За книгата и автора 5 страница

Разсъждавах така: като предаде Люсиен Ардел на кмета, полицаят ще предупреди другарите си и всички те веднага ще тръгнат да ме търсят. Ако не искам да бъда заловен, би трябвало да тръгна веднага, за да спечеля малко преднина. И през ум не ми мина, че при кмета всичко би могло да се уреди. Мисля, че за да не бъда хванат от полицаите и заведен отново в Дол, бих минал и през огън. Не ще и съмнение, че в душата си аз молех Люсиен Ардел да ми прости, загдето го напуснах, но в края на краищата именно неговите глупави закачки предизвикаха нашата раздяла.

След около два часа стигнах до първите къщи в Сурдьовал, но от страх да не бъда забелязан не минах през града, а го обиколих изотзад, така че да изляза на пътя за Вир.

Ходенето беше поуталожило възбудата ми, но не бях спокоен относно трудностите по пътуването ми до Онфльор. Тенджерата не беше вече с мен — малкото ми вързопче беше останало в Мортен. Освен това, навсякъде ми се привиждаха полицаи; всяка шапка и дори всяко памучно боне, щом се покажеха отдалеч, веднага се превръщаха от неспокойното ми въображение в триъгълна полицейска шапка. Не бях изминал и три мили, а вече повече от десет пъти напусках широкия път, за да се сгуша в житата или под къпините на някой ров. Прескачайки един такъв трап, стори ми се, че чувам в джоба си някакъв ясен шум. Като че ли дрънкаха пари. Претърсих се. Не се бях излъгал. Намерих шест су и, което беше още по-добре, две монети по четиридесет су, които се бяха слепили. Предната вечер бях купувал за моя художник тютюн и това бяха парите, които ми бяха върнали от пет франка. Трябваше ли да ги задържа? Но как да ги върна? Обещах си, че не ще пропусна да сторя това, ако някога ми се удаде възможност.

На третия ден, след като преминах Аркур, стигнах една голяма гора, наричана гората Сингле, и макар че беше още сутрин, жегата беше така силна и имаше такъв задух, че не можах да дочакам пладне, за да си дремна. Навлязох в леса с надеждата да намеря малко хлад, но и в най-гъстата гора, както и по широкия път въздухът беше нажежен. Не трепваше нито лист; не се чуваше вик на птица; навсякъде тежеше такова мълчание, сякаш феята от „Спящата красавица“ бе минала оттук и докоснала с магическата си пръчка небето, животните и растенията. Само насекомите и мушичките не участваха в този всеобщ покой. Някои от тях пъплеха из тревите, а под светлината на лъчите, които се плъзгаха косо през дърветата, се въртяха с глухо бръмчене цели рояци, като че ли силната жега ги оживяваше още повече.

Едва седнал до дънера на един бук, заспах с глава, подпряна на ръката ми. Събуди ме остра болка във врата. Опипах се с ръка и улових голяма жълта мравка. Същевременно усетих второ ощипване по крака, после трето — по гърдите, после безброй други по всички части на тялото. Съблякох се бързо и като изтърсих дрехите си, от тях падна цял мравуняк. Но с това не се отървах от ухапванията, които тези проклети животинки бяха вече извършили. Вероятно и те като някои комари бяха оставили отрова в раната, защото скоро почувствах непоносим сърбеж. Естествено, колкото повече се чешех, толкова повече болката се възбуждаше. За един час ноктите ми се обагриха с кръв.

Струваше ми се, че ако можех да изляза от гората, бих страдал по-малко. Но пътят се виеше, виеше все сред дървета като в горещина на запалена пещ. Най-после високо от едната страна забелязах пред себе си малка рекичка, която лъкатушеше между няколко дървета. За десет минути стигнах до брега й и тутакси се съблякох, за да се хвърля във водата.

Нейният хлад ми беше толкова приятен, че бих останал там с часове, ако не бях чул някакъв глас, който идеше точно от мястото, където бях оставил дрехите си, и който нещо ме питаше.

