За книгата и автора 3 страница

Започнах да тършувам из къщата, за да намеря чук и пирони. После отидох право при червения човек. Той беше заел най-безобидния на света вид и стоеше съвършено спокойно в средата на губера. Но аз не се оставих да бъда измамен от това лицемерно спокойствие и със силни удари на чука заковах ръката му за стената. Воинът опита да се раздвижи в ризницата си, но грееше хубаво слънце, часът на призраците беше минал, аз му стоварих един хубав удар с чука по бронята и с жест накарах крокодила да разбере, че трябва да се държи прилично, ако не желае да бъде екзекутиран.

Като направих това, слязох в кантората и привърших работата си навреме, преди връщането на чичо.

Той благоволи да се покаже доволен и ми каза, че всеки път, когато си свърша работата, мога като в междучасие да се забавлявам като чистя от прах мебелите и търкам с четка и вълнен парцал тези, които са от стар дъб.

Каква разлика имаше между този нов живот и щастливия живот при господин дьо Биорел!

Все пак аз се справях много добре с наложената ми работа, която продължаваше четиринадесет часа на ден. Никак не можах да свикна обаче с хранителния режим на чичо ми. Затворената в долапа пита хляб съвсем не беше случайност, а правило и при всяко ядене трябваше да се задоволявам с филията, която намирах на масата.

На четвъртия или петия ден, тласкан от глад, придобих смелост и в мига, когато долапът се затваряше, протегнах боязливо ръка.

— Втора филия ли искаш? — каза той, като продължаваше да заключва бравата. — Добре направи, че заговори за това. От тази вечер ще оставям по един хляб специално за теб и той ще ти принадлежи. Когато си много гладен, ще можеш да вземаш колкото искаш.

Поиска ми се да го прегърна, но той продължи:

— Само ще гледаш да ядеш по-малко на другия ден, така че хлябът да ти стига за една седмица. В храненето, както и във всичко друго, трябва да има ред. Тридесет и осем декаграма хляб на ден са приблизително количеството, което се дава в приютите. То стига на мъже, трябва да стигне и на тебе.

Щом останах сам, потърсих в речника какво е това декаграма: десет грама, или два гроса и четиридесет и четири грама. Това не казваше нищо нито на очите ми, нито на корема.

Исках да бъда наясно. Преди да замина, майка ми ми беше дала една монета от четиридесет су.

Отидох при хлебаря и му поисках тридесет и осем декаграма хляб. След дълги обяснения той ми отмери три четвърти от либрата.

Това бяха значи тридесетте и осем декаграма хляб, които чичо така щедро ми отпускаше за цял ден. За десет минути изядох лакомо цялото парче, при все че не беше изтекъл и час от обеда. Затова пък вечерта не бях толкова гладен.

— Знаех си аз — каза чичо ми, заблуждавайки се от скромността, с която си отрязах парче от моя хляб, — че това ще те възпира. Своето се пази, а чуждото се разпилява.

Имах тридесет и пет су. Похарчих ги за петнадесетина дни — като си плащах всеки ден добавка от двадесет и пет декаграма хляб.

Редовността, с която отивах за този хляб веднага щом излезеше чичо ми, стана причина да се запозная с хлебарката.

— Моят мъж и аз не знаем да пишем — каза ми тя точно в деня, когато ми се свършваха парите, — а сме задължени да даваме всяка събота писмена сметка на една от нашите клиентки. Ако искате да ни я пишете вие, ще заплащам работата ви с две баяти банички, които ще можете да си избирате в понеделник сутринта.

Преценете сами с каква готовност приех. Колкото до баничките, разбира се, бих предпочел половин кило хубав хляб!

Колко съм страдал от глад по това време ще ви покаже само един от многото подобни случаи.

