За книгата и автора 6 страница

Не знам колко време ме е карал да вървя така, но бях много изморена, когато забелязахме светлините на едно село. В началото на селото на някакъв площад, срещу стената, която образуваше гората, имаше коли на цирк. Влязохме в една от тези коли. Посрещна ни жена без крака, която пиеше ракия.

Той й каза тихо нещо на ухото и двамата дълго ме гледаха.

— Не виждаш ли — каза жената, — че има белег на бузата?

Този белег беше розова бенка на мястото, където сега имам малка дупчица.

— Нищо — рече човекът, — лесно ще го махнем.

Страхът ме завладя отново и аз попитах къде е мама.

— Тя ще дойде утре сутринта, сърчице мое — каза жената. — Днес трябва да си много послушна и да си легнеш.

— Може би е гладна? — каза човекът.

— Е, добре, ще му дадем да яде, ах, миличкото!

Тогава именно забелязах, че жената няма крака.

Тя ходеше, като се въртеше, и се опираше на ръцете си. Това ме учуди много и съвсем не ме успокои. Но тъй като тя ми даде хубави неща за вечеря, сготвени с много едър грах, аз се нахраних отлично.

— Много е мила малката! — каза старата жена, виждайки, че лапам граха без сол и без масло. — Не е мъчна за хранене!

Разбира се, тя не знаеше, че за мен това беше безподобно удоволствие, което вкъщи ми беше забранено. Тъй като често боледувах, лекарят ми позволяваше само печено месо.

— Сега трябва да си легнеш — каза тя, когато свърших.

И жената дръпна една завеса, направена от платно за дюшек, която закриваше вътрешната част на колата. Там имаше две легла.

Наистина беше много забавно да си легнеш в кола. Бързо заспах.

Когато се събудих, стори ми се, че леглото се люлее. Помислих, че сънувам, но действително се клатех ту надясно, ту наляво и долавях шум от дрънкулки и вериги. Над леглото ми имаше малко прозорче, през което влизаше светлина. Застанах на колене и погледнах: едва се разсъмваше, а дърветата се нижеха пред прозореца. В далечината над една ливада се забелязваше река. Разбрах, че стаята и леглото ми се движат и изведнъж се опомних. Започнах да викам: „Мамо, мамо!“.

Един дебел непознат глас ми отговори:

— Ние отиваме при нея.

Но аз изпитвах голям страх и завиках по-силно.

Тогава някакъв мъж, когото още не бях виждала, влезе в колата. Той беше едър и главата му, покрита с полицейска шапка, опираше чак в покрива.

— Ако викаш, ще те убия! — каза той.

Можеш да си представиш какъв вик нададох тогава. Мъжът се приближи към мен с протегнати ръце. Помислих, че ще ме удуши, и се опитах да викам още по-силно.

Веднага щом той излезе, потърсих дрехите си, за да се облека, но не ги намерих, и тъй като не смеех да се обърна към когото и да било, останах в леглото. Колата се движеше бавно ту по паваж, ту по пясък. През прозореца виждах, че минаваме през села. Най-после тя спря и безкраката жена влезе при мен.

— Мама! Къде е мама? — я попитах аз.

— Още малко, сърчице мое — отговори ми жената.

Тя говореше кротко и това ме насърчи.

— Бих искала да стана.

— Точно това исках да ти предложа. Ето ти дрехите.

И тя ми показа една грозна рокля.

— Това не е моята рокля!

— Трябва да облечеш тази!

Искаше ми се да се противопоставя и да разкъсам на парчета тая дрипа, но жената без крака ме погледна така вразумително, че се подчиних.

След като облякох отвратителната рокля, колата спря и жената без крака ми каза, че мога да сляза. Бяхме сред голяма равнина и на всички страни наоколо, докъдето стигаше погледът ми, се виждаха само зелени поля. Човекът с полицейската шапка беше запалил на пътя огън, а върху него на три пръта, събрани на сноп, висеше гърне. Бях много гладна и се зарадвах като чух, че то къркори.

