За книгата и автора 2 страница

— Разказа ли ви това момче какво е правило вчера? — попита той майка ми, след като седна.

— Не, господине.

— Е, добре, целия ден той беше избягал от училище!

Бедната ми майка ме погледна с мъчително безпокойство.

— Ах, Ромен! — каза тя тъжно.

— Не му се карайте много — прекъсна я господин дьо Биорел, — защото в същото време той ми спаси живота. Вие имате храбро дете, госпожо Калбри, можете да се гордеете с него.

И той разказа как вчера ме беше намерил и как бяхме изненадани от мъглата.

— Вие виждате, че без него — продължи той — аз бях загубен, нали, госпожо? Сутринта се бях разсърдил на невежеството му, защото не знаеше името на една актиния. Но когато дойде опасността, моята наука не ми послужи за нищо. И ако нямах на помощ инстинкта на това дете, сега актиниите и раците щяха да изучават моята анатомия. Значи имам дълг към вашия син и искам да се издължа.

Мама махна с ръка.

— Успокойте се — каза той. — Не искам да ви предложа нещо недостойно за вашата гордост. Аз накарах детето да приказва. То е любопитно да види и да знае. Дайте ми го. Аз се нагърбвам с неговото възпитание. Нямам деца, а ги обичам. То няма да се чувства нещастно при мене.

Майка ми посрещна предложението както подобава, но не прие.

— Позволете — каза тогава господин дьо Биорел, протягайки ръка към нея. — Ще ви кажа защо ми отказвате. Вие обичате това дете. Обичате го заради него и заради баща му, който сте загубили. Занапред той ще бъде всичко за вас и вие искате да го задържите, нали? А сега ще ви кажа защо трябва въпреки всичко да ми го дадете. У него има заложби, които трябва само да се развият. В Порт Дийо това не е възможно. Помислете, разсъдете спокойно. Утре вечер ще дойда отново.

Щом той си отиде, ние седнахме да вечеряме, но майка ми не яде. Тя ме гледаше продължително и когато моите очи срещаха нейните, тя се обръщаше към огъня.

Когато й казах лека нощ, преди да си легна, усетих сълзите й да мокрят бузите ми.

— Не плачи, мамо — казах й аз, като я прегърнах. — Няма да те напусна.

— Да, детето ми, господин дьо Биорел има право, трябва да приемем.

Начинът, по който бях приет у господин дьо Биорел, оправда неговата слава на чудак.

— Ела тук — каза той, без да ми остави време да се опомня. — Писал ли си някога писмо? Не. Е, добре, ще напишеш писмо на майка си, за да й кажеш, че си пристигнал и че Съботан утре ще отиде, за да ти вземе бельото.

Накара ме да вляза в един голям салон, пълен с книжа, и ме остави.

Имах по-голямо желание да плача, отколкото да пиша, защото нещо бе свило сърцето ми след вълнението от раздялата и ме задушаваше. При все това се постарах да се подчиня. Но зацапах листа повече със сълзи, отколкото с мастило, защото макар че това беше първото ми писмо, чувствах, че „Пристигнах и Съботан ще отиде утре да вземе бельото ми“ беше малко късо, ала не ми беше възможно да измисля друго.

От четвърт час стоях смазан от тази нещастна фраза, която не искаше да се удължи, когато вниманието ми беше отвлечено от разговора, който се водеше в съседната стая между господин дьо Биорел и слугата му.

— Засега — казваше последният — детето пристигна.

— Мислеше, че няма да дойда ли?

— Мислех, че всичко тук трябва да се промени. Господинът закусва към обед, а аз пийвам нещо сутринта. Детето ще чака ли до обед, за да яде, или ще пие с мен?

— Ти си луд с твоето пийване.

— Аз никога не съм отглеждал деца.

— Но си бил дете, нали? Е, добре, отнасяй се с него, както са се отнасяли с теб.

— Аз бях отгледан сурово. Ако искате да го гледате така, по-добре е да си го върнете у тях. Не забравяйте, че дължите нещо на малкия.

— Не го забравяй ти. Ще му даваш това, което си обичал, когато си бил на неговата възраст, а може и да го питаш какво иска.

— Виж, ако наредите така, ще върви добре.

— Съботане, знаеш ли за какво служат децата?

— Служат само за да опустошат всичко и да те накарат да прокълнеш света.

— Служат, за да започне отново нашият живот, когато се е отклонил от правия път. Служат да постигнем това, което сме пропуснали.