Зад нашата къща имаше малък двор, отделен с жив плет от съседния имот. Този имот принадлежеше на господин Буур, който — нямайки ни жена, ни деца — имаше страст към животните. Между тези животни с най-голяма обич от страна на господаря се ползваше едно великолепно куче от Пиринеите с бяла козина и розова муцуна, което наричаха Пато. Понеже за здравето на Пато било вредно да живее в апартаментите, бяха му построили хубава проста къщичка, която опираше у нашия плет. И тъй като било не по-малко вредно за неговото здраве да яде на масата с господарите си, защото това възбуждало лакомството му и ако то бъдело задоволено с месо и сладки, можело да причини заболяване на кожата, поднасяха му два пъти на ден в неговата колиба една хубава пръстена паница с млечна супа. Като всички кучета, оставени в покой, Пато беше мързелив на ядене или най-малко капризен и ако обядваше, той най-често не вечеряше, или пък ако вечеряше, нямаше желание да обядва, така че паницата оставаше често непокътната. Когато отивах на двора, виждах през оградата парчетата бял хляб, плувнали в млякото, и Пато, който спеше до тях. На оградата имаше дупка и Пато често си служеше с нея, за да идва в нашия двор. Тъй като имаше слава на свирепо куче, чичо ми го понасяше, без да се оплаква, защото беше пазач, по-ценен и от най-здравите ключалки, а на всичкото отгоре имаше предимството да не струва нищо. Въпреки че беше зло куче, ние скоро станахме най-добрите приятели на света и когато аз идвах в двора, той веднага изтичваше и започваше да си играе с мен. Един ден, когато ми беше отнесъл каскета в колибата си и не искаше да ми го донесе обратно, аз се показах смел дотам, че отидох да си го потърся, минавайки през дупката му. Купата беше на обикновеното си място, пълна чак до ръба с хубаво каймаклия мляко. Беше събота вечер. От хляба, който не бях пестил достатъчно през седмицата, ми беше останала коричка, не по-голяма от ябълка. Стомахът ми се свиваше от глад. Застанах на колене и дълго пих с потопени устни направо от купата, а Пато ме гледаше и махаше с опашка. Добро животно! Единствен мой приятел, единствен другар през това тежко време. С хубавата си розова муцуна той идваше да ме ближе, когато се провирах вечер, за да взема своя дял от неговата вечеря.

Но какви ли изненади не ни носи животът! Ако Пато беше останал с мен завинаги, навярно аз не бих се хвърлил в приключенията, чиито разказ започнах. Ала дойде сезонът, в който неговият господар имаше навик да се установява на село. Той го отведе със себе си и аз останах сам, единствено с чичо.

Тъжни бяха тези дни! Често прекарвах дълги часове без занимание, сам в тази мрачна кантора, обзет от мисли за мамината къща. Много исках да пиша на бедната си майка, но едно писмо от Дол до Порт Дийо струваше шест су, а като знаех, че тя печели само десет су на ден, не се решавах да изпращам всичките писма, които й пишех. Бяхме принудени да се поздравяваме чрез един търговец на риба, който идваше в пазарен ден. Добавката от храна, която бях намерил при Пато, ме беше направила доста безразличен в последно време към недостатъчността на редовната ми дажба. Но когато останах само с нея, започна да ми се струва, че в някои дни тя е по-малка и от обикновеното. Докато хлябът на чичо ми беше винаги под ключ, моят стоеше в един долап, който не се затваряше, но тъй като вкъщи не влизаше никой, това ми изглеждаше без значение. След неколкократно наблюдение трябваше да си призная, че не съм се лъгал. В същия миг, когато чичо ми се канеше да отреже от моя хляб, аз отворих вратата, зад която бях застанал.

Негодуванието ми даде смелост, за каквато не се мислех способен:

— Но, чичо, това е моят хляб! — извиках аз.

— Да не мислиш, че е за мен — отвърна спокойно той, — за бялата котка е! Има си малки, а ти не би желал да я оставим да умре от глад, нали? Човек трябва да бъде добър с животните, не забравяй никога това!

