Последният Адам

5. Последният Адам

Реалността на смъртта още не е премахната, но се открива нейното безсилие. Както казва св. Йоан Златоуст:

Наистина, ние все още умираме, както преди, но ние не пребиваваме в смъртта; и това не означава, че умираме… Силата и самата реалност на смъртта е просто в това, че мъртвият няма възможност да се върне към живот… Но ако след смъртта той бъде оживен и освен това му бъде даден по-добър живот, тогава това вече не е смърт, а заспиване.[47]

Или както, казва св. Атанасий, „като семена, хвърлени в земята, ние не загиваме, когато умираме, а засяти в земята, отново ще възкръснем“.[48] Това е излекуване и възстановяване на човешката „природа“ и затова всички ще възкръснат, всички ще бъдат вдигнати и възвърнати към пълнотата на тяхното естествено съществуване, но преобразени. Отсега нататък всяко обезплътяване е само временно. Мрачната долина на ада се унищожава чрез силата на животворящия Кръст. В първият Адам се открива и осъществява присъщата потенциалност на смъртта. Във втория Адам чрез чистота и послушание се увековечава и реализира потенциалността на безсмъртието в невъзможността на смъртта. Това сравнение прави още св. Ириней Лионски. Без надеждата за Всеобщото възкресение, вярата в Христос ще бъде празна и безполезна: „Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20). Христовото Възкресение е ново начало. Това е „ново творение“. Можем да кажем дори,есхатологично начало, решителна стъпка в историята на Спасението.[49] И все пак, трябва да разграничаваме много внимателно между лекуване на природата и лекуване на волята. „Природата“ се лекува и възстановява с известна принуда, чрез огромната сила на Божията всемогъща и непобедима благодат. Пълнотата в известен смисъл „се налага“ върху човешката природа. Защото в Христос цялата човешка природа („семето Адамово“) цялостно и напълно се изцерява от непълнотата и смъртността. Това възстановяване ще се осъществи и разкрие докрай при Всеобщото възкресение, възкресението на всички – и праведници, и нечестивци. Никой, доколкото това засяга природата, не може да избегне Христовата царствена власт, не може да се отвърне от непобедимата сила на Възкресението. Но волята на човека не може да се изцери по същия непреодолим начин. Волята на човека трябва да се обърне към Бога. Трябва да има свободен и непринуден отклик на любов и преклонение, „свободно обръщане“. Волята на човека може да се излекува само в свобода, в „тайната на свободата“. Само чрез това непринудено и свободно усилие човек наистина влиза в новия и вечен живот, който се открива в Иисус Христос. Духовното възстановяване може да се постигне само в съвършена свобода, в послушание на любов, чрез себеотдаване и себепосвещаване на Бога, в Христос. Това различие се подчертава с голяма настойчивост в знаменития трактат на св. Николай Кавасила ,,3а живота на Христос“. Възкресението е „изправяне на природата“ и това Бог дарява свободно. Но Небесното царство, блаженото проникновение и единението с Христос, предполагат желание, и затова са достъпни само за онези, които копнеят за тях, и обичат, и желаят. Безсмъртието ще бъде дадено на всички, така както всички могат да се радват на Божия Промисъл. Не от нашата воля зависи дали ще възкръснем след смъртта или не, така както не от нашата воля зависи, че се раждаме. Христовата смърт и Възкресение донасят безсмъртие и нетление за всички в равна мяра, защото всички имат същата природа като Богочовека Иисус. Но никой не може да бъде заставен да желае. Така Възкресението е общ дар за всички, но блаженство ще бъде дадено само на някои.[50] И отново, пътят на живота е път на отричане, на потъпкване на плътските желания, на саможертва и себепожертване. Трябва да умрем за себе си, за да живеем в Христос. Всеки трябва лично и свободно да се съедини с Христос, с Господа, Спасителя и Изкупителя, в изповядването на вярата, в избора на любовта, в светотайнствения обет на вярност. Който не умира с Христос не може да живее с Него. „Освен ако по наш свободен избор не приемем да умрем с Неговите страдания, Неговият живот не е в нас“, казва св. Игнатий.