За книгата и автора 10 страница

Разбрах, че ако тази борба продължи, скоро щях да се удавя. Отново се отдалечих от брега. Можех да се спася само по един начин, за който някога ми бе разказвал баща ми. В покоя между две вълни хванах ножа си и го отворих. Тогава заплувах към сушата и когато вълната ме изхвърли на плажа, забих ножа си в пясъка. Отдръпването на вълната ме повлече със себе си, но аз имах опорна точка и можех да се противопоставя. Когато тя се оттегли, станах и изтичах напред. Следващата заля само нозете ми. Направих още няколко крачки и паднах на пясъка.

Бях спасен, но силите ми бяха така изчерпани, че загубих съзнание.

Моят приятел Тюрк ме накара да дойда на себе си, ближейки лицето ми. Очите му блестяха и имаше вид, като че ли ми казваше: „Бъди доволен, отървахме се“. Седнах и забелязах митничаря и селяните, които идеха по брега.

XIV

„Ориноко“ бе изхвърлен на изток от нос Леви и на четири или пет мили от Шербург.

Селяните, които бяха дошли да ми помогнат, ме заведоха във Ферманвил, най-близкото село, и ме настаниха при свещеника.

Бях така жестоко разтърсен от вълненията и умората, че спах непробудно повече от двадесет часа. Мисля, че Тюрк и аз бихме спали и сто години, както спящата красавица, ако комисарят от мореплаването и агентите от осигурителното дружество не бяха дошли да ни обезпокоят. Трябваше да се явя пред тях и да им разкажа всичко, което се беше случило след заминаването от Хавър до деня, в който „Ориноко“ беше заседнал. Наложи се също да разкажа как и защо съм бил в сандъка. Реших се не без известен страх. Трябваше да призная истината, колкото и невероятна да беше тя, и каквито и последици да имаше.

Последва това, че се наложи да отида в Хавър, при собственика на „Ориноко“. Три дни по-късно ме качиха на кораба „Колибри“ в Шербург и същата вечер пристигнах в Хавър.

Там моята история беше вече известна, вестниците я бяха описали, а аз бях нещо като герой или поне предмет на любопитство. Когато се появих горе на стълбата на „Колибри“, на кея имаше тълпа хора, които сочеха с пръст Тюрк и мен, викайки: „Ето ги, ето ги!“.

В Хавър научих, че екипажът на „Ориноко“ не бе загинал — бил прибран в открито море от английския кораб „Саухтямптън“, който го върнал в отечеството. Колкото до бедния Херман, той бил изхвърлен в морето при сблъскването и било поради това, че не знаел да плува, било защото бил вече убит или ранен от парчетата на мачтите, които го били повлекли, той не се показал отново. Това обясняваше защо не беше дошъл да ме освободи.

Изглежда, че моят разказ беше твърде тежко показание срещу капитана. Застрахователите казаха, че ако той не бил напуснал кораба, можел да го спаси. Щом едно дете съумяло да го доведе до брега, екипажът с положителност щял да го вкара в пристанището. Въпросът се разискваше. В Хавър говореха само за това и ме разпитваха от всички страни.

По същото време в театъра се играеше „Корабокрушението на Медузата“ и на директора му беше хрумнало да ме направи участник в пиесата, давайки първото представление в моя полза. Връщаха хора от вратата. Бяха ми поверили, разбира се, нямата роля на юнгата. Когато се появих на сцената заедно с Тюрк, публиката така ни аплодира, че артистите бяха принудени да спрат. Всичките лорнети бяха насочени към мен и аз глупаво започвах да вярвам, че наистина съм важна личност. Може и Тюрк да си е мислил същото.

Като извадиха от прихода разноските по представлението (а директорът едва ли се беше ограничавал, пресмятайки ги), то ми донесе двеста франка. Пиесата се игра още осем пъти и всеки път ми носеше по пет франка. Така събрах общата сума от двеста и четиридесет франка, ще рече цяло състояние.

