За книгата и автора 1 страница

Пътуването на баща ми, което трябваше да трае три години, продължи шест. Когато се върна на село, аз бях на десет години. Беше неделя, след черковната служба. Стоях на вълнолома, за да видя влизането на митническото корабче. До кормчията се съзираше един държавен моряк. Виждаше се добре, защото беше в униформа, а митничарите бяха с работни моряшки блузи.

— Ромен — каза ми капитан Уел, снишавайки далекогледа си, — ето баща ти. Тичай на кея, ако искаш да го изпревариш.

Да тичам беше и моето желание, но краката ми бяха като пречупени. Когато стигнах на кея, корабчето беше приближило брега, а баща ми слязъл. Бяха го обкръжили и се ръкуваха с него. Искаха да го заведат в кафенето, за да го почерпят.

— Довечера! — каза той. — Сега бързам да прегърна жена си и моето малко моряче.

— Твоето моряче! Та то е тук!

Вечерта времето се влоши, но никой не стана да запали свещ.

През време на шестгодишното си пътуване баща ми беше видял много неща и аз бях винаги разположен да го слушам. На вид нетърпелив и суров, той беше всъщност най-търпеливият човек и с неизменна благосклонност ми разказваше не само онова, което харесваше нему, а предимно това, което се харесваше на моето детско въображение.

Измежду разказите му имаше един, който не ми омръзваше и винаги исках да чуя отново: именно този, в който ставаше дума за чичо ми Жан. През време на едно отбиване в Калкута баща ми чул да се говори за някой си генерал Флои, който бил пратеник на английския губернатор. Ставало дума за някакъв французин, който постъпил като доброволец на служба при царя на Берара. В една битка срещу англичаните той със смел удар спасил индийската армия, заради което бил произведен генерал. В друга битка едно гюлле му отнесло ръката, той я заменил със сребърна и когато се връщал в столицата, държейки с тази ръка юздите на коня си, жреците паднали пред краката му в знак на обожание. В свещените им книги било писано, че царството Берара ще стигне най-голямо могъщество, когато войските му бъдат поведени от чужденец, дошъл от запад, който ще бъде разпознат по сребърната си ръка. Баща ми се представил на този генерал Флои и бил приет с отворени обятия. В продължение на осем дни чичо ми се отнасял към него като към княз и пожелал да го заведе в своята столица, но службата била неумолима и той трябвало да остане в Калкута.

Тази история направи много силно впечатление на моето въображение. Чичо ми изпълни всичките ми мисли, сънувах само слонове и носилки, виждах непрестанно двама войници със сребърни ръце, които го придружаваха. Преди това изпитвах известно възхищение към клисаря на нашата черква, но тези двама войници, които бяха роби на чичо ми, ме накараха да гледам със съжаление към алебарда и шапката с галони.

Баща ми се радваше на моя ентусиазъм, но майка ми страдаше.

— Всичко това — казваше тя — ще го накара да обикне пътешествията и морето.

— Е, добре, после той ще стане като мен, а защо не и като чичо си.

Да бъда като чичо си! Бедният ми баща не знаеше какъв огън подпалваше.

Майка ми трябваше да се примири с мисълта, че ще стана моряк, но с изобретателната си нежност пожела поне да смекчи началото на този труден занаят. Така тя успя да склони баща ми да напусне държавната служба, та получавайки назначение за Исландия, да започна своето обучение при него.

Тъй мама се надяваше да ни задържи на сушата зиме, когато риболовните кораби се връщат в пристанището за разтоварване.

Но какво могат да сторят човешките желания и предвиждания срещу съдбата?

III

Баща ми се беше върнал през август. През септември времето, което в продължение на повече от три месеца беше хубаво, се развали. Имаше редица урагани, както беше имало редица хубави дни. Чувах да се говори само за корабокрушения, станали по нашите брегове.

Всички живееха в страх, защото беше време да се завърнат хората от Нова Земя.

Така продължи около три седмици, после една вечер изведнъж всичко утихна и на сушата, и в морето. Помислих, че бурята е отминала, но на вечеря баща ми ми се присмя, щом го попитах дали на следния ден ще отидем да вдигнем мрежите, опънати още преди лошото време.

— Утре — каза той — бурята ще се развихри на запад. Слънцето залезе в тъмночервена мъгла, на небето има много звезди, морето стене, земята е топла. Ще видиш нещо, което още не си виждал.

