За книгата и автора 8 страница

Тя едва можа да ми поблагодари с поглед (о, какъв поглед!) и я отнесоха.

Стоях оглупял, смазан, без да мръдна от мястото си, докато вратарят не ми каза, че трябва да си вървя.

— Няма ли да мога да я виждам?

— Ще можеш. В неделя и в четвъртък!

И вратата се затвори зад гърба ми.

Скоро щеше да настъпи нощта и в някои къщи лампите бяха вече запалени. Първият въпрос, на който трябваше да си отговоря, бе къде да преспя. Що се отнася до това как щях да преживея в Париж, докато чакам Диелет да оздравее, оставих тези мисли за другия ден. Минало беше времето, когато ми трябваше строен план, с всички предпазни мерки. Нищетата на настоящето ни прави доста безчувствени към бъдещето.

Макар да мислех само за това, умът ми не намираше никакво разрешение. Не знаех, че в този голям град имаше нещастници като мен, които в същия този час не знаеха къде ще спят и които все пак щяха да намерят къде да си легнат, а може би и как да вечерят. Израснал на село, аз намирах средства, достъпни за селянин: хамбар, конюшня, купа сено. В квартала, където вървях сега, нямаше нищо подобно — само къщи, стени и пак къщи!

На излизане от болницата бях завил надясно. На ъгъла прочетох „Улица Севр“ и се намерих на широк булевард с големи дървета. Къде ли водеше той? Нищо не знаех. Всичко ми беше безразлично.

Тъй като нямах цел, все едно ми беше по кой път щях да тръгна. Крачех бавно. Изтощен от умората, вече с мъка влачех нозете си. Без обувки, зарити в снега, те още от сутринта бяха станали безчувствени, като мъртви. На алеята, успоредна с булеварда, децата бяха направили пързалка. Спрях неволно да ги погледам.

Каква беше изненадата ми, когато между минаващите пред мен съзрях познато лице! Беше едно дете на име Бибош, което бях виждал във Фалезия. Там то участваше в трупата на Виняли. Тяхната барака опираше до тази на Лаполад и бяхме играли заедно.

Понеже бях единственият зрител, той ме погледна и ме позна. Дойде при мен.

— Я виж ти, какво правиш в Париж? Пристигна ли лъвът? Ще дойда да видя Диелет.

Казах му, че съм напуснал Лаполад, че съм в Париж едва от тази сутрин и че се чувствам много затруднен, защото не знам къде да спя. Не споменах нищо за Диелет и свърших като го попитах как мисли той, дали биха ме взели в неговата трупа.

— Разбира се, стига да бъдеш добър авер. Добър ли си? — попита той.

Не ми беше ясно какви бяха качествата, които трябваше да има един авер, но виждайки пред себе си легло, отговорих, че навярно имам тези качества.

— Тогава дай си ръката! — каза Бибош.

— А господарят?

— Откачен хлапак! Сега аз ангажирам! Смятай се член на нашата трупа. Ще те изпраскам в занаята.

Не познавах този нов език. Несъмнено това бяха парижки думи. Не исках да се покажа много учуден, въпреки че бях изненадан да видя Бибош, който нямаше единадесет години и на ръст не беше по-голям от пор, шеф на трупа.

— Студено ли ти е? — попита Бибош, виждайки, че треперя. — Ела да се стоплиш.

Заведе ме при един търговец и ме накара да изпия чаша топло вино.

— Сега, ако си се съвзел, да вървим да вечеряме!

Вместо да се отправим към центъра на Париж, който беше вдясно от нас, ние завихме наляво и дълго вървяхме по улици, където рядко минаваше някой, а къщите имаха нечист и беден вид. Бибош забеляза изненадата ми.

— Да не си си помислил, че ще ти предложа гостоприемство в двореца Тюйлери? — попита той със смях.