Безкраката жена беше останала в колата. Мъжът отиде да я вземе на ръце и я свали на пътя.

— Белегът — каза тя, като ме гледаше.

— Виж ти! Наистина щях да забравя!

Тогава лошият човек ме взе между краката си и като ме притискаше към себе си, така здраво хвана ръцете ми, че вече не можех да се мръдна. Безкраката повдигна главата ми с едната си ръка, а с другата, в която държеше отворени ножици, отряза малката бенка на бузата ми.

Кръвта бликна, напълни устата ми, намокри роклята ми. Помислих, че искат да ме убият, и започнах да надавам ужасни писъци като същевременно се опитвах да хапя. Без да се смути, тя постави на бузата ми нещо, което ме изпари, и кръвта спря.

— Пусни я сега! — каза тя на мъжа.

Жената мислеше, че ще бягам. Как не! Аз скочих върху й и почнах да я удрям с всичките си сили. Мисля, че жената щеше да ме удуши, ако мъжът не ме беше взел и хвърлил в колата, където ме затвори.

Държаха ме там целия ден без ядене. Едва вечерта отвориха вратата. С първата си дума попитах за мама.

— Тя умря — рече безкраката.

През всичкото време, докато стоях затворена, бях размишлявала.

— Това не е вярно, мама не е умряла, а ти си крадла!

Тя започна да се смее и това ме вбеси.

Останах с безкраката и мъжа с полицейската шапка около три седмици или един месец. Те си мислеха, че ще ме опитомят с глад, както се опитомяват животните, но не успяха да го постигнат. За да ми дадат да ям, правех каквото искаха, а след като се нахранех, не правех вече нищо. Безкраката знаеше добре, че никога няма да й простя операцията, която тя направи на бузата ми, и понякога дори казваше, че я е страх от мене, че аз съм способна да я пробода с нож.

Бяхме пристигнали в една страна, чието име не знам, но където на хляба казваха „брод“ и където имаше много реки. Тогава, виждайки, че не могат да извлекат нищо от мен, те ме продадоха на един слепец, който не беше по-сляп от теб, но се преструваше, че е загубил очите си, за да проси.

Трябваше да стоя по цял ден на някакъв мост и да протягам ръка. За щастие, слепецът имаше къдраво кученце и вечер вкъщи можех да си играя с него, иначе бих умряла от мъка.

Аз нямах никаква склонност да прося и тъй като не желаех да досаждам на хората, които не ми даваха нищо, като вървя подире им и плача, всеки ден ядях бой. Като му омръзна да ме бие, слепецът ме препродаде на едни пътуващи музиканти, за да събирам парите, докато те свирят.

През какви ли страни не минахме! Видях Англия, а също и Америка, където беше толкова студено, че хората се разхождаха в коли без колела, които се плъзгаха по снега. За да се стигне там, трябва да се преплува морето с параход, а това продължава повече от месец.

При връщането ни във Франция музикантите ме продадоха на Лаполад. Той ме купи, за да ме упражнява на трапец, но междувременно аз хранех животните. Тогава имахме три лъва. Един от тях, който беше много лош, изведнъж стана съвсем кротък с мен. Когато му носех яденето, той ми ближеше ръцете.

Един ден, ядосан, че не успявах да направя някакъв труден номер, Лаполад ме наказа. Почнах да пищя, колкото можех. Това ставаше пред клетката на моя лъв. И ето, разсърден от това, че ме бият, добрият лъв протегна лапата си през решетките, сграбчи Лаполад за рамото и го притегли към себе си. Той се опита да избяга, но лъвът беше забил ноктите си в кожата му и здраво го дърпаше. Ако не бяха дошли с железни пръти, Лаполад щеше да си остане там. Той лежа два месеца болен и през това време реши да ме вкара в клетките.

— Щом като лъвовете са ти приятели — каза ми мадам, — те няма да те изядат. Пък и големият ще те защитава.