— Ах, разбойнико, пак ли те сварвам да се къпеш тук! Е, добре, този път ще дойдеш да си потърсиш дрехите в кметството.

Дрехите ми! Моите дрехи в кметството! Ще рече дрехите ми на една страна, аз на друга. Не можех да повярвам на ушите си…

Смаян, погледнах да видя кой ми говореше така. Беше дребен, дебел и мазен човек, който ми се заканваше с юмрук откъм пътя. На гърдите му, по средата на дрехата му от сива вълна, блестеше като златна жълта плочка.

Малкият човек не си губеше времето.

Заплахата бе последвана от действие.

Той се наведе и сви небрежно нещастните ми дрехи.

— Господине! Господине!

— Разбрахме се — каза той, — в кметството.

Поисках да изляза от водата, да се затичам след него и да го моля. Но страхът от жълтата значка и чувството, че съм гол, ме спряха. Пъдарин! Човек, който носи сабя, който може да ме вкара в затвора! Какво ще казвам тогава, ако започнат да ме разпитват?

Той беше свил вече дрехите, взе ги под мишница и като ми се заканваше все още с ръка, каза:

— Ще се обясниш в кметството!

И се отдалечи.

Съвсем засрамен, излязох на брега и се скрих в някакъв гъсталак от тръстика. Нейните дълги, гъвкави листа се извиваха над мен и така оставах поне скрит за погледите на онези, които биха могли да ме търсят.

Нямаше нужда да разсъждавам дълго време, за да разбера колко неприятно беше положението ми. Как да отида в кметството да си потърся дрехите? А пък и къде беше това кметство? Как да изляза без никаква дреха на пътя и да мина по всички улици?

Случаят беше подходящ за подражаване на Робинзон. Но в живота човек не се оправя така бързо, както в книгите.

Този път помислих, че съм загубен, почувствах се смазан, без воля, без сили, изцяло завладян от тежко отчаяние. Плаках дълго време, неусетно ме обгърна студ и започнах да треперя.

А времето течеше и никакво средство за излизане от това положение не ми идваше наум. Слънцето се наклони към залез. Скоро щеше да настъпи нощта. Не ми предстоеше вече звездна нощ на открито под купа сено, защитен от дрехите си. Какво можех да правя? Съвсем гол върху това малко местенце, покрито с пясък? Постепенно започна да ми се вие свят от водата, която непрекъснато течеше пред очите ми. Струваше ми се, че вече виждах гнусните нощни животни.

На слънцето му оставаше да свети не повече от час, когато по пътя се разнесе силен тропот на коли, които, изглежда, вървяха една след друга. После изведнъж шумът утихна. Колите бяха спрели точно зад мен. От скривалището си аз не можех да виждам пътя, но от подрънкването на веригите и железата разбрах, че разпрягаха коне. Чу се ръмжене, мучене и накрая вик, какъвто още не бях чувал: нещо по-дразнещо от цвилене на кон и по-страшно от рев на магаре. Птиците, които вече бяха накацали по храстите, с писък излетяха. Един голям плъх се хвърли в краката ми и се сгуши на дъното на дупката си, чиито вход бях запречил.

След няколко минути ми се стори, че някой върви по ливадата над мен, и не се бях излъгал.

— Нося една кокошка — каза нечий глас.

— Откъде я взе?

— С един камък на края на камшика си я вдигнах от пътя като риба от вода. А как крякаха другите!

— Трябва да я сварим.

— Ако ни види Кабриол, ще ни я гепи и за нас ще останат само костите.

Този диалог съвсем не беше насърчителен. Но тъкмо за това той ми вдъхна отчаяна смелост, каквато не бих проявил към честните хора.

Прилепих се с две ръце до стръмния бряг и като проврях главата си през хмела, повдигнах се така, че да виждам ливадата.

