Трябваше да направи усилие над себе си и да размисли, че около нея се движат всевъзможни хора, че и той може да отиде там да се пързаля на кънки. Той слезе долу, като избягваше да я гледа дълго време, сякаш тя беше слънце, но я виждаше, както се вижда слънцето, и без да я гледа.

През тоя ден от седмицата и по това време на деня на пързалката се събираха хора от един кръг, все познати. Тук имаше и майстори на пързалянето, които се перчеха с изкуството си, и такива, които се учеха със столове, с плахи несръчни движения, и момчета, и стари хора, които се пързаляха със здравословна цел; те всички се струваха на Левин избрани щастливци, защото бяха тук, близо до нея. Всички пързалящи се сякаш съвсем равнодушно я надпреварваха, настигаха я, дори говореха с нея и съвсем независимо от нея се веселяха, като използуваха отличния лед и хубавото време.

Николай Шчербацки, братовчед на Кити, седеше с късичко палто и тесни панталони на една пейка, с кънки на краката, и като видя Левин, му извика:

— А, първият руски майстор на кънки! Отдавна ли сте дошли? Ледът е отличен, слагайте кънките!

— Та аз и кънки нямам — отвърна Левин, като се чудеше на тая смелост и безцеремонност в нейно присъствие и не я изпущаше от очи нито за миг, макар че не я гледаше. Той чувствуваше, че слънцето се приближава към него. Тя беше в ъгъла и като стъпи несигурно с тесните си крачка във високи обувки, с явна нерешителност се пързаляше към него. Едно момче с руско облекло, което отчаяно махаше с ръце и се превиваше към земята, я надминаваше. Тя се пързаляше не съвсем сигурно; извадила ръце от малкия си маншон, който висеше на шнурче, тя ги държеше готови и гледаше Левин, когото бе познала, усмихваше се и нему, и на своя страх. Когато завиването свърши, тя се засили с пъргавото си краче и се хлъзна право към Шчербацки; и като се улови с ръка за него, усмихната кимна към Левин. Беше по-хубава, отколкото той си я представяше.

Когато мислеше за нея, той можеше да си я представи живо цялата, особено прелестната й, малка руса главичка с израз на детска яснота и доброта, толкова свободно сложена върху стройните й момински рамене. Детският израз на лицето й, съчетан с изящната хубост на снагата, съставяше особената й прелест, която той добре си спомняше; но онова, което винаги го поразяваше в нея като нещо неочаквано, беше изразът на очите й — кротки, спокойни и правдиви, и особено усмивката й, която винаги пренасяше Левин в един вълшебен мир, дето се чувствуваше умилен и разнежен, какъвто се помнеше в редките дни от ранното си детство.

⇐ Предыдущая 1 234 5 6 7 8 9 10 Следующая ⇒