И действително съвсем не ме заведе в Тюйлери, а на едно пусто поле. Нощта вече бе настъпила, но не беше съвсем тъмно. Оставихме пътя и тръгнахме направо през полето по някаква утъпкана пътека. Пред един трап Бибош се спря:

— Тук е — каза той. — Дай си ръката и внимавай да не паднеш.

Слязохме в нещо като кариера. После, след няколко завоя между късове скали, влязохме в някакъв подземен ход. Бибош извади от джоба си восъчна свещ и я запали. Аз все повече и повече се учудвах.

— Още минутка — каза той — и пристигаме.

И наистина, почти веднага забелязах червена светлина, която осветяваше галерията. Беше мангал с въглища, а до него се беше проснало едно дете на възрастта на Бибош.

— Никой ли няма още? — попита той.

— Никой!

— Добре, ето един приятел, постарай се да му намериш обувки, има нужда.

Детето се отдалечи и почти веднага се върна с цял куп обувки. Човек можеше да си помисли, че се намира в дюкяна на някой обущар.

— Избери си! — каза Бибош. — Ако си свикнал с чорапи, не се стеснявай, ще ти дадем. Трябва само да поискаш.

Не бих могъл да кажа колко добре се почувствах, когато измъчените ми и замръзнали крака се стоплиха в хубавите вълнени чорапи и в съвършено новите обувки.

Привърших с обуването, когато пристигнаха две други деца, после трето, четвърто, после още три. Всичко девет. Бибош ме представи.

— Това е приятел, с когото се запознах в трупата — каза той. Добър авер. А вие какво направихте?

Всяко от тях изпразни джобовете си около мангала. Едно носеше шунка, друго бутилка, трето извади от джоба си малко шише със сребърен биберон.

В групата настъпи общо оживление, смях, шеги.

— Хубаво — каза Бибош, — той ще пие с него.

Всички седнаха около мангала, разбира се, не на столове, а просто на земята.

Бибош ме почете и на вечерята бях обслужван първи. От много време не бях виждал такова изобилие. Трябва дори да призная, че нито вкъщи, нито при господин дьо Биорел бях участвал в подобна гощавка. След шунката започнахме една студена щука, а след пуйката пастет от гъши дроб. Аз бях толкова гладен, че учудих всички членове на дружината.

— На добър час! — каза Бибош, обобщавайки впечатлението на другарите си. — Удоволствие е да поканиш приятели, които нагъват така.

Но храната, топлината и най-вече умората не закъсняха да ме замаят.

— На теб ти се спи — каза Бибош като видя, че очите ми се затварят. — Не се стеснявай. Съжалявам, че не мога да ти предложа ни кол, ни кравай. Но ти пак ще спиш добре, нали?

С какво можеха да ми бъдат полезни, за да си легна, колът или краваят не знаех. Не посмях и да попитам. А това несъмнено бяха особени думи, които не се употребяват в провинцията.

— Чашка пунш — каза Бибош — и лека нощ!

Отказах пунша, което, изглежда, силно учуди компанията, и попитах Бибош къде мога да легна.

— Ще те заведа! — отговори той.

След това запали от жарта една свещ и като мина пред мен, поведе ме из някаква странична галерия на кариерата. Там на земята имаше дебел пласт слама, а отгоре й две или три вълнени одеяла.

— Наспи се хубаво — каза той, — а утре ще поговорим.

И ме остави, като изнесе и свещта.

Не бях много спокоен в тази кариера, чиято дълбочина очите ми не можеха да измерят. Същевременно много ме интересуваше да узная какви бяха новите ми другари. Тези джобове, пълни с шунка, биберонът и всичко друго, ми се виждаха съмнителни. Но аз бях така смазан, че умората надви безпокойството. Едва се бях мушнал под покривката и сънят ме отнесе. „Утре ще поговорим“ — ми беше казал Бибош. Утре имаше време да се обясним. Имах подслон и бях вечерял добре. Денят беше много труден, за да го удължавам. Заспах, без да ме смущават виковете на групата, която чувах да пие и да се смее на няколко крачки от мен.

На другия ден ме събуди Бибош. Ако не беше той, бих спал може би двадесет и четири часа.