Двамата събеседници, които по пресипналите им гласове бях взел за мъже, се оказаха деца горе-долу на моята възраст. Това съвсем ме насърчи. Повдигнах се още малко. Бях изпълнен с решителност.

— Ако обичате — казах.

Те се обърнаха и останаха за миг учудени и изплашени, без да виждат откъде идеше този глас, защото само главата ми се показваше от шумака, и те не знаеха да се приближат ли, или да бягат.

— Ах, тази глава! — възкликна единият като ме забеляза.

— Удавен! — каза другият.

— Глупак! Нали чуваш, че говори.

В същия миг един дебел глас откъм пътя извика:

— Хайде, мързеливци, ще наскубете ли трева?

Погледнах натам и видях редица от три дълги коли, боядисани в жълто и червено. Беше пътуващ цирк.

— Кабриол, Кабриол! — извикаха двете деца.

— Какво!

— Един дивак, елате да видите. Истински!

Кабриол се приближи до ливадата.

— Къде е твоят дивак?

— Там, в шумата.

Тримата се приближиха и гледайки ме, прихнаха да се смеят.

— Какъв език говори твоят дивак? — попита този, когото наричаха Кабриол.

— Френски, господине — казах аз, намесвайки се. И им разказах приключението си, което на тях се стори по-забавно, отколкото на мен. Те просто се превиваха от смях.

— Ла Буйи — каза Кабриол, обръщайки се към едно от децата, — иди му потърси панталони и риза.

За по-малко от две минути Ла Буйи се върна. Аз се облякох набързо и скочих на брега.

— Сега — каза Кабриол — да отидем да видим господаря.

Той ме заведе до първата кола, където се качих по дъсчена стълба. Около печката, върху която къркореше рагу, забелязах малък, сух и набръчкан човек, а до него толкова едра и дебела жена, че се изплаших.

Трябваше да започна отново разказа си и те отново се смяха, докато разказвах.

— И така, ти отиваше в Хавър, за да тръгнеш по море? — каза дребният човек.

— Да, господине.

— А как ще ми платиш панталоните и блузата?

Позабавих се с отговора. После, събирайки всичката си смелост, казах:

— Ако искате, бих могъл да работя за вас.

— Какво знаеш да правиш? Можеш ли да се кълчиш?

— Не.

— Можеш ли да гълташ сабя?

— Не.

— Можеш ли да свириш на тромпет, на тромбон, да биеш барабан?

— Не.

— Е, тогава какво са те научили? — каза той. — Образованието ти е било много повърхностно, моето момче.

— Тъжна придобивка. И той като всичките! — каза едрата жена като ме изгледа от краката до главата. — И си мисли да работи в цирк.

Тя повдигна рамене и с презрение отвърна погледа си от мен. Ех, ако бях изрод, ако имах две глави или три ръце… Но да си като всички, какъв позор!

— Можеш ли да се грижиш за конете? — попита дребният човек, без да се смущава.

— Да, господине, ще опитам.

— Хайде! Това е то! От днес ти си включен в менажерията на граф Дьо Лаполад, прочута, смея да кажа, както поради хубостта на животните, които съдържа, така и поради смелостта на знаменитата Диелет, наша дъщеря, която ги е опитомила. Върви с Кабриол, който ще ти покаже какво има да се прави, и след един час ела за вечеря.

В моето положение нямах възможност да избирам, нито пък можех да се покажа придирчив. Приех като благоволение странния поминък, който ми бе предложен.

И тъй, ето ме акробат, или по-просто казано, коняр от трупата на господин графа Дьо Лаполад.