Аз предпочитах животните пред висенето на въже и оттогава датира „знаменитата Диелет, която с чара си укротява свирепите деца на пустинята“, както казва афишът. Не е ли глупак със своите „свирепи деца на пустинята“. Та те са по-кротки от кучетата! Ах! Ако не беше умрял бедният ми голям Ружо, щеше да видиш! Поставях ги и тримата в една и съща клетка. Биех с камшик двата лъва колкото можех и когато те започваха да се гневят, казвах на Ружо „защити ме“. Той веднага се преместваше напред с такъв ужасен рев, че всички се разтреперваха. Тогава аз се преструвах, че припадам. Той започваше да ближе лицето ми, отваряха решетката и лъвът ме изнасяше в устата си. Да знаеш само как ми ръкопляскаха, колко букети, колко сладкиши и колко красиви жени идваха да ме целуват.

Имах толкова голям успех, че предложиха на Лаполад да отида в Париж. Представяш ли си колко се зарадвах. В Париж щях да намеря начин да избягам и да потърся мама.

Но ето, че в деня на заминаването Ружо се разболя. Беше през зимата, а той беше зиморничав и постоянно трепереше. О, как се грижех за него! Вземах го дори със себе си под завивките, но въпреки всичко той умря.

Никога не ми е било толкова мъчно. Всички помислиха, че ще умра от мъка. Трупата не отиде в Париж и трябваше да се откажа от мисълта да видя мама.

Отдавна мисля да избягам. Но сама не смеех, а във Филас и Ла Буйи нямам вяра. Ти не си от цирка, искаш ли да ми помогнеш да намеря мама? Ще видиш колко ще бъде доволна тя и как ще те прегърне.

Париж не беше Хавър. На свой ред разказах на Диелет истинската си история.

— Е, добре — каза тя, — ела все пак до Париж, после мама ще ти плати пътя до Хавър и ще дойдем да те заведем.

Опитах се пак да й обясня колко е трудно да се живее по пътищата. Как ще се храним? Къде ще спим?

— Имам седем франка и осем су — каза тя. — Те ще ни послужат за храна. А за спане, ще спим навън. Ако съм с теб, няма да ме е страх.

Доверието, което ми оказваше тя, поласка гордостта ми и ме накара да се реша окончателно. Освен това, Диелет беше личност, на която човек мъчно можеше да се противопостави. Тя ме гледаше с големите си сини очи, изпълнени със свян и сърцатост, с невинност и опит, с нежност и твърдост, по начин, който не допускаше отказ или противоречие. Беше решено, че в Орлеан ще напуснем трупата.

— Дотам — каза тя — пред другите аз няма да ти говоря. Ти си много добро дете и ще се издадеш.

Аз се намръщих. Тя разбра, че комплиментът й не ме беше поласкал.

— Дай да ти стисна ръката — каза тогава Диелет, — защото си добро дете и аз ти вярвам.

Беше събота, пазарен ден, и улиците гъмжаха от селяни. На големия площад, който пресичах, за да настигна колите, забелязах Филас и Ла Буйи. Бяха спрели пред Тюркетен. Под звуците на тъпана и на тромбона той вадеше зъби с такава бързина, че се виждаше как те летят във въздуха, като че ли играеше на ашици.

Още много млад, Тюркетен нямаше славата, която справедливо му спечелиха по-късно тридесетте години борба с норманските челюсти — по-честни, отколкото здрави. Но вярната му ръка и най-вече неговото добро, подигравателно и присмехулно настроение го направиха известен във всички западни департаменти. Навалицата около неговата кола беше много голяма.

Лош гимнастик, Ла Буйи беше много опитен фокусник крадец и му правеше голямо удоволствие да изиграе някой повече или по-малко весел номер на селяните. Когато го видях сред тълпата при Тюркетен, с право си помислих, че той стоеше там, за да се забавлява, и останах да видя каква хитрост щеше да измисли. Но тъй като неведнъж при тази игра той беше ял бой, благоразумно стоях настрана. И добре направих.