Почти веднага след това той влезе в стаята.

— Ти нищо не знаеш — каза, четейки писмото ми, — но толкова по-добре. Няма да има нужда да изкореняваме, преди да засаждаме. А сега върви да се разходиш.

Наистина странно място беше този остров, наричан скалата Гант.

От крайбрежието той се виждаше като амфитеатър във форма на удължен триъгълник, чиито най-дълъг и най-нисък край беше отделен от сушата само чрез един ръкав вода, широк едва четиристотин метра. Целият наклон към сушата бе покрит със зеленина, трева и храсти, които само тук-таме пропускаха някоя сива ивица гранит. Откъм морето всичко беше оголено, обрулено, изгорено от ветровете и от солта.

Къщата беше разположена на върха на острова, където склоновете се съединяваха, за да образуват малко плато, и ако със своето положение тя се радваше на пълен кръгозор, който обхващаше изцяло хоризонта към сушата и към морето, същевременно беше изложена на всичката сила на ветровете, от която и страна да духаха те.

Но ветровете нищо не можеха да й сторят, защото бе строена при управлението на Шоазьол[1], за да пречи на англичаните да слизат на брега, и защото беше свързана с караулните от крайбрежието. Тя имаше гранитни стени, дебели много стъпки, и покрив, който би издържал на бомби.

Впрочем тези ужасни ветрове бяха благодатни за острова. Те правеха климата му през зимата по-мек, отколкото във вътрешността на сушата, така че във вдлъбнатините на почвата се срещаха олеандри, лаврови храсти, фуксии и смокини.

Подпомаган от Съботан, господин дьо Биорел беше преобърнал острова в голяма дива градина. Само изложената на запад част беше избегнала тяхната работа. Постоянно брулена от ветровете и оросявана от пяната на вълните, тя служеше за пасище на две малки бретонски крави и на няколко черни овце.

Странното в тази наистина голяма работа за преобразуване и приспособяване се състоеше в това, че всичко бе извършено само от двамата мъже, без помощта на никакъв работник.

Често бях чувал да се говори в селото, че господин дьо Биорел постъпвал така от скъперничество. Когато го опознах, се убедих тъкмо в обратното: всичко това беше станало по силата на принципа — човек сам трябва да умее да задоволи себе си.

Дори за обикновените и всекидневни житейски нужди той не прибягваше до външен човек. Хранеше се с мляко от кравите, зарзават и плодове от градината, риба, ловена от Съботан, хляб, печен вкъщи и омесен с брашното, смляно в една малка вятърна мелница, която беше навярно шедьовърът на господин дьо Биорел. Островът се бе оказал доста голям, щом произвеждаше необходимия за годината запас от жито и ябълки за вино.

За да бъда справедлив, трябва да кажа, че участието на Съботан беше значително. В миналото той бил чирак, моряк, прислужник на държавен чиновник, готвач на борда на китоловен кораб и така беше опитал всички занаяти.

Отношенията между двамата не бяха отношения между господар и прислужник, а между двама съдружници: хранеха се на една и съща маса и единственото отличие беше, че господин дьо Биорел заемаше почетното място.

— Слушай, моето момче — рече ми той още в деня на идването ми. — Аз нямам намерение да направя от теб господин, сиреч нотариус или лекар, а просто моряк, който да бъде истински мъж. Има много начини за просвещение. Човек може да се учи и като играе, и като се разхожда. Харесва ли ти тази система?

Аз се учудих малко като разбрах, че човек може да се учи, дори като играе. Изненадата ми нарасна, когато той ми постави задача още същия следобед.

Придружавах го, докато правеше разходката си по брега, и вървейки, той ми задаваше въпроси. Бяхме влезли в малка дъбова горичка.

— Какво е това? — рече господин Биорел, показвайки ми мравките, които пресичаха пътя.

— Мравки.

— Да, но какво правят.

— Носят други мравки.

— Не, ти ще ги проследиш до техния мравуняк. Ще ги наблюдаваш и ще ми кажеш какво си видял. Ако не забележиш нищо учудващо, ще останеш там и утре, и вдругиден, докато забележиш нещо.

След два дена, прекарани около мравуняка, аз видях, че има мравки, които не правят съвършено нищо, докато други работеха непрестанно и дори даваха на мързеливите да ядат.