[51] Това не е обикновено аскетическо или нравствено правило, не просто дисциплина. Това е онтологичният закон на духовното битие, дори закон на самия живот. Защото само в общението с Бога и чрез живота в Христос възстановяването на човешката цялост получава смисъл. За онези, които са в пълна тъмнина, които самоволно се ограничават „извън Бога“, извън Неговата светлина, самото Възкресение може би изглежда по-скоро нещо ненужно и неоправдано. Но то ще дойде като възкресение „за осъждане“ (Иоан 5:29: άνάστασις της κρίσεως). И в това ще се завърши тайната и трагедията на човешката свобода. Тук ние наистина сме на прага на невъобразимото и непостижимото. „Апокатастасисът“на природата не отменя свободната воля. Волята се движи отвътре чрез любов. Св. Григорий Нисийски разбира това много ясно. Той предвижда нещо като вселенско обръщане (conversio) на душите в задгробния живот, когато Божията истина се разкрие и ще се яви с някакво необоримо и последно свидетелство. Точно в този пункт ограничеността на елинистическата мисъл е очевидна. На нея това свидетелство й се струва като решаваща причина или мотив за волята, сякаш „грехът“ е просто „незнание“. Елинистическата мисъл трябва да премине през дългия и тежък опит на аскетизма, на аскетическото самонаблюдение и самоконтрол, за да се освободи от този интелектуалистичен наивитет и илюзия, и да открие в падналата душа мрачна бездна. Едва у преп. Максим Изповедник, след няколко века на аскетическо приготовление, ние наистина откриваме ново, преосмислено и задълбочено тълкуване на апокатастасиса. Преп. Максим не вярва в неизбежно обръщане на упоритите души. Той учи само за апокатастасис на природата, т.е. за възстановяване на всички съществувания към цялостност на природата, към вселенско проявление на божествения Живот, което ще съзре всеки. Но онези, които самоволно са прекарали живота си на земята в плътски желания, „против природата“, ще бъдат неспособни да възприемат или да се наслаждават на това вечно блаженство.
Светлината е Словото, Което озарява естествения разум на верните; но като изгарящ огън на съда То наказва онези, които от любов към плътта са привързани към нощния мрак на този живот. Различието е между έιτίγνωσις, и μέθεξις. „Познанието“ не е същото като „участието“. Бог наистина ще бъде у всички; но само в светците Той ще присъства „с благодат“ (δια την χάριν); в нечестивците Той ще присъства „без благодат“ (παρά την χάριν).Грешниците ще бъдат отделени от Бога поради отсъствието в тях на решителен стремеж към доброто.[52] Тук ние имаме същия дуализъм на природата и волята. При възкресението цялото творение ще се възстанови, т.е. ще бъде доведено до съвършенство и окончателна стабилност. Но грехът и злото се коренят във волята. Мисълта на елинизма заключава от това, че злото е неустойчиво и неизбежно трябва да изчезне само по себе си. Защото нищо не може да бъде вечно, ако не е вкоренено в Божието постановление. Злото може да бъде само преходно. Християнският извод е напълно противоположен: има инертност и упорство във волята, и това упорство може да остане неизцерено дори при „всеобщото възстановяване“. Бог никога не извършва над човека някакво насилие, и общението с Бога не може да бъде наложено на упорстващия. Както се изразява преп. Максим, „Духът не поражда нежелано решение, а преобразява избраната цел в обожение“.[53]Ние живеем в променен свят: той е променен чрез Христовото изкупително Възкресение. Животът е даден и той ще възтържествува. Въплътилият се Господ е действително Вторият Адам и в Него се поставя началото на новото човечество. Гарантира се не само окончателното „оцеляване“, но и изпълнението на Божията творческа воля. Човекът е сътворен „ безсмъртен“. Той не може „метафизически напълно да се самоубие“ и да зачеркне съществуването си. Дори победата на Христос не налага на „ограничените“ същества „Вечния Живот“. По думите на бл. Августин, за творението „съществуването не е същото като живеенето“.[54]

