Втора част 3 страница

— Отдавна ли сте тук? — каза тя и му подаде ръка. — Благодаря — прибави тя, когато той вдигна кърпичката, която бе паднала от маншона й.

— Аз ли? Отскоро съм тук, вчера… тоест днес… пристигнах — отвърна Левин, който от вълнение не разбра изведнъж въпроса й. — Исках да дойда у вас — каза той и като си спомни с какво намерение я бе търсил, веднага се смути и се изчерви. — Не знаех, че се пързаляте с кънки, и то прекрасно.

Тя внимателно го погледна, сякаш искаше да разбере причината за смущението му.

— Вашата похвала е много ценна. Тук и досега всички разправят, че сте най-добрият майстор на кънки — каза тя, като отърсваше с малката си ръка в черна ръкавица иглиците от скреж, паднали върху маншона й.

— Да, едно време се пързалях със страст; искаше ми се да стигна до съвършенство.

— Изглежда, че вие правите всичко със страст — каза тя и се усмихна. — Много ми се иска да видя как се пързаляте. Хайде, сложете кънки и елате да се пързаляме заедно.

„Да се пързаляме заедно! Нима това е възможно? “ — мислеше Левин, като я гледаше.

— Ей сега ще сложа — каза той. И отиде да си сложи кънки.

— Отдавна не сте идвали към нас, господине — каза прислужникът на пързалката, като крепеше крака му и завинтваше кънката на тока. — След вас между господата няма вече такъв майстор на пързаляне. Добре ли е така? — каза той, като изопваше ремъчката.

— Добре, добре, но по-бързо, моля ти се — отвърна Левин и едва сдържаше щастливата усмивка, която се появи неволно на лицето му. „Да — мислеше той, — ето това е животът, това е щастието! Заедно, каза тя, елате да се пързаляме заедно. Да й кажа ли сега? Но нали затова се страхувам да й кажа, защото сега съм щастлив, щастлив поне с надеждата… Ами тогава… Но трябва пък! Трябва, трябва! Далеч от мене всяка слабост! “

Левин стъпи на крака, свали палтото си и като се затича по грапавия лед пред помещението, изскочи върху гладкия лед и започна да се пързаля без усилие, сякаш само с волята си ускоряваше, забавяше и насочваше пързалянето. Той се приближи до нея плахо, но пак усмивката и го успокои.

Тя му подаде ръка и те тръгнаха един до друг, като се засилваха, и колкото по-бързо се движеха, толкова по-силно тя стискаше ръката му.

— С вас бих се научила по-бързо; кой знае защо, имам вяра във вас — каза му тя.

— И аз съм уверен в себе си, когато вие се облягате на мене — каза той, но веднага се изплаши от онова, което каза, и се изчерви. И действително, щом той изрече тия думи, изведнъж сякаш слънцето се скри зад облак, лицето й изгуби цялата си ласкавост и Левин съзря познатата игра на лицето й, която означаваше усилие на мисълта: на гладкото й чело се появи бръчка.

— Да не би да ви е нещо неприятно? Впрочем аз нямам право да питам — бързо каза той.

— Защо пък? … Не, не ми е неприятно — отвърна тя студено и веднага прибави: — Не сте ли се виждали с mademoiselle Linon?

— Още не.

— Идете при нея, тя толкова ви обича.

„Какво значи това? Аз съм я обидил. Господи, помогни ми! “ — помисли Левин и се спусна към старата французойка с побелели къдри, която седеше на една пейка. Тя го посрещна като стар приятел, усмихвайки се и показвайки изкуствените си зъби.

— Да, ето на, растем — каза му тя, посочвайки с очи Кити — и стареем. Tinybear[5] стана вече голямо! — продължи усмихнато французойката и му припомни неговата шега за трите госпожици, които той наричаше трите мечки от една английска приказка. — Помните ли, някога вие казвахте така.

Той съвсем не помнеше това, макар че тя от десет години се смееше на тая шега и я обичаше.