— Добре — каза той, когато му съобщих резултата от моите наблюдения. — Видял си главното, това стига. Мравките, които бездействат, не са болни или сакати, както си мислиш, а господари на тези, които работят и които са техни роби. Без помощта на робите те биха били неспособни да си потърсят храна. Това те изненадва, но то се случва понякога и в нашия свят. Още има страни, където някои хора не правят нищо и биват хранени от тези, които работят. Ако причината за това безделие беше недъгавост у господарите, много лесно би се обяснило защо едните се трудят, а другите почиват: хората трябва да си помагат. Но не е така. При мравките именно господарите са най-годни за нещата, които изискват сила и смелост — те воюват. Ще се върнем и ще ги наблюдаваме заедно. Ще видим как между тях ще започне някоя голяма битка. В нея ще вземат участие само господарите, защото целта им е да завоюват роби. Докато чакаме да станеш свидетел на тази битка, ще ти дам да прочетеш в книгата на един учен, който се казва Юбер, разказа за едно такова сражение, станало точно по същото време, когато друга, много по-ужасна битка се водила между човеци на петстотин мили от същото място. Не знам дали през този ден хората са имали сериозни причини да се избиват взаимно, но знам, че сечта беше страшна. Аз самият за малко не останах на това смъртоносно поле. Вървяхме по течението на една река, която наричат Елба, а от другата страна, на десния бряг, русите бяха разположили страшна артилерия. Ние чувахме гърмежите, но не виждахме опустошенията, защото бяхме закрити от извивката на реката и от едно възвишение. Вървейки, аз мислех само за това, че този ден, който можеше да бъде ден на моята гибел, защото трябваше да се мине под огъня на артилерията, беше също така празникът на жена ми. Мислех си колко хубаво щеше да бъде, ако можех да й честитя. И изведнъж забелязах в краката си, във влажния ров, по който вървях, цяла ивица цъфнали незабравки. Не бива да се вярва, че в боя нещата протичат с такава съвършена правилност в подреждането, както ги представят картините. Ние бяхме стрелци в разгънат строй, ще рече свободни в нашите движения. Напук на сериозното ми положение, малките сини цветчета ме привлякоха. Наведох се да откъсна няколко стръка незабравки и в същия миг усетих над мен страшен вихър, който мина на няколко пръста от главата ми, после чух ужасен трясък и върху гърба ми се посипа сноп върбови клони. Бяхме стигнали срещу батареята и тя току-що бе покосила всички мои другари наоколо. Ако бях останал прав, без малкия букет, щях да бъда мъртъв като тях. Признай, че бях постъпил добре, като помислих за жена си. Когато успях да се измъкна изпод върбите, маршал Ней беше накарал руските топове да замълчат!

Господин дьо Биорел не обичаше много книгите.

Но имаше една, която ми пъхна в ръцете почти веднага. По тази книга беше уредил живота си, по нея беше създал скалата Гант и осъществените с труд чудеса, които се виждаха там. Тя му беше дала идеята за големия чадър, тя беше дала името на Съботан, който от почит към Робинзон не бе пожелал да нарече Петкан. Тази книга се наричаше „Робинзон Крузо“.

— От нея — каза той — ще научиш какво може да направи нравствената сила у един човек.

Не знам дали има деца, които могат да четат „Робинзон“ хладнокръвно. За себе си ще кажа само, че бях грабнат от нея.

Все пак трябва да призная, че това, което ме трогна, не бе философската й страна, върху която бе привлечено вниманието ми, а романтичната — приключенията по море, корабокрушението, пустият остров, диваците, ужасът, непознатото. Моят индийски чичо вече имаше съперник.

Съботан, който умееше толкова много неща, не знаеше да чете. Виждайки моето въодушевление, той пожела да узнае нещо за тези приключения и поиска да му ги прочета.

— Ще ти ги разкаже — каза господин дьо Биорел — и така ще бъде по-добре.

През десетгодишното си пътуване Съботан беше придобил известен опит и не приемаше всичките мои истории без възражения. Но аз имах отговор, който не позволяваше да се спори.

— Така е написано.

— Сигурен ли си, мой малки Ромен? — казваше той.

Аз вземах книгата и четях. Съботан слушаше, почесваше си носа, после с примирението на някаква сляпа вяра казваше:

— Щом е написано, съгласен съм, но все пак аз съм бил там, на африканския бряг, и никога не съм виждал лъвове да идват с плуване, за да нападат кораби. Е, както и да е!

