Човекът е смъртен

3. Човекът е смъртен

Съвременните мислители до такава степен подчертават „безсмъртието на душата“, че почти не се забелязва изначалната „смъртност на човека“. Само новите „екзистенциални“ философии отново решително ни напомнят, че човешкото съществуване е в основата си sub specie mortis. Смъртта е катастрофа за човека. Тя е неговият „ най-последен (или по-скоро, окончателен) враг“(έσχατος εχθρός) (1 Кор. 15:26). Очевидно „безсмъртието“ е отрицателен термин; той е свързан с термина „смърт“. И тук ние отново попадаме на открит и радикален конфликт между християнството и „елинизма“ – преди всичко платонизма. В една съвременна книга[24] много удачно са противопоставени два цитата: „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14) и „Плотин, философът на нашето време, се срамувал да бъде в плът“.[25] Авторът пише: „Ако се направи по подобен начин непосредствено сравнение между евангелското четиво на Рождество Христово и Порфириевото кратко обобщение на кредото на неговия учител, става съвършено ясно, че те са абсолютно несъвместими: че не е възможно християнинът да бъде платоник, нито пък някой платоник – християнин; и платониците, да им признаем заслугите, напълно са съзнавали този елементарен факт“.[26] Бих добавил само, че за съжаление християните като че ли не съзнават „този елементарен факт“. В продължение на столетия, та чак до наше време, платонизмът е любима философия на християнските мъдреци. Тук нямаме за цел да обясняваме как това се случило. Но това, меко казано, злополучно недоразумение, довежда до пълното объркване в съвременните възгледи относно смъртта и безсмъртието. Въпреки това ние можем да използваме древното определение за смъртта: тя е отделяне на душата от тялото (ψυχής χωρισμός από σώματος).[27] За елина това е освобождаване, „връщане^“в родната сфера на духовете. За християнина това екатастрофа, рухване на човешкото съществуване. Елинското учение за безсмъртието никога не е можело да разреши християнския проблем. Единственото задоволително решение предлага вестта за Христовото Възкресение и обещанието за Всеобщото възкресение на мъртвите. Ако отново се върнем към изворите на християнството, откриваме, че тази мисъл е ясно изказана още през първите столетия. Св. Юстин Философ е твърде категоричен по въпроса. Хора, „които казват, че няма възкресение на мъртвите и че техните души, когато умрат, ще бъдат взети на небесата, въобще не са християни“.[28] Неизвестният автор на трактата За възкресението (който обикновено приписват на св. Юстин) формулира проблема много точно. „Защото какво е човекът, ако не разумно животно, съставено от тяло и душа? Нима душата сама по себе си е човек? Не, тя е душа на човека. Нима може тялото да се нарече човек? Не, то се нарича тяло на човека. Ако нито едното, нито другото поотделно са човек, но само съществото, съставено от двете заедно, се нарича човек, а Бог е призовал човека към живот и възкресение, Той призовал не част, а цялото,което е душата и тялото“.[29] В превъзходното си съчинение За възкресението на мъртвите атинянинът Атинагор развива същия аргумент: Бог е сътворил човека за определена цел, за вечно битие. Обаче „Бог надарил със самостоятелно битие и живот не природата на душата сама по себе си и не природата на тялото поотделно, а по-скоро хората, съставени от душа и тяло, така че с тези същите части, от които те са съставени, когато се раждат и живеят, да могат да достигнат след приключването на този живот до техния общ завършек; душата и тялото образуват в човека едно живо същество“. Няма да има вече човек, твърди Атинагор, ако цялостта на тази връзка се разруши, защото тогава ще се разруши и личността. Неизменността на тялото, неговата цялост според собствената му природа, трябва да съответства на безсмъртието на душата. „Съществото, надарено с ум и разум е човек, а недушата сама по себе си. Затова човек трябва винаги да бъде съставен от душа и тяло^„. Иначе ще има не човек, а само части на човека. „А това е невъзможно, ако няма възкресение. Защото ако няма възкресение, природата на целия човек няма да се съхрани“.