Този път играта на двамата ми другари се състоеше в това — да взимат табакерите на тези, които смъркаха емфие, и кърпите на онези, които не смъркаха емфие.

Естествено не друг, а Ла Буйи беше натоварен да претърсва джобовете с ловката си ръка. Ролята на Филас се състоеше в това, когато му подадат табакера, да замени тютюна с утайка от кафе, а когато му подадат чиста кърпа, да я нацапа с тютюн.

Заслушани в празнословията на Тюркетен, с очи, приковани върху нещастния пациент, който чакаше благоволението на зъболекаря, с уши, заглушени от шума на големия тъпан или от провикванията на шарлатанина, безчувствени към всичко останало, селяните се оставяха да ги претърсват, сякаш бяха бездушни кукли.

Вече много от тях бяха извадили кърпите си и бяха започнали да кихат силно за голямо удоволствие на двамата съучастници, които се превиваха от смях. Други, след като бяха смръкнали, гледаха табакерите си така смешно изненадани, че ми се прииска и аз да взема участие в тази измама.

Но тъкмо се канех да настигна другарите си, видях един полицай да се промъква зад Ла Буйи и когато той пъхна ръката си в джоба на една стара жена, полицаят го улови за врата. В тълпата настана шум, голямо раздвижване и Филас бе арестуван.

Без да чакам повече, аз се проврях между няколкото души, които бяха около мен, и цял треперещ от страх, побързах да се прибера в лагера, където разказах за току-що случилото се.

Един час по-късно хората на правосъдието дойдоха, за да претърсят колите. Естествено, не намериха нищо, защото двамата ми другари не бяха крадци. Въпреки това, ги затвориха, а обясненията на Лаполад, имащи за цел да убедят полицейските власти, че това е било само лоша шега на два хлапака, бяха посрещнати така враждебно, че той не посмя да настоява от страх да не бъде арестуван като съучастник или най-малкото като укривател.

Полицията не гледа с добро око на цирковите артисти. Ако в някое селище се извърши престъпление по времето, когато те са минавали през него, обвиняват първо тях. Не е нужно да доказват срещу тях вината. Обратно, те трябва да докажат своята невинност.

Заловени с ръце в джобовете на селяните, Филас и Ла Буйи не можаха да докажат, че не са искали да крадат, и бяха осъдени да останат в един поправителен дом до пълнолетието си. За да се попълни празнотата, която тяхното отсъствие оставяше в трупата, решено бе да заместя и двамата. При това предложение на Лаполад аз се развиках изплашено, защото нямах никаква склонност да се кълча и да се затварям в кутии.

— Не става дума за кутия — каза тогава той, дърпайки ми косата, което за него беше нещо като милувка и свидетелство за доброжелателство. — Ти си гъвкав и ще овладееш добре акробатското въже.

За първи път опитах на големия панаир в Алансон. За нещастие, обучението ми не беше много напреднало и въпреки че упражненията бяха много прости, те станаха причина за една злополука, която разстрои плановете ни за бягство.

Беше неделя. Започнахме представленията по обед и продължихме без нито миг прекъсване чак до вечерта. Музикантите едва успяваха вече да надуват инструментите с пресъхналите си устни. Лаполад надаваше по някой и друг вик, приличен по-скоро на лай, отколкото на рекламна реч. Лъвът не искаше вече да става и когато Диелет го заплашваше с камшика си, той обръщаше към нея изтощен поглед, с който молеше за милост. Аз самият бях уморен до смърт: бях гладен, бях жаден и не можех да си движа нито ръцете, нито краката.

В единадесет часа още имаше хора пред нашата барака и Лаполад реши, че трябва да дадем последно представление.

— Аз признавам само удоволствието на публиката — каза той в кратката си реч. — Ние сме преуморени, но и да умрем от умора, ще задоволим вашето любопитство. Влизайте, влизайте!