Той беше пътувал предимно по северните морета и беше запазил от тези пътувания спомени, с които ми се отплащаше за моите разкази. Те бяха хубави почти като „Робинзон“, но понякога прекалено, за да мога да ги повярвам.

— Това написано ли е?

Тогава Съботан беше принуден да се съгласи, че не го беше чел, но го беше видял.

— Какво значение има, щом като не е написано?

Подобни разговори не бяха в състояние да ме насочат към спокоен живот на сушата. Разтревожена, майка ми се опита да въздейства на господин дьо Биорел.

— Скъпа госпожо — отговори той, — ще ви върна детето, ако намирате, че го тласкам към път, който не бихте искали да видите, че следва, но вие няма да го промените никога напълно. Той е от тези, които търсят непостижимото. Съгласен съм с вас, че това рядко води до щастие, но затова пък понякога довежда до големи дела.

Смутена от този разговор, майка ми не настоя повече в искането си и аз продължих обучението си с изучаване на речника.

— Ще видиш по-късно — ми каза господин дьо Биорел — ползата от това, което днес ти изглежда смешно. Майка ти се страхува да станеш моряк, аз също не го желая. Но ти имаш страст към пътуването и трябва да се постараем, за да можеш да задоволиш и наклонностите си, и желанието на майка ти. Бих искал да бъдеш мъж като Андре Мишо, чиито живот четеше онзи ден: като Зиболд, холандския лекар, който ни запозна с Япония: като англичанина Роберт Форчън. Бих искал да те подготвя да пътуваш в малко познати страни за благото на твоето отечество, което би обогатил с нови растения и полезни животни, за благото на науката, чиито застъпник ще бъдеш. Това е по-ценно, отколкото да станеш моряк и през целия си живот да пренасяш като предприемач на транспорти по море кафе от Рио де Жанейро в Хавър и парижки произведения от Хавър в Рио де Жанейро.

Това беше хубава мечта. За нещастие остана само мечта. Обикновено придружавах господин дьо Биорел при всичките му обиколки. Понякога обаче той се качваше сам на лодката и отиваше на остров Трюн, който отстоеше на три мили от Порт Дийо.

Един ден той замина, преди аз да съм станал, и останахме много изненадани, като не си дойде за обед.

— Вероятно е пропуснал прилива — каза Съботан. — Ще се върне довечера.

Времето беше тихо, морето спокойно. Видимо нямаше никаква опасност. При все това Съботан изглеждаше неспокоен.

Вечерта господин дьо Биорел не пристигна и той, вместо да си легне, запали голям огън от дърва върху най-високата част на острова. Исках да остана при него, но той доста рязко ме изпрати да си легна. На разсъмване станах и се приближих.

Бяла светлина прорязваше небето откъм изток.

— Няма съмнение, че нещо му се е случило — каза Съботан. — Трябва да заемем лодката на Госом и да отидем до остров Трюн.

Остров Трюн представляваше куп гранитни скали, обитавани само от морски птици. Ние го прегледахме бързо и никъде не открихме следи нито от господин дьо Биорел, нито от лодката. Скоро всички в Порт Дийо бяха разтревожени, защото въпреки странностите му те обичаха господин Неделя.

— Може да се е обърнал — казваха някои.

— Щеше да се намери лодката — отвръщаха други.

— Ами теченията?

Съботан не говореше, но през целия ден не напусна брега.

Когато настана отливът, той гледаше течението и обходи една след друга всички скали. Нито един път не произнесе името на господин дьо Биорел. Само като срещнеше някой рибар, питаше с тъжен глас:

— Нещо ново?

И като видеше сълза в очите ми, потупваше ме по главата и казваше:

— Ти си добро момче, да, добро момче си!

Петнадесет дни след това необичайно отсъствие в скалата Гант пристигна някой си господин дьо ла Берие, който живеел в Долна Нормандия. Той беше внук на господин дьо Биорел и негов единствен роднина.

След като ни накара да му разправим надълго и нашироко какво се бе случило, той нае дванадесет души от Порт Дийо и им нареди да изследват брега. Търсенето продължи три дни. Вечерта на третия ден той го спря, като заяви, че вече не е необходимо и че сигурно господин дьо Биорел е загинал, а теченията са отвлекли тялото и лодката.

— Какво знаете вие? — развика се Съботан. — Не може теченията да отвлекат лодката, без да се е обърнала. Може би господарят е слязъл в Ашлия. Може още утре да се върне?