На другия ден, вместо да отидем на морето, ние започнахме да пренасяме камъни върху покрива на руфа.

Западният вятър задуха от сутринта. Нямаше слънце, небето беше мрачно, осветено тук-таме от дълги зелени ивици, и въпреки че морето бе тихо, в далечината се чуваше глух шум, подобен на вой.

Изведнъж баща ми, който беше върху покрива на руфа, престана да работи. Качих се при него. В далечината, върху мрачното небе на хоризонта, се забелязваше малка бяла точка. Беше кораб.

— Ако нямат някаква повреда, просто сами искат да се погубят — каза баща ми.

Действително при западен вятър Порт Дийо е недостъпен.

Една светкавица очерта кораба, но той изчезна от очите ни почти веднага. Облаците се трупаха на черни маси, изкачваха се бързо, смесваха се, подвижни като димна вихрушка, излизаща от пожар. Крайната крива на хоризонта беше огнището, откъдето те буйно се втурваха.

Слязохме в селото. Хората тичаха към вълнолома, защото вече знаеха, че има кораб в опасност.

Надалеч, както и пред краката ни, надясно, наляво, навсякъде около нас, морето беше само пяна или подвижен сняг. То се издигаше по-бързо от обикновено, с глух шум, който, примесен с бурята, парализираше слуха. Облаците, макар и тласкани от бесен вятър, бяха така ниско и така тежки, като че ли се опираха с цялото си тяло върху тази сапунена пяна. Корабът нарасна, вече се виждаше, че е двумачтов, че е останал почти без платна.

— Ето че вдигна сигналното знаме — каза капитан Уел, който имаше далекоглед. — Това е корабът на братя Лейо.

Братя Лейо бяха най-богатите притежатели на кораби в нашия край.

— Искат кормчия.

— О, да, кормчия! Но ако може да се излезе! Това бе казано от чичо Узар, който беше именно кормчия. Там бяха само хора от занаята и затова никой не възрази. Всички знаеха добре, че той има право и че беше невъзможно да се излезе в морето.

В същия миг видяхме да идва откъм селото по-старият от братята Лейо. Сигурно не знаеше каква е силата на вятъра, защото, едва отминал ъгъла на последната къща, той се завъртя около себе си и беше отхвърлен на улицата като вързоп дрипи. Залитайки, въртейки се, като се бореше с вятъра, той стигна до мястото, дето се бяхме подслонили.

Веднага се разбра, че корабът е негов. Пътувал за първи път и не бил застрахован.

— Двадесет су на тон, ако отидете — каза господин Лейо, дърпайки чичо Узар за дрехата.

— За да отидем да го търсим, би трябвало първо да излезем в морето — отговори той.

Вълните прескачаха вълнолома, вятърът беше станал като огромна метла, която отнасяше със себе си пяната на вълните, водораслите, пясъка, керемидите от караулната. Изтърбушените облаци се свличаха чак в морето, сапунената му белота ги правеше още по-черни. Когато от двумачтовия кораб видяха, че кормчия не излиза, обърнаха кораба настрани, та докато чакат, да избегнат вълните, ако това беше възможно.

Но ако стояха все така или влезеха в пристанището без кормчия, корабокрушението ставаше неизбежно.

От селото прииждаха хора.

Господин Лейо не преставаше да вика:

— Двадесет су на тон, четиридесет су!

— Всички сте едни и същи! Плувате, когато няма нужда.

Никой не отговори. Той се разяри.

— Не сте способни за нищо! Това са триста хиляди франка загуба. Страхливци!

Баща ми излезе напред:

— Дайте ми кораб, аз отивам.

— Калбри, ти си смел човек.

— Щом отива Калбри, аз също ще отида — каза чичо Узар.

— Двадесет су на тон, не се отричам — извика господин Лейо.

— Нищо — каза чичо Узар, — не го правя за вас, но ако аз остана там и моята бабичка ви поиска две су в неделя, не й отказвайте.

— Калбри — каза господин Лейо, — ще осиновя момчето ти.

— Остави това, трябва ни лодката на Госом. Тази лодка, която наричаха „Сен Жан“, беше прочута по целия бряг с това, че платната й издържаха при всякакво време.

— Добре — каза Госом, — давам я на Калбри и той трябва да ми я върне обратно.

Освен баща ми и кормчията, необходим беше и трети моряк. Яви се един наш братовчед. Тогава баща ми ме прегърна и с глас, който още помня, каза, целувайки ме:

— Нищо не се знае, ще кажеш на майка си, че я прегръщам.