— Хайде идете, идете се пързаляйте. А нашата Кити започна да се пързаля хубаво, нали?

Когато Левин изтича пак при Кити, лицето й вече не беше строго, очите гледаха все така правдиво и ласкаво, но на Левин се стори, че нейната ласкавост има един особен, умишлено спокоен тон. И му стана тъжно. След като поприказва за старата си гувернантка, за нейните странности, тя го запита за живота му.

— Нима не ви е отегчително зимно време на село? — попита тя.

— Не, не ми е отегчително, аз съм много зает — каза той, чувствувайки, че тя го подчинява на спокойния си тон, от който той не ще има сили да се освободи, също както беше в началото на зимата.

— За дълго ли дойдохте? — попита го Кити.

— Не знам — отвърна той, без да мисли какво говори. Мина му мисълта, че ако се поддаде на тоя неин тон на спокойно приятелство, отново ще си замине, без да е решил нещо, и затова сметна за необходимо да се възмути.

— Как може да не знаете?

— Не знам. Това зависи от вас — каза той и веднага се ужаси от думите си.

Дали не го чуваше, или не искаше да го чуе, но тя сякаш се препъна, тропна два пъти с крак и бързо се понесе далеч от него. Стигна с пързаляне при m-lle Linon, каза й нещо и се запъти към помещението, дето дамите сваляха кънките си.

„Боже мой, какво направих аз! Господи Боже мой! Помогни ми, научи ме! “ — казваше си Левин, като се молеше и същевременно чувствуваше нужда от силно движение и затова се пързаляше бързо и описваше външни и вътрешни кръгове.

В това време един от младежите, най-добрият от новите майстори на пързаляне, с цигара в уста, с кънки, излезе от кафенето, затича се и се спусна надолу по стъпалата, като тропаше и подскачаше. Той се хлъзна надолу и без да измени дори свободното положение на ръцете си, започна да се пързаля по леда.

— А, това е нов номер! — каза Левин и веднага хукна горе, за да направи и той тоя номер.

— Да не се пребиете, за това трябва навик! — извика му Николай Шчербацки.

Левин се изкачи на стъпалата, затича се отгоре о всичка сила и се спусна долу, като пазеше при това необикновено движение равновесие с ръцете си. На последното стъпало той се закачи, но едва докосна леда с едната си ръка, направи силно движение, запази равновесие и засмян полетя нататък.

„Колко е приятен, мил! “ — помисли Кити, която в това време излизаше от помещението заедно с m-lle Linon и го гледаше с кротка, ласкава усмивка, като любим брат. „Нима съм виновна, нима направих нещо лошо? Те казват: кокетство. Аз зная, че не него обичам; но все пак ми е весело с него, той е толкова приятен! Само че защо ми каза такива работи! …“ — мислеше тя.

Като видя, че Кити си отива и майка и я посрещна на стъпалата, Левин, зачервен от бързото движение, се спря и се замисли. Той свали кънките и настигна майката и дъщерята при входа на градината.

— Много ми е приятно, че ви виждам — каза княгинята. — В четвъртък както винаги ние приемаме.

— Значи, днес?

— Много ще ни бъде приятно да ви видим — сухо каза княгинята.

Тая сухота огорчи Кити и тя не можа да сдържи желанието си да заглади студенината на майка си. Обърна глава и каза с усмивка:

— Довиждане.

В това време Степан Аркадич, с накривена шапка, със светнали лице и очи, влизаше в градината като весел победител. Но когато се приближи до тъща си, той с тъжно, виновно лице отговори на въпросите й за здравето на Доли. След като поприказва тихо и унило с нея, той изпъчи гърди и улови Левин под ръка.

— Е, да вървим ли? — попита той. — Все за тебе мислех и много, много ми е приятно, че дойде — каза той, като го гледаше многозначително в очите.

— Да вървим, да вървим — отвърна щастливият Левин, той непрекъснато чуваше звука на гласа, който му каза „довиждане“, и виждаше усмивката, с която бе казано това.