[30] Основното предположене на целия аргумент се заключава в това, че тялото по същество принадлежи на пълнотата на човешкото битие. И затова човекът като такъв ще престане да съществува, ако душата трябва завинаги „да се обезплъти“. Точно това е противоположно на твърдението на платониците. Елините по-скоро мечтаят за пълно и окончателно развъплъщение. Тялото е само ограничаване на душата. От друга страна, за християните смъртта не е естествен завършек на човешкото съществуване. Човешката смърт е безумие, провал. Смъртта на човека е „отплатата на греха“ (Рим. 6:23). Тя е загуба и тление. И от момента на грехопадението тайната на живота е заменена с тайната на смъртта. „Съюзът“ на душата и тялото е безусловно тайнствен, за което свидетелства непосредственото усещане на човека за органичната цялост на неговия психо-физичен състав. „Душата и духът могат да бъдет части на човека – човек обаче никога“, казва св. Ириней.[31] Тялото без душа е само труп, а душата без тяло е призрак. Човекът не е безтелесен призрак, а трупът не е част от човека. Човекът не е „безплътен демон“, затворен в тъмницата на тялото. Ето защо „отделянето“ на душата от тялото е смърт на самия човек, прекъсване на неговото съществуване, на неговото битие като човек. Затова смъртта и тлението на тялото са като изтриване на „Божия образ“ от човека. Мъртвият не е в пълнота човек. Преп. Йоан Дамаскин, в една от своите прекрасни стихири за опелото, говори за това така: „Плача и ридая, когато размишлявам върху смъртта, и виждам нашата красота, изваяна според образа Божи, лежаща в гроба обезобразена, безславна, нямаща вид“. Той пише не за човешкото тяло, а за самия човек: „Нашата красота, оформена според образа Божи“ не е тялото, а човекът. Той наистина е „образ на неизречимата слава“ Божия, дори когато е поразен от греха. А в смъртта се открива, че човекът, това оформено от Бога „разумно изваяние“, според израза на св. Методий[32] е само труп. „Човекът е само сухи кости, смрад и храна за червеите“.[33] Можем да наречем човека „една ипостас в две природи“, при това не от, а именно в две природи. И в смъртта тази единна човешка ипостас се разпада. И вече няма човек. Затова човекът копнее за „изкупване на нашето тяло“ (Рим. 8:23: την απολύτρωσiv του σώματος ημών). Както пише св. ап. Павел на друго място, „искаме не да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота“ (2 Кор. 5:4). Болката на смъртта се заключава именно в това, че тя е „отплатата на греха“, т.е. резултат от нарушените взаимоотношения с Бога. Тя не е просто природно несъвършенство или метафизична безизходица. Човешката смъртност свидетелства за отчуждаването на човека от Бога, Който е единственият Подател на живота. И в това отчуждаване от Бога, човекът не може да остава, „да пребивава“ като пълноценен човек. Смъртното състоятие е в основата си„недостигнало човешко ниво“. Подчертаването на човешката смъртност не означава предлагане на една „натуралистична“ интерпретация на човешката трагедия, а точно обратно – различаване в човешкото затруднено положение на неговите дълбоки религиозни корени. Силата на патристичното богословие се заключава именно в неговия интерес към човешката смъртност, и съответно към посланието на Възкресението. Мъката на греховното съществуване по никакъв начин не се подценява, но тя се тълкува не само от гледището на етиката и морала, а и от богословска гледна точка. Бремето на греха се състои не само в самообвиненията на човешката съвест, не само в съзнанието за вина, а в пълното разпадане на цялата тъкан на човешката природа. Падналият човек вече не е човек, той е екзистенциално „деградирал^„. И свидетелство за тази деградация е човешката смъртност, смъртта на човека. Отделена от Бога, човешката природа става нестабилна, загубва хармонията, като че ли се разлага. Самата структура на човека става неустойчива. Отслабва „единството“ на душата и тялото. Душата изгубва своята живителна сила, вече не може да вдъхва живот на тялото. Тялото се превръща в гроб и затвор за душата. И физическата смърт става неизбежна. Тялото и душата вече може да се каже не са закрепени здраво, не са нагласени едно към друго. Нарушението на Божията заповед е „върнало човека в неговото естествено състояние“ (εις το κατά φύσιν έπέστρεψεν), казва св. Атанасий. „Така че, както е бил сътворен от нищо, така и в самото си съществуване, с времето според цялата справедливост, е претърпял тление“. Защото, бидейки сътворено от нищо, творението също така се намира над бездната на небитието, във всеки момент готово да падне в нея.[34] „Ние ще умрем и ще станем като разлята на земята вода, която не може да се събере“ (2 Царств. 14:14). „Естественото състояние“, за което говори св. Атанасий, е течението на космичните цикли, които безнадеждно поглъщат падналия човек и този плен означава деградация на човека. Той изгубва своето привилегировано положение в реда на творението. Но тази метафизична катастрофа е само проява на нарушените взаимоотношения с Бога.