„Сен Жан“ заобикаляше насипа. Щом го видя, двумачтовият кораб промени пътя си и се отправи с пълен ход към фара. След няколко минути те се срещнаха. Лодката мина под стожера на големия кораб и почти веднага се завъртя около себе си. Бяха вече един до друг.

— Въжето няма да издържи — каза нечий глас. — И да издържи, никога не ще могат да стигнат брега покрай двумачтовия кораб.

Наистина изглеждаше невъзможно „Сен Жан“ да приближи достатъчно кораба, та да позволи на чичо Узар да се покачи. Или „Сен Жан“ трябваше да бъде смазана, или чичо Узар трябваше да падне в морето.

Застанали един до друг, понесени от бурята, тласкани от една и съща вълна, корабът и лодката се приближаваха. Когато предният стожер се потапяше, виждаше се как палубата се изправя и екипажът, неспособен да се държи на крака, се вкопчваше, където може.

— Качвай се, качвай се! — викаше господин Лейо.

Три или четири пъти вече чичо Узар се беше опитал да се прехвърли. Най-после корабът рязко зави към „Сен Жан“ и когато вълната, която го беше повдигнала, се сниши, кормчията вече се вкопчваше за борда му върху стожерното въже.

Корабът се движеше бързо, като самата буря, а от платната му беше останало толкова, колкото да може да се управлява. Въпреки че морето изглеждаше утихнало, той се клатеше нашир и надлъж, бясно се спускаше от една страна на друга, като че ли щеше да се обърне. При едно такова сътресение се видя, че от платната бяха останали само дрипи. Марсовото платно беше отнесено и тъй като нямаше вече опорна точка за управление, корабът тръгна обратно, а беше едва на двеста или триста метра от входа. Един и същ вик се изтръгна от всички гърла.

„Сен Жан“, на борда, на който бяха останали баща ми и братовчед ми, следваше двумачтовия кораб на кратко разстояние и аз гледах по-скоро лодката, отколкото кораба. Когато я потърсих след влизането на кораба в пристанището, не я видях. После веднага я забелязах извън вълнолома. Притисната от маневрирането на големия кораб, тя беше пропуснала твърде тесния проход и сега бягаше към един малък залив надясно от вълнолома, където обикновено в дни на буря морето биваше малко по-спокойно. Но този ден и там, както навсякъде, догдето стигаше погледът, то беснееше и беше съвършено невъзможно да се преодолее вятърът, за да се доближи брегът. Платното беше отвлечено. Тогава от лодката пуснаха котва и обърнаха нос срещу вълните, които се нахвърлиха стремително от морската шир. Между нея и брега се изправяше цяла редица скали, които водата щеше да покрие не по-рано от половин час. Дали щеше да издържи котвата?

Аз бях още дете, но имах достатъчно опит в морските работи, за да преценя ужаса на това продължително очакване.

Чувах около мен да се отправят същите въпроси:

— Ако издържат още, ще могат да заседнат, но ако „Сен Жан“ излезе в открито море, ще се разбие на трохи.

— Калбри е здрав плувец.

— О, да, но ако можеше да се плува.

Дори дъска не би останала непогълната в този вятър от вода, трева, камъни и пяна.

Стоейки задъхан все там, усетих прегръдката на две ръце. Беше майка ми. Обезумяла от ужас, тя бе дотичала при мен.

Капитан Уел и някои други ни заобиколиха, говореха ни, опитваха се да ни успокоят. Без да отвърне на когото и да било, бедната ми майка гледаше в простора.

Внезапно силен вик надви шума на бурята:

— Котвата се откъсна!

Майка ми падна на колене и ме повлече със себе си.

Когато вдигнах отново очи, видях „Сен Жан“ да приближава върху гребена на една огромна вълна: повдигнат, носен от нея, той мина над преградата на скалите, но вълната започна да се разбива и спада, лодката се изправи цяла, като се въртеше, и аз видях след това само широк водопад от пяна.

Два дни по-късно намериха тялото на баща ми ужасно осакатено. Братовчедът ми не бе намерен изобщо.

В течение на шест години мястото на баща ми стоеше незаето край масата, ала не в това се състоеше страшната и мрачна празнота, която последва това злощастие. Неговата смърт не ни доведе до пълна нищета, защото имахме къща и малко земя, макар че майка ми трябваше да работи, за да живеем.