— Ето дрехи, вземи ги и се облечи!

Освободих се от моите дрипи и надянах дрехите, които той хвърли на сламата. Бяха панталони и риза от хубав, дебел и мек вълнен плат. Слаба бяла светлина падаше от свода. Това беше денят, който мъчно проникваше на такава дълбочина.

— Слушай, моето момче — каза Бибош, докато аз се занимавах с обличането. — Мислих за теб и ето какво реших. Ти не си отракан в занаята, нали?

— Не много!

— Предполагах. Вижда се веднага. Ако искаш да работиш като нас, без да чиракуваш, ще ти се случи нещо лошо. За да предотвратим това, ще те сложа с едно добро момче и ти ще му служиш за „мишок“.

Въпреки желанието ми да не се изложа, показвайки, че не съм в течение на парижкия говор, беше ми невъзможно да отмина тази дума без обяснение. Тъй като се налагаше да бъда мишок, трябваше преди всичко да узная какво е това.

— Облече ли се? — попита Бибош като видя, че го гледам.

— Да!

— Е, добре, ще закусим и ще те заведа при моя приятел.

Последвах го. Огънят беше угаснал и нямаше никаква следа от снощния пир. Светлината тук беше малко по-силна, защото бяхме по-близо до изхода, но позволяваше да се видят само двете греди, които крепяха свода, и тук-таме купчини камъни.

От една вдлъбнатина в стената Бибош взе бутилка, хляб и останки от шунка.

— Да хапнем — каза той. — Ще обядваме при новия ти шеф.

Събрах всичката си смелост.

— Не ми се подигравай — казах му аз, — знаеш, че не съм от Париж. Обясни ми впрочем какво е това „мишок“.

Този въпрос така го развесели, че щеше да се задуши от смях.

— Ама че балами живеели в твоето село! — каза той. — Е, добре, драги, „мишок“ е малчуган, другояче казано, дете като теб и като мен, не много тежко, но ловко. Ти може би не знаеш също така как много търговци затварят дюкяните си, докато се хранят в кухните си?

Макар никак да не разбирах каква връзка можеше да има между тези две работи, отговорих, че наистина не знам как търговците затварят дюкяните си.

— С една малка ниска преграда — продължи Бибош, показвайки ми бутилката вино, която беше преполовил. — Тази преграда е скачена с пружина, която е свързана пък със звънец. Ако някой влезе, трябва да бутне преградата. Тогава звънецът звъни и търговецът, който си стои спокойно в стаичката зад дюкяна или в кухнята си, идва да види кой е. Отгатваш ли сега за какво служи „мишокът“?

— Съвсем не. Освен ако не е натоварен да замества звънеца.

Бибош отново изпадна в пристъп от смях, който този път едва не го задуши. Когато престана да кашля, той здравата ме плесна по главата.

— Ако ще ми ги разправяш все такива, предупреди ме, защото ще ме умориш. Вместо да замества звънеца, „мишокът“ е натоварен да му попречи да звъни. За тази цел го прехвърлят над преградата, той пристъпва безшумно, пропълзявайки до чекмеджето и вдигайки касата, подава я на този, който чака отвън. Той го хваща за ръцете, помага му да мине отново над преградата и готово: търговецът е ошушкан, без да разбере. Как ти се струва?

Бях поразен.

— Но това е кражба!

— Е, и!

— Но тогава ти си крадец?

— Е, добре, а ти, ти си глупак!

Стоях, без да отговоря. Мислех си за това, което видях снощи, и си казвах, че Бибош имаше пълно право да ме нарича глупак. Обаче трябваше да се реша:

— Слушай! — казах му аз. — Ако си разчитал на мен за това, лъгал си се.

Този път той не избухна в смях, а изпадна в бесен гняв: аз съм го бил измамил, ако ме оставел да си тръгна, щял съм да го издам и така нататък, и така нататък.

— Но, не! — извика Бибош. — Ти няма да ме издадеш, а за да не ме издадеш, няма да излезеш оттук.