Моят покровител съвсем не беше, както с право бихте могли да предположите, въображаем граф. Той притежаваше съвършено автентични дворянски грамоти, които показваше на драго сърце при важни обстоятелства и които му даваха право да носи тази титла. След живот, отдаден на всички пороци и всички страсти, той беше паднал дотук. За да увенчае падението си, в миг на голямо отчаяние, той се оженил за голямата жена, която ме прие така лошо. Прочута по всички панаири на Европа под прозвището „силната борделезка“, макар че по рождение беше от Оверн, на младини тя имала високото положение на феномен, сиреч на жена исполин. Видях я нарисувана на една картина: в розова рокля и бели чорапи, тя стъпваше деликатно с огромния си крак върху някаква табуретка. Другата картина я представяше в къса дреха от синьо кадифе, със сабя за фехтовка в ръката, срещу някакъв бригадир карабинер, по-дребен от нея, където се четеше следният надпис от златни букви: „На вас, господин офицер!“.

С този занаят тя спечелила много пари и те съблазнили Лаполад. Той притежаваше само таланта си на кресльо, но този талант беше забележителен. Никой друг в цирка не умееше да държи пред вратата такива неотразими шарлатански речи. Неговата известност се равняваше с тази на Манжен и на Тюркетен. Силната борделезка и той се бяха съюзили и заедно бяха купили една менажерия, която през първите години съперничела с менажерията на прочутия Юге дьо Масини. Но това, което беше силата на Лаполад — устата му — беше и неговата слабост. Тя му струваше скъпо, защото той пиеше и ядеше като ламя.

Няколко зле гледани и зле хранени животни умрели. Други били продадени. И при моето постъпване в трупата тя се състоеше вече само от един стар лъв, две хиени, една змия и един обучен кон, който денем теглеше колата, а вечер показваше кое е най-глупавото лице от присъстващите.

На вечерята се запознах с човешкия персонал. Освен господин и госпожа Дьо Лаполад той включваше Кабриол, палячото, Дьо ла Буйи, второто дете, което бях видял и което наричаха Филас, двама германци, единият от които на име Херман свиреше на кларнет, а другият — Каролус, биеше тъпана, и накрая знаменитата Диелет, която беше момиченце на единадесет-дванадесет години, наглед крехко и нервно, с големи сини като зеленика очи.

Макар и обикновен прислужник, аз бях допуснат на масата на тези прочути личности.

Думата „маса“ не е може би много точна, за да означи онова, върху което бе сложена трапезата. То беше дълъг и широк сандък от бяло дърво, който заемаше средата на колата. Той изпълняваше тройна служба: вътре се прибираха костюмите, над него по време на ядене се поставяха чиниите, а нощем, с един дюшек отгоре, той се превръщаше в легло за Диелет. Около този сандък бяха поставени в права линия други два, но по-тесни. Това бяха пейките за трупата, защото само господин и госпожа Лаполад имаха столове.

Подредено така, това първо помещение на колата имаше все още добър вид. Дори много парижки жилища нямат такава голяма трапезария. Двукрила стъклена врата водеше навън, а през две малки прозорчета, украсени с червени пердета, се виждаха дърветата по пътя.

Трябваше отново да разкажа историята си, но не им казах за мама и чичо, като премълчах и името на родното си място. Когато стигнах до случката с полицая, Диелет каза, че съм хапльо и че на мое място тя би се забавлявала добре. Двамата музиканти одобриха това самохвалство, но не с думи — те никога не говореха, а с три избухвания, и то в унисон на онзи ужасен смях, който притежават само баварците.

Когато привършихме вечерята, на небето още блещукаше светлина.

— Хайде, деца — каза Лаполад, — да използваме светлината, която остава, за да се поразкършим, та да не ни ръждясат мускулите.

И той се намести отвън на колата, където Диелет му донесе запалената лула, докато Филас и Ла Буйи свалиха върху тревата на пътя малка кутия с капак. Тогава Филас съблече дрехата си и след като изпъна ръцете и краката си, след като разтърси главата си, като че ли искаше да се освободи от нея, вдигна капака и се пъхна в кутията, където изчезна. Останах смаян, защото тя беше толкова малка, че аз не бих се осмелил да поставя в нея дори едногодишно дете.