Представлението започваше с моите упражнения: те представляваха опасни скокове над четири коня и завършваха с ловко изкачване върху една върлина, която държеше Кабриол. Не успях да направя добре скоковете си и публиката възропта. Когато Кабриол ми поднесе върлината, искаше ми се да кажа, че не мога повече, но устремените върху ми очи на Лаполад с израз, който разбирах много добре, себелюбието ми и възбуждението на тълпата ме принудиха. Скочих върху раменете на Кабриол и се покатерих твърде лесно на пръта.

Кабриол също беше уморен. Когато с усилие на ръката се изправих хоризонтално, за да образувам ъгъл с върлината, усетих, че тя се наклони. Почувствах, че кръвта ми се смразява, отворих пръстите си и се оставих да падна с протегнати напред ръце.

Тълпата нададе вик, а аз докоснах земята. Ударът беше силен, защото паднах от пет метра височина, и ако не беше дюшекът от дървени стърготини, щях да се пребия. Усетих силна болка в рамото и слабо изпукване.

Веднага станах и поисках, както бях виждал да се прави, да поздравя публиката, която, изправена върху пейките, ме гледаше с безпокойство, обаче не можах да вдигна дясната си ръка.

Бяха ме заобиколили. Всички ми говореха наведнъж. Това ме задушаваше. Страдах много и ми прилошаваше.

— Няма нищо — каза Лаполад, — моля, заемете местата си, представлението ще продължи!

— Той не ще може да направи това — отвърна Кабриол, вдигайки двете си ръце над главата си, — добрите души могат да спят спокойно.

И публиката заръкопляска, смеейки се гръмогласно.

Действително, в продължение на шест седмици аз не можех да направя движението, показано от Кабриол, защото си бях счупил ключицата.

В трупата обикновено не прибягваха до лекар. Лаполад сам ми направи превръзка на рамото, след като представлението завърши. Вместо лекарство ме накара да си легна гладен.

Аз спях сам в колата за животните. Бяха минали повече от два часа, откакто бях в леглото си, без да мога да заспя, изгарян от трескава жажда, обръщайки се ядосано насам-натам, опитвайки се напразно да намеря спокойно положение за рамото си, когато ми се стори, че вратата на колата леко се отваря.

— Аз съм — каза тихо Диелет, — спиш ли?

— Не!

Тя влезе бързо и като дойде до леглото, ме прегърна.

— Това стана заради мен — каза тя, — ще ми простиш ли?

— Кое?

— Ако те бях оставила да заминеш, днес нямаше да паднеш.

Светлината на пълната луна обливаше през стъклата на вратата лицето на Диелет. Стори ми се, че в очите й виждам сълзи.

Поиска ми се да се покажа смел.

— Няма нищо — казах аз, — не съм чак толкова изнежен.

Опитах се да протегна ръка, но остра болка ме накара да надам кратък вик.

— Не виждаш ли — каза Диелет, — всичко това стана заради мен.

И с рязко движение тя запретна ръкава на блузата си.

— На, виж!

— Какво? — попитах аз.

— Пипни тук!

Тя хвана леко ръката ми и я постави върху нейната, над лакътя. Усетих нещо като кръв.

— Когато видях, че си си счупил рамото — каза Диелет, — аз си ухапах ръката колкото се може по-силно, за да ме заболи много, защото щом сме приятели, трябва да страдаме заедно.

Тя изрече това с дива сила и очите й отразиха светлината на луната, сякаш бяха диаманти. Постъпката й беше безсмислена, но аз се почувствах много развълнуван и ми се доплака.

— Не ставай глупав! — каза тя, отгатвайки вълнението ми. — Ти би направил същото за мен! Вземи! Донесох ти грозде. Взех го от сандъка. Гладен ли си?

— Жаден съм, гроздето ще ми дойде добре.

Безшумна като сянка, тя отиде да ми потърси и чаша вода.