Не чувствах каквато и да било привързаност към чичо си, а от този ден започнах да го презирам.

На село съдебните пристави са довереници или свидетели на всякакви низости. Като прибавяше към тази професия банкерството, или по-скоро (ако не пестим истината) лихварството, сбирката от нещастници и крадци, която минаваше през кантората на чичо ми, ставаше съвсем пълна.

Бедни жени, които плачеха и го умоляваха, мъже, които съм виждал да се влачат на колене, искайки отсрочка, за да платят: месец, осем дни, няколко часа — би било твърде дълго да се разкаже всичко. Но ако можех да почувствам колко безмилостна жестокост имаше в него, за щастие поради възрастта си, аз бях още съвсем неспособен да разбера колко ловкост и хитрина (за да не употребя друга дума) влагаше той в тия дела. Първия път, когато забелязах това, защото ставаше въпрос за нещо, което бодеше в очите, платих твърде скъпо, както ще се уверите сами.

Чичо ми беше купил едно старо господарско имение, което преправяше, основно с цел да го направи доходно, и всяка събота у нас имаше работници и предприемачи, които идваха, за да им се плати.

Една събота видях да идва каменоделецът. Той се изненада, че ме намира сам, защото чичо ми (тъй ми каза той) му бил определил среща, за да му уреди сметката. Седна да го чака.

Минаха час, два, четири, но чичо не идваше. И каменоделецът не си тръгваше. Най-после в осем часа вечерта чичо си дойде.

— Я виж — каза той, — та това сте вие, майстор Рафарен. Е, добре, драги, какво искате?

— Бяхте обещали да ми уредите сметката.

— Това е истина, но за голямо съжаление нямам пари.

— Утре аз имам да плащам, освен това трябва да изплатя и един запис от хиляда франка на вашия събрат, който ме преследва. Вече шест месеца ми обещавате. Днес разчитам на думата ви.

— Дума! Каква дума? — прекъсна го чичо. — Казах ли ви давам ви честна дума, че ще ви платя в събота? Елате в събота, ще ви платя. Както виждате, майстор Рафарен, има дума и дума, това не бива да се забравя.

— Не знаех, извинете, прост човек съм. Но когато аз кажа „ще платя в събота“ — плащам.

— Ами ако не можете?

— Когато съм обещал, аз мога.

И тогава Рафарен започна да обяснява положението си: бил поел някои задължения; съдебният пристав щял да дойде да наложи запор в понеделник; жена му била на умиране и това щяло да я убие.

На всичко чичо ми се ограничи да отговори:

— Нямам пари, драги, нямам пари.

Почувствах, че с опасност да стана неприятен на чичо си трябва да услужа на бедния каменоделец. И когато той за десети път повтаряше:

— Ако имах пари, щях да ви дам!

С ясен глас аз произнесох:

— Днес получих пари.

Едва доизрекъл последната дума, усетих такъв силен удар по краката под масата, че се разлюлях върху стола си и паднах напред с носа върху масата.

— Какво ти е, мой малък Ромен? — попита чичо ми, ставайки.

После се приближи към мен и като ощипа ръката ми до кръв, каза, обръщайки се към Рафарен.

— Несръчен е този малък глупчо, нали?

Майсторът, който не беше видял ритника и не беше усетил щипането, гледаше учудено. Но мислейки, че чичо ми търси някаква хитрост, за да измести разговора, той се върна на въпроса, който го измъчваше.

— И тъй като имате пари?

Отчаянието ми беше безкрайно.

— Ето ги — казах аз, като извадих от чекмеджето банкнотите.

И двамата едновременно протегнаха ръка, но чичо ми беше по-бърз и улови връзката.

— Чуйте, Рафарен, искам да направя за вас всичко, което ми е възможно! Ето три хиляди франка, които трябваше да получите едва утре. Щях да ги употребя веднага за погасяването на един свещен дълг. При все това ще ви ги дам. Ето, подпишете ми сметката и те са ваши.