— Ще изляза!

Преди да успея да кажа нещо друго, той се нахвърли върху мен. Но ако Бибош беше по-гъвкав и по-ловък, аз бях по-силен. Борбата не продължи дълго. След първоначалната изненада, благодарение на която той успя да ме събори, аз взех надмощие и го натиснах под себе си.

— Ще ме оставиш ли да замина?

— Ще ме издадеш ли?

— Не!

— Закълни се!

— Заклевам се.

Станах.

— Разбира се, ти си глупак — каза той с яд, — истински глупак. Ще видиш дали можеш да живееш с твоята честност. Ако не ме беше срещнал снощи, днес щеше да бъдеш мъртъв, а ако си още жив, то е само защото яде крадена шунка и пи крадено вино. Ако краката ти не са замръзнали, то е защото ти дадох крадени обувки. Ако не умреш от студ, когато излезеш оттук, то ще бъде, защото ще имаш на гърба си крадени дрехи.

Тези хубави и така топли дрехи! Бях забравил за тях, а толкова добре ме топлеха те.

— Може ли да ми дадеш свещта? — попитах Бибош.

— Защо?

— За да отида да си взема старите дрехи.

— Не те упреквам за това, аз ти ги давам.

— Да, но аз не искам да ги задържа.

Той ме последва, вдигайки рамене, в галерията, където бях прекарал нощта.

Свалих дрехите, които ми беше дал, и взех отново моите влажни дрипи. Не беше приятно усещане, уверявам ви. Когато поисках да си сложа старите обувки, забелязах, че едната беше изцяло разпрана.

Бибош ме гледаше и мълчеше. Поисках да се обърна, защото ме досрамя от нищетата ми.

— Че си глупак — каза той меко, — глупак си. Но това, което правиш там, виждаш ли, то ме развълнува — и той се потупа по гърдите. — Трябва да е много хубаво да се почувстваш честен, нали?

— Защо не опиташ и ти?

— Много е късно.

— Ако те хванат и осъдят, какво ще каже майка ти?

— Майка ми? О, ако имах майка! Хайде да не говорим за това!

И понеже щях да го прекъсна, развика се:

— Проповеди ли искаш да ми държиш? Остави ме на спокойствие! Само че не искам да си отидеш така. Щом не желаеш тези дрехи, защото са крадени, ще приемеш ли онези, които носех, когато работех във Фалезия. Тях съм си спечелил сам. Вземи ги, ако имаш сърце!

Отговорих, че приемам.

— Добре — продължи той тогава, очевидно доволен. — Да излезем заедно и ще ти ги дам.

Навлязохме отново в Париж и той ме заведе в една къща, разположена близо до бариерата. Накара ме да се кача в някаква стая и извади от един долап риза и панталони, които много добре си спомнях да съм виждал на него във Фалезия. Даде ми също чифт обувки, които, без да бъдат нови, бяха още запазени.

— Сега сбогом — рече той, когато бях вече облечен. — Ако срещнеш някои от другарите, постарай се да не ги познаеш.

Нямаше още десет часа. Пред себе си имах цял ден, за да измисля къде да прекарам следната нощ.

Времето беше сухо. Топло облечен, добре обут, с пълен стомах, не ме измъчваше мисълта за това колко трудно оставаше да се намери подслон в Париж.

Не можех да посетя Диелет.

Тръгнах право пред себе си. Може би случайността щеше да ми дойде на помощ.

Но след два часа още нищо не бях намерил, нищо не бях измислил, а междувременно бях прекосил най-различни квартали. Тогава си казах, че навярно би било по-мъдро, ако сам помогнех на случайността, и се отправих към Сена. Намерението ми беше да отида в халите. Може би добрата жена, която ми беше дала двадесетте су, би могла да ми даде работа или най-малкото да ме насочи къде да потърся.