Реших да употребя голяма част от тях, за да си купя екип, защото страстта ми към морето и ужасът от чичо ми бяха издържали на всичко. Изоставен на „Ориноко“, люлян от бурята, изхвърлен на брега, ще рече почти обречен на смърт, неведнъж изпадах, признавам си, в тъжни размисли и съдбата на онези, които си живееха спокойно под собствения покрив, ми изглеждаше тогава по-завидна от тази на моряка. Но стъпил отново на краката си, страховете ми се изпариха така, както водата, намокрила дрехите ми, се изпаряваше с първия слънчев лъч. И когато пристигнах в Хавър, отново мислех само за това как да намеря кораб, на който да ме вземат като юнга.

Наемодателят на „Ориноко“ беше уредил да ме приемат на един друг от неговите кораби — „Амазонка“ — и тези пари тъкмо ми стигаха да си купя необходимите за пътуването неща.

Вие си спомняте навярно, че при срещата ми с нещастния Херман той ме заведе да спя у него. Това „у него“ беше малка тъмна стаичка в дъното на един двор при кея на Казармите. Върнах се отново там. Хазайката се съгласи да ми я даде под наем като ме предупреди, че няма да може да ми готви, защото била болна. Но това не ме тревожеше, защото въпросът за храната беше за мен второстепенен и дори не съществуваше, когато бях обезпечен с парче хляб.

Хазайката беше прекрасна жена. Макар че едва се движеше, тя ми правеше всякакъв вид услуги и добрини, които ми напомняха за родната къща. Вдовица, още млада, тя имаше син, с две години по-голям от мен, който беше по море. Бил заминал преди осем месеца за Индия и връщането на кораба му „Нистрия“ се очакваше всеки ден.

Между нея и майка ми нямаше само далечното сходство на положението им: и тя като мама ненавиждаше морето. Мъжът й умрял от жълта треска далеч от нея, в Сан Доминго, и тя ужасно се измъчваше от това, че синът й беше пожелал да тръгне по море. Единствена утеха й беше надеждата, че това първо пътуване, което се оказало много мъчително на отиване, щеше да го отвърне от занаята и че той щеше да се завърне, решен да остане на сушата.

С какво нетърпение го очакваше тя! Всеки път, когато се връщах от вълнолома, където прекарвах почти целия ден, тя искаше да знае какво е времето, какъв е вятърът, дали са пристигнали много кораби.

Пътуването до Индия е много дълго, несигурно, пълно с изненади и „Нистрия“ можеше да пристигне днес, утре, след петнадесет дни, след месец, както и всеки друг ден.

Бях живял у тях малко повече от седмица, когато болестта й обезпокоително се влоши. Съседките, които идваха да я навестяват и да се погрижат за нея, ми казаха, че се намирала в опасност и че лекарят не поемал повече отговорност. Действително тя отслабваше все повече и повече, беше много бледа, почти без глас и когато влизах в стаята й, за да й кажа какво е морето, и я погледнех в леглото, изпитвах нещо като чувство на страх.

След бурята, която преживяхме и която погуби „Ориноко“, времето се беше оправило. Морето беше тихо, както през най-хубавите дни на лятото. Цареше пълно затишие, необичайно за това годишно време.

Безветрието я отчайваше и всеки път, когато, влизайки, повтарях това, което й бях съобщил предния ден:

— Няма вятър — или — слаб ветрец от изток.

Тя поклащаше лекичко глава и казваше:

— Господ ми се сърди. Ще умра, без да го прегърна.

Тогава съседките или приятелките, които бяха там, й се скарваха, че мисли за смъртта, и се опитваха да я успокоят с всевъзможните лъжи, които се измислят за опасно болните. Но те не я убеждаваха и тя непрекъснато повтаряше:

— Няма съмнение, не ще го видя вече!

Очите й се изпълваха със сълзи, от което се доплакваше и на другите. Аз не си давах добре сметка за състоянието й, но от това, което чувах да се говори, разбрах, че то беше безнадеждно, и не смеех да вляза, преди предварително да съм попитал как е тя.

Една сутрин, беше вторник, бях ходил да видя пристигането на корабите и се връщах да закуся. Стигайки преди съседката, от която обикновено се осведомявах за нея, тя ми направи знак да вляза.