Сега беше редът на Дьо Ла Буйи, но въпреки всичките си усилия той не можа да изчезне в кутията. От високото си място Лаполад силно го шибна с камшика по раменете.

— Пак си ял много — каза той. — Утре ще ти определя дажба.

После, обръщайки се към мен, добави:

— Хайде! Сега си ти!

Направих три или четири крачки назад, за да остана извън обсега на камшика.

— Там вътре ли? — попитах аз.

— Не още, моето момче, сега ни покажи само какво можеш. Прескочи този трап!

Лаполад остана доста доволен и заяви, че бих могъл да имам успех на трапеца.

Първата кола беше на господарите, втората на животните. Третата служеше за спалня на трупата и за склад на вещите. Тъй като вътре нямаше легло за мен, дадоха ми два снопа слама и аз си постлах на земята.

Въпреки че сега леглото ми беше по-добро, отколкото предишните нощи, дълго не можах да заспя. Светлините угаснаха, шумът утихна. Скоро в дълбоката тишина на нощта остана само шумът от конете, завързани за колите, които подръпваха оглавника, за да отскубнат от прашната трева по пътя. Сегиз-тогиз от менажерията долиташе мощното дишане на лъва, който въздишаше така жално, като че ли мълчанието и горещината на тази лятна нощ му бяха напомнили африканските пустини. От време на време чувах също как опашката му се удряше нетърпеливо по хълбоците, като че ли в потиснатата му воля припламваше проблясък на смелост, която му говореше за бунт и за свобода.

Той беше в здраво затворена клетка. Аз бях съвсем на открито. Мина ми през ума да се възползвам от това и да продължа пътя си. Но така щях да отнеса дрехите, дадени ми от Лаполад. Беше все едно да ги открадна. Тогава реших да послужа на новия си господар. Най-после той нямаше да бъде по-жесток от чичо ми, а в деня, когато работата ми щеше да изплати онова, което му дължах, щях да бъда свободен.

Керванът отиваше във Фалезия, на панаира в Гибрей. Там именно видях за първи път Диелет да влиза в клетката на лъва и чух Лаполад да държи своята самохвална реч.

Костюмите бяха извадени от сандъците. Над трикото си Диелет беше облякла сребърна рокля, обшита със златни люспици, а на главата си беше поставила венец от рози. Двамата другари Филас и Ла Буйи представяха червени дяволи. Германците бяха облечени като полски копиеносци с пера, които им падаха над очите. Мене ме боядисаха като негър. Ръцете до лактите и главата ми до гърдите бяха черни — представлявах африкански роб, дошъл от пустинята с лъва, и ми беше забранено да произнасям каквото и да било на френски. На всички запитвания трябваше да се задоволя да отговарям с усмивка, като показвам зъбите си.

Ако ме видеше предрешен така, дори майка ми не би ме познала. Именно това желаеше и Лаполад, който не беше сигурен дали в тълпата няма да се намери някой от нашия край.

От два часа ние вдигахме такава врява, че тя можеше да подлуди и глухите. Кабриол бе свършил номера си, а Диелет беше вече танцувала с Ла Буйи, когато Лаполад се появи на естрадата в костюм на генерал. Тълпата, която забавлявахме, беше голяма.

Очите ми бяха напълно заслепени от белотата на памучните бонета, които покриваха всичките нормандски глави, протегнати към нас. Генералът направи знак, музиката спря.

Тогава, навеждайки се към мен, той ми подаде пурата, която щеше да пуши, и ми каза:

— Подръж я, додето говоря!

Аз го гледах изумен, когато получих отзад един ритник.

— Какъв глупак бил тоя арапин там! — извика Кабриол. — Господарят му предлага пура, а той си свива устата.

Публиката благоволи да намери тази шега много смешна и аплодирайки, избухна в смях.