Някога тя беше най-добрата гладачка в селото и тъй като бонетата на Порт Дийо са едни от най-хубавите шапки по крайбрежието, тя отново намери препитание.

Господата Лейо сметнаха, че трябва да ни помогнат.

— Брат ми ще ви взема един път на всеки петнадесет дни, и аз също веднъж на петнадесет дни. Един ден от седмицата, все е нещо.

И това беше всичко. Не се заплащаше скъпо човешкият живот.

Работният ден по времето, за което говоря, се определяше от слънцето, така че аз имах сутрин и вечер, както преди — така и след училище — свободни часове, в които при отсъствието на майка ми можех да правя каквото си искам.

Все пак най-много ми харесваше да скитам по вълнолома или по пясъчния бряг в зависимост от това дали имаше прилив или отлив.

През такъв един ден на голям прилив, когато бях избягал от училище, се случи срещата, която се отрази на целия ми живот. Беше в края на септември и петъчният отлив трябваше да открие едни канари, които отдавна не се виждаха. В петък сутринта, вместо да отида на училище, аз се скрих в скалите край брега и докато чаках да се оттегли морето, започнах да закусвам. Трябваше да чакам повече от два часа.

Морето остана дълго време неподвижно, въпреки моето нетърпение, но най-после започна да се оттегля със същата бързина, с която беше придошло. Аз го следях. Бях скрил в една дупка кошничката и дървените си обувки и крачех по пясъка бос.

Нашите брегове са обикновено пясъчни, но тук-там се срещат и купчини скали, които при отлив образуват възчерни островчета. Както си търсех на едно от тези островчета раци, чух, че някой ме вика.

Когато се чувстваме виновни, не сме много смели. В първия миг се уплаших, но като вдигнах очи, видях, че нямаше от какво да се боя. Човекът, който ме беше повикал, нямаше да ме накара да се върна на училище. Беше старец с бяла брада. В село, където всички го познавахме, бяхме го кръстили Господин Неделя, защото имаше прислужник, когото наричаше Съботан.

Всъщност той се казваше господин дьо Биорел и обитаваше малък остров на четвърт час от Порт Дийо. Имаше славата на най-големия чудак, който съществува на двадесет мили околовръст. Тази си слава той дължеше на огромния чадър, който носеше винаги разтворен над главата си, на пълната усамотеност, в която живееше, и особено на смесицата от суровост и добрина, които употребяваше в отношенията си с хората от нашия край.

— Ей, малкият — викаше той, — какво правиш там?

— Както виждате, търся раци.

— Хайде, остави твоите раци и ела с мен, ще ми носиш мрежата и няма да съжаляваш. Само ми кажи името си.

— Ромен Калбри.

— А, ти си синът на Калбри, който загина миналата година, за да спаси един бриг. Баща ти беше мъж.

Аз се гордеех с баща си и тези думи ме накараха да погледна малко по-открито господин дьо Биорел.

— Ти си на девет години — продължи той, като постави ръката си на главата ми, — днес е петък, обед е, значи си избягал от училище.

Сведох очи и се изчервих.

— Сега ще ти кажа защо бягаш от училище — продължи той. — Не трепери, малък глупчо, не съм магьосник. Хайде, погледни ме. Искаш да използваш отлива, за да ловиш, нали?

— Да, господине, и за да видя Кучешката глава. Кучешката глава е скала, която се открива много рядко.

— Е, добре! Аз също отивам към Кучешката глава. Вземи мрежата ми и тръгвай след мен.

Последвах го, без да промълвя.

Въпреки че нямах желание, трябваше да отговарям на въпросите, които не преставаше да ми задава господин дьо Биорел. Не беше минало повече от половин час, откакто вървях подире му, но той знаеше вече всичко, което можеше да узнае за мен, за баща ми, за майка ми, за семейството. Това, което му разказах за моя чичо индиеца, изглежда го заинтересува.

— Странно — казваше той. — Приключенски дух, норманска кръв, смесена с финикийска… откъде би могло да произлиза името Калбри?

Този разпит не му пречеше да изследва пясъка, по който напредвахме, и да събира от време на време раковини и треви, които трябваше да поставям в мрежата.

— Как наричаш ти това? — ме питаше за всяко нещо той.

Аз почти винаги мълчах, защото, колкото и добре да познавах на вид тези треви и черупки, не знаех имената им.