6. „И живот вечен“

Има неизбежно напрежение в християнското учение между „дадено“ и „очаквано“. Християните търсят „живота в бъдещия век“, но не по-малко съзнават, че Животът вече се е явил: „и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам“ (1 Иоан. 1:2). Това е не само напрежение във времето – между миналото, настоящето и бъдещето. Това е напрежение между промисъла и решението. Или можем да кажем: Вечният Живот е предложен на човека, но той трябва да го приеме. За човека изпълнението на „промисъла“ зависи от „веровото решение“, което не е само „познание“, а действено „участие“. Началото на християнския живот се поставя с ново раждане, с вода и Дух. Първо е нужно покаяние (ή μετάνοια), вътрешно изменение, дълбоко и решително. Символиката на св. Кръщение е сложна и многообразна. Но преди всичко това е символика на смъртта и възкресението, на Христовата смърт и Възкресение (Рим. 6:3-4). Кръщението е тайнствено възкресение в Христос, чрез участието в Неговата смърт, ставане с Него и в Него за нов и вечен живот (Кол. 2:12; Фил. 3:10). Християните съ-възкръсват с Христос именно чрез погребение: „ако с Него сме умрели, с Него и ще оживеем“ (2 Тим. 2:11). Христосе вторият Адам, а хората трябва отново да се родят и да се съединят с Него, за да участват в този нов живот, който е Негов. Св. ап. Павел говори за „подобие“ на Христовата смърт (Рим. 6:5). Но това „подобие“ означава нещо повече от сходство. Това е нещо повече от обикновен знак или възпоменание. Смисълът на това „подобие“ за самия ап. Павел се заключава в това, че във всеки от нас Христос може и трябва да се „изобрази“ (Гал. 4:19). Христос е главата, всички вярващи са Негови членове, и в тях се осъществява Неговия живот. Това е тайната на целия Христос – totus Christus, Caput et Corpus. Всички са призвани и всеки е способен да вярва и да бъде оживен чрез вяра и кръщение, за да живее в Него. Затова кръщението е „възраждане“ (άναγέννησις), ново, духовно и харизматично раждане. Както казва св. Николай Кавасила, Кръщението е причината за блажен живот в Христос, а не просто за живот.[55] Св. Кирил Йерусалимски ясно пояснява истинската реалност на цялата кръщелна символика. Наистина, казва той, в кръщелния купел ние умираме (и се погребваме) само „в подражание“, само „символически“ (δια συμβόλου,), и не възкръсваме от истински гроб. И въпреки това „ако подражанието е в образ, спасението е в самата истина“. Защото Христос е действително разпнат и погребан, и наистина възкръсна от гроба. Тук се използва гръцката дума όντως. Тя е много по-силна, отколкото просто αληθώς (истински, вярно, действително). Тя подчертава основния смисъл на Христовата смърт и възкресение. Това е нов подвиг. Следователно Той ни дава тази възможност, чрез „подражателно“ участие в Неговите страдания да придобием„действително “ спасение. Това не е само „подражание“, а „подобие“. „Христос е бил разпнат и погребан в действителност, но на вас е дадено да бъдете разпнати, погребани и възкресени с Него по подобие“. Това означава, че в Кръщението човек снизхожда „тайнствено“ в мрака на смъртта, и въпреки това възкръсва отново с Възкръсналия Господ и преминава от смърт към живот. „И образът се изпълнява върху всички вас, защото вие сте образ Христов“, заключава св. Кирил Йерусалимски. С други думи, всички се съединяват чрез и в Христос, а оттук и самата възможност на светотайнственото „подобие“.[56] Св. Григорий Нисийски се спира на същия момент. В Кръщението има две страни. То е и раждане, и смърт. Естественото раждане е началото на смъртното съществуване, което започва и завършва в тление. Трябва да се открие другото, новото раждане, което да въвежда във вечен живот. В Кръщението „присъствието на Божия сила преобразява роденото с тленна природа в състояние на нетление“.[57] То се преобразява чрез следване и подражание; и по този начин се осъществява предизобразеното от Господа. Само чрез следване на Христос можем да минем през лабиринта на живота и да излезем от него. „Защото аз наричам неизбежната крепост на смъртта, в която е затворено скърбящото човечество, лабиринт“. Христос излиза от него след трите дни на смъртта. В кръщелния купел „се осъществява подражанието на всичко, което Той е сторил“. Смъртта се „представя“ чрез стихията на водата. И както Христос възкръсна отново за живот, така и кръщаваният, съединен с Него по телесна природа, „действително подражава на възкресението на третия ден“. Това е само „подражание“ (μίμησις), а не „тъждественост“. При кръщението човек не възкръсва в действителност, а само се освобождава от природното зло и неизбежността на смъртта. В него се прекъсва „непрекъснатостта на покварата“. Той не възкръсва, защото не умира, оставайки в този живот. Кръщението е само предзнаменуване на Възкресението; в него ние само предвкусваме благодатта на окончателното Възкресение. Кръщението е началото (αρχή), а Възкресението е краят и завършекът (πέρας); и всичко, което ще се случи при славното Възкресение има вече своите наченки и основания в Кръщението. Можем да кажем, че Кръщението е „омиоматично (подобие на) възкресение“.