На другия ден господин дьо ла Берие ни накара да се явим при него, Съботан и аз, и ни заяви, че в скалата Гант няма повече нужда от никой. Щели да затворят вратите и нотариусът щял да се грижи за животните, докато бъдат продадени.

Съботан беше толкова потиснат, че можа да произнесе само неразбираеми думи. После изведнъж се обърна към мен и рече:

— Стегни си торбата. Веднага ще се махнем оттук.

Напускайки острова, срещнахме господин дьо ла Берие на шосето. Съботан тръгна право към него.

— Господине — каза той, — по закон вие може да сте негов внук, но за мен не сте такъв. Не, не сте и това ви го казва един истински моряк.

Уговорено бе, че Съботан ще приеме гостоприемството на майка ми, докато си намери жилище в селото, но той не остана дълго с нас.

Всяка сутрин отиваше на брега и продължаваше своите търсения. Това продължи около три седмици, после една вечер ни съобщи, че ще ни напусне на следващия ден, за да отиде към английските острови, а може би и в Англия.

— Защото, виждате ли — каза той, — морето нищо не задържа, това е сигурно, а щом нищо не връща, то може би нищо не е взело.

Майка ми поиска да поприказва, но той не каза нищо повече. Придружих го чак до кораба, с който отпътува.

Когато го прегръщах, каза:

— Ти си добро момче, нали ще идеш някой път в скалата Гант и ще занесеш шепа сол на черната крава. Тя също много те обичаше.

Имах един чичо, у когото не бе проговорила кръвта на Калбри и който предпочиташе твърдата земя пред морето. Той беше съдебен пристав в Дол и минаваше за много богат.

Доста разтревожена за мен, когато се прибрах вкъщи, майка ми му писа, за да му поиска съвет. След един месец той пристигна в Порт Дийо.

— Не ви отговорих на писмото — каза чичо ми, — защото и без това щях да идвам насам, та нямаше защо да давам на пощата пари, които така мъчно се печелят. Не дойдох веднага, защото чаках удобен случай. Намерих един търговец на прясна риба, който ми взе дванадесет су за петнадесет мили. Все е кяр.

Лесно е да се разбере от тази реч, че чичо ми Симон беше пестелив човек. Той скоро ми даде доказателство за това.

— И тъй — каза той, след като се осведоми за нашето положение, — виждам каква е работата. Вие не желаете момчето да отиде по море и имате право, снахо, защото това е кучешки занаят, от който нищо не се печели. Предпочитате то да довърши започнатото при стария Неделя. Но не сте разчитали за това на мен, надявам се.

— Никога не съм мислила да ви искам пари — отбеляза майка ми с тиха гордост.

— Пари аз нямам. Казват, че съм богат, но това не е вярно.

— Свещеникът ми обясни — продължи майка ми, — че заради заслугите или смъртта на бащата би могло да се нареди синът да постъпи в някое училище, без да плаща.

— А кой ще направи постъпките? Не аз. Нямам време и не обичам да додявам на влиятелните хора, които познавам. Може и на мен да потрябват някой ден. Братята Лейо бяха обещали да се грижат за детето, те трябва да платят за училището.

— Не са отваряли дума за това.

— Е, добре, ще им говоря аз.

Тъй като майка ми искаше да го прекъсне, той продължи.

— Без престорена вежливост. Аз си оставих работата, за да се занимавам с вашите неща, а от вас се иска само да направите това, което ви съветвам. Ти — каза той, като се обърна към мен — ще отидеш още сега при господата Лейо, за да видиш дали и двамата са на бюрото си.

Понеже и двамата бяха там, един до друг, ние влязохме. Прекрачвайки прага на вратата, силна червенина изби по лицето ми. Струваше ми се, че скверня саможертвата на баща си като отивам да искам помощ от тези егоисти.

Като чуха предложението на чичо ми, двамата братя се раздвижиха върху столовете си, като че ли бяха седнали на тръни.

— Да го пратим на училище ли? — каза по-младият.

— На училище? — възкликна по-възрастният.

Тогава започна един объркан и оглушителен спор. Чичо ми не се даваше и когато двамата братя повтаряха в хор: „Ние правим повече, отколкото сме обещали. Даваме работа на майката“ — той с тънък сух смях незабавно възстановяваше тишината.

Накрая, след като те повториха този довод за пети или шести път, чичо направи нетърпеливо движение.