Мислех, че Рафарен ще се хвърли на врата на чичо ми, който решително не беше толкова лош, колкото можеше да се помисли. Но не се случи нищо подобно.

— Моята сметка — извика той — е за повече от четири хиляди франка. Нали вие сам я намалихте до тази цифра, като ме окастрихте по всички възможни начини? Ах, господин Калбри!

— Не искате ли тези три хиляди франка? Моите благодарности. Това, което правех, беше, за да ви услужа.

Рафарен отново започна с обясненията и с увещанията си, но в края на краищата, виждайки безчувствието на чичо ми, взе сметката, и подписвайки я, каза с глух глас:

— Банкнотите!

— Ето — отговори чичо.

Тогава той стана и докато слагаше шапката на главата си, каза:

— Господин Калбри, предпочитам бедност като моята пред богатство като вашето.

Чичо ми пребледня и видях устните му да потрепват, но бързо се овладя и отговори почти весело:

— Въпрос на вкус!

После все така усмихнат той изпрати Рафарен до вратата, точно както би направил с някой приятел.

Едва беше затворил зад гърба на майстора, аз получих такава ужасна плесница, че полетях от стола и паднах на земята.

— Сега сме двамата — рече той. — Уверен съм, че ти отвори дума за тези пари, съзнавайки добре какво правиш, проклети безделнико.

Ударът ми причини ужасна болка, но не ме замая. Мислех само как да си отмъстя.

— Вярно е — казах аз.

Той поиска да се нахвърли върху ми, но аз бях предвидил това нападение, мушнах се под масата и като минах отдолу, тя остана между двама ни.

Виждайки, че му се изплъзвам, той съвсем побесня и като докопа един кодекс, захвърли го по мен с такава жестокост, че ме събори на земята.

При падането главата ми се удари в някакъв ръб, почувствах нещо като общо вцепеняване и не можах да се повдигна веднага.

Бях принуден да се подпирам на стената. От мен течеше кръв, но чичо ми ме гледаше, без да се опита да ми помогне.

— Върви се измий, негоднико — каза той, — и ако се опиташ да повториш всичко това, ще те убия!

— Искам да си отида.

— Къде?

— При мама.

— Наистина ли? Добре, но ти няма да си отидеш, защото ми принадлежиш за пет години и защото искам да те задържа. Искал да отиде при мама, мама, мама, ама че глупак!

VII

От дълго време ме измъчваше една мисъл, която ме спохождаше всеки път, когато бях гладен или когато чичо се отнасяше много сурово с мен, ще рече всеки ден: да избягам от Дол, да отида в Хавър и да се кача на някой кораб. През времето, когато чичо отсъстваше, често се забавлявах като си чертаех пътя върху голямата карта на Нормандия, която висеше окачена на стълбището. По липса на истински компас бях си направил дървен и отмервах разстоянията, както ме беше учил господин дьо Биорел.

Тръгвайки от Дол и минавайки през Понторсон, щях да преспя в Авранж. От Авранж щях да отида във Вилдийо, Вилер — Бокаж, Коен, Дозюле, Пон-Левек, Онфльор. Това правеше най-много осем дни път. Тогава хлябът струваше три су либрата. Ако успеех да събера двадесет и четири су, дори само двадесет, нямаше да умра от глад по пътя. Но как да събера тоя капитал? Винаги се спирах пред невъзможността да направя това.

Случката с кодекса ме накара да я преодолея. Затворен в стаята си, след като си измих главата под помпата и кръвта ми почти спря да тече, аз вече не виждах трудности за изпълнение на моето намерение. Черниците почваха да зреят в рововете край гората, в птичите гнезда имаше яйца, понякога в прахта се намираха загубени монети. А най-накрая можех да имам късмет и да срещна някой каруцар. Той щеше да ми позволи да се кача в колата му и щеше да ми даде парче хляб, за да ми се отплати, че съм карал конете му, докато той е спал. Никак не се съмнявах, че в Хавър всеки капитан би ме взел на борда като юнга, а излязъл веднъж в морето, на добър час, аз ставах вече моряк. Когато се върна, ще ида в Порт Дийо, майка ми ще ме прегърне и аз ще й дам заплатата си. Ако има корабокрушение, толкова по-добре: някой пуст остров, диваци, един папагал! О, Робинзон! Вече не усещах раната си и забравих, че не съм вечерял.