— Сега трябва да спиш — каза Диелет и подпря главата ми с възглавницата. — Трябва да оздравееш скоро, за да можем да избягаме. Ще тръгнем веднага щом почнеш да се движиш. Не искам вече да се качваш на върлината, не е за теб този занаят.

— Ами ако Лаполад ме накара насила?

— Той ли? По-скоро ще накарам Мутон да го изяде. Това не е трудно. Цап с лапите, цап със зъбите и готово!

От прага на вратата, преди да я затвори, тя ми кимна приятелски.

— Спи!

Стори ми се, че сега рамото ме болеше по-малко. Намерих начин да се протегна и заспах, мислейки за мама, с развълнувано сърце, но не много тъжен.

Най-лошото в моята злополука беше, че тя забавяше бягството ни и фатално ни приближаваше към лошия сезон. През хубавите летни нощи можех спокойно да спя на открито, но през ноември, когато нощите са дълги и студени, когато вали дъжд, а може би и сняг?

Диелет нищо не ми даваше да правя и сама се грижеше за животните. По-нетърпелива от мен самия, тя чакаше да ме види здрав и когато някой път й кажех, че би било по-разумно да отложим за пролетта, сърдеше се.

— Ако останеш с тях — казваше тя, — напролет няма да си жив. Лаполад иска да усвоиш скок на трапец и няма да се отървеш. Освен това, ние непрекъснато се отдалечаваме от Париж. Напролет може би ще бъдем в Южна Франция.

Това беше основателно съображение.

Трябваше да побързам с оздравяването. Всяка сутрин Диелет ме изследваше. Опирах гърба си на преградата на колата и вдигах ръката си колкото можех. С ножа си тя отбелязваше височината, до която стигах, и така, сравнявайки тази височина със знака от предния ден, ние следяхме ден след ден хода на оздравяването.

От Алансон бяхме дошли във Вандом, а от Вандом в Блоа. Трябваше да отидем в Тур, където щях да започна отново упражненията си. Тогава аз и Диелет решихме, че в Блоа ще напуснем трупата и ще се отправим към Париж през Орлеан. Тя ми беше дала парите си и от един антиквар успях да купя стара карта с пътищата на Франция. С един фуркет си бях направил компас и бях изчислил разстоянието от Блоа до Париж на четиридесет мили. Това беше много дълъг път за ноември, когато дните продължават едва десет часа. Щеше ли да може Диелет, която не бе свикнала на ходене, да минава разстоянието от по шест мили? Тя храбро ме уверяваше в това, но аз се съмнявах. Във всеки случай пътуването щеше да продължи цяла седмица. Добре че беше поувеличила спестяванията си, които сега възлизаха на десет франка. Запасът ни от хляб беше налице, обувките ми готови, а тя случайно беше намерила на улицата едно старо конско покривало, на което разчитахме много, за да се завиваме нощем.

Така че ние бяхме готови и чакахме само да оздравее рамото ми, което според нашите изчисления и особено според напредъка, установен по резките върху преградата, трябваше да съвпадне с края на пребиваването ни в Блоа. Но едно раздразнение на Мутон, който обикновено биваше миролюбив, ни забави още повече.

Една вечер двама англичани, които много бяха ръкопляскали на Диелет, се приближиха към нея, след като публиката излезе, и я помолиха да повтори упражненията си. Лаполад прие предложението с готовност, защото то беше направено от двама души, които след богата вечеря изглеждаха разположени към щедрост.

Диелет влезе в клетката.

— Очарователно дете!

— Много смело!

И отново започнаха да ръкопляскат.

Не знам какво чувство на себелюбие възбуди ревността на Лаполад, но той каза, че ако тя можела да се отдава така спокойно на тези игри с лъва, това се дължало на обучението, което той, Лаполад, бил съумял да й даде.

— Вие ли? — попита по-ниският от англичаните, едно хубаво, русо и румено момче. — Вие сте самохвалко, вие не влизате в клетката.

— Десет луидора срещу един, че не влизате! — каза вторият.