— Ти си истинско чедо на своя край — каза нетърпеливо господин дьо Биорел. — За вас морето е способно само да граби и опустошава, то е вечният неприятел, срещу който трябва да се борите. Нима никога няма да видите, че то също е майка и покровител, както земята?

— Ела тук — продължи той, като ми показваше една пукнатина на скала, от която водата не се беше изтеглила. — Ще те накарам да разбереш поне отчасти какво нещо е морето. Какво е това?

И той ми посочи с пръст някакво жълто-червеникаво стебълце, прилепено в основата за един камък и завършващо с нещо като жълто венче, чиито краища, нарязани на дълги ивици, бяха снежнобели.

— Трева ли е това или животно? Не знаеш, нали? Е, добре, това е животно. Ако имахме време да останем тук повече, може би щеше да видиш, че то се движи, а ти знаеш, че цветята не ходят. Погледни отблизо и ще забележиш как това, което прилича на цвят, се удължава, скъсява и люлее. Именно него учените наричат морска актиния. Но за да се убедиш, че наистина е животно, опитай се да ми уловиш една скарида. Знаеш, че цветята не ядат, нали?

Като каза това, той взе скаридата и я пусна във венчето на актинията. То се затвори и скаридата изчезна погълната.

В една дупка, пълна с вода, намерих малък калкан, който беше заровил перките си в пясъка, за да се скрие, но кафявите му и бели петна ме накараха да го забележа. Занесох го на господин дьо Биорел.

— Ти видя този калкан, защото е изпъстрен като мрамор. Това, което ти помогна да го откриеш, го издава и на хищните риби. И тъй като на дъното на морето кипи всеобща война, в която се избиват едни други просто за удоволствие и за слава, както това се случва често и на земята, тези бедни калкани щяха да бъдат изтребени, ако природата не се беше погрижила за тях. Погледни опашката! Виж как е настръхнала от бодли и шипове. Когато бяга, той не може да бъде нападнат от тази страна, а неприятелите му, привлечени от петната, трябва да се спрат пред бронята му. Съществува закон за всеобщо равновесие. Днес ти го забеляза, а по-късно ще го разбереш.

Бях учуден и страхът, който първоначално беше сковал устата ми, бързо се разсея.

Следвайки отлива, ние стигнахме до Кучешката глава. Колко останахме там, не зная. Бях загубил представа за времето. Тичах от скала на скала и донасях на господин дьо Биорел черупките или растенията, които виждах за първи път. Пълнех джобовете си с куп неща, които ми изглеждаха любопитни в мига, когато ги намирах, и които скоро захвърлях, за да ги заменя с други, имащи неоспоримото превъзходство да бъдат нови.

Внезапно, вдигайки очи, забелязах, че брегът вече не се вижда. Беше изчезнал в лека мъгла. Небето изглеждаше еднообразно, бледосиво, а морето така спокойно, че едва се чуваше зад нас.

Да бях сам, щях да се прибера, защото знаех колко трудно е да си намериш пътя по време на мъгла, ако си се озовал сред пясъците, но тъй като господин дьо Биорел не казваше нищо, аз също не се осмелих да продумам.

Междувременно мъглата, която обгръщаше целия бряг, се приближи към нас като облак от дим, който се изкачва от земята към небето.

— Аха! Ето мъглата — каза господин дьо Биорел. — Ако не искаме да играем на сляпа баба, и то не съвсем на шега, трябва да се връщаме. Вземи мрежата.

Но облакът ни настигна почти веднага, обгърна ни и ние не виждахме вече нито брега, нито морето, което беше на петдесет стъпки зад нас.

— Морето е там — каза господин дьо Биорел, без да се разтревожи. — Трябва само да вървим право напред.

Да се върви право напред по пясъка, без нищо да ни води? Та ние имахме най-малко половин миля път, преди да стигнем до скалите!

Бяха минали не повече от десет минути, когато купчина канари препречи пътя ни.

— Това са Зелените камъни — казах аз.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

— Зелените камъни са, господине.

Той ме шляпна леко по бузата.

— Аха! Изглежда, че имаме малко дебела главичка — каза той.

Ако това бяха Зелените камъни, ние трябваше да минем надясно край тях и така да се приближим до Порт Дийо. Но ако беше Пулдю, трябваше да тръгнем наляво, с опасност да обърнем гръб на селото.