Всяка неделя от рано чичо ми отиваше в новото си имение и се връщаше късно вечерта. Така бях сигурен, че няма да го виждам от споменатата събота до понеделник сутринта и ако избягам веднага, можех да имам преднина от тридесет и шест часа. Само че за тази цел трябваше да преодолея ключалките и вратите, а това беше невъзможно. Затова реших да скоча от първия етаж в двора и да мина през дупката на Пато. Щом се намерех в градината на господин Буур, лесно щях да стигна нивите.

Обмислях този план в леглото си и чаках чичо ми да си легне, за да пристъпя към изпълнението му.

Когато реших, че той спи вече дълбоко, станах и започнах да се приготвям. Вързах в една кърпа две ризи и няколко чифта чорапи. Поколебах се дали да не си облека дрехите от първото ми причастие, но за щастие здравият разум надделя и реших да си сложа една плътна риза и панталон от дебел моряшки плат. После с обувките в ръка, за да не вдигам шум, излязох от стаята.

Едва затворил вратата, дойде ми едно весело хрумване. Върнах се. Нямаше луна, но нощта не беше мрачна и очите ми, свикнали на тъмнината, добре различаваха предметите. Закрепих горе-долу в равновесие един стол върху леглото си и като се покатерих върху него, стигнах окачения на тавана крокодил. С ножчето си отрязах въжето, което го държеше, хванах го с ръце и като го свалих, поставих го по дължината му в леглото си. После дръпнах завивката си над главата му.

Представяйки си какво лице щеше да направи чичо ми в понеделник сутринта, като намери крокодила в моето легло, прихнах като луд и още повече се разсмях като си представих, че той може да ме помисли за изяден.

Тази шега беше цялото ми отмъщение.

Удивително е как четири стени и покрив над главата дават увереност. Когато се намерих в градината на господин Буур, след като се бях спуснал успешно от прозореца, крепейки се у стената, нямах вече никакво желание за смях. Гледах с тревога около себе си. През нощта храстите имаха странна форма. Между зидовете зееха големи черни дупки и аз се мъчех да отвърна поглед от тях. Лек ветрец разклати клоните и листата зашумяха като стенание. Без да знам какво правя, втурнах се в колибата на Пато. Бедният Пато! Ако той беше тук, аз може би не бих тръгнал.

Винаги си бях мислил, че съм смел. Като усетих, че краката ми отмаляха и че зъбите ми затракаха, изпитах срам. Но се преборих с това усещане. Хвърлих вързопчето си през зида, който отделяше градината от полето, и подпомогнат от дърветата, чиито клони покриваха самата стена, изкачих се върху оградата.

Докъдето стигаше погледът ми, виждах само равнина. Пуста и тиха. Спуснах се надолу.

Тичах повече от час, без да спра, защото добре разбирах, че ако си позволя да се огледам наоколо, бих умрял от страх. Накрая дъхът ми спря. Бях сред ливадите, пресечени от яза, който отвежда водите на блатата в морето. Беше по сенокос и виждах като през бяла пара купите сено, които ограждаха пътя. Без да забавям тичането, напуснах големия път и като навлязох в ливадата, сгуших се в сеното. Бях уверен, че се намирам на повече от две мили от града. Чувствах се на края на света. Вече можех да си отдъхна.

Разстроен от вълнение, замаян от раната, отслабнал от глада, аз се строполих изморен върху сеното, което беше запазило слънчевата топлина, и заспах, приспан от квакането на хиляди жаби.