— Да не би това да ви разорява? Давате, давате… работа. Не ви ли се връщат десетте су и храната чрез труда? Плащате ли на майка му повече, отколкото на която и да е друга работничка?

— Плащаме й в брой — каза по-младият с вид на заслужено удовлетворение. — А дето разправяте, че Калбри умрял, за да спаси богатството ни, не е вярно. Той умря, за да спаси хора, моряци като него, които щяха да се удавят. А това, вие добре разбирате, не е наша работа, а на правителството. Има фондове в бюджета за тези, които се забавляват с героизъм. Е, добре, все едно, когато това момче стане голямо, ще му намерим работа, нали, Жером?

— Да — каза по-възрастният, — работа колкото пожелае.

Това беше всичко, което чичо ми можа да постигне.

— Ето хора… — каза той, когато излязохме навън.

Помислих, че ще чуя избухване на дълго сдържан гняв.

— Ето чудесни хора — продължи чичо ми, смаян от това, че е намерил и по-коравосърдечни от себе си. — Нека ти служат за пример. Знаят да кажат „не“. Запомни добре тази дума. Именно с нея и само с нея човек може да бъде сигурен, че ще запази това, което е спечелил.

Като не можа да ме вкара в училище с парите на братята Лейо, чичо предложи на майка ми да ме вземе при себе си. Тъкмо имал нужда от писар. Още съм бил малък да заема такова място и макар че през първите години нямало да припечелвам хляба си, като съм поемел задължението да остана при него пет години, без да ми се плаща, в края на краищата съм щял да го обезщетя за това, което ще му струвам предварително. От друга страна, нали съм бил негов племенник, и той искал да направи нещо за семейството.

Уви! Това не беше училището, към което майка ми така упорито се домогваше, но поне беше средство да не замина като моряк. И тъй, тръгнах с чичо си. Тъжно заминаване. Плачех, майка ми плачеше повече от мен, а чичо ми между нас двамата блъскаше грубо ту единия, ту другия.

Изгледът на Дол, който сигурно е много живописен за пътника, произведе върху мен първото тягостно впечатление. Когато пристигнахме, беше тъмно и валеше леденостуден дъжд. Освен тъгата, която изпитвах, усещах глад, който ми подкосяваше краката, но тъй като чичо през целия този дълъг ден нищо не продума за ядене, аз също не посмях да отворя дума. Най-после, след като прекоси две или три пусти улици, чичо ми се спря пред висока къща с преддверие, което се опираше на големи стълбове, извади ключ и отключи ключалката. Понечих да вляза, но той ме спря. Отварянето на вратата не беше приключено. Той извади втори ключ от джоба си, а после трети, много голям. Езиците на бравите изскърцаха с шум на желязо, какъвто съм чувал по-късно в театъра, когато се представя затвор, и вратата се отвори. Тези три ключалки ме смаяха и уплашиха. У нас завързвахме вратата с връв, а у господин дьо Биорел имаше само проста кука. Защо ли чичо ми взимаше толкова предпазни мерки?

Той затвори вратата отново, както я беше отворил, после ми каза да му дам ръка и ме поведе в мрака през две помещения, които ми се сториха много големи и в които нашите стъпки отекваха върху каменните плочи като в църква. Усещаше се странен дъх, който ми беше още непознат: дъх на стари пергаменти и на мухлясала хартия. Когато запали свещ, видях, че бяхме в нещо като кухня, но така задръстена от бюфети, стари сандъци и стари столове от чер дъб, че човек не можеше да различи нито формата, нито размера им.

Макар че обстановката не беше приятна, аз почувствах тръпка от радост. Най-после щяхме да се стоплим и да се нахраним.

— Искате ли да запаля огъня? — попитах чичо си.

— Огън!

Недружелюбността, с която ми бе отговорено, не ми даде смелост да му напомня, че бях мокър до кости и че зъбите ми тракаха.

— Ще вечеряме и ще си легнем — каза той.

И като отиде до един долап, взе пита хляб, отряза два резена, постави върху всеки от тях малко парче сирене, даде ми единия, постави този, който пазеше за себе си, върху масата, прибра отново хляба в долапа и го заключи.

В същия миг три мършави котки се втурнаха в кухнята и се потриха у краката на чичо ми. Това ми вдъхна малко надежда. Те искаха да ядат и ако отвореше долапа, щях да си поискам второ парче хляб.

Но чичо ми не го отвори.

— Немирниците са жадни — каза той, — да не ги оставяме да побеснеят.