— В „Англия“ или в „Ермитаж“?

— Все ми е едно.

— Добре, в „Англия“ — каза Степан Аркадич, който избра „Англия“, защото там, в „Англия“, бе повече задлъжнял, отколкото в „Ермитажа“. Тъкмо затова той смяташе, че не е добре да отбягва тоя ресторант. — С файтон ли си? Е, чудесно, защото аз освободих каретата.

По целия път приятелите мълчаха. Левин мислеше какво ли значи тая промяна в израза на лицето на Кити и ту се убеждаваше, че има надежда, ту изпадаше в отчаяние и ясно виждаше, че надеждата му е безумна, а същевременно се чувствуваше съвсем друг човек, не такъв, какъвто беше преди нейната усмивка и нейното довиждане.

По пътя Степан Аркадич съчиняваше менюто на обеда.

— Ти нали обичаш тюрбо? — попита той Левин, когато стигнаха до ресторанта.

— Какво? — попита Левин. — Тюрбо ли? Да, ужасно обичам тюрбо.

Когато влезе с Облонски в ресторанта, Левин не можа да не забележи особения израз, сякаш на сдържано сияние, върху лицето и в цялата фигура на Степан Аркадич. Облонски съблече балтона си и с накривена шапка мина в салона, като даваше нареждания на лепящите се по нето татари във фракове и с кърпи. Кланяйки се надясно и наляво на радостно посрещащите го познати, каквито се намираха и тук, както навред, той пристъпи до бюфета, пийна водка, взе мезе риба и каза на начервената, накитена с панделчици, дантели и къдрици французойка, която седеше зад тезгяха, нещо такова, че дори тая французойка се засмя искрено. А Левин не пи водка само защото му се виждаше оскърбителна тая французойка, съставена сякаш цялата от чужди коси, poudre de riz и vinaigre de toilette[6]. Като от някакво мръсно място, той бързо се отдалечи от нея. Цялата му душа беше изпълнена със спомена за Кити и в очите му светеше усмивка на тържество и щастие.

— Заповядайте тук, ваше сиятелство, тук няма да ви безпокоят, ваше сиятелство — каза един особено досадно-любезен стар, беловежд татарин с широк таз и разперени над него поли на фрака. — Заповядайте, ваше сиятелство — обърна се той към Левин, като в знак на почитание към Степан Аркадич любезничеше и с гостенина му.

Той в миг покри с чиста покривка постланата вече кръгла маса под бронзовия светилник, приближи плюшените столове и спря пред Степан Аркадич с кърпа и листа в ръка, очаквайки поръчки.

— Ако желаете, ваше сиятелство, отделна стаичка, ей сега се освобождава: там е княз Солицин с една дама. Получихме пресни стриди.

— А, стриди!

Степан Аркадич се замисли.

— Дали да променим плана си, а, Левин? — попита той, като спря пръста си върху листа. И лицето му изразяваше сериозно недоумение. — Хубави ли са стридите? Само внимавай!

— Фленсбургски са, ваше сиятелство, остендски нямаме.

— Че са фленсбургски, фленсбургски са, но дали са пресни?

— Вчера ги получихме.

— Е, дали да започнем със стриди, а след това вече да променим целия план? А?

— Все едно ми е. Аз бих предпочел зелева чорба и каша; но тук няма тия работи.

— Каша а ла рюс ли ще заповядате? — каза татаринът, наведен над Левин като бавачка над дете.

— Не, без шеги, каквото и да избереш, все ще е хубаво. Аз се попързалях на кънки и съм много гладен. И не мисли — прибави той, като забеляза недоволен израз върху лицето на Облонски, — че не ценя твоя избор. С удоволствие ще си хапна хубавичко.

— То се знае! Каквото и да казват, това е едно от удоволствията на живота — каза Степан Аркадич. — Добре, тогава дай ни, братко, двадесет или малко са — тридесет стриди, супа с корени…

— Прентаниер — подзе татаринът. Но изглежда, че Степан Аркадич не искаше да му достави удоволствието да нарича ястията на френски.