Събуди ме студът, влажният студ на утрото, който не ми беше още познат, но който прониква до сърцето. Дрехите ми бяха така мокри, като че ли ги беше валял проливен дъжд, и аз треперех с цялото си тяло. Но още по-мъчително беше смътното чувство на неразположение. Корабокрушението и пустият остров вече не ми изглеждаха така привлекателни, както снощи. Значи няма да се върна в родното място! Няма да видя отново мама! Очите ми се напълниха със сълзи и въпреки студа седях неподвижен върху сеното с глава, захлупена в ръцете ми.

Когато се изправих, намеренията ми вече бяха променени. Бях решил да отида веднага в Порт Дийо и да не заминавам за Хавър, преди да видя мама. Ако пристигнех там вечер, можех да се скрия в руфа и да тръгна отново на сутринта, без някой да предположи, че съм идвал. Поне щях да отнеса със себе си този спомен и ако беше грях, че напускам майка си, струваше ми се, че така той нямаше да бъде толкова голям.

Взех отново вързопчето си. Имах най-малко дванадесет мили път и не биваше да губя време. Скоро щеше да съмне, а в далечината вече се обаждаха птиците. Бледата светлина, която озаряваше изтока, пожълтя, почервеня, после се изкачи по цялата дължина на небето, чак над главата ми. Тих ветрец мина през дърветата, разклащайки нощната роса. Тревите и цветята се изправиха. Бързо и леко започна да се издига прозрачен дим. Настъпваше денят.

Изглежда бях сгрешил като разчитах на случая, за да се храня. След като бях вървял много часове, това безпокойство стана увереност. По полето нямаше нищо, съвсем нищо, което би могло да се яде. Обратно, в селата, през които минавах, се виждаха приготовления за неделния ден. По масите на гостилниците имаше в изобилие месо, по тезгяхите на фурните — големи хлябове и препечени краваи, които още изпускаха приятната миризма на горещо масло. Като ги гледах, устата ми се изпълваше със слюнка.

Реших, че ако не мисля непрекъснато за този ужасен глад, щях да страдам по-малко и запях. Хората минаваха празнично пременени по пътя и с учудване гледаха това дете, което вървеше кротко, с бохчичка в ръка, пеейки с цяло гърло.

Но песента не продължи дълго. Гърлото ми пресъхна и към глада се прибави жажда. Беше лесно да задоволя тази нужда, защото често пресичах малки рекички, които течаха към морето. Избрах едно много чисто място, застанах на колене, потопих брадата си във водата и пих толкова, колкото можах, мислейки погрешно, че е достатъчно да си напълня корема, безразлично дали с течност или с храна. Спомнях си, че през време на една четири или петдневна треска не бях ял нищо. Само пиех и не усещах глад.

След четвърт час целият потънах в пот. Това беше водата, която под слънчевите лъчи оказваше своето действие. Обхвана ме тежка умора, сърцето ми спря и с мъка стигнах до едно дърво, за да седна под сянката му. Никога не бях се чувствал така слаб. Ушите ми шумяха, виждах нещата червени. А бях съвсем близо до някакво село и дори чувах камбаните да бият за утринна. Но каква полза можех да имам от тази близост с хората, щом нямах дори едно су, за да вляза при хлебаря?

Трябваше да вървя. Някои от минаващите селяни, както приказваха помежду си, започваха да ме заглеждат. Ако ме вземеха за скитник, щяха да ме спрат и да ме питат къде отивам, откъде идвам и щяха да ме върнат при чичо. Тази мисъл така ме прониза, че отново поех пътя.

Вървейки, спомних си три стиха, които неотдавна бях научил при господин дьо Биорел.

„Бог не ще остави своите чада в бедата.

Той за птичките се грижи и храна им дава сам.

Добрината му обгръща всичко на земята…“

Струваше ми се, че не бих могъл да бъда в очите на господ нещо по-малко от птичките, които подхвърчаха от клон на клон.