4. ,,Аз съм възкресението и животът“

Въплъщението на Словото е абсолютно Богоявление. И преди всичко то е откровение на Живота. Христос е Словото на Живота (ό λόγος της ζωής) (1 Иоан. 1:1). Въплъщението е вдъхване на живот в човека, възкресение на човешката природа. Чрез Въплъщението на Словото човешката природа не просто възприема помазание от преизобилния Източник на благодатта, но и встъпва в съкровено и „ипостасно“ единство със самия Бог. В това въздигане на човешката природа към вечно общение с божествения Живот, св. Отци на ранната Църква единодушно виждат самата същност на спасението: „Само това се спасява, което се съединява с Бога“, казва св. Григорий Богослов. Това пък, което не се съедини, по никакъв начин не може да бъде и спасено.[35]Това е основният мотив в цялото ранно богословие – при св. Ириней, св. Атанасий, Кападокийците, св. Кирил Александрийски и преп. Максим Изповедник. Но върхът на Въплътилия се Живот е Кръстът, смъртта на Въплътилия се Господ. Животът се разкрива в пълнота чрез смъртта. Това е парадоксалната тайна на християнската вяра: живот чрез смърт, живот от гроба и поради гроба, тайната на живоносния гроб. И християните се раждат за истински и вечен живот само чрез тяхната кръщелна смърт и погребение в Христос; те се възраждат с Христос в кръщелния купел (срв. Рим. 6:3-5). Такъв е неизменният закон на истинския живот. „Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре“ (1 Кор. 15:36). Спасението се завършва на Голгота, а не на Тавор, и дори на Тавор е предсказан Кръстът на Иисус (срв. Лука 9:31). Христос е трябвало да умре, за да дари всички хора с изобилен живот. Това е необходимост не на този свят, а на Божията любов, на Божествения порядък. Защо обаче трябва истинският живот да се открие чрез смъртта на Единия, Който самият е „възкресението и животът“? Единственият отговор на този въпрос е, че спасението трябва да бъде победа над смъртта и човешката смъртност. Основният враг на човека е именно смъртта. Изкуплението не е само прощаване на грехове, не е само помиряване на човека с Бога. Изкуплението е пълно премахване на греха, освобождаване от греха и смъртта. „Покаянието не избавя от състоянието на природата (в което изпада човекът чрез греха), то само прекратява греха“, казва св. Атанасий. Защото човекът не само съгреши, но и „изпадна в тление“. Божията милост не може да допусне „тварите, веднъж създадени разумни и участващи в Словото, да бъдат обречени на гибел чрез тлението и да се върнат обратно към небитие“. Затова Божието Слово снизхожда и става човек, възприема нашето тяло, „така че хората, обърнали се към тлението, да възвърне отново към нетление и да ги оживотвори от смъртта чрез приемане на тяло и чрез благодатта на Възкресението, изгаряйки смъртта в тях като слама в огън“.[36] Така, според св. Атанасий, Словото става плът, за да унищожи „тлението“ в човешката природа. Обаче смъртта се побеждава не чрез явяването на Живота в смъртното тяло, а по-скоро чрез доброволната смърт на Въплътилия се Живот. Словото се въплътява, за да умре в плът, подчертава св. Атанасий. „За да приеме смъртта, То е имало тяло“. Или – да цитираме Тертулиан: „Начинът на умирането е причина за Рождеството“,[37] Главната причина за Христовата смърт трябва да се търси в смъртността на човека. Христос претърпява смърт, но Той преминава през нея и преодолява и смъртността, и тлението. Той оживотворява самата смърт: „Чрез смъртта смъртта разруши“. Затова Христовата смърт е така да се каже продължение на Въплъщението. Кръстната смърт е действителна не като смърт на един невинен, а като смърт на Въплътилия се Господ. „Ние се нуждаехме от Въплътилия се Бог, от Бог, наказан със смърт, за да можем ние да живеем“ – както ясно се изразява св. Григорий Богослов.[38] На Кръста умира не просто един човек. В Христос няма човешка ипостас. Неговата личност е Божествена, но въплътила се. „Защото Този, Който е пострадал, не е бил обикновен човек, а богосъздаден човек, извършващ подвиг на дълготърпение“, както казва св. Кирил Йерусалимски.[39] Може собствено да се каже, че Бог умира на Кръста, в Своето човечество (което е обаче „единосъщно“ с нашето). Това е доброволната смърт на Този, Който Самият е Живот вечен. Човешка смърт в действителност – смърт „според човешката природа“, но смърт в ипостаста на Словото, на Въплътилото се Слово. И затова възкресяваща смърт: „С кръщение трябва да се кръстя“ (Лука 12:50). Това е самата Кръстна смърт и проливането на кръв – „кръщението с мъченичество и смърт, с което и Самият Христос се е кръстил“, както пише св. Григорий Богослов.[40] Като кръщение с кръв Кръстната смърт е самата същина на изкупителното тайнство на Кръста. Кръщението е очистване. И Кръстното кръщение е така да се каже очистване на човешката природа, която върви по пътя на възстановяването в ипостаста на Въплътилото се Слово. Това е умиване на човешката природа в пролятата жертвена кръв на Агнеца Божи, и преди всичко, умиване на тялото – не само очистване от греховете, а очистване на човешките немощи и на самата смъртност. Това е очистването в подготовката за общото възкресение – очистване на цялата човешка природа, на цялото човечество в лицето на неговия нов и светотайнствен Първороден, във „Втория Адам“. Това е кървавото Кръщение на цялата Църква, а дори и на целия свят. „Очистване не за малка част от човешкия свят, нито за кратко време, а за цялата Вселена и навеки“, ако се позовем отново на св. Григорий Богослов.[41] Господ умря на Кръста. Това е истинска смърт и въпреки това тя съвсем не е подобна на нашата, просто защото е смъртта на Въплътилото се Слово, смърт в неразделната ипостас на Словото, станало човек, смърт на „въ-ипостасеното“ човечество. Това не изменя онтологичния характер на смъртта, но променя нейния смисъл. „Ипостасното единство“ не е нарушено или унищожено в смъртта и затова душата и тялото, макар и разделени, остават все още съединени благодарение на Божеството на Словото, от Което никога не се отделят. Това е „нетленна смърт“ и затова в нея се преодоляват „тлението“ и „смъртността“, и в нея се поставя началото на възкресението. Самата смърт на Въплътилия се открива възкресението на човешката природа.[42] „Днес тачим празника, защото нашият Господ е прикован на Кръста“, ясно говори св. Йоан Златоуст.[43] Кръстната смърт е победа над смъртта не само защото тя е последвана от Възкресението. Тя самата е победа. Възкресението само разкрива и утвърждава победата, постигната на Кръста. То се осъществява в самото успение на Богочовека. „Ти умираш и ме оживяваш“… Както се изразява св. Григорий Богослов:

Той отдава живота Си, но притежава власт отново да го приеме; и завесата се раздира, защото тайнствените двери на Рая се отварят; камъните се разцепват, мъртвите възкръсват… Той умира, но дава живот и чрез Своята смърт разрушава смъртта. Той се погребва, но възкръсва отново. Той се спуска в ада, но извежда души.[44]

Тайната на Кръста на възкресението особено се възпоменава на Велика Събота. Това е денят на слизането в ада. А слизането в ада вече е Възкресение на мъртвите. Чрез самия факт на Своята смърт Христос Се присъедини към обществото на починалите. Това е ново продължение на Въплъщението. Адът е просто мракът и сянката на смъртта, по-скоро място на смъртна тъга, отколкото място на вечни мъки, мрачен ,,шеол „, място на безнадеждно обезплътяване и развъплъщение, което е само слабо и смътно предозарено от косите лъчи на все още неизгрялото Слънце, от все още несбъдналите се надежди и очаквания. Това е сякаш онтологична немощ на душата, която в смъртното разлъчване загубва способността да бъде истинска ентелехия на своето тяло – безпомощност на падналата и повредена природа. Не „място“ изобщо, а по-скоро духовно състояние: „духове в тъмница“ (1 Петр. 3:19). И именно в тази тъмница, в този ад, слиза нашият Господ и Спасител. В мрака на бледната смърт сияе неугасимата светлина на Живота, божествения Живот. „Слизането в ада“ е проявление на Живота сред безнадеждността на смъртта, това епобеда над смъртта: „Не поради някаква естествена слабост на Словото, която обитава в Него, тялото умряло, а за да може в него смъртта да бъде унищожена чрез силата на Спасителя“, казва св. Атанасий.[45]
Велика Събота е много повече от навечерие на Възкресение Христово. Тя е „благословена, света Събота“, „Sanctum Sabbatum“ –requies Sabbati magni, според св. Амвросий Медиолански. „Това е благословената събота, това е денят за почивка, в който Единородният Син Божи си е починал от всички Свои дела“.[46] „Аз съм първият и последният и живият; бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта“ (Откр. 1:17-18). Християнската „надежда в безсмъртието“ се основава и заключава в тази победа на Христос, а не в някакъв „естествен“ дар. А това означава също така, че тази надежда на християните се основава на историческо събитие, т.е. на историческо себеразкриване на Бога, а не на някаква склонност или характер на човешката природа.

⇐ Предыдущая 1 234 5 6 Следующая ⇒