— С корени, нали знаеш? След това тюрбо с гъст сос, после… ростбиф; но внимавай да е хубав. После може петел и такова, консерви.

Като си спомни маниера на Степан Аркадич да не нарича ястията по френския лист, татаринът не повтаряше след него, но си направи удоволствие да повтори цялата поръчка по листа: „Суп прентаниер, тюрбо сос Бомарше, пулард а& #768; лестрагон, маседуан де фрюи…“ — и веднага, като върху пружина, остави единия, подвързания лист, грабна другия, листа за вината, и го поднесе на Степан Аркадич.

— А какво ще пием?

— Каквото искаш, само че малко, може шампанско — каза Левин.

— Как? Отначало ли? Впрочем може наистина. С бял печат ли обичаш?

— Каше блан — подзе татаринът.

— Добре, донеси ни от тая марка заедно със стридите, а после ще видим.

— Слушам. С яденето от кое вино ще заповядате?

— Дай ни нюи. Не, по-добре класическо шабли.

— Слушам. От вашето сирене ще заповядате ли?

— Е, да, пармезан. Или ти обичаш друго?

— Не, все едно ми е — каза Левин, който едва сдържаше усмивката си.

И татаринът с разперени поли над широкия си таз се затече и след пет минути долетя с чиния отворени върху седефените черупки стриди и бутилка между пръстите.

Степан Аркадич смачка колосаната кърпа, пъхна я в жилетката си и като сложи спокойно ръце, залови се за стридите.

— Ама не са лоши — каза той, като изчопляше със сребърната вилица лигавите стриди от седефените черупки и ги гълташе една след друга. — Не са лоши — повтори той, като дигаше влажните си и блестящи очи ту към Левин, тук към татарина.

Левин яде и от стридите, макар че белият хляб със сирене му се услаждаше повече. Но той се любуваше на Облонски. Дори татаринът, който бе отпушил бутилката и разливаше пенливото вино в широките тънки чашки, с усмивка на видимо удоволствие поглеждаше Степан Аркадич, който оправяше белия си нагръдник.

— Ами ти не обичаш ли много стридите? — попита Степан Аркадич, като изпразни чашата си. — Или си нещо угрижен? А?

Искаше му се Левин да е весел. Ала Левин не че не беше весел, но беше притеснен. С това, което бе на душата му, на него му бе тежко и неловко в ресторанта между тия отделни стаички, дето обядваха двойки, посред това тичане и суетене; тая обстановка от бронзови украшения, огледала, газово осветление, татари — всичко това беше оскърбително за него. Той се страхуваше да не замърси онова, което изпълваше душата му.

— Аз ли? Да, угрижен съм; но освен това всичко тук ме притеснява — каза той. — Ти не можеш си представи как за мене, селския жител, всичко това е чудно, като ноктите на оня господин, когото видях в кабинета ти.

— Да, видях, че ноктите на бедния Гриневич те заинтересуваха много — каза Степан Аркадич със смях.

— Не мога — отвърна Левин. — Постарай се, влез в положението ми; застани на гледището на един селски жител. Ние на село се стараем да приведем ръцете си в такова положение, че да е удобно да работим с тях; затова изрязваме ноктите си, а понякога запретваме и ръкави. А тук хората нарочно оставят ноктите си, докато могат да се държат, и прикачват на ръкавите си копчета като панички, за да не могат да работят нищо с ръцете си.

Степан Аркадич весело се усмихваше.

— Да, това е признак, че на тоя човек вече не му е нужен грубият труд. Той работи с ума си.

— Може би. Но все пак всичко това ми се вижда чудно, както сега ми се вижда чудно, че ние, селските жители, гледаме по-скоро да се наядем, за да можем да вършим работата си, а ние с тебе се стараем колкото се може по-дълго време да не се наядем и затова ядем стриди…

— Е, разбира се — подзе Степан Аркадич. — Но тъкмо това е целта на образованието, да се направи от всичко наслада.