Никога не бях пушил. Дори не знаех дали трябва да се всмуква или да се духа, но не беше време да влизам в обяснения. Кабриол ми дръпна с една ръка брадата, а с другата ми повдигна носа и Лаполад бързо постави пурата си в отворената ми уста. Навярно гримасите ми са били много комични, защото селяните умираха от смях.

Генералът вдигна украсената си с пера шапка и настъпи тишина.

— Вие виждате пред вас — каза той — прочутия Лаполад. Кой е Лаполад? Тоя шарлатанин, облечен като генерал? Той самият. И защо, питате се вие, такъв знатен човек се облича по такъв смешен начин? За да ви се хареса, господа, и защото, ако всички вие, взети поотделно, сте честни хора, събрани като публика, сте само глупци.

Тълпата се размърда неодобрително и се чу мърморене.

Без да губи увереност, Лаполад взе пурата си, всмукна няколко пъти, а после, за мое голямо отчаяние и отвращение, отново я постави между устните ми и продължи:

— Ей! Вие там долу! Вие, господине, да, мъжът с шапката с перото и с червения нос, защо мърморите? Защото казах, че у вас сте си честен човек, а тука — глупак? Е, добре, извинявайте! У вас вие сте смешник, а тук сте хитрец.

Тълпата затропа с крака от удоволствие, после, когато вълнението се поуталожи, той продължи:

— Следователно, ако аз не бях предрешен като генерал, вместо да бъдете тук пред мен и да ме гледате със зяпнали уста и ококорени очи, щяхте да продължите по пътя си. Но аз познавам хората и знам с какви глупости трябва да се подхванат. Ето, ходих чак в Германия, за да намеря тези двама бележити музиканти, които вие виждате тук, наех в моята трупа прочутия Филас, чиято глава, предполагам, ви е известна, ето тук Ла Буйи, а накрая и чудния Кабриол, за когото няма да кажа нищо, защото вече го чухте. И тъй, вие се спирате, любопитството ви е възбудено и се питате: „Какво ли ще ни покаже този?“. Моля, господа музиканти, малко музика!

И сега, дума по дума, бих могъл да повторя тази реч, която той променяше според селището и според слушателите — така дълбоко е запечатана тя в паметта ми. Странно е как някои безсмислици могат да се вдълбаят в някой мозък, когато е тъй мъчно да се запомнят дори полезни неща.

Този ден обаче аз чух ясно само първата част. Димът на пурата така бе замаял главата ми, че когато влязох в бараката, бях съвсем затъпял и още малко ми оставаше да припадна. Според ролята, която ми бе поверена, трябваше да отварям клетките, когато Диелет излезе на манежа.

Видях я да идва към мен като през мъгла. В едната си ръка държеше камшик, а с другата пращаше целувки на публиката. Хиените се въртяха в клетките си с бавна и тромава стъпка, а лъвът, с опряна върху лапите глава, изглеждаше, като че ли спи зад своите решетки.

— Роб, отвори вратата! — каза тя.

И влезе. Но лъвът не се помръдна. Тогава с малките си ръце тя хвана двете му уши и ги изтегли нагоре с всичките си сили, за да повдигне главата му. Той не шавна. Нетърпението я обхвана и тя го шибна с камшика по плешката. Тогава, сякаш бе тласнат от пружина, лъвът се изправи на задните си лапи, надавайки такъв страхотен рев, че аз почувствах краката ми да потреперват. Като се прибави замайването от тютюна, който беше причина всичко в мен и около мен да се върти, съвсем ми прилоша и аз паднах на земята.

Само ловък човек като Лаполад знаеше да използва и най-малките случки.

— Виждате ли каква е жестокостта на този звяр? — извика той. — Дори ръмженето му кара децата от собствената му страна да припадат!

Прилошаването ми беше очевидно за всички, а публиката, съвсем уверена, че това не беше предварително подготвена сцена, избухна в дълги аплодисменти, докато Кабриол ме изнасяше на ръце, за да ме хвърли като вързоп дрипи зад бараката.