— Ще ги спечеля!

— Добре, но малката ще излезе и вие ще влезете сам. Може би е предразсъдък да се мисли, че трябва голяма смелост, за да се влиза в клетките на дивите зверове.

— Камшикът! — рече Лаполад на Диелет.

— Разбрано, нали — каза ниският англичанин, — детето ще си отиде и няма да се връща.

Там бяхме Кабриол, госпожа Лаполад, музикантите и аз, който трябваше да отворя вратата на клетката. Лаполад свали генералския си костюм.

— Ако лъвът е умен — каза единият от англичаните, — няма да му стори зло. Месото му е твърде хилаво.

И те започнаха да се смеят и подиграват с нашия господар, което много ни разсмиваше.

Мутон беше достатъчно умен, за да помни как Лаполад често го мушкаше с вилата през решетките, и започна да трепери, когато той влезе храбро в клетката с вдигнат камшик.

Поведението на животното насърчи Лаполад. Той си помисли, че е господар на стария лъв и го шибна, за да го накара да стане. Но ударите с камшик не приличаха на ударите с вила. Мутон разбра, че неприятелят му беше под негова власт, проблясък от смелост осени затъпелия му мозък, изправи се в цял ръст, изрева, и преди Лаполад да може да отстъпи, той се строполи върху него. После жертвата се огъна под двете страшни лапи, чиито нокти се свиваха, за да се впият, и лъвът го търкулна под корема си с пресипнал вой.

— Умирам! — извика Лаполад.

Наведен над него, лъвът ни гледаше през решетката. Очите му изпускаха искри. Той удряше с опашка по хълбоците си и те ехтяха като барабан.

Кабриол грабна една вила и започна да удря лъва с всичка сила. Той не помръдна. Тогава единият от англичаните извади от джоба си револвер и го приближи до ухото на лъва, който беше почти до решетката.

Но госпожа Лаполад с бързо движение дръпна ръката му.

— Не го убивайте! — извика тя.

— О — каза англичанинът, — тя обича лъва повече от мъжа си!

И измърмори някакви думи на чужд език.

Шумът и виковете бяха привлекли Диелет. Тя изтича към клетката. Един от железните пръти беше поставен така, че да се отстранява и да предоставя път на нейното тънко тяло, в случай че бъде изненадана, но без лъвът да може да провре голямата си глава. Тя отмести този прът и влезе в клетката, без да я види Мутон, който стоеше гърбом.

Диелет нямаше камшик, но скочи смело на гривата му. Изненадан от това нападение и не знаейки откъде иде то, той се обърна толкова рязко, че я отхвърли до решетката. Но като видя кой е там, отпусна лапата си, която беше готова да я смачка, и като се отмести от своя враг, отиде и се сви в ъгъла.

Лаполад не беше мъртъв, но така контузен, че трябваше да го изтегля на ръце, докато Диелет задържаше с поглед засрамения лъв.

Самата тя излезе, куцайки. Мутон беше навехнал крака й, а имаше, освен това, и едно натъртване, което я държа осем дни на легло, докато Лаполад лежеше полумъртъв, разкъсан, храчейки кръв.

Най-после след петнадесет дни тя ми каза, че може да върви добре и без болка, че е дошло времето да изпълним своите намерения. Задържан от раните си, Лаполад не би могъл да ни преследва.

XII

На 3-ти ноември есента беше все още хубава. Бързайки, можехме да се надяваме, че ще стигнем Париж преди лошото време.

Дълго обсъждания ни план уточнихме така: понеже аз не бях наблюдаван, щях да изляза от бараката пръв, изнасяйки всичкия багаж, ще рече припасите от хляб, покривката, едно шише, запасните ми обувки, малък пакет бельо, който Диелет беше скрила в моя сандък, и една тенекиена тенджера; изобщо щях да извърша цяло пренасяне, а после, когато съпрузите Лаполад заспяха, Диелет щеше да стане, да избяга от колата и да ме настигне под едно дърво на булеварда, което предварително бяхме избрали.