— Е, щом това е целта, бих желал да съм див.

— Ти и без това си див. Вие, Левиновци, всички сте диви.

Левин въздъхна. Спомни си за брата Николай, стана му срамно и мъчно и той се начумери; но Облонски заприказва за друго нещо, което веднага го отвлече.

— Ще идеш ли довечера у нашите, у Шчербацки де? — попита той, като отместваше празните грапави черупки и приближаваше сиренето; очите му блестяха многозначително.

— Да, непременно ще ида — отвърна Левин. — Макар и да ми се стори, че княгинята ме покани неохотно.

— Какво приказваш! Глупости! Това е нейният маниер… Я ми дай супата, братко! … Това е нейният маниер, grande dame[7] — каза Степан Аркадич. — И аз ще дойда, но най-напред трябва да отида на спявка у графиня Банина. Че как да не си див? С какво да се обясни, че ти изведнъж изчезна от Москва? Шчербацки ме разпитваха непрестанно за тебе, сякаш аз съм длъжен да зная къде си отишъл. А аз зная само едно: ти правиш винаги онова, което никой не прави.

— Да — бавно и развълнувано каза Левин. — Прав си, аз съм див. Само че моята диващина не е в това, че си заминах тогава, а че съм дошъл сега. Сега аз дойдох…

— О, какъв щастливец си ти! — подзе Степан Аркадич, като гледаше Левин в очите.

— Защо?

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич. — За тебе всичко е напред.

— А нима за тебе вече е отминало?

— Не, макар и да не е отминало, но ти имаш бъдеще, а моето настояще е объркана работа.

— Защо?

— Ей тъй на, не е хубаво. Но аз не искам да говоря за себе си, и без това не мога да ти обясня всичко — каза Степан Аркадич. — Ами ти защо си дошъл в Москва? … Ей, прибирай! — извика той на татарина.

— Сещаш ли се? — отвърна Левин, без да сваля от Степан Аркадич своите светнали от вътрешен огън очи.

— Сещам се, но не мога да започна да говоря за това. По това вече ти можеш да разбереш дали се сещам, или не — каза Степан Аркадич, като гледаше с тънка усмивка Левин.

— Е, какво ще ми кажеш? — попита Левин с треперещ глас и усети, че всички мускули на лицето му треперят. — Как гледаш на това?

Степан Аркадич бавно изпи нашата си шабли, без да снеме очи от Левин.

— Аз ли? — каза той. — Не бих желал нищо, нищо така много, както това. То е най-хубавото, което може да стане.

— Но дали не грешиш? Знаеш ли за какво говорим? — рече Левин, като впиваше очи в събеседника си. — Мислиш ли, че това е възможно?

— Мисля, че е възможно. Защо да не е възможно?

— Не, мислиш ли наистина, че е възможно? Кажи ми всичко, каквото мислиш! Ами… ами ако ме чака отказ? … И аз дори съм уверен…

— Но защо мислиш така? — каза Степан Аркадич, като се усмихваше на неговото вълнение.

— Така ми се струва понякога. Та това ще бъде ужасно и за мене, и за нея.

— Е, във всеки случай за едно момиче няма нищо ужасно в това. Всяко момиче се гордее, когато му направят предложение.

— Да, всяко момиче, но не и тя.

Степан Аркадич се усмихна. Той познаваше толкова добре това чувство на Левин, знаеше, че за него всички момичета в света се делят на два сорта: първият сорт са всички момичета в света освен нея и тия момичета имат всички човешки слабости и са твърде обикновени момичета; вторият сорт — това е само тя, която няма никакви слабости и стои над всичко човешко.

— Чакай, вземи си сос — каза той, като улови ръката на Левин, който отстраняваше соса от себе си.

Левин покорно си сложи сос, но не остави Степан Аркадич да яде спокойно.