Изпърво тя не ме позна в дрехите на Бибош. После, когато й напомних кой съм, попита ме какво съм направил със сестра си. Разказах й случилото се снощи и видях, че остана развълнувана. Тогава й казах, че не искам да изоставя Диелет в Париж, че искам да дочакам нейното оздравяване, но че за тази цел би трябвало да работя, а не знам към кого да се обърна, че съм вярвал, надявал съм се…

— Мислил си да се обърнеш към майка Берсо — прекъсна ме тя — и добре си направил, моето момче. Това ме ласкае, виждаш ли, защото си разпознал в мен жената, която не би оставила едно дете на улицата. Не сме богати, но имам сърце.

Тя извика две или три от своите съседки и започна да се съветва къде биха могли да ме настанят. Беше трудно да се измисли нещо, защото на халите обикновено не работеха деца. Накрая, след дълги прения, след като ме разпитаха поне десет пъти, признаха, че мога да пиша и единодушно решиха, че бих могъл да бъда използван като писар на публичните търгове, ако все пак успееха да ми намерят място.

Аз не присъствах на тези постъпки, които, както ми казаха, били трудни. Знам само, че на другия ден в пет часа сутринта ме настаниха зад едно писалище на рибния пазар и ми наредиха да преписвам малки бюлетини. Нямаше нищо по-лесно от това. Пишех бързо и четливо. Когато госпожа Берсо дойде да види дали бяха доволни от работата ми, казаха й, че ще върви много добре и че ще мога да разчитам на тридесет су дневно. Това не беше много, но като се има предвид, че тя позволяваше да спя в магазина й, дори надхвърляше нужното за храна.

Диелет беше влязла в болницата в понеделник: едва дочаках четвъртъка и щом свърших работата си на пазара, отправих се към улица „Севр“. От халите ми бяха дали сума ти портокали и джобовете ми бяха пълни. Безпокойството ме караше да бързам. Пристигнах с отварянето на вратите. Как ли беше тя? Жива? Мъртва?

Щом ми показаха залата, в която я бяха настанили, аз се втурнах да тичам, но един болногледач ме спря и ми каза, че ако вдигам такъв шум, ще ме прати да си вървя. Тръгнах на пръсти. Диелет беше жива и вече по-добре! Никога няма да забравя израза на очите й, когато ме видя:

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя, — ако не си умрял от студа.

Накара ме да й разкажа как бях живял след раздялата ни. Когато й описах случката в кариерата, каза:

— Добре, добре, братко мой!

Никога не ме беше наричала брат.

— Целуни ме! — каза Диелет, показвайки ми бузата си.

А като научи какво беше направила за мен госпожа Берсо, очите й се напълниха със сълзи и рече:

— Ах, добрата жена!

После на свой ред започна да отговаря на въпросите ми.

Била много болна, в безсъзнание, имала треска и бълнувала, но за нея се грижели добре. Имало една сестра, която била много мила с нея.

— Но все пак — каза ми съвсем тихо Диелет — бих искала да си изляза, защото ме е страх. Нощес едно момиченце умря, там, на крайното легло, и когато го поставиха в ковчега, аз припаднах.

Диелет се мамеше като се надяваше скоро да напусне болницата. Тя беше така силно засегната от болестта, че оздравяването й продължи дълго време и остана повече от два месеца на легло.

Впрочем за нас това беше добро. През време на боледуването си тя спечели обичта на всички, които се грижеха за нея. Сестрата, лекарят, стажантите — всички бяха пленени от нейната миловидност. Те знаеха нашата история с всички подробности. Бяхме сметнали, че можем да я разкажем, и интересът, който тя възбуждаше, се отразяваше и върху мен. Когато отивах в неделя и четвъртък, посрещаха ме като приятел.

Най-после листът за изписването й бе подписан. Връчвайки й го, лекарят и сестрата й съобщиха, че са се погрижили да не се връщаме пеш до Порт Дийо. Бяха намерили един водач на дойки, който бил съгласен да ни приеме в колата си и да ни заведе до Вир.