— Лекарят дойде.

— Е, и?

— Каза, че няма да изкара деня.

Не смеех да се кача по стълбите, но най-после се реших и си свалих обувките, за да не вдигам шум. Но когато минавах пред вратата й, тя позна стъпките ми.

— Ромен! — извика ме слаб глас.

Влязох. Една от сестрите й, която не я напускаше, беше до нея. Тя ми посочи къде да седна, но болната ме повика до леглото си, погледна ме безмълвно и аз я разбрах.

— Все същото време.

— Няма ли вятър?

— Не!

— Кои кораби?

— Риболовни лодки, корабите от Сена и параходът от Лисабон.

Едва бях изрекъл тези думи, когато вратата живо се отвори и влезе мъжът на сестра й, който работеше на пристанището. Изглеждаше развълнуван.

— Параходът от Лисабон пристигна — каза той.

— Да, Ромен току-що ни съобщи.

Тя каза това небрежно, но същевременно очите й срещнаха очите на зет й и видя, че в тях имаше нещо необичайно.

— Божичко! — извика болната.

— Е, да, има новина. Срещнали кораба „Нистрия“ при остров Сен. На борда всичко било добре.

Тя лежеше простряна на леглото си, така бледа и слаба, че човек можеше да я помисли почти умряла. После се повдигна на ръката си.

— Боже мой! Боже мой! — каза тя и очите й се оживиха. Кръв обагри лицето й.

Пожела да й бъде обяснено колко време беше необходимо на кораба „Нистрия“ да дойде от остров Сен до Хавър. Това беше доста трудно: два дни при благоприятен вятър; шест до осем дни, ако вятърът не бъде благоприятен. Но параходът от Лисабон беше взел разстоянието за тридесет часа, следователно „Нистрия“ можеше да пристигне и утре.

Изпрати да потърсят лекаря.

— Трябва да живея дотогава — каза тя, — бог не ще позволи да умра, преди да съм го прегърнала.

Силите й се бяха възвърнали, а с тях разсъдъкът и енергията. Като я видя, лекарят не искаше да повярва на чудото.

Къщата й беше дом на бедни хора. Помещението, в което лежеше, служеше едновременно за кухня и за стая. Не беше чудно, че след петнадесетдневно боледуване то беше в безредие, затрупано от хиляди предмети, съдове, чаши с варени билки и стъкленици, потънали в прах. Откровено казано, нямаше кой да се грижи за болната — само няколко приятелки, съседки и сестра й, но те идваха за няколко часа и бързаха да се върнат у дома си, където ги чакаше работата им или децата.

Сега тя ни помоли да почистим малко и да подредим. Пожела също така да отворим прозореца и тъй като сестра й отказваше от страх да не се влоши положението й, тя настоя:

— За мен това няма значение, а не искам да дъха на болест, когато той пристигне.

Кога щеше да пристигне той? Времето не се променяше — все още цареше това пълно затишие, без ни най-малък ветрец, който да подкара „Нистрия“.

В търговските пристанища винаги се съобщава кои кораби са се появили в околностите. За Хавър сигналите се даваха от нос Ев, в града ги повтаряха и веднага ги обявяваха. Тя ме попита дали не бих отишъл да прочета съобщенията. Разбира се, дори на ум не ми мина да откажа и час по час аз отивах до улица „Орлеан“, където се намираше тогава бюрото на осигурителното дружество, получаващо сигналите. Но никакъв кораб не се появи при това мъртво затишие, защото всички бяха задържани на входа на Ламанша.

Хазайката ми не се обезсърчи и когато настъпи вечерта, накара ни да преместим леглото й до прозореца. На покрива на отсрещната къща имаше голям ветропоказател. Каза ни, че искала постоянно да бъде пред очите й, защото предчувствала, че вятърът ще се промени. При друг случай това би ни разсмяло, защото на синьото небе, осветено от пълнолунието, ветропоказателят се открояваше чер и неподвижен, като споен с оста.