— Не, почакай, почакай — каза той. — Разбери, че за мене това е въпрос на живот и смърт. Аз не съм говорил никога и с никого за това. И с никого не мога да говоря освен с тебе. Наистина ние с тебе сме чужди един на друг въз всичко: различни вкусове, възгледи, всичко; но аз зная, че ме обичаш и разбираш и заради това ужасно те обичам. Но, за Бога, бъди напълно откровен.

— Казвам ти, което мисля — рече Степан Аркадич, като се усмихваше. — Но ще ти кажа и нещо повече; жена ми е просто необикновен човек… — Степан Аркадич въздъхна, като си спомни за отношенията с жена си, помълча за миг и продължи: — Тя има дарба да предвижда. Прониква в душата на хората; нещо повече — тя знае какво ще стане, особено в областта на браковете. Например тя предсказа, че Шаховская ще се омъжи за Брентели. Никой не искаше да повярва това, а така излезе. И тя е на твоя страна.

— Сиреч как?

— Така, че тя не само те обича, но казва, че Кити непременно ще стане твоя жена.

При тия думи лицето на Левин изведнъж светва в усмивка, в такава усмивка, която е близо до сълзи от умиление.

— Тя казва това! — извика Левин. — Аз винаги съм смятал, че твоята жена е чудесна. Е, стига, стига сме приказвали за това — каза той и стана от мястото си.

— Добре, но седни де, ето я и супата.

Но Левин не можеше да се сдържи на стола. Той мина два пъти с твърдите си крачки из малката стаичка, помита с очи, за да не видят сълзите му, и едва тогава седна пак на масата.

— Разбери — каза той, — че това не е любов. Аз съм се влюбвал, но това е друго. Не моето чувство, а някаква външна сила ме е завладяла. Да, аз заминах, защото реших, че това не може да стане, разбираш ли, като щастие, което не съществува на земята; но се борих със себе си и виждам, че без това няма живот. И трябва да реша…

— Защо си заминал, казваш?

— Ах, чакай! Ах, колко мисли! За колко неща трябва да те питам! Слушай. Та ти не можеш си представи какво направи за мене с това, което ми каза. Аз съм толкова щастлив, че ставам дори отвратителен; забравих всичко… Днес научих, че братът Николай… знаеш ли, той е тук… аз забравих и него. Струва ми се, че и той е щастлив. Това е нещо като лудост. Но едно е ужасно… Ето, ти си женен, познаваш това чувство… Ужасното е, че ние, старите, които сме вече с минало… не любов, а грехове… изведнъж се сближаваме с едно чисто, невинно същество; това е отвратително и затова не мога да не се чувствувам недостоен.

— Е, ти нямаш много грехове.

— Ах, все пак — каза Левин, — все пак, „като чета с отврата живота си, треперя и проклинам, и горчиво се оплаквам…“ Да.

— Какво да се прави, светът е нареден така — каза Степан Аркадич.

— Едно е утешението, както в молитвата, която винаги съм обичал: прости ми не по заслугите, а от милосърдие. Само така може да ми прости и тя.

Левин изпи чашата си и те млъкнаха.

— Трябва да ти кажа още нещо. Познаваш ли Вронски? — обърна се Степан Аркадич към Левин.

— Не, не го познавам. Защо ме питаш?

— Донеси още една бутилка — каза Степан Аркадич на татарина, който доливаше чашите и се въртеше около тях тъкмо когато не трябваше.

— Защо ми е дотрябвало да познавам Вронски?

— Трябва да познаваш Вронски, защото той е един от твоите съперници.

— Какъв е тоя Вронски? — попита Левин и детски-възторженият израз на лицето му, на който Облонски току-що се любуваше, изведнъж стана зъл и неприятен.

— Вронски е един от синовете на граф Кирил Иванович Вронски и един от най-добрите представители на петербургската златна младеж. Запознах се с него в Твер, когато бях на служба там, а той идваше за наборната комисия. Страшно богат, красив, с големи връзки, флигел-адютант и същевременно много мил, добър момък. И дори нещо повече от добър. Доколкото го опознах тук, той е образован и много умен; тоя човек ще отиде много далеч.