Вече дълго време повтарях машинално тези стихове, които ми звучаха по-скоро като музика и като марш, нежели като надежда, когато влязох в една гора. Внезапно погледът ми бе привлечен от малки червени точки, които блестяха на слънцето в тревата по стръмнината, осеяна с жълти цветя. Ягоди, това бяха ягоди! С един скок прескочих рова. Наклонът беше отрупан с плодове, като леха в градина. Под дърветата и по поляните имаше хиляди ягоди, които образуваха червен килим. Ял съм по-късно и по-хубави, и по-големи, но по-вкусни — никога.

Като поутолих малко глада си, реших да си набера за из пътя. Мислех, че може да ми се отдаде да ги заменя за парче хляб.

Парче хляб, това беше моята мечта! Но трябваше да бързам. Пладне проваляше, а имах още пет или шест мили, докато стигна в Порт Дийо. По краката си усещах, че те щяха да бъдат най-дългите и най-бавните. Затова не можах да напълня кърпата си, в която бях подложил листа от ясен, толкова, колкото бих искал.

Умората не закъсня да ме обхване и вместо да изминавам по миля наведнъж, започнах да си почивам на всеки километър като сядах по самите километрични камъни. Навярно тази отпадналост е била очебийна, защото както си бях седнал върху един склон, настигна ме някакъв продавач на риба, който вървеше пеш пред конете си.

— Ето един уморен младеж! Познах ли? — каза той.

— Малко, господине.

— Вижда се. Далече ли отивате?

— Още пет мили.

— Ако е по пътя за Порт Дийо, аз отивам там и мога да ви закарам.

Мигът беше решителен. Събрах всичките си сили и смелост.

— Нямам пари — казах аз, — но ако приемете ягоди вместо пари, ето ги, току-що съм ги набрал.

И отворих кърпата си.

— Я виж, миришат хубаво! И така, малкия, ти нямаш пари. Е, нищо, качвай се! Ще продадеш ягодите в гостилницата на Бо Мулен и ще ми платиш ракията с парите от продажбата.

Нещастните ми ягоди! В гостилницата на Бо Мулен ми дадоха за тях само шест су.

— Сега — каза той, след като продажбата бе извършена — две чашки.

Не бях вече в състояние да се показвам срамежлив.

— Бих предпочел парче хляб, ако обичате! — казах аз.

— Пийни все пак. А ако си гладен, ще получиш пая си в хляб при втората поръчка, която ще платя аз.

Моят дял в хляб! Аз не чаках да ми повторят. Вместо да бъда в Порт Дийо вечерта, както си мислех, пристигнах там преди четири часа. По това време майка ми беше на вечерня и аз можах да вляза вкъщи, без някой да ме види. Имах време дори да се настаня в руфа, където тя почти никога не влизаше. Намерих го така, както го бях оставил след смъртта на баща ми — изпълнен с неговите мрежи и уреди за риболов. Изсъхнали като стари паяжини, те още пазеха мириса на дъбова кора и катран. Започнах да целувам тези мрежи, после взех една купчина от тях и си направих легло за през нощта.

Щом привърших, нагласих прозорчето, което гледаше към кухнята, така че да мога да виждам, без да бъда видян, и зачаках.

Бях предвидил всичко, без да мисля за умората. Едва седнал, трябва да съм заспал. Бях събуден от шум на гласове без съмнение дълго след това, защото вече беше тъмно. Наведена над огнището, майка ми раздухваше три главни, поставени на сноп. До нея една от лелите ми се беше облегнала на стената.

— Тогава — казваше тя, — ти ще отидеш в неделя.

— Да, много ми домъчня, пък и искам да видя с очите си как е. Не се оплаква в писмата си, но ми се струва, че е тъжен.

— Каквото и да кажеш, аз на твое място не бих го дала на брата Симон.

— Трябваше ли да го оставя да тръгне по море?