На светлина няма нищо по-лесно от това да се различат двете скали. Дори нощем, на лунна светлина, бих ги разпознал без колебание. Но в мъглата ние виждахме камъни, покрити с водорасли, и това бе всичко.

— Да се ослушаме — каза господин дьо Биорел. — Шумът откъм брега ще ни води.

Но нищо не се чуваше — нито шумът откъм брега, нито плискането на морето. Дори вятър не полъхваше. Сякаш бяхме потънали в бял памук, който запушваше ушите ни така добре, както и очите.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

Не смеех да му противореча повече и го последвах, завивайки като него наляво.

— Ела до мен, детето ми — каза той меко, — дай ми ръка, не трябва да се отделяме един от друг. Едно, две, да вървим в крак.

Вървяхме тъй около десет минути, после усетих ръката му да стиска моята. Чуваше се слабо плискане. Бяхме се излъгали. Зад нас бяха Зелените камъни и ние се отправяхме към морето.

— Ти имаше право — каза той. — Трябваше да тръгнем надясно. Ела да се върнем!

Да се върнем, но къде? И как да се ориентираме?

Тъмнината ставаше все по-голяма. Не беше само гъстата мъгла.

Започваше да се мръква. Постепенно ние престанахме да виждаме дори краката си и господин дьо Биорел едва можа да различи на часовника си колко е часът.

— Трябва да побързаме — рече той. — Ако приливът ни настигне, бързо ще ни изпревари, защото има бързоходни ботушки.

По треперенето на ръката ми разбра, че ме е страх.

— Не се страхувай, детето ми, вятърът ще се вдигне от сушата и ще разпръсне мъглата. А ще видим и фара, който скоро ще светне.

Но той не можеше да ме успокои. Знаех много добре, че няма да видим светлината на фара. А аз мислех вече за трите жени, които миналата година като нас били изненадани от мъглата върху този бряг и се удавили. Започнах да плача. Без да се сърди, господин дьо Биорел се опита да ме успокои с добри думи.

— Хайде да викаме — каза той. — Ако на скалите има митничар, ще ни чуе и ще ни отговори.

Викахме. Той силно, аз задавен от хлипане. Никой не ни отговори. Дори ехото.

— Да вървим — каза господин дьо Биорел. — Можеш ли да вървиш?

Той ме теглеше за ръката и напредвахме наслуки. Усещах, че беше неспокоен и че не вярва на собствените си думи.

След повече от половин час уморително ходене отчаянието ме обхвана изцяло и пускайки ръката му, аз се строполих на пясъка.

— Оставете ме тук да умра, господине! — казах му, плачейки.

— Умира ли се, когато човек има майка? Хайде, ставай, ела! — отвърна той.

Но аз стоях, без да мога да се поместя. Внезапно нададох вик.

— Господине!

— Какво, дете мое?

— Тук, тук, наведете се!

И като взех ръката му, поставих я с длан до моята.

— Усещате ли? Ето водата.

Нашите плажове имат много ситен, дълбок и порест пясък. При отлив, напоен като гъба, той се изцежда и водата, оттичайки се, образува тънки, почти невидими струйки, които следват наклона на почвата чак до морето. Ръката ми беше заприщила една такава струйка.

— Брегът е там — казах аз и протегнах ръка в посоката, откъдето идваше водата.

Станах. Надеждата ми беше дала сили.

Крачех напред. От време на време се навеждах, за да опипам с ръка пясъка, и от посоката на водата се ориентирах. Трябваше да вървя срещу течението.

— Ти си храбро момче — каза господин дьо Биорел. — Без теб, струва ми се, бяхме загубени.

Не бяха минали и пет минути, откакто страхът ни напусна, когато ми се стори, че не намирам вече вода. Направих още няколко крачки. Поставих ръката си върху сухия пясък.

— Няма вече вода.

Той се наведе и също опипа с две ръце земята. Усетихме само влажния пясък, който се беше полепил по пръстите ни.

В същото време ми се стори, че чувам нещо като лек писък.

— Изглежда, че си се заблудил — каза моят спътник, — ние вървим към морето.

— Не, господине, ако вървяхме към морето, пясъкът щеше да бъде по-мокър.

Той не отвърна нищо и се изправи. Останахме така, нерешителни, загубени повторно. Господин дьо Биорел извади часовника си. Беше много тъмно, за да види стрелките, но той го нагласи за звънене. Часовникът отмери шест часа и три четвърти.

— Приливът е почнал преди повече от половин час.