Във Вир той щял да ни плати места в пощенската кола до Порт Дийо. В залата, където лежеше Диелет, бяха направили подписка и бяха събрали двадесет и пет франка, което беше повече от достатъчно. С оглед на пътуването ни, което не се надявах да бъде така лесно, самият аз през тези два месеца бях спестявал от шест до осем су на ден, което правеше цели двадесет и два франка.

Каква разлика между нашето пристигане в Париж преди два месеца и заминаването ни сега! Добрата госпожа Берсо пожела сама да ни заведе до колата и ни снабди с всевъзможни провизии.

Колата за дойки не беше много удобно превозно средство: две дъсчени пейки по дължината и слама в средата — ето всичко. Но за нас то беше възхитително.

Беше в края на януари. Времето не беше кой знае колко студено. Пътуването мина много приятно. Ние не бяхме от изтънчените и прекарахме добре с дойките, които се връщаха по родните си места заедно с тумбестите си кърмачета. Когато те много плачеха или пък трябваше да ги преповиват, ние слизахме и извървявахме известно разстояние пеш.

Във Вир водачът ни настани в дилижанса, който ни свали на миля от Порт Дийо. Беше неделя. Точно седем месеца от заминаването ми.

Направихме неколкостотин крачки, без да си продумаме, защото и двамата се чувствахме смутени. Диелет първа наруши това стеснително мълчание:

— Да вървим по-бавно — каза тя, — искам да ти кажа нещо.

Ледът беше счупен.

— Аз също искам да ти говоря. На, ето това писмо. Дай го на мама, щом влезеш у нас.

— Защо писмо? — каза тя кротко. — Защо не дойдеш и ти с мен? Защо не ме заведеш ти при майка си? Откъде знаеш дали ще ме приеме? Ако ме отпрати, какво ще стане с мен?

— Не говори така, ти не познаваш мама!

— Познавам я добре, но ти не знаеш ще ми прости ли тя, че не съм те задържала. Ще повярва ли, че дори след като съм те молила, пак си заминал? Как си се съгласил да ме доведеш дотук, а не си пожелал да влезеш, за да я прегърнеш. Това не е естествено!

— Точно това й обяснявам в писмото си. Казвам й, че ако продължавам пътя си, без да й се обадя, то е, защото чувствам много добре, че ако я видя, няма да замина и ще трябва да се върна при чичо си. Има договор, а чичо ми не е от хората, които се отказват от правата си.

— Може би майка ти ще намери средство, за да не се върнеш при него.

— Ако мама се противопостави на чичо ми, тя ще трябва да плати за мен. А докато съм на парахода, той нищо не би могъл да направи нито срещу нея, нито срещу мен, когато се върна, защото един запасен моряк принадлежи на държавата, а държавата е по-силна от чичо ми. Мислил съм много за всичко това!

— Не знам, аз не разбирам всичките тия работи за държавата, но чувствам, че това, което вършиш сега, е лошо…

Съвестта ми не беше толкова непоколебима, за да слушам спокойно тези думи, които сам си бях повтарял много пъти.

— Лошо ли?

— Да, това е лошо! А ако майка ти те обвини, ако каже, че ти не я обичаш? Аз няма да мога да те защитя, защото и аз ще мисля като нея.

Крачех до Диелет, без да й отговоря. Бях смутен и разколебан, почти готов да отстъпя, обаче се овладях.

— Бил ли съм лош с теб? — попитах аз.

— Не, никога!

— Вярваш ли, че мога да бъда такъв за другите?

Тя ме погледна.

— Отговори!

— Не!

— Мислиш ли, че не обичам мама? Вярваш ли, че искам да й причиня страдание?

Тя се надяваше, че е победила, но видя, че се защитавам, и не отговори.

Тогава аз продължих:

— Е, добре, ако си ми малко признателна, ако вярваш, че не съм лош, не ми говори вече така. Ти може би ще ме убедиш да остана и това ще бъде лошо за всички ни.

Тя не прибави повече нито дума и продължихме да вървим един до друг в мълчание, и двамата развълнувани и смутени.