— Е, добре! А после?

— После! Къде е твоят по-голям син? Къде са братята ни Фортюне и Максим? Къде е клетият ми скъп мъж? Къде е мъжът на Франсоаза? Погледни колко души липсват около нас. О! Морето!

— От него аз бих се страхувала по-малко, отколкото от Симон. Той не е човек, а куп пари.

— Тъкмо това ме мъчи и насън. Не толкова мисълта за всичко, което бедното дете може да изпати сега, колкото за това, какъв може да стане в бъдеще при подобен човек. Ах! Ако не беше взел Ромен за пет години.

— Трябва ли, въпреки всичко да му го оставиш?

— Ако си го взема, той ще поиска да му платя обезщетение. Откъде да го взема? Поне да видя малкия.

— Добре, в събота вечерта ще ти донеса едно гърне с масло. Ще му го дадеш от мен. Не ми се вярва да го хранят кой знае колко добре.

Когато леля ми си отиде, майка ми си приготви вечерята. Колко силно ми припомни мириса на препичащите се в печката картофи предишните дни, когато, изгладнял, се връщах от училище.

Тя седна на масата и аз виждах лицето й, осветено от свещта. Яденето й не продължи дълго. Бедната скъпа мама, още я виждам с доброто й, така тъжно и тъй кротко лице. За мен мислеше тя, по мен въздишаше, а аз бях там, на три крачки от нея, възпиран, прикован от проклетото си решение.

Със своя ред и обич към чистотата тя постави отново всичко на място, изми чинията си, избърса масата, после, като коленичи пред образа на св. Ромен, закачен на стената, започна да се моли.

Колко пъти двамата с нея на същото място и по същото време бяхме отправяли заедно тази молитва към господа, за да простре ръката си над моя баща.

Чувайки същите горещи думи, които така често бяхме произнасяли заедно, аз коленичих върху мрежите и смирено, съвсем тихо ги повторих. Но този път не името на баща ми излезе от устните на мама, а моето.

Ах, как не се спуснах в този миг към нея!

VIII

Заспах, облян в сълзи. Сънят под майчиния покрив се оказа по-неспокоен от този през миналата нощ в ливадите на Дол.

Преди още да се зазори, щом чух шума на морето под скалите, излязох предпазливо от руфа.

Вчера в четири часа, когато пристигнах, морето започваше да се оттегля. Сега приливът ми казваше, че денят ще настъпи скоро, а аз не исках да ме види някой подранил съсед.

Обмисляйки това пътуване, не бях предвидил колко ще бъде трудно да напусна родната си къща. Стигнал оградата, която отделя нашия двор от полето, без да искам спрях и се върнах обратно. Сърцето ми биеше до пръсване. Петелът пееше в нашия курник, а събудени от шума на стъпките ми, съседските кучета се задавяха от лай. Чувах синджирите им да продрънкват при всяко движение, което правеха, за да се нахвърлят към мен. Зазоряваше се и в тясната ивица бяла светлина, която се спускаше от върха на крайбрежната скала, къщата се очертаваше тъмна.

Цялото ми детство, още от деня, в който бях придобил усещане за живота, изцяло възкръсна в паметта ми: нощите, когато, за да не плача, баща ми ме разхождаше из стаята, пеейки; първата чайка, която бях хванал жива и която със счупено крило идваше да яде от ръката ми; мъчителните пробуждания на майка ми през нощите, когато имаше буря, и молитвите ми пред треперещата свещ… Безпокойството и мъките, от които съм я виждал да страда толкова много, щяха да я измъчват и след заминаването ми. Не беше ли престъпление, че я изоставям?

Фарът угасна и морето се показа лъчисто под още тъмното небе. Над комините на селото се издигнаха прави стълбове жълт дим. Настигна ме отекващият по каменните настилки шум от дървени обувки. Всичко се пробуждаше.

⇐ Предыдущая 1 2 345 6 7 8 9 10 Следующая ⇒