Сестра й, която беше останала да бди над нея, ме изпрати да си легна. През нощта се събудих от шум, какъвто още не бях чувал, откакто живеех в малката стаичка. Беше нещо като скърцане. Станах; стенейки, ветропоказателят се въртеше около желязната ос. Беше вятърът.

Излязох на улицата и отидох до вълнолома. Морето започваше да шуми. Свеж вятър подухваше от север; един митничар, с когото заприказвах, ми каза, че ще се усили още и вероятно ще се обърне на запад.

Върнах се вкъщи да занеса добрата новина, защото вятър от запад значеше, че „Нистрия“ ще бъде в Хавър през деня или надвечер с прилива.

— Виждаш ли, че бях права — ми каза тя. — Уверена бях, че вятърът ще се промени. Ах, добър е господ!

Сестра й ми каза, че през нощта не спала. Стояла неподвижно, с очи, устремени във ветропоказателя, произнасяйки само едни и същи думи.

— В колко часа е приливът?

Пожела да пийне малко вода. Лекарят беше казал, че може да й се дава всичко, каквото пожелае. Едва пое една глътка, дишайки трудно и шумно — толкова беше слаба.

— Това ще ме крепи дотогава — каза тя.

После обърна поглед към ветропоказателя и повече не продума. Само от време на време прошепваше:

— Бедният Жан, бедният Жан!

Жан беше синът й. Когато небето започна да просветва, тя ме извика до леглото си и ми каза:

— Ще отидеш при месаря и ще му поискаш три либри месо за варено, от най-хубавото. Ще купиш и зеле.

— Зелето не е добро за теб — каза сестра й.

— За Жан е! Той го обича и много време не е ял. Вземи, ето пари!

И тя с мъка извади изпод възглавницата си една монета от сто су.

На сутринта дойде лекарят. Каза ни, че никога не е виждал такава твърдост срещу смъртта, че тя живее само благодарение на волята и надеждите, че щом е издържала дотук, вероятно ще издържи и до вечерта. Надали щеше да умре преди отлива.

Изтичах на улица „Орлеан“ веднага щом дойде време за отваряне на бюрото. Започнаха да обявяват кораби, но „Нистрия“ не беше между тях. От осем часа сутринта до три часа следобед отидох двадесет пъти до улица „Орлеан“. Най-после в три часа прочетох на обявата: „Нистрия, идващ от Калкута“.

Беше крайно време да занеса добрата новина, защото болната отиваше на зле и разочарованието, че не можа да види сина си при утринния прилив, й причини гибелен удар. Като разбра, че „Нистрия“ вече иде, тя се оживи.

— В колко часа е приливът? — попита ме хазайката.

— В шест часа.

— Вярвам, че ще доживея дотогава — и поиска малко вино.

Отидох на вълнолома.

Виждаха се повече от двадесет кораба, които лъкатушеха, очаквайки прилива. В четири часа тези, които не газеха на дълбоко, започнаха да влизат. Но „Нистрия“ беше с голяма водоизместимост и потегли към входа едва в пет.

Изтичах вкъщи. Нямаше нужда да говоря.

— Влезе ли?

— Влиза.

— Нагласи ме! — каза тя на сестра си и накара да я подпрат с възглавници. Само очите й още горяха, но устните й бяха обезцветени.

След четвърт час перилата на стълбите се разклатиха, като че ли някой ги вадеше. Беше синът й. Тя намери сили да се повдигне и да го обгърне с ръцете си.

Почина вечерта в единадесет часа, при отлива, както беше казал лекарят.

Тази смърт, тази обич на майка към син, тази борба с агонията, това отчаяние подействаха на ума и сърцето ми така, както нито молбите на Диелет, нито корабокрушението на „Ориноко“.

Моята майка също можеше да умре, докато аз бях далеч от нея. За първи път разбрах и почувствах това.

Не спах цялата нощ. Тази мисъл ме притискаше, задушаваше ме. „Амазонка“ тръгваше след петнадесет дни, корабът от Онфльор тръгваше сутринта в пет часа. Приключенският дух и страхът от чичо ми ме тласкаха към морето. Мисълта за майка ми ме привързваше към Порт Дийо. В края на краищата чичо ми нямаше да ме изяде. Бях успял да се защитя срещу глада, срещу студа, срещу бурята, смело щях да се защитя и срещу чичо си. Ако мама не искаше да ставам моряк, тя си имаше основания за това.