Левин се мръщеше и мълчеше.

— Та той дойде тук скоро след тебе и доколкото разбирам, влюбен е до уши в Кити, а ти знаеш, майка й…

— Извинявай, но аз не знам нищо — каза Левин и мрачно се намръщи. И веднага си спомни за брата Николай и за това, колко е отвратителен, че е могъл да го забрави.

— Почакай, почакай — каза Степан Аркадич, като се усмихваше и го дърпаше за ръката. — Казах ти това, което зная, и повтарям, че в тая тънка и деликатна работа, доколкото разбирам, струва ми се, шансовете са на твоя страна.

Левин се отпусна назад на стола, лицето му беше бледо.

— Но аз бих те съветвал да решиш работата колкото може по-скоро — продължи Облонски, като му доливаше чашата.

— Не, благодаря, не мога да пия повече — каза Левин и отмести чашата си. — Ще се напия… Ами ти как живееш? — продължи той с явно желание да промени разговора.

— Още една дума: във всеки случай съветвам те да решиш въпроса по-скоро. Днес не те съветвам да говориш — каза Степан Аркадич. — Иди утре сутринта класически да направиш предложение и нека Бог те благослови.

— Но ти нали искаше да дойдеш на лов при мене на село? Хайде напролет, когато птиците се чифтосват — каза Левин.

Сега той от цялата си душа се разкайваше, че бе започнал тоя разговор със Степан Аркадич. Неговото особено чувство бе осквернено от разговора за конкуренцията на някакъв си петербургски офицер, от предположенията и съветите на Степан Аркадич.

Степан Аркадич се усмихна. Той разбираше какво става в душата на Левин.

— Ще дойда някога — каза той. — Да, братко, жените са ос, около която се върти всичко. Ето и моята работа е лоша, много лоша. А всичко идва от жените. Ти ми кажи откровено — продължи той, като извади пура и държеше с една ръка чашата си, — дай ми съвет.

— Но за какво?

— Ето за какво. Да предположим, че си женен, обичаш жена си, но си се увлякъл в друга жена…

— Извинявай, но аз никак не разбирам как може… също както не разбирам как бих могъл, след като съм се наял сега, да мина край някоя фурна и да си открадна кравай.

Очите на Степан Аркадич блестяха повече от обикновено.

— Защо не? Понякога краваят мирише толкова хубаво, че не можеш да се въздържиш.

Himmlisch ist’s, wenn ich bezwungen

Meine irdische Begier;

Aber noch vvenn’s nicht gelungen,

Hatt’lch auch recht h& #252; bsch Plaisir! [8]

Като казваше това, Степан Аркадич леко се усмихваше. Левин също не можа да не се усмихне.

— Да, но без шеги — продължи Облонски. — Разбери, че жената, мило, кротко, любещо същество, е клета, самотна и всичко е пожертвувала. Сега, когато всичко е вече свършено — разбери, — нима трябва да я захвърлиш? Да кажем: ще се разделите, за да не разрушите семейния си живот; но нима не трябва да я съжалиш, да уредиш някак работата, да я смекчиш?

— Е, извинявай за това. Ти знаеш, че за мене всички жени се делят на два сорта… сиреч не… по-право: има жени, има и… Аз не съм виждал красиви паднали създания и не ще видя, а такива, като оная начервена французойка зад тезгяха, с къдриците, са за мене гадини и всички паднали жени са такива.

— А евангелската?

— Ах, престани! Христос никога не би казал тия думи, ако е знаел колко ще злоупотребяват с тях. От цялото Евангелие си спомням само тия думи. Впрочем аз говоря не това, което мисля, а това, което чувствувам. Отвращавам се от падналите жени. Ти се боиш от паяците, а аз от тия гадини. Ти сигурно не си изучавал паяците и не познаваш нрава им; същото е и с мене.