— Тогава, господине, виждате добре, че сме се приближили към брега.

— Навярно това пред нас е поток.

— Така мисля и аз, господине.

Образувани от подвижен пясък, тези плажове не остават съвсем равни, а създават тук-таме малки височинки, разделени една от друга чрез падинки. При прилив те първи се изпълват с вода, а хълмчетата остават на сухо, като образуват островчета, плискани от прииждащите вълни и заобиколени отвсякъде с водата, която тече в падинките като в корито на река. Ние бяхме пред една такава река. Дали беше дълбока? Всичко зависеше от това.

— Трябва да преминем — каза господин дьо Биорел. — Дръж се здраво за мен.

И тъй като аз се колебаех, добави:

— От какво те е страх повече: да си намокриш краката или главата? Избирай, аз предпочитам краката!

— Недейте, господине, ще се загубим във водата.

— Значи искаш да останеш тук, за да бъдеш погълнат от морето?

Влязох във водата. Аз нямах ръста на господин дьо Биорел и скоро престанах да усещам дъното под нозете си, но това не означаваше нищо за мене, защото плувах като риба. Скоро излязохме от водата и отново се намерихме на пясъка.

Той въздъхна със задоволство, което ми показа колко много се беше безпокоил…

— Да смръкнем малко — каза господин дьо Биорел, — заслужихме си го.

Но едва пипнал табакерата, той възкликна като си изтръскваше пръстите.

— Тютюнът ми се е превърнал на утайка от изпито кафе, а часовникът ми сигурно се върти като воденично колело във вода. Какво ли ще каже Съботан.

Не знам на какво се дължеше това, но вече никак не ме беше страх. Струваше ми се, че опасността е преминала.

Ала не беше така. Оставаше ни повече път, отколкото бяхме изминали, и бяхме заобиколени от същите опасности.

Изглеждаше, че мъглата се бе сгъстила още повече. Вече беше нощ. Отпреде ни лежеше тежко мълчание. Отзад — глухото и продължително бучене на морето, което прииждаше. Сега то оставаше нашият единствен, но много несигурен и много коварен компас.

Надеждата, която ни бе обзела след преминаването на потока, вече ни напускаше, когато в миг и двамата спряхме. Звън на камбана раздра въздуха.

След промеждутък от две-три секунди чухме втори, а скоро след това трети удар.

Камбаната в Порт Дийо биеше за вечерня. Оставаше само да вървим в посоката, откъдето идеше звукът. Бяхме спасени. Започнахме да тичаме.

— Да бързаме — каза господин дьо Биорел. — Вечернята не ще продължи дълго. Би трябвало да прибавят и литаниите, за да стигнем.

С какво вълнение, тичайки, без да си поемем дъх, ние отброявахме ударите на камбаната! Ако тя престанеше да се чува, преди да сме стигнали брега, нашето спасение щеше да продължи само няколко мига и отново щяхме да се загубим.

Тя спря. Бяхме все още върху пясъка. Преживяхме мигове на ужасна тревога. Единствената ни надежда отсега нататък можеше да бъде внезапният вятър, който би могъл да разсее мъглата и да ни позволи да видим фара. Но мъглата оставаше толкова гъста, че да се надяваме на морския вятър беше все едно да очакваме чудо.

И това чудо стана. Камбаната, която беше престанала да бие, заби отново, бързо, бързо.

Имаше кръщене и този път ние бяхме сигурни, че ще стигнем, защото звънът в такива случаи продължава често до половин час, а понякога и повече, ако кръстникът е подкрепил достатъчно звънаря.

За по-малко от десет минути ние стигнахме каменния бряг и излязохме на пътя, който съединява острова на господин дьо Биорел със сушата. Бяхме спасени…

Той пожела да ме заведе у тях, но аз отказах. Бързах да се върна вкъщи, където майка ми можеше вече да се е прибрала.

— Е, добре, кажи й, че утре вечер ще я посетя.

Аз бих предпочел той да не ни прави това посещение, защото тя щеше да научи къде съм прекарал деня.

Майка ми не се беше прибрала и когато пристигна ме намери със сухи дрехи пред огъня, който бях запалил.

Все пак изпълних поръчката на господин дьо Биорел.

На другия ден вечерта той дойде, както беше обещал. Аз се ослушах. Когато чух стъпките му, поиска ми се да избягам.

⇐ Предыдущая 123 4 5 6 7 8 9 10 Следующая ⇒