И им сипа вода в една голяма паница.

— Тъй като вече си от този дом — продължи чичо, — никога не ги оставяй без вода. Натоварвам те с тази задача.

— А за ядене?

— Тук има достатъчно плъхове и мишки, за да ги храня аз. Ако ги тъпчем с храна, ще станат мързеливи.

Вечерята ни завърши бързо и чичо ми заяви, че ще ме заведе в стаята, която отсега нататък ще обитавам.

Задръстванията, които бях забелязал в кухнята, съществуваха и по стълбата. Макар да бе много широка, по нея човек едва успяваше да си пробие път. По стъпалата бяха наслагани скари с ръждясало желязо, стенни часовници, дървени и каменни статуи, ръжени, фаянсови вази, грънчарски съдове със странни форми, а от всички страни мебели, чието име и употреба не ми бяха познати. По стените бяха закачени рамки, картини, саби, каски — всичко в ужасен безпорядък, който за мен се увеличаваше още повече от колебливата светлина на малката свещ, с която чичо си светеше. За какво ли можеше да му послужи всичко това?

Задавах си този тревожен въпрос, без да мога да намеря отговор, защото едва по-късно узнах, че към професията си на съдебен пристав той прибавяше и друга, много по-доходна.

След като напуснал Порт Дийо, още съвсем малък, чичо постъпил при един съдебен оценител в Париж и прекарал при него около двадесет години. Оттам той се върнал само за да си купи собствено писалище в Дол. Всъщност писалището беше нещо второстепенно, а търговията с мебели и старинни предмети от всякакъв вид — главното. Чрез професията си той узнаваше изгодните случаи и умееше да ги използва по-добре от всеки друг. Под прикритието на посредник чичо ми купуваше за себе си всичко, което имаше стойност, и го препродаваше с огромна облага на големите парижки търговци.

Стаята, в която ме заведе, беше огромна, но така препълнена, че трябваше да ми посочи леглото, за да го видя. По стените бяха закачени губери с човешки фигури в естествена величина; на тавана висяха препарирани животни, една морска врана, крокодил с широко отворени уста; в ъгъла зад един сандък, който скриваше краката, стоеше броня с каска, която сякаш покриваше жив воин.

— Страх ли те е? — попита чичо, виждайки моето смущение.

Не посмях да призная и отговорих, че ми е студено.

— Е, добре, побързай, че ще изнеса свещта. Тук си лягаме без свещ.

Мушнах се в леглото. Но едва затворил вратата, аз го повиках. Той се върна.

Ризницата се беше разклатила, издавайки металически шум.

— Чичо, в ризницата има човек.

— Постарай се да не повториш подобна глупост, за да си нямаш работа с мен!

Повече от час стоях скрит под влажните чаршафи, треперейки от страх, от студ и от глад. Затворих очи. Но във всеки ъгъл на стаята, зад всяка вещ имаше непреодолим магнит, който дърпаше клепките ми, повдигаше ги и аз ги отварях, въпреки че не исках.

В същото време силен вятър разтърси къщата и дървените части изскърцаха. От губера, който се клатеше, се отдели един червен човек, размахващ сабя, крокодилът започна да танцува на края на връвта като отваряше устата си, чудовищни сенки се разтичаха по тавана, а рицарят, който се събуди от тази врява, се клатеше в ризницата си. Исках да извикам, да протегна ръце, да го помоля да ме защити от червения човек. Но нито можех да издам някакъв звук, нито да се помръдна и усетих, че умирам.

Когато дойдох на себе си, чичо ме дърпаше за ръката. Беше съвсем светло. Веднага потърсих с очи червения човек. Той се беше върнал на неподвижния килим.

— Ще имаш грижата да се будиш всеки ден сам, и то по-рано от днес — каза чичо. — А сега бързай, за да ти дам работа, преди да изляза.

Той ставаше всеки ден в четири часа, слизаше в кантората си и работеше бясно до идването на клиентите, което значеше до осем или девет часа. Изработеното през тези четири или пет часа аз трябваше да преписвам през деня.

Щом чичо ми излезе, аз зарязах работата, която ми беше дал, защото откакто се бях събудил, ме измъчваше само една мисъл — червения човек от килима. Чувствах, че ако и през следващата нощ той се отделеше от стената, аз наистина бих умрял.

⇐ Предыдущая 1 234 5 6 7 8 9 10 Следующая ⇒