Останах там през време на цялото представление в ужасни страдания, неспособен да направя и най-малкото движение, обаче чувствителен към всичко, което ставаше около мен — към ръмженето на лъва, виковете на хиените и ръкоплясканията на публиката.

После чух тропота на тълпата, която излизаше, а няколко мига след това усетих как някой ме дърпа за ръката. Беше Диелет. В ръката си държеше чаша.

— Дръж, изпий това! — каза тя. — Подсладена вода е. Глупаво е да се страхуваш за мен, но както и да е, ти си добро момче.

Това бяха първите думи, които тя ми отправяше след влизането ми в трупата: тази проява на симпатия ми подейства добре. Почувствах се по-малко самотен, Филас и Ла Буйи се бяха съюзили, за да ме разиграват по всички възможни начини, и аз бях щастлив да срещна една другарка.

На другия ден поисках да й благодаря, но тя ми обърна гръб, без да ме изслуша и нито ми продума повече, нито ме погледна. Трябваше да се откажа от мисълта за приятелство. И тъй като този живот, при който ритниците валяха като град, започваше да ми дотяга и аз започвах да намирам, че като се грижех за конете и чистех клетките на животните през деня, а през нощта ставах негър съм се отплатил достатъчно за лошия платнен панталон и ризата, които ми бяха дали, реших да напусна кервана, за да продължа пътя си към Хавър.

Нещастната ми майка! Нима я бях напуснал, за да остана с тези циркаджии! О, ако можеше да ме види! Ако знаеше истината!

Лятото минаваше. Нощите ставаха студени, дните често биваха дъждовни. Скоро щеше да стане невъзможно да се спи под звездите на полето. Трябваше да се бърза, още повече, че напускайки Гибрей, ние щяхме да слезем към Лоара и по този начин да се отдалечим от Хавър.

И тъй като не исках да рискувам и да тръгна, без да съм предвидил всичко, започнах да събирам коричките, които можех да отделя, и да употребявам свободното си време, за да си направя обувки от горната част на едни стари ботуши. Планът ми беше готов. Първата нощ, през която дружината щеше да пътува, аз щях да избягам.

В навечерието на определения за заминаване ден още правех обувките си, когато Диелет ме изненада.

— Ти искаш да избягаш! — каза тихо тя.

Направих движение, за да я прекъсна.

— Дебна те от десет дни — продължи Диелет. — Ти имаш запас от хляб под сандъка за овес, а това не е току-тъй. Но не се страхувай, аз няма да те издам и ако искаш, ще избягам с теб.

— Искаш да оставиш баща си? — отвърнах с глас на човек, който знае какво значи да напуснеш родителите си.

— Баща ми! — рече тя. — Тези хора не ми са ни баща, ни майка. Но тук може да ни изненадат. Иди да ме почакаш в укрепленията. Ще гледам да дойда. Да, ти си добро момче. Ще ми помогнеш и аз също ще ти помогна.

Повече от два часа се разхождах из рововете, без да я видя да идва, и вече започвах да мисля, че се е пошегувала, когато тя се зададе.

— Ела да се скрием долу под леските — каза Диелет, — не трябва да ни видят заедно, за да не се усъмнят в нещо.

Последвах я и когато потънахме в гъсталака от лески и елхи, напълно скрити за всеки поглед, тя се спря.

— Преди всичко трябва да ти разкажа историята си. Това ще те накара да разбереш защо искам да избягам — каза Диелет.

Макар да бяхме на еднаква възраст, когато ми говореше, тя имаше авторитетния тон на голям човек, който приказва с дете, и аз не разбирах защо, бидейки толкова уверена, тя имаше нужда от помощта на такова просто дете като мен. Но тъй като изпитвах към нея чувство на жива симпатия и най-вече понеже тя знаеше тайната ми, не се противопоставих и веднага влязох в ролята са на довереник.