Избрал бях един път през степта, където бях почти сигурен, че няма да срещнем никого. Така стигнахме до рова, който служеше за граница на нашия двор. Камбаната бе известила края на неделната служба. Навярно майка ми се беше вече прибрала.

— Ето, там е! — казах на Диелет като й показвах над стръковете жълтуга къщата, в която бях живял така щастлив и обичан.

Тя почувства вълнението ми по трепета на гласа ми.

— Ромен!

Но аз се престорих, че не разбирам колко настоятелна молба имаше в тази единствена дума.

— Ще слезеш — казах й бързо, — влизайки, ще подадеш писмото на мама и ще й кажеш: „Ето, това писмо е от сина ви!“. Ще видиш, че след като го прочете, тя няма да те отблъсне. След шест месеца аз ще се върна. Ще ви пиша от Хавър. Сбогом!

Исках да избягам, но тя се спусна към мен.

— Не ме задържай, остави ме, виждаш добре, че ме разплака!

Тя отпусна ръце.

— Не искаш ли поне да я целуна вместо теб?

Бях направил вече няколко крачки назад, приближих се отново и като обгърнах с ръка шията й, я целунах. Усетих сълзите й да се стичат по бузите ми.

Ако не побегнех, сигурно вече нямаше да тръгна. Отскубнах се и започнах да тичам, без да се обръщам назад.

На края на пътя обаче се спрях и пропълзях назад, за да се скрия в жълтугите. Диелет прекоси двора и влезе.

Дълго време остана вътре. Аз не виждах и не чувах нищо. Тревогата ме задушаваше. Ако мама не беше вече там, ако беше… като майката на Диелет…

В мига, когато тази нещастна мисъл ми мина през ума, Диелет се появи на прага, а почти веднага след нея и мама.

Беше жива. Диелет стоеше до нея и се държаха за ръцете. И двете бяха със зачервени очи. Спуснах се надолу по рова. Три часа след това се качих под гюрука на дилижанса и за два дни, през Каен и Онфльор, пристигнах в Хавър. В джоба ми имаше още седем франка.

XIII

Винаги съм мислил, че щом се представя на борда на някой кораб, веднага ще ме приемат.

Едва стигнал на пристанището, тръгнах бавно по кейовете, за да направя избора си. В първия док видях четири или пет парахода, но това не беше работа за мен. Във втория имаше големи американски кораби. От тях разтоварваха бали памук, които натрупваха като планини върху кея. И това не беше за мен. Аз исках френски кораб.

Обикаляйки търговския док, просто се захласнах. Там имаше кораби от всички страни на света — големи и малки, цяла гора от мачти, украсени с различни знамена. Това ми се видя по-хубаво и от Париж.

Имаше кораби, излъчващи мирис на захар, който пълнеше устата ми със слюнка. Други ухаеха на пипер и канела. Навсякъде бързаха да товарят или разтоварват. Митничарите гледаха как се търкалят балите с кафе и слушаха с тъжен вид моряшките песни.

Между всичките кораби един веднага привлече вниманието ми. Беше малък, с три мачти, боядисан в бяло и с небесносин ръб. На главния му стожер бе окачена табела, на която се четеше:

„С товар на Пернамбуко и Байа, «Утринна звезда», под командата на капитан фригар, ще тръгне незабавно“.

Как да не направиш едно хубаво пътешествие на такъв бяло-син кораб? Пернамбуко и Байа — има ли в географията по-съблазнителни имена?

Качих се на борда. Екипажът и пристанищните работници бяха заети с товаренето. В широко отворения трюм спускаха тежки сандъци, които се люлееха на края на веригите. Отначало никой не ми обърна внимание, но тъй като аз упорито стоях на мястото си, без да посмея да се приближа много до господина, който записваше касите, минаващи пред него, и който ми приличаше на капитан, той най-после ме забеляза.

— Махни се оттам! — извика ми той.

— Господине, бих искал да ви говоря.