Аз пристигнах там, когато биеше единадесет. Диелет дойде чак в полунощ. Бях започнал да се отчайвам и да се страхувам, че може да са я изненадали, когато чух леките й стъпки по булеварда. Тя пресече една ивица светлина и аз познах червената й наметка, която й служеше да се загръща, когато, излизайки от представление, идваше да присъства на Лаполадовите речи.

— Бях започнала да мисля, че никога няма да се измъкна — каза тя. — Лаполад пъшкаше като тюлен и не искаше да заспи, а после отидох да се сбогувам с Мутон. Бедният Мутон! Ще му бъде много мъчно. Взе ли всичко?

Не беше време за проверки. Казах й, че могат да ни изненадат и че трябва да бързаме към полето.

— Добре! — отвърна Диелет. — Тръгваме, но първо ми дай ръката си.

— За какво?

— За да я сложиш в моята и да се закълнем, че това е на живот и на смърт. Искаш ли да се закълнем?

— Искам!

— Тогава дай си ръката и кажи като мен: „Ние ще си помагаме на живот и на смърт!“.

— На живот и на смърт!

Тя стисна ръката ми и аз се почувствах много развълнуван от разтреперания глас, с който произнесе тези думи.

В пустия град цареше тайнствено мълчание, смущавано само от струята на един фонтан, който се изтичаше с шуртене в поточето, и от жалбата на уличните фенери, които при духането на вятъра скърцаха на железните си вериги. При клатенето си те хвърляха големи променливи сенки по паважа на улицата.

— Сега да вървим! — каза тя, тръгвайки напред.

Не след много излязохме от града и се озовахме в полето. Следейки я, аз я разглеждах с любопитство. Струваше ми се, че лявата й ръка е закръглена, като че ли държеше нещо под наметалото си. Понеже всичкия багаж носех аз, недоумявах какво можеше да бъде то? Попитах я.

— Това е моята резеда — каза Диелет, отваряйки наметката си.

И аз забелязах една малка саксия цветя в позлатена хартия. Тя отдавна отглеждаше това цвете, което заемаше едно от прозорчетата на колата и за което изискваше, и полагаше грижи, които вбесяваха Лаполад.

— Как искаш да носим това? — казах аз, доста раздразнен от този нов товар.

— Трябваше ли да го оставя? Щеше да умре. Достатъчно е, че оставих Мутон. Бедният Мутон! Ти не знаеш, че преди малко исках да взема и него. Как ме гледаше! Сигурно подозираше нещо.

Да вземе Мутон беше мисъл, която ми се видя крайно смешна. Лъв, вързан като куче! Не можах да сдържа усмивката си.

Диелет поиска да разделим багажа и с мъка я убедих аз да взема по-голямата част.

Нощта беше хладна, без да бъде студена. Сивкавосиньото небе беше обсипано с блещукащи звезди. Равнината спеше, дърветата стърчаха неподвижни, без да шумолят, и не се чуваше дори шумът на птиците или на насекомите, които оживяваха летните нощи. Само от време на време, когато минавахме покрай някое жилище, кучетата джавкаха подире ни, гласовете им събуждаха кучетата на съседите и лаят им се губеше в смълчаната тъмнина като провиквания на стражи, които се виждат и си отговарят.

За да избегнем преследването, ако Лаполад предприемеше такова, трябваше да вървим цяла нощ. Аз се страхувах, че Диелет няма да може да ме следва, но тя не продума за умора чак до сутринта. Минахме през много заспали села и пътните знаци ни казваха, че сме на пет мили от Блоа. На небето пред нас се появи жълта светлина: разбудилите се петли се провикваха от курник на курник. Зад кепенците на къщите се появиха светлинки. Скоро след това започнаха да ни пресрещат коне и колари, които с бавен ход отиваха по полските си работи.

⇐ Предыдущая 2 3 4 5 678 9 10 11 Следующая ⇒