— Лаполад не ми е баща — продължи Диелет. — Баща си аз не познавам, защото той умрял още когато съм била бебе. Майка ми продаваше галантерия в Париж на една улица до халите. Не си спомням дори името на улицата, където живеехме. Всичко, което помня, е, че мама беше хубава млада жена с дълги руси коси — толкова дълги, толкова дълги, че сутрин, когато играехме с брат ми върху нейното легло, можехме да се скрием отдолу като под храсталак.

Тя ни обичаше много, винаги ни целуваше и никога не ни биеше. Брат ми беше малко по-голям от мен. Казваше се Йожен. По нашата улица минаваха много коли. Сутрин по паважа оставаха купчини зеле, моркови, всички видове зарзават и от прага на вратата, насреща, до високата черква се виждаше хубав позлатен часовник. Отгоре си той имаше малка кула, а върху кулата големи черни ръце, които през целия ден се движеха ту насам, ту натам. Когато миналата година разправих за всичко това на един палячо от трупата на Масон, който идваше от Париж, той ми каза, че това е черквата „Св. Евстатий“ и че тези големи черни ръце са телеграф.

Тъй като мама работеше през целия ден, тя почти никога не излизаше с нас, а ни пращаше на разходка с една нейна помощница. Един ден (трябва да е било през лятото, защото беше топло и имаше много прах по улицата) ме заведоха на панаира на мастакулките. Това е панаир, който става при престолната градска врата. Трябва да си чул да се говори за него, откакто си в трупата. Не си спомням защо брат ми не беше с мен, но както и да е, той си беше останал вкъщи.

Тогава за първи път видях акробати и много се забавлявах. Исках да вляза във всички бараки, но помощницата на мама нямаше пари, а аз имах само четири су, които ми бяха дадени, за да си купя сладки. Тя ги взе и ние влязохме в една циркова барака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Ама че си глупав! Ако не знаеш какво е циркова барака, какво изобщо знаеш? Е, добре, това е място, където показват някакво чудо: жена колос, обучен тюлен или нещо друго от този род.

В тази барака показваха два тюлена в една каца. Не знам как стана това, но помощницата говори нещо с човека, който държеше бараката, а той ме гледа продължително и каза, че съм много мила. После излезе с нас и отидохме при един продавач на вино в малка тъмна стая, където нямаше никой. Аз бях уморена, беше ми топло и докато те пиеха подсладено вино от една купа, трябва да съм заспала.

Когато се събудих, беше почти тъмно, а помощницата я нямаше.

Попитах човека къде е. Той ми каза, че ако искам, ще отидем да я намерим. Последвах го. Имаше много хора по тротоарите, бараките бяха осветени и всички музики свиреха. Той ме хвана за ръка и ме накара да вървя много бързо, като ме дърпаше.

Скоро излязохме от тълпата. Вървяхме по много широк път, ограден от двете страни с редици от дървета. Вече почти нямаше светлини — само тук-таме някоя къща.

Започна да ми става страшно. Човекът усети, че се дърпам вече по-силно. Предложи ми да ме носи — аз отказах. Поиска да ме прегърне — аз извиках. В това време минаваха войници и се спряха.

— Защо викаш? — рече той. — Нали отиваме при майка ти?

Тръгнах отново. Пътят ми се струваше много по-дълъг, отколкото на идване, а освен това не ми беше познат. Минахме край големи мрачни стени, покрай една голяма врата, пред която стояха войници на пост, и навлязохме в гора, която изглеждаше безкрайна. Аз съвсем се изплаших и се спрях.

— Ще вървиш ли, проклета чумо? — рече човекът с дебелия си глас. — Или искаш аз да те оправя?

Нямаше минувачи, той ме дърпаше много силно и аз го следвах плачешком. Ех, ти разбираш, аз нямах дори пет години, не бях смела, а освен това мислех за мама.

⇐ Предыдущая 1 2 3 4 567 8 9 10 Следующая ⇒