И му отправих своята молба да бъда приет като юнга на борда на „Утринна звезда“.

Той дори не ми отговори и се задоволи да ми покаже с ръка моста, по който бях дошъл.

— Но, господине…

Той вдигна ръка и аз не настоях повече. Излязох много засрамен и да си кажа истината, много обезпокоен.

Дали пък няма да ме искат?

Не бях от тези, които се обезсърчават лесно. Отидох малко по-нататък. Несъмнено „Утринна звезда“ беше много хубав за мен. Този път избрах един чер и мръсен бриг, който товареше за Тампико и който се наричаше „Змиорка“. Отговориха ми просто, че нямат нужда от никого. На трети един кораб, вместо да се отнеса към капитана, обърнах се към някакъв моряк. Като изложих молбата си, той вдигна рамене и всичко, което можах да изкопча от него, беше, че съм малко смешно човече. Накрая капитанът на едно корабче, заминаващо за бреговете на Африка, чието лице съвсем не вдъхваше доверие, пожела да ме приеме. Но когато научи, че нямам баща, който да подпише моя договор, че не съм записан в морската служба, че нямам сак за дрехите си и че изобщо нямам дрехи, подкани ме да сляза колкото се може по-бързо, за да не опитам ритника на ботушите му.

Работата ставаше неприятна и започвах да се чувствам неудобно. Трябваше ли да се върна в Порт Дийо? Ако можех да мисля само за мама и за Диелет, тази необходимост би се превърнала в радост. Но чичо ми и задължението, което ме обвързваше с него… можех ли да забравя всичко това? И аз продължих да търся.

Обикаляйки доковете, бях стигнал до вълнолома. Морето започваше да приижда и вече някои малки рибарски лодки излизаха на открито. Наблюдавах влизането и излизането на корабите. От дълго време не бях присъствал на тази гледка и движението на прилива, прекрасният хоризонт, който погледът ми обгръщаше, идването и отиването на корабите от Каси, от Руан и от Онфльор, големите кораби за далечни плавания, които вдигаха котва, сбогуванията, размаханите кърпички на пътниците, виковете на моряците и скърцането на макарите, цялата смесица от платна в пристанището — от брега до крайната извивка на морето — ме накараха да забравя грижите си.

Вече повече от два часа стоях, опрял лакти на парапета, когато усетих, че някой ме дръпна за косата. Обърнах се изненадан и се намерих срещу един от музикантите в трупата на Лаполад — Херман.

— В Хавър ли е Лаполад?

Зададох този въпрос с такъв изплашен вид, че на Херман му бе потребно повече от минута, за да ми отговори — така се беше разсмял. Като дойде на себе си, той ми каза, че също напуснал Лаполад, за да отиде при един от братята си, който живеел в република Еквадор. Що се отнасяло до Лаполад, да не съм се страхувал. Той получил голямо наследство и продал менажерията си, или по-скоро останките от менажерията, защото петнадесет дни след нашето бягство Мутон, бедният Мутон, умрял от глад и мъка. След заминаването на Диелет той станал съвсем мрачен, страшен и упорито отказвал всякаква храна. Изглежда, бил гладен само за Лаполад, върху когото се нахвърлял с ярост винаги щом го видел. Но тъй като Лаполад не се решил да спаси живота на лъва си за сметка на своя, нещастният Мутон свършил, смазан от своята слабост, жертва на привързаността и верността си към Диелет. Херман ме попита дали най-после съм станал моряк и аз му разказах за трудностите, които ми се изпречваха. Той беше прекарал доста време в цирка и имаше находчив ум.

— Ако искаш — каза Херман, — ще ида да те пазаря като мой брат.

А дрехи? Това осуетяваше предложението му. Херман не беше по-богат от мен. Неговото пътуване предварително беше платено от брат му до Гиакил, а ние двамата не можехме да дадем толкова, дори ако съберяхме всичките негови и мои пари.

⇐ Предыдущая 3 4 5 6 7 8910 11 12 Следующая ⇒