[58] Следва да отбележим, че св. Григорий особено подчертава необходимостта от запазване и задържане на кръщелната благодат. Защото в Кръщението се променя и преобразява не само природата, но и волята, която остава изцяло свободна. Ако душата не се очиства и пречиства в свободното упражняване на волята, Кръщението се оказва безплодно. Преображението не се осъществява; новият живот не настъпва. Кръщелната благодат не се подчинява на човешкото своеволие – тя действително снизхожда, но не може никога да бъде наложена върху този, който е свободен и създаден по Божи образ; тя се нуждае от отговор и се укрепва в синергизма на любовта и волята. Благодатта не раздвижва и не оживява затворени и упорстващи души, които са наистина „мъртви“. Необходим е отклик и съдействие.[59] Това е така, защото Кръщението е светотайнствено умиране с Христос, участие в Неговата доброволна смърт, в Неговата жертвена любов и това може да се осъществи само в свобода. Така в Кръщението, като в жив и светотайнствен образ, се отразява и изобразява смъртта на Христос на Кръста. Кръщението е едновременно смърт и раждане, погребение и „баня за възраждане“ (λουτρόν τηςπαλιγγενεσίας), „време на смърт и време на раждане“, както казва св. Кирил Йерусалимски.[60] Същото се отнася за всички тайнства. Тайнствата са установени, за да дадат възможност на човека „да участва“ в Христовата изкупителна смърт и по такъв начин да придобие благодатта на Неговото Възкресение. В тайнствата се показва и подчертава неповторимостта и всеобщия характер на Христовата победа и жертва. Това е главната мисъл на св. Николай Кавасила в неговия трактат За живота на Христос, който прекрасно обобщава цялото сакраментално учение на Източната църква: „Кръщаваме се, за да умрем чрез Неговата смърт и да възкръснем чрез Неговото възкресение. Помазваме се с мирото, за да можем да участваме в Неговото царствено помазание на обожението. И когато се храним с пресветия хляб и пием пребожествената чаша, ние наистина участваме в същата плът и същата кръв, които е възприел нашият Господ, и така се съединяваме с Този, Който за нас се въплъти, умря и възкръсна отново… Кръщението е раждане, миропомазването е основание за действията и подвизите, а хлябът на живота и чашата на благодарението са истинската храна и истинското питие“.[61] В целия светотайнствен и благочестив живот на Църквата, Кръстът и Възкресението „се изобразяват“ и отразяват в многобройни символи. Цялата символика е реалистична. Тези символи не просто ни напомнят за нещо в миналото – нещо, което е изчезнало. Това, което е станало „в миналото“, е начало на „вечността“. Чрез тези свещени символи и в тях напълно правдиво се разкрива и изразява окончателната Реалност. Цялата тази свещена символика достига най-високата си точка във величественото тайнство на св. Престол. Евхаристията е сърцето на Църквата, тайнството на Изкуплението в най-висш смисъл. Това е повече от „подражание“ или просто „възпоменание“. Това е самата Реалност, съкровена и разкриваща се в Тайнството. Това е, по думите на св. Николай Кавасила, „съвършенно и последно тайнство (το τελευταΐον μυστήριον) и няма къде да се отиде по-нататък, и няма нищо, което да се добави“. Това е „пределът на живота“ (ζωής τό πέρας). „След Евхаристията няма нищо, което да може повече да се желае, но ние трябва да спрем тук и да се научим как можем да съхраним това съкровище до края“.[62]Евхаристията е самата Тайна вечеря, постоянно извършваща се, но не и повтаряща се. Защото всяко ново честване не само „изобразява“, но и наистина е същата „Тайна вечеря“, която е извършена за първи път (и вовеки веков)от Самия Божествен Първосвещеник – като доброволно предвкусване и начало на Кръстната жертва. И истинският Извършител на всяка Литургия е винаги Самият Христос. Това с особена сила подчертава св. Йоан Златоуст, когато пише:

Затова вярвам, че дори сега това е тази Вечеря, на която Самият Той е седял. Защото тази по нищо не се отличава от другата.[63]

Този, Който тогава е извършил тези неща на онази Вечеря, Той ги извършва и сега. Този, Който ги е осветил и ги е изменил, е Същият. Тази трапеза с нищо не е по-малко от онази. Защото не Христос е извършил онази, а човек тази, а и тази извършва Той. И тази е същата горница, където те са били тогава.[64]

Всичко това има първостепенно значение. Тайната вечеря е жертвоприношение, Кръстно жертвоприношение. Това жертвоприношение все още продължава. Христос все още действа като Първосвещеник в Своята Църква. Тайнството е едно и също, Свещеникът е същият и трапезата е една. Св. Николай Кавасила изразява това със следните думи:

Принасяйки Себе Си в жертва веднъж за всички, Той не е престанал да бъде свещеник, но непрестанно изпълнява това служение за нас, бидейки наш застъпник пред Бога вовеки, поради която причина е казано за Него – Ти си свещеник вовеки.[65]

И възкресяващата сила и значение на Христовата смърт се явяват в пълнота в св. Евхаристия. Тя е „лекарство за безсмъртие и противоотрова, за да не умираме, а да живеем вечно в Иисус Христос“, за да си послужим със знаменития израз на св. Игнатий.[66]Това е „небесният хляб и чашата на живота“. За верните това страшно тайнство е истинско „обручение с вечения Живот“, тъй като самата Христова смърт е победа и Възкресение. В св. Евхаристия началото и краят са свързани в едно: възпоменанията на евангелията и пророчествата на Откровението. Тя е sacramentum futuri, тъй като е възпоменание на Кръста. Евхаристията е тайнствено предчувстване, предвкусване на Възкресението, „образ на Възкресението“.[67] Тя е „образ“, не защото е обикновен символ, а защото историята на спасението все още продължава, и ние очакваме с нетърпение „живота в бъдещия век“.

⇐ Предыдущая 1 2 345 6 Следующая ⇒