Имах ли право аз да бягам без нейно съгласие? Нямаше ли да ми се сърди тя, когато се върна? А ако не се върнех, кой щеше да се погрижи за нея, когато нямаше да може вече да работи? В четири часа станах и стегнах вързопа си. В четири и половина се качих на кораба от Онфльор, в пет часа напуснах Хавър и тридесет и шест часа по-късно забелязах първите къщи на Порт Дийо.

Тръгнах през степта, ще рече по същия път, по който бях минал с Диелет. Но времето беше напреднало и всичко се беше променило. Тревата зеленееше, жълтугите цъфтяха и в мъха над рововете се виждаха теменужки, които също започваха да цъфтят. След топлия ден от земята и от растенията лъхаше миризма, която разширяваше дробовете и възбуждаше сърцето.

Никога не се бях чувствал така щастлив, така радостен!

Как щеше да ме прегърне мама!

Стигнал до нашата ограда, веднага скочих върху стръмнината. На двадесет крачки пред мен Диелет събираше кърпи, прострени на едно въже.

— Диелет!

Тя се обърна към посоката, откъдето идеше гласът ми, но не можа да ме види, защото оградата ме скриваше.

Тогава забелязах, че беше в черно, в пълен траур.

Защо в траур? И за кого?

Един вик се изтръгна от мен:

— Мама!

Но преди Диелет да успее да ми отговори, майка ми се появи на прага на къщата и аз се успокоих.

В същото време зад нея се показа висок старец с бяла брада. Беше господин дьо Биорел. Той при майка ми! Не знам какво стана с мен. Помислих, че виждам два призрака.

За щастие това беше само за миг.

— Какво има Диелет? — попита господин дьо Биорел.

Той говореше, беше жив. Не се мамех. Строших плета и минах през жълтугите. Каква радост!

Когато първото вълнение отчасти премина, трябваше да им разкажа приключенията си след раздялата ми с Диелет. Но аз толкова бързах да узная как умрелият господин дьо Биорел можеше да бъде жив, съвършено жив, тук, пред нас, че разказах всичко с няколко думи.

Историята на господин дьо Биорел беше от най-простите.

Връщайки се от остров Трюн при силен вятър, лодката му се обърнала. Той успял да възседне като кон кила и в това положение бил прибран от един тримачтов кораб, който пътувал от Хавър за Сан Франциско. Капитанът на този кораб, който беше имал човечността да пусне лодка в морето, за да го спаси, не се съгласил да се отбие в някое пристанище, за да го свали, и господин дьо Биорел, волю-неволю, се беше отправил към Калифорния. Ако не срещнели кораб, който да го върне в родината, това значело пътуване от пет до шест месеца. Такъв щастлив случай не се оказал. На нос Хорн той пуснал за нас едно писмо в кутията, която мореплавателите били устроили на остров Огнена земя, но това писмо тъй и не е стигнало до Франция. След като пристигнал в Сан Франциско, той прекосил Америка, минавайки през прериите, и се завърнал само преди два месеца.

Аз не станах моряк.

Индийският ми чичо бил умрял. Траурът бил за него. Той беше оставил голямо богатство, което замогваше всичките му наследници.

Господин дьо Биорел пожела да ме вземе отново при себе си, за да се продължи образованието ми. Що се отнася до Диелет, тя влезе в пансион. Дали се е възползвала от уроците, които е получила там, дали е станала достойна жена и добра майка, ще прецените сами, когато след малко тя се върне с децата си, с нашите две бебета, момченце и момиченце, които обичат господин дьо Биорел като свой дядо. Всеки ден те отиват да го посетят на скалата Гант.

Аз самият не мореплавателствах, но запазих страстта си към всичко, което имаше връзка с морето. От тридесетте кораба, които всяка година Порт Дийо изпраща за риболова в Нова Земя, шест ми принадлежат.