— Добре ти е на тебе да говориш така;, това е все едно, както оня Дикенсов господин, който с лявата си ръка прехвърля през дясното рамо всички трудни въпроси. Но отричането на един факт не е отговор. Какво да се прави, кажи ми, какво да се прави? Жената се състарява, а ти си пълен с живот. Не си успял още да се озърнеш, и вече чувствуваш, че не можеш да обичаш жена си с любов, колкото и да я уважаваш. И ето че изведнъж се влюбиш в някоя — пропадаш, пропадаш! — с мрачно отчаяние рече Степан Аркадич.

Левин се усмихна.

— Да, и пропаднах — продължи Облонски. — Но какво да правя?

— Да не крадеш кравайчета.

Степан Аркадич се засмя.

— О, моралисте! Но разбери, че има два вида жени: едната иска само правата си и тия права са твоята любов, която ти не можеш да й дадеш; а другата жертвува всичко за тебе и не иска нищо. Какво трябва да правиш? Как да постъпиш? Тук е страшната драма.

— Ако искаш да бъда искрен, ще ти кажа, че не вярвам да има тук драма. И ето защо. Според мене любовта… и двата вида любов, които, както си спомняш, Платон определя в своя „Пир“, и двата вида любов служат като пробен камък за хората. Едни хора разбират само едната любов, други — другата. И ония, които разбират само неплатоничната любов, напразно говорят за драма. При такава любов не може да има никаква драма. „Покорно ви благодаря за удоволствието, довиждане“ — ето ти цялата драма. А при платоничната любов не може да има драма, защото при такава любов всичко е ясно и чисто, защото…

В тоя миг Левин си спомни за греховете си и за вътрешната борба, която бе преживял. И той неочаквано прибави:

— Впрочем може би си прав. Твърде е възможно… Но аз не зная, наистина не зная.

— Ето виждаш ли — каза Степан Аркадич, — ти си цялостен човек. Това е твое качество и твой недостатък. Понеже си цялостен характер, искаш целият живот да се състои от цялостни явления, а това не става. Ето ти презираш обществената служебна дейност, защото ти се иска делото постоянно да отговаря на целта, а това не става. Ти искаш също дейността на отделния човек да има винаги цел, любовта и семейният живот да бъдат винаги едно. А това не става. Цялото разнообразие, цялата прелест, цялата хубост на живота се състои от светлини и сенки.

Левин въздъхна и не отговори нищо. Той мислеше за своите работи и не слушаше Облонски.

И изведнъж и двамата почувствуваха, че макар и да са приятели, макар да обядваха заедно и пиха вино, което трябваше да ги сближи още повече, всеки мисли само за своите работи и не го интересува другият. Облонски неведнъж вече бе изпитвал това настъпващо след ядене крайно раздвоение вместо сближение и знаеше какво трябва да се направи в такива случаи.

— Сметката! — извика той и влезе в съседния салон, където веднага срещна един познат адютант и заприказва с него за една актриса и за нейния покровител. И веднага в разговора с адютанта Облонски почувствува облекчение и си отдъхна от разговора с Левин, който винаги го докарваше до твърде голямо умствено и душевно напрежение.

Когато татаринът се появи със сметката от двадесет и шест рубли и няколко копейки плюс бакшиша, Левин, който в друго време, като селски жител, би се ужасил от припадащата му се част от сметката, четиринадесет рубли, сега не обърна внимание на това, плати и тръгна да си върви, за да се преоблече и отиде у Шчербацки, дето щеше да се реши съдбата му.

XII

Княжна Кити Шчербацкая беше на осемнадесет години. Тя се появи, в обществото за пръв път тая зима. Успехите й бяха по-големи, отколкото на двете й по-възрастни сестри, по-големи, отколкото очакваше дори княгинята. Не само че младежите, които танцуваха по московските балове, бяха почти всички влюбени в Кити, но още първата зима се появиха двама сериозни кандидати: Левин и веднага след заминаването му граф Вронски.

⇐ Предыдущая 1 2 345 6 7 8 9 10 Следующая ⇒