Майка ми не напусна Порт Дийо и още живее в нашата къща. На два пъти преустройвах руфа, та всичко да остане, както си беше. Картината, която виждате, представлява именно нашата къща. Тя е от Люсиен Ардел, който стана наш приятел. Всяка година той идва да прекара два месеца у нас и въпреки усилията му, не можа да намери в околността полицай, който да го арестува.

Господин дьо Биорел е все още жив. Днес той е на деветдесет и две години. Възрастта не отслаби нито здравето му, нито ума му. Високият му ръст е превит, но сърцето му се е запазило младо и добро. Дърветата, които посади, пораснаха и онази част на острова, която се намира на завет от ветровете, е кичеста като гора. На западната страна пак има черни овце, същото семейство крави и зайци. И чайките пак кръжат около скалите.

Без съмнение богатството на индийския ми чичо дойде навреме. Но не по-малко вярно е, че без господин дьо Биорел, без неговите уроци, без примера му, без грижата, която той пое за моето образование, без неговото ръководство днес аз щях да бъда само един забогатял селянин, защото не богатството създава човека.

Ако тази истина има нужда от подкрепа, животът на чичо ми Симон може да послужи за доказателство.

Наследството от брат му, прибавено към богатството, което той имаше, създаде у него треска за пари. Чувствайки се вече много богат, за да се занимава с бедните селяни, от които в ръцете му не влизаше достатъчно, той се хвърли в големи спекулации. Но там намери по-хитри от себе си и за кратко време съдружниците му го разориха така, че и след като бе продадено всичко, което притежаваше — бюрото, къщата в Дол, имението, което му струваше толкова мъки и пот, трябваха му още десетина хиляди франка, за да приключи с погасяването на дълговете си.

Точно по това време аз навършвах осемнадесетте години и ме бяха освободили от настойничество, което ми позволяваше да разполагам свободно с богатството на индийския ми чичо. Според съветите на майка ми и на господин дьо Биорел аз трябваше да помогна на чичо Симон. Но той прие зле моето предложение, та кредиторите му трябваше да бъдат обезщетени тайно, против волята му. Тогава той дотича у нас и ни направи страшна сцена. Били сме глупци, палачи на парите.

Сега чичо живее от пенсията, която му отпускаме ние. И това трябва да правим по особен начин.

В началото бе уговорено, че всяка година той ще получава известна сума. Но скоро научихме, че вместо да употребява тези пари за нуждите си, той раздавал по-голямата част в краткосрочни заеми с голяма лихва и продължавал търговията с вехтории. Сега пращаме пенсията му у едни добри хора, които му дават подслон и го хранят. Но въпреки тази мярка той намира начини да се лиши от необходимото, за да си направи удоволствието да събере няколко су: продава дори новите си дрехи, когато му дадем такива.

Когато го упрекваме, той ни отговаря, че нашето разточителство някой ден ще ни разори и тогава ще бъдем щастливи да намерим парите, които той с мъдра предвидливост слага настрана.

За книгата и автора

Хектор Мало е роден през 1830 г. Син е на нотариус. Следва право в Руан и Париж, но не става юрист. Избира за своя професия журналистиката. Особено го вълнуват проблемите, свързани с възпитанието и образованието на децата. Занимава се с литературна критика, но най-голям успех постига като писател. Автор е на много романи за деца и юноши, най-известни, от които са „Малкият моряк“ (1869), „Без дом“ (1878) и „У дома“ (1893).

Хектор Мало е обичан и търсен писател от българските деца — пише преводачът на романа „Малкият моряк“ Драгомир Петров. — Той е истински майстор на словото. Разказва плавно, увлекателно. И „Малкият моряк“, както и широко известната му книга „Без дом“, е изпълнен с напрежение, учи на добро, на труд и благородство. Приключенията на Ромен Калбри — малкия моряк — извикват в детското сърце състрадание и съчувствие.

Романите на Хектор Мало са класически литературни произведения, по който децата във френските училища изучават родния си език.

⇐ Предыдущая 3 4 5 6 7 8 9